Записана от О...р
След като прекара повече от две седмици при о. Арсений, Наташа се върна и донесе цял куп писма, които трябваше да се раздадат.
Половината възложиха на мен.
Времената бяха неспокойни, арестуваха мнозина от нашите (вярващите - бел. Всемирн. Правосл.), усещаше се, че следят останалите и затова разнасянето на писмата беше доста опасна работа.
Наташа казваше, че докато живяла у о. Арсений, къщата очевидно била под наблюдение, а стопанката и много съседи били викани в районния отдел – питали ги кой пристига, кой пише, кой отсяда при о. Арсений и дали той служи вкъщи.
Когато пътувах с влака за Москва – сподели Наташа – непрекъснато имах усещането, че някой върви след мен. Бях в общ вагон, на гарата се качихме няколко души, но ми направи впечатление една жена, която все се въртеше в онази част на вагона, където бях и аз. През целия път си мислех: какво да правя с писмата, ако ме приберат, но не можех да измисля нищо и накрая се доверих на думите на о. Арсений, когато ме благославяше на раздяла: „Господ е милостив. Той ще ви запази, Той ще бъде с вас, не се бойте от нищо! Всичко ще се нареди!“.
В Москва слязох от влака и веднага усетих, че никой не ме следи. Успокоих се и тръгнх към къщи без никаква тревога. Нервите ми се отпуснаха и си помислих, че всико това ми се е сторило”.
Така разказваше Наташа, след като пристигна, докато ми предаваше писмата. Наредихме ги върху масата и започнахме да ги разпределяме, като ги сортирахме според имената, които ни бяха познати. Останах да нощувам у Наташа и половината нощ си говорихме за о. Арсений, за неговите заръки и затова, как живее.
В седем сутринта излязох от къщата. Беше неделя, по улиците почти нямаше хора, рядко се срещаше някой минувач. Вървях, изпълнена с радостна възбуда. Писмото от о. Арсеной, което бях получила, ми донесе много радост, вдъхна ми увереност и досегашните ми душевни неразбории веднага се изгладиха.
Изминах петдесетина метра от къщата и усетих, че някой върви след мен. Обърнах се – беше една жена. Помислих си: следят ме! Реших да проверя и тръгнах по-бързо, завих на първата пресечка. Стъпките не изоставаха, завих отново в следващата пресечка, но жената продължаваше да върви след мен. Стана ми неприятно и страшно. Сърцето ми се сви, краката ми престанаха да ми се подчиняват, обърках се. Писмата бяха в мен и ако ме арестуваха, щях да повлека много хора със себе си. Стигнах до края на квартала, отново завих и минах на другия тротоар. Жената упорито ме следваше на 50-70 метра. Беше ясно, че ме следи. Дойде ми наум мисълта да хвърля някъде писмата и да бягам, но сигурно щяха да ги намерят, а мен ме познаваха – нали излязох от Наташини.
Преборих се с объркването, стегнах се и започнах да се моля. Отначало объркано, но после се съсредоточих. Забавих ход. Mоже да беше дръзко, но молейки се на Божията майка, казах: Майко Божия, уповавам се на тебе и се надявам единствено на Твоята помощ. Вземи ме под Твоята закрила, предавам себе си на Теб! Помогни ми!”.
Вървя и се моля, поверила всичко в ръцете на Божията Майка. Страхът и тревогата ми преминаха и душата ми се изпълни с увереност: аз не съм сама. Божията Майка ме пази и ако стане нещо, то ще бъде по Божията воля. Каквото и да стане! Всичко зависи от теб, Пресвета Богородице, както наредиш Ти, така и ще бъде.
Вървя уверено, без да се страхувам, а зад мен токчетата на преследващата ме жена тракат ли, тракат. Забавих още повече ход и понеже разбирах безизходицата, в която се намирах и цялото ми упование беше в Божията Майка, аз придобих още по-голяма увереност и спокойствие. Вървя и се моля, без дори да забелязвам къде стъпвам. В душата ми има само една мисъл, една молитва – към Пресвета Богородица.
Чувам, че стъпките ме настигат. Стигнах до едно кръстовище, завих зад ъгъла, прекръстих се и гледам – до мен върви жена на моите години. Облечена досущ като мен, всичко същото: и забрадката на главата, и палтото, и чантата. Върви с полуобърнато към мен лице, учудващо познато, само че светло, озарено с необикновена светлина. Погледнах Я, но не можах да задържа дълго погледа си върху лицето Ѝ: толкова светло и прекрасно беше то.
Вървим една до друга, аз се моля и се радвам, че имам необикновена Спътница, но коя е ТЯ – не зная. А токчетата зад мен продължават да тракат. Стигнахме до следващото кръстовище и моята Спътница, като се обърна към мен, повелително и строго каза:
- – Спрете и стойте тук! Аз ще продължа напред.
Говореше строго, а лицето Ѝ беше изпълнено с доброта и светлина. Спрях, а ТЯ – моята Спътница, продължи напред. Приличаше досущ на мен: и по дрехи, и по ръст, и по фигура. Това ми се видя странно, но спрях. Жената, която вървеше зад нас, ме настигна, огледа ме от главата до петите, повъртя се около мен, но имах чувство, че ме гледа с учудване. Заобиколи ме и хукна след моята Спътница, а ТЯ вървеше бързо напред.
Погледът на жената, която ме следеше, бе изпълнен с омраза, а лицето ѝ беше злобно и мрачно – тя като че ли бе преизпълнена с омраза към всичко живо.
Аз стоях и нямах сили да се помръдна, само гледах как напред вървеше моята Спътница, която по облекло приличаше на мен, а след Нея – жената-агент, която дотогава ни бе следила. Като стигнаха до пресечката, те се скриха, аз дойдох на себе си и молейки се, тръгнах в обратната посока. До два часа бях разнесла вече всички писма.
„Кого ми изпрати на помощ Божията Майка? Кого?“ – тази мисъл не ме напускаше. Чувствах, че това беше Нейната велика благодатна помощ.
След една година ме арестуваха, разпитваха ме няколко пъти и следователят настойчиво питаше, коя е жената, която е вървяла с мен, и къде сме изчезнали и Тя, и аз. Извикаха дори жената – агент, която разказа следното:
- Вървя аз след нея, другарю лейтенант, а тя все криволичи и се свира зад ъглите. Гледам, на ъгъла на улица „Казаков“ стои някой, приближавам се и взех да виждам двойно. Двете облечени съвсем еднакво: забрадките, обувките, палтата, чантите, походката, наклонът на главата. Тръгнах след тях и не мога да разбера, коя следя от къщата, коя се появи на ъгъла. Гледам, едната спря, другата забърза напред. Помислих, помислих, пък тръгнах след тази, която се отдалечаваше. Вървях десет минути и изведнъж ТЯ ми изчезна по средата на улицата. И тогава и сега ви казвам истината, другарю лейтенант: така изведнъж изчезна. Вие я питайте, да си признае - как го направи? Също като в цирка”.
Какво можех да отговоря? Следователят крещя, дори на един разпит ме би, а аз все мълчах и казвах “Не зная“, като непрестанно се молех на Божията Майка. Накрая не издържах и казах:
- Никъде не съм се крила и не съм изчезвала, спаси ме Божията Майка – аз вървях през целия път Ѝ се молех.
Следователят се изсмя на това, но спря да ме бие.
Онези години (на съветската власт от 50-те г. на XX в. – бел. Всемирн. Правосл.) присъдите бяха строги, но Пресвета Богородица отново ми помогна. Дадоха ми само 3 години изселване на сто километра от Москва, което беше на леко наказание.
Кого изпрати Божията майка в отговр на молитвата ми? Тя Самата ли дойде, за да отведе следящата ме жена, или прати някоя светица, или пък това беше моят ангел-хранител? Не зная. Но аз реално видях моята чудна Спътница и чух гласа Ѝ – случилото се е документирано в протокола от разпита.
Успях да видя отец Арсений едва през 1958 г. Разказах му всичко и го попитах, какво е било това явление. Той каза:
- Заради молитвеното ви упование, Пресвета Богородица, нашата Застъпница и Пазителка от беди и напасти, Ви е оказала велика милост. Това е чудо и голяма милост, проявена над Вас и над мен, защото като е опазила писмата, тя е спасила много, много хора от арести, заточения и лагери. Слава на Тебе, Господи! Слава на Тебе! Пресвета Богородице, спаси ни! Не се разделяйте никога с Казанската икона на Божията Майка и по-често се молете пред нея.
Спомени на А. В. Р.
