Какви плодове да очакваме от поста? Кога е полезно да го отслабим? Как да се борим със страстите в периода на говеeнето?

На въпросите за смисъла на поста отговаря игуменът на Московския Даниловски манастир Пьотр (Мещеринов).

 

- В какво се състои смисълът на поста? Трябва ли той да принася някакъв духовен плод?

Въпросът, разбира се, е риторичен. Да се отговори на него: „Не, постът в никакъв случай не трябва да принася духовен плод” – това, много ясно, е нонсенс. А между впрочем, на практика това нерядко се случва.

Бих рискувал да погледна на проблема за поста от неочаквана страна, а именно: има случаи, когато от поста не само няма полза, а напротив – е вреден за душата на християнина. Това се случва тогава, когато истински библейският, християнският, църковният смисъл на поста се подменя с някакво си друго съдържание.

Тази вреда може да бъде трояка. Първо – това е, когато християнството се превръща в Религия на Яденето, и бедният християнин, живеейки в съвършено ненормалните условия на големия град и при свръхнатоварване, както психическо, така и физическо (дори това да е само отиването на работа и връщането оттам с градския транспорт), той изнемогва и постоянно му се иска да яде. В резултат Храната се превръща в център на живота.

По такъв начин много православни по време на поста, от една страна, мислят не за Бога, а за яденето, а от друга – черпят от отказа си от храна увереността, че именно такова „постничество” е угодно на Бога. При това е почти невъзможно човек да се избави от чувството „не съм като другите човеци” (Лук. 18, 11); а това, че самите тези „други човеци” ядат и пият колкото могат и за свое удоволствие, предизвиква скрита завист, което никак не способства за възрастване в любов към ближния. 

Като добавка към това Религията на Яденето, за разлика от истинското християнство, учи на лицемерие пред самия себе си – възможно най-опасното състояние в духовния живот. Това лицемерие ражда такива, вече здраво навлезли в нашия православен бит явления, като постната майонеза, соевия колбас или соевото мляко и други доста вредни за здравето, а при това и достатъчно не евтини „постни” сурогати на нормалните продукти.  Ние „отвътре” не забелязваме уродливата комедийност на такова постно времепрекарване; а отстрани, уви, е много забележимо, че хората, наричащи себе си православни християни, изразходват сума енергия и сили не за същински живот по Евангелието, а за да спазят формалността на буквата и така да уверят себе си в това, че „угаждат” на Бога.

Втората възможна „вреда от поста” – това е усвояването на мисълта (която често, трябва да кажем, е предмет на църковна проповед), че „постът – това е такова време, когато е необходимо човек повече да се моли, повече да се съсредоточава, да чете повече Евангелието, да прави повече добри дела и пр.” Мисъл, абсолютно дезориентираща християнина - защото от нея следва, че извън поста може по-малко да се съсредоточава, да се моли, да чете Евангелието, и главното, да върши по-малко добри дела.

Този недостатък (наистина, от друга гледна точка) посочвал още светителят Теофан Затворник, неведнъж изказвайки в писмата и трудовете си съжаление, че всичките духовни плодове, придобити по време на поста, тутакси, за няколко дни след Пасха или Рождество някъде се изпаряват и постът по този начин става напълно безполезен.

Резултат от тази дезориентация е третата вреда – според мен, най-съществената и едновременно най-тънката и от малцина забелязвана.

Ето в какво е работата. Християнският живот изисква равномерност и постоянство – без тези качества не може да има израстване в духовния живот. Това се отнася и до молитвеното правило, и до съсредоточеността, и до четенето, и до мярката на въздържанието, и до посещението на богослуженията, и пр. Нашите пък постнически устави, уместни за строгостта на древния манастирски ритъм на живот, според мен, малко способстват за самата тази равномерност и умереност в духовното израстване на съвременните християни.

При нас се получава приблизително така: както спортистите тренират преди важно съзтезание, или както музикантите се занимават усилено преди конкурс, или както студентите преди изпити, така и ние с поста започваме да се съсредоточаваме върху вниманието към ближните и върху вършенето на добрини, върху това усилено да се молим, да четем духовни книги, по-често да ходим в храма и прочее. А след постите „почиваме”  от всичко това.

По такъв начин се разклаща и губи именно равномерността на християнското съществуване, без която целият наш църковен живот се превръща в „ходене в кръг” -  и дори не „ходене”, а някакво си редуване на „изхвърляне” и обезсилена умора.

С всичко това се изопачава същинският, библейски смисъл на поста, който, трябва да се каже, е вече известен най-малко от три хиляди години. Ето какво говори за него Свещеното Писание:

Викай високо, не се въздържай; дигни гласа си като тръба, и посочи на народа Ми беззаконието му, и на дома Иаковов - греховете му.
Те всеки ден Ме търсят и искат да знаят Моите пътища като народ, който уж постъпва праведно и не оставя законите на своя Бог; те искат от Мене праведен съд, желаят да се приближат към Бога:

 "Защо ние постим, а Ти не видиш? смиряваме душите си, а Ти не знаеш?" - Ето, в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове.
Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето.
Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, - денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден?
Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай;
раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, - облечи го, и от еднокръвния си не се крий.
Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава.
Тогава ти ще позовеш - и Господ ще чуе, ще извикаш - и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително, и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне; и Господ ще ти бъде винаги водач, и във време на суша ще насища душата ти и ще угои костите ти, и ти ще бъдеш като напоена с вода градина и като извор, чиито води никога не пресекват.” (Ис. 58, 1-11).

Такъв е основният смисъл на поста. И тук веднага трябва да се каже, че ако се пости „библейски”, на първо място излиза вътрешният труд на сърцето; а ограниченията от всякакъв род са само средство този труд да бъде успешен.

-А може ли такова действие, като „вътрешния труд на сърцето”, в някаква степен да бъде разшифровано, или да бъдат приведени примери? 

- Моля, ето например, от библейска гледна точка е много актуално „да се разкъсат оковите на неправдата”. Какво означава това? Нерядко християнинът живее в семейното си обкръжение или в отношения с колеги в работата, без никак да забелязва, че тези отношения са не само нехристиянски, но понякога едва могат да се нарекат и „общонравствени”. Често православните просто не обръщат внимание на това: те изцяло са погълнато от това как правилно да се пости, да се изчита правилото, „да се защитава Православието” и т.н. Ето, „да се разкъсат оковите на неправдата” в дадения случай ще означава – да осъзнаят отношенията с ближните, така че да не им бъдат в тежест и да поправят това, което изисква поправяне.

Ако се отиде по-нататък – да станат по-честни, по-човечни и по-порядъчни в лъжливия и безчовечен социум. И именно педагогически всичко това да осмислят, да го научат, за да могат и след поста, както вече казах, да не оставят достигнатото, а да продължават и да развиват своя християнски живот. 

- Но не излиза ли от Вашите думи, че аскетическата страна на поста става съвсем ненужна?

- Съвсем не. Нали за да живее човек по евангелски, трябва да придобие макар и в някаква, макар и в начална степен Светия Дух – духа на силата, любовта и целомъдрието (2 Тим.1, 7). Като помощно средство за това съществува въздържанието, аскезата.

Но трябва да се помни, че всяко аскетическо действие в християнството е приложно, т.е. то е не цел, а средство. Нашата цел е достигането на плодовете на Светия Дух: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5, 22-23). Затова пък аскетическите дела, в числото на които е и постът, са всъщност в някакъв смисъл „рамки”.

Но при това е погрешно да се мисли, че аскетическите подвизи сами по себе си водят до придобиване на Светия Дух. Духовен плод се постига именно с вътрешния труд на сърцето.

Ние често виждаме на практика,че хората започват усилено да постят, да се молят и прочее, а в резултат сърцето им се ожесточава, появява се злоба, раздразнителност, самомнение и т.н. Защо? Защото външните аскетични подвизи само по себе си нищо не ни носят; те са необходими само за да сложат в ред телесното състояние на човека, тъй че тялото, поради тясната му връзка с душата, да не й пречи да осъществява вътрешната си работа. Ето в това се състои смисълът на поста: не да се разчита, че чрез него може да се постигне нещо духовно, а чрез него да се осигури на душата помощ в духовния труд.

Доколкото живеем в паднал свят, който, по думите на апостол Йоан, е „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска” (1 Иоан. 2, 16), непременно задължение на християнина е отвращението от тези страстни похоти, с които е пропит заобикалящият ни живот. И задачата на поста е имено християнинът да се научи, да му се създаде навик да се въздържа от страстите – навик, който той трябва с все по-голям и по-голям успех да използва и извън постите, защото, както вече споменах, в християнския живот е важна равномерността на въздържанието, а не „изхвърлянето” и разслабването. Неяденето е последното нещо в поста, някакъв подръчен инструмент за подреждане и облекчаване на плътта, самата външна граница на поста, при това, трябва да се подчертае, употребявана индивидуано, по мярката на всекиго, според силите.

И ето, трябва да се усвои тази мисъл – че постът не е цел, а е педагогическо църковно средство. А когато забравяме това, християнството се превръща в йога, при която също не ядат, не спят и т.н.

- Правилно ли е да се разбира тогава, че има няколко нива на строгост на поста (с олио, без олио и пр.), и всеки мирянин избира своето ниво според силите си, оценявайки това ниво ако не от гледна точка на духовната полза, то поне от гледна точка на това да няма вреда?

- Да, всеки човек трябва да определи своята мярка на поста. Най-актуално според мен днес е въздържанието от излишна информация; що се отнася до гастрономическата част на поста, смятам, че тя трябва да бъде по-широка от манастирските устави, а според условията на живота в големия град – пределно смекчена.

- Но какъв трябва да бъде тук критерият? Собствената съвест? Благословението на духовника?

- Съвестта, несъмнено. Господ веднъж и завинаги ни е определил правилния подход към всички външни закони и положения, към които се отнася и постът: „съботата е за човека, а не човек за съботата” (Марк. 2, 27). Следователно, постът трябва да минава не във формален буквализъм, а за полза на душата; а именно нашата съвест определя тази полза.

Тук може да се предложат следните критерии. Първият - по време на поста (както, впрочем, и по всяко друго време) човек да мисли за Бога и за ближния, а не за яденето, „защото Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14, 17). Ако постът не ни носи радост и мир, възрастване в любов към Бога и ближния, тогава се пита какъв е смисълът от нашето постене?

Преподобни Макарий Велики пише съвсем ясно за това: „ако не намираме в себе си обилните плодове на любовта, мира, радостта, кротостта, смирението, простотата, искреността, вярата и дълготърпението: тогава безрезултатни и напразни биха били всички наши подвизи, защото всяко подобно дело и всички подвизи трябва да се извършват заради плодовете. Ако пък в нас ги няма плодовете на любовта и мира, тогава цялото дело  се извършва напразно” („Духовные беседы”, СТЛ, 1994, стр. 349).

По-нататък трябва внимателно да погледнем вътре в себе си и да видим: ако по време на поста започнем по-добре и по-тънко да разбираме какво е това благодарност към Бога, ако в нас нараства желанието да се поучаваме от Свещеното Писание, ако в нашия живот започва да се прибавя тази ревност, за която неведнъж вече говорих, при това тази ревност се съпровожда с някаква тишина и спокойствие, ето главният признак – ние започваме едва-едва да виждаме себе си „отстрани” , с някаква доза ирония, при това през погледа именно на ближните и нашите отношения с тях – тогава сме на верен път, и постът принася своите плодове. Ако пък плодът на постното времепрекарване е униние, слабост, раздразнителност, ожесточение – значи нещо с нашия пост не е наред.

Духовникът? Да, много добре, когато има такъв духовник, с който могат да се обсъдят всички тези неща, и който възприема дошлия при него не като „винтче”, което непременно трябва да се завие в схематично-църковната „гайка” , а индивидуално. За съжаление, това далеч невинаги се случва.

- Ако през поста при човек се изостря главната страст, пресичането на която просто не се получава с въздържанието, дали това е уважителна причина постът да се отслаби? Ако не, тогава възможно ли е бъде даден някакъв универсален съвет?

- Не, тук трябва да се гледа индивидуално. Що за страст е това? Не се ли крие тук фактът, че извън поста ние „законно” й разрешаваме да действа, а с поста това е един вид неудобно и затова именно тя се изостря по време на поста? Но борбата със страстите при християнина се извършва всекидневно и изисква, както вече казах, равномерност и постоянство, постът тук няма нищо общо. 

 

Източник:  http://www.pravmir.ru

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре