%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B5%D0%B3%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%8F-%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B0 Всемирното Православие -  В ПЕТАТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ Защо Господ отказал да удовлетвори молбата на светите апостоли Яков и Иоан и майка им? Те са молели за нещо добро, именно да получат места в Царството на Христа Спасителя: кажи, тия мои двама сина да седнат при Тебе, един отдясно, а друг отляво в Твоето Царство (Мат. 20:21).

Нима не можем да се молим за това? Нали така е заповядано: Но първом търсете Царството на Бога (Мат. 6:33). И светата Църква учи всички ни да се молим: „Господи, не ни лишавай от Твоето небесно царство”. Коя е причината, за да им откаже?

 Нали после те са получили Царството и са прославени? Причината е, че те сами са си присвоили правото на Царството и не само изобщо на Царството, но и на нещо определено - най-почетните места в Царството.

Ние не можем да си присвояваме правото не само на определени степени на слава в Царството, но и на самото Царство. Защото този дар е в ръцете и волята на нашия Небесен Отец, и дори при строго изпълнение на всички условия, ние не можем да го знаем предварително. Не зависи от Мене - казва Спасителят, - сядането е на ония, за които е приготвено от Моя Отец (Мат. 20:23).

Ето, ние получаваме такъв урок от днешното свето Евангелие: да не си присвояваме Царството и като работим всеусърдно за неговото получаване, самото получаване да предоставим на Божията воля, да го очакваме като милост от нашия Небесен Отец, трудейки се в доброто без претенции, със съзнанието, че сме недостойни, макар да сме извършили всички заповядано.

Необходимо е да си напомняме за всичко това, защото едва потрудили се малко за нещо, ние започваме да тръбим около себе си, възгордяваме се и се поставяме заедно със светите и великите, и макар с уста да говорим за себе си смирено, в сърцето чувстваме друго, и така се погубваме поради неразумие и непредпазливост. За своето спасение ние трябва да работим със страх и трепет, а не дръзко да предписваме на Бога да ни го даде. Да се пазим от такава пагубна слабост. А колкото до това - на какво можем да основаваме такова право и такава увереност, ще кажа: на смирението, а не на самомнението.

Какво е предразположило Заведеевите синове и майка им да се обърнат към Господа с такава молба? Първо, защото те са били в числото на вярващите, на които били дадени велики обещания. Второ, че през време на земния живот на Спасителя те са му служили с особена ревност, защото майката Му е служила с имуществото си заедно с другите. Трето, че те вече имали от Господа знаци за особено благоволение и близост. Подобни неща са уместни и в наше време. Но въпреки всичко - това не е повод за претенции, а само подбуда за смирение и по-голяма ревност за спечелване на Царството.

И от нас някои си присвояват Царството поради това, че са християни, а на християните е казано: Който вярва в Сина, има живот вечен (Иоан. 3:36). Наистина така е. Царството Божие принадлежи на християните. То за тях е и устроено. Но човек трябва да бъде истински християнин, за да си присвоява това, което е обещано на християните. Но дали сме истински християни, това не можем да определим сами. В бъдеще това ще определи сам Господ, казвайки едному: верни рабе, а другиму: рабе ленив и лукав. Така че името християнин не е основание за претенции, а подбуда за смирение, страх и по-голяма ревност да бъдем истински християни.

Други си присвояват Царството поради това, че извършват някакво служение на Господа. Някой попости известно време, походи на църква, помоли се у дома си, даде милостиня, направи дарение, или и за друго нещо се потруди за Господа – и започва да мисли, че е в числото на светиите и да си присвоява светлите небесни обители.

Всички тези трудове са похвални и необходими в делото на спасението. Но Господ не се задоволява само с тях. А какво казва? - Сине, дай ми сърцето си. Освен делата на благочестие и трудовете на добротворство, нужно е да посветим на Господа още и всички чувства на сърцето. А посветени ли са тия чувства Нему, това може определено да знае само всевиждащото Божие око, а от самите нас това се прикрива от нашето самолюбие. От това, че някои се трудят, не следва че те могат дръзновено да си присвояват достойнството на близки до Бога, а това трябва да ги подбужда към страх или към предпазливата мисъл: така ли тичаме, та трудовете ни да не са напразни? Оттук те ще възхождат към ревността - да внимават върху движенията на сърцето и да се грижат да ги поправят и насочват към Господа.

Трети си присвояват Царството поради това, че получават понякога знаци на особено благоволение или близост на Бога, като: особено вдълбочаване в молитвата, особено просветление на мислите, сърдечна топлота, чувство на нравствена сила и външно покровителство на Бога в житейските и граждански дела. Всички това става и наистина е признак на особено Божие благоволение и милост, но не бива да ни предразполага да мислим: ето постигнахме вече, а да разпали по-голяма ревност към целта, уподобявайки се на Апостола, който и след получаване на дара е казвал: но се стремя, дано постигна (Фил. 3:12), т. е. стремя се все повече и повече, не ще ли стигна? Когато бащата милва своето дете по главичката или му дава бонбони, защото е започнало да разбира буквите и да срича, значи ли, че той го счита за съвършено? И нима детето би направило добре, ако си въобрази, че то може вече да се сравни с добрите четци и да изостави азбуката? Ето, същото е и с нас. Знаците на особено Божие благоволение се дават не за да покажат окончателното съвършенство на оногова, който ги получава, а за да го подбудят към все по-голямо и по-голямо усърдие в започнатото – с увереност, че не напразно тича.

И тъй, няма основания, поради които ние да можем да си присвояваме Царството. Как така, ще каже някой? Нали това може да разслаби всяко желание. За какво да се трудим? – Ние трябва да се трудим в очакване да получим, без да си присвояваме права и претенции. Пътят, по който тичаме, е верен и води към Небесното царство. Нека съсредоточим цялото си усърдие към това – да тичаме по тоя път вярно и без отклонения, и непременно ще достигнем до вратата на Царството. Но по-рано да не си го присвояваме.

Ето, вижте как са постъпвали в това отношение Божиите светители. Един от тях просиял с високи добродетели, но когато умирал, плакал. Братята го запитали: „Отче, нима и ти се боиш?” Той отговорил: „През целия си живот аз желаех да вървя по истинския път, но не зная какво ще определи за мене Милостивият Господ”. Друг светия бил изкушаван всякак от сатаната към самоприсвоение на спасението. Когато той умирал, сатаната му казал: „Ти ме победи (а това е същото - да се спаси и да влезе в Царството Божие)”. Светецът отговорил: „Ти си лъжа и лъжеш, че съм те победил. Още не е дошло време да се каже това”. По пътя за Небесното царство сатаната пак казал на светия: „Ти ме победи”. „Махни се, лукав прелъстител, отговорил той, още не е дошло време да говорим така”. Когато светецът влизал в самото Царство, сатаната отдалеч викал: „Ти ме победи”. Светителят отговорил: „Сега вярвам, че си победен, но не аз те победих, а моят Господ Иисус Христос те победи в мене, недостойния”.

Ето как трябва да избягваме да си присвояваме Царството, при всичките ни усилия за неговото получаване. Но това не значи, че трябва да намалим своето усърдие или да проявим съмнение, че ще получим Царството, напротив – извършвайки със страх и трепет своето спасение, все повече и повече да разпалваме нашата ревност за неговото получаване. Нека се трудим, без да жалим силите си. Да не се вглеждаме в това, което сме направили, и да не мечтаем какво трябва да получим за стореното, а цялото си внимание да насочим към това, какво ни предстои да вършим, страхувайки се да не пропуснем нещо от него.

Не бива да се отчайваме. Нека си спомним за света Мария Египетска. Днешният неделен ден е посветен на нейната памет. След обръщането ѝ от греховния живот към Господа, тя какви ли не трудове е понесла. Но до самата си смърт е казвала: „Аз съм непотребна грешница, недостойна за никаква милост от Бога”. Така говорела дори и тогава, когато със своята прозорливост е узнала и името на стареца Зосима. Иначе и не може. Който истински се труди, той вижда ясно, че Божията помощ му съдейства. Когато този урок се повтаря през целия живот, в сърцето се създава едно убеждение, че всеки съвършен дар е от Господа. А оттук какво остава? – Само едно: да се молим: „Боже, бъди милостив към нас, грешните“. Но без всяка мисъл за отчаяние или дори съмнение.

Така и Господ, когато предложил на Зеведеевите синове условието: „можете ли да пиете чашата” и те обещали: „можем”, т.е. приели условието, не им казал: не ще получите, а казал само, че не зависи от Него да даде, а комуто Отец благоволи да даде. С други думи, пийте чашата, носете всички трудности, свързани с вашето следване по Мене, но получаването на Царството и степените на слава в това Царство предоставете на волята на Моя Отец Небесен.

А това е същото – да се трудим в очакване, без присвояване. Ето, така нека тичаме и ние, братя, за да постигнем. Амин.