Изповедта е едно от главните средства за спасение на духовните овци. Макар това да не е единственото средство, в църковния живот обаче то заема едно от централните места. За изповедта може да се говори твърде много, нещо особено важно за бъдещите свещеници. 

Аз, разбира се, не мога да претендирам, че имам някакъв особен опит. По-добре би било да ни поучава и да сподели духовните си разбирания върху проблемите на духовенството някой истински духовник, много опитен, но, както се казва, поради липса на гербова хартия, се пише и на обикновена; ще ви се наложи да се задоволите с моите скромни сведения и мнения. Говорейки за изповедта, трябва веднага да се подчертае, че тук се има предвид главно тайнството покаяние. То е едно от най-главните тайнства и ни се дава като благодатен дар, който след възкресението Си Господ Иисус Христос предал на учениците Си с думите: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан. 20:23).  

По общото мнение на Църквата, именно това е този дар на свързване и развързване на грехове, който е главно достояние на свещенството. И това е понятно, тайнството покаяние, което е свързано с този дар, е живяло и живее в Църквата в продължение на почти две хиляди години, винаги оставайки тъждествено само на себе си. Това тайнство не се променя, защото е тайнство на духовно лечение, то принадлежи към духовния свят. Но в историята, както знаем, могат да се променят формите на извършване на тайнствата, да се променя чинопоследованието на тайнствата, да се променя разбирането на тайнствата. Самото тайнство не се променя, неговата онтологична същност си остава една и съща. Но в различно време разбирането на тази същност може да бъде различно. Нещо повече, знаем, че всяко тайнство се извършва според вярата, следователно, много често се случва така,че в тайнството Господ дава едно или друго, главно в зависимост от това дали просим с вяра. Но това не означава, че тайнството е станало друго, не. Ето, да речем, има тайнство Причастие със Светите Христови Тайни. Естествено, че в това тайнство ние се съчетаваме с Христа. Това е главното. Но при това ние можем винаги да молим Бога благодатта, която се дарува в това тайнство, да ни направи радостни и добри, друг път – да очисти сърцето ни от някакви страсти, а трети път – Господ да ни разкрие Своята воля. В тайнството ние получаваме това, за което се молим. Така и в тайнството покаяние, в зависимост от това какво търсим, какво просим от Господа, можем да получаваме според вярата си различни дарове. В различните епохи църковният народ е разбирал това тайнство по различен начин и е молел за различни неща. Много е важно да се изясни еволюцията на разбирането и извършването на тайнството.

Тайнството покаяния принадлежи към тези тайнства, които в наше време се профанират в най-голяма степен. Всяко тайнство е велико, безкрайно дълбоко, всяко тайнство ни съединява с Бога, придава ни безкраен, нов живот, съкровена духовна перспектива. В този смисъл всяко тайнство е всеобемащо и непостижимо. Оттук и названието „тайнство”: то е тайнствено, непостижимо за човешкия разум, постига се със сърцето, според мярата, в която сърцето се е разширило. Но тайнството покаяние има и друга особена трудност – човешка, тъй като в него човек трябва да се покае. Това е главното.

Във всяко тайнство се иска човек да тръгне към Бога. Във всяко тайнство е необходима духовна активност, но тук в особена степен. Тук е нужно човек да се покае, виждайки себе си, да поиска да се промени, да се прероди.  

В наше време тайнството покаяние е станало още по-трудно за разбиране, от когато и да е. Въпреки че всичко ни е известно: ето, изповедта има за цел да очисти съвестта на каещия се грешник, всичко изглежда ясно. Но на практика именно тази яснота е привидна. В действителност сега почти не се срещат хора, които биха могли както трябва да обяснят какво всъщност трябва да бъде и как е необходимо да се разбере всичко правилно. При това не само каещите се не разбират, но и мнозина свещеници не разбират. Съществува богословско обяснение на тайнството кръщение, много е написано за Евхаристията, твърде много се е говорело за брака, много е казано за свещенството. Но за тайнството покаяние явно малко е писано. Тайнството покаяние е някакъв център, в който духовникът се среща с пасомите и има възможност (и трябва) да надникне в най-съкровените ъгълчета на човешката душа, където той трябва да се научи да помогне на човека да разкрие себе си докрай, да разкрие себе си пред Бога и пред духовника, нищо да не скрива, преодолявайки всяко лукаво, лицемерно, срамежливо желание нещо да утаи, да остави скрито. И в момент на такова съвършено особено саморазкриване, откровение на своята душа, което, разбира се, изисква максимално доверие, свещеникът получава възможност да ръководи душата на каещия се, защото каещият се идва и връчва душата си на свещеника. Той постъпва така, както постъпва болният, който отива при лекаря. Често ние боледуваме, но не искаме да ходим на лекар, надяваме се, че някак ще превъзмогнем болестта, ще оздравеем някак сами. Има такива болести, при които е особено неприятно да се обръщаме към лекар. И ето, човек протака този момент, надява се, че някак ще му се размине, но болестта не преминава. И се налага да отиде, и лекарят да иска да се изпълняват най-неприятни процедури. Човек трябва да се подчини, да насили себе си в името на това да победи болестта, да остане жив. Нещо подобно става и в тайнството покаяние: в крайна сметка болният връчва себе си в ръцете на лекаря, хирурга, ляга на операционната маса, съзнавайки, че е достатъчно само едно трепване на ръката, и той ще умре, но при все това връчва себе си на лекаря, поема риска с надеждата, че хирургът ще е добър лекар, че Бог ще му помогне той да го излекува.

Веднъж ми разказаха как оперирали две еднакво болни. Едната болна понесла тежката операция и оздравяла от смъртоносната болест. А когато оперирали втората, ръката на хирурга трепнала и той разрязал малко повечко. И макар че болната не умряла веднага, тя започнала тежко да боледува и след месец починала. Този случай е много показателен за нас. Всичко това в някаква степен се извършва и по време на изповед. Духовникът тук се оказва едновременно и терапевт, и хирург, и много често и психиатър, и разбира се, той преди всичко трябва да бъде духовен лекар. Именно лекар. Каещият се идва и му връчва душата си. От това, в каква степен каещият се връчва своята душа, зависи много. Има разлика между телесния лекар и духовния лекар. Преди болният да се окаже в лекарския кабинет, той, може би, не е мислел какво ще му заповядат сега, например, да гълта някаква каша, и по такъв начин да изследват цялата му вътрешност. Той не е знаел това, но когато е дошъл, са му казали: „Не, няма да излезеш оттук, не трябва да те пускаме, иначе ще умреш, необходимо е...”. Него може да го уговорят, а може и да го принудят; случва се роднини насила да хоспитализират тежкоболни, а лекарите да упоят и да направят много тежка операция на човек, който не знае диагнозата си...

И на изповед може да се срещне нещо подобно, но тук е по-трудно. Тук няма как да се мине без волята на каещия се. Всичко се определя от неговата воля, от вярата му. В ръцете на духовника няма средства за насилие, той трябва да бъде изкусен дотолкова, че да убеди, да предразположи каещият се да не си отива, да не остане такъв, какъвто е - болен, а да започне духовно лечение. Духовникът трябва да умее да въздейства на идващите при него по такъв начин, че да постави с необходимата дълбочина проблема за духовната болест, трябва да даде на каещия се да почувства нейната опасност. Тук се иска дар, който не всеки притежава. Тук се иска определен опит на общуване с хората и особена способност за контакт, умение да внушиш доверие към себе си. Но повече от всичко се изисква духовност. Необходимо е духовникът да бъде действително обърнат към Небето, към Бога в такава степен, че дошлият веднага да почувства реалността на духовния живот. Така че той редом с него да почувства, че тук се открива съвършено нова и най-важна страна от неговия живот. Нужно е той с молитвата си, с живота си да може да привлече благодатна помощ. Именно затова най-добрите духовници винаги са били свети хора – не психоаналитици, психиатри и психолози, които се занимават със „служби на доверие”, дават съвети, ориентират се в психическото състояние на човека. Не те се оказват най-добрите духовни лекари, а именно светите хора, които действат с други методи, имат благодатни дарове, умеят да се молят и умеят да призовават Бога на помощ и да покажат тази благодатна Божествена сила на немощния и страдащ човек. 

Много често става така: в болницата идва напълно здрав на вид човек,  дори цветущ, изкълчил си е крака, например. А му казват: „Вие отдавна не сте идвали в поликлиниката. Трябва да минете на такова и такова изследване”. Той не иска, чувства се здрав, но го принуждават. И ето, след като го изследват, се оказва, че има рак, за който той нищо не е подозирал. Мислейки,че е напълно здрав, той се кани да ходи на планина, да пътешества. А му казват: „Не, вие трябва спешно да постъпите в болница, да се изследвате, трябва спешно да ви бъде направена операция, не трябва да отлагате. И разбира се, тази година няма да ходите на планина, дори и ако операцията мине благополучно”.  

Нещо подобно се случва при съвременната изповед: идват хора, които искат по някаква причина да водят църковен живот, да започнат църковен живот или да го продължат, но не за това, че съзнават себе си като смъртоносно болни. Много често при свещеника отиват страдащи хора, но често се случва и да не е така. Човек иска да се изповяда, да се причасти, да живее църковен живот. Но той абсолютно не умее да се кае истински, не разбира ,че е грешен, не чувства греховете си. Такъв човек се ограничава с формална изповед. Ето тук на свещеника му е най-лесно да каже: „Добре, никакви особени грехове нямаш, в нищо не си съгрешил, прощавам ти, разрешавам, иди, причасти се. Слава Богу, никого не си убил, не си обрал”.

При това, както в енориите свещениците са натоварени, това е напълно естествено. Но, за съжаление, се случва често, че именно този човек се намира в най-голяма опасност. Защото в него има застаряла и тежка болест, смъртоносна, духовна болест на вкаменело безчувствие, която може да го доведе до духовнаогибел много по-рано, отколкото той мисли, която може да му попречи да дойде следващия път. Да се направи явна тази болест и да се убеди болният да се кае - това е голям труд, това е голямо умение, изискващо голяма любов и внимание от страна на духовника.                                                                                                                                                                                                                                                                                         

Но, в крайна сметка, по време на изповедта работата се свежда до това човек само да назове греховете си. Сами по себе си греховете са само следствие от някаква греховна дейност, която се извършва в душата на човека. Греховете – това са някакви плодове на лошото дърво на греховния живот. Ето например, расте някакъв отровен храст, и на него се появяват отровни плодове, но дори ако ги откъснем, а храста оставим, на следващата година ще се появят също такива отровни плодове, т.е. ние по-скоро нищо няма да променим в душата на човека, прощавайки и разрешавайки само вече извършените от него лоши постъпки. Задача на духовника е да промени душата на каещия се, необходимо е да бъде изтръгнат греховният корен, но най-напред той трябва да бъде открит.

Такъв корен, както ни учат светите отци, са страстите. Систематизация на това учение за страстите ни е дадена в много светоотечески творения. Ще приведа примерния им списък: чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, печал, униние, тщеславие и гордост. Може тези страсти да бъдат  поставени и в друг ред. Може да се говори още за сластолюбие, за завист, за раздразнителност, за честолюбие, но в общи линии това са варианти или близки страсти, които могат да бъдат назовани по различен начин.

Учението за духовния живот никъде не е дадено в такава удивителна и благодатна пълнота, както у източните свети отци. И всеки християнин, желаещ да води духовен живот, и още повече всеки пастир, трябва непременно да бъде не само запознат със светоотеческата аскеза, той трябва да бъде в постоянно в общение със светите отци, постоянно да ги чете, за да бъде живо в неговото сърце тяхното възприятие на духовния живот. И не само да ги чете, но и той самият да ги следва, да води духовен живот, от личен опит да познава това, за което говорят светите отци. Тогава той ще може да каже на каещия се: „Да, грехът, извършен от теб, е много (а може и не много) тежък. Но е важно не само да се покаеш за този грях, за това извършено от теб престъпление или някаква грешка – много по-важно е да се покаеш за тази страст, която е предизвикала и постоянно предизвиква този грях, която е станала за теб опасна болест. Трябва да разбереш, че именно тази страст трябва да бъде изкоренена от сърцето ти и в този смисъл да промениш душата си, живота си. Само тогава в твоя духовен живот ще има движение напред, тогава ще се приближиш към Бога”. Какво е това страст? Страстта е духовно явление,  т.е. неподдаващо се докрай на рационално обяснение. Духовното е по-високо от душевното, душевното също много често е ирационално и затова тук е невъзможно да се обясни всичко, да се разбере с ума, но, имайки опит, може в пълнота да се разбере със сърцето.

Изхождайки от учението на светите отци, може да се каже, че всички страсти действат в сърцето на човека по някакъв тайнствен начин, подменяйки със себе си естествената духовна деятелност на душата,  предвидена от Божия промисъл при сътворението на човека. Типичен пример на страст е алкохолизмът. Знаете какво е казано в Псалтира: „Виното весели душата на човека”. Виното е тази прекрасна напитка, която Христос е избрал за най-главното си тайнство – тайнството Евхаристия. Това е тази чиста и прекрасна напитка, която се употребява в литургията и се претворява в Кръвта Христова. Какво може да бъде по-високо от това? Виното се употребява и в обикновения човешки живот, когато се канят гости, когато има празник, и всички знаят, че виното е неотменното угощение на всеки празник, и в това няма нищо лошо. Но може тази употреба на виното да се подмени с алкохолизъм, може влечението към виното да стане болезнено, неестествено, и дори противоестествено. Тогава човек започва постепенно да възприема виното вече по друг начин, той вече не избира вино от високо качество, за него е важно то да бъде по-силно, за него е важен алкохолът. Ето той вече иска само водка, само спирт. В край на краищата, на него му е все едно какво е това, чист спирт или нещо друго, той е готов вече да пие едва ли не лак. Само и само да се напие и да бъде пиян, само за да усети в себе си действието на алкохола. Нима това е нещото, което, да кажем, изпитват хората, които отиват за някой празник на гости и им наливат чаша вино? Разбира се, че не. Тук става дума за подмяна. И ето, оказва се, че такъв пияница за бутилка водка е готов да провали работата си, да изгуби семейството си, той пропива всичко: и жена, и деца, и положението си, всичките си пари, започва да краде, заплашва го затвор, накрая човек престава да яде, защото няма какво да яде. Но не престава да пие. Често се случва такива пияници да стигат до крайно изтощение, да се валят в канавките, но всеки ден, по честен или нечестен начин, намират бутилка вино, без която вече не могат да живеят.

Удовлетворението на страстта се превръща в потребност за човека, извратена, дори по-силна, отколкото естествените потребности. Ето какво е удивителното. Това е вече подменена природа, приличаща на рак, когато естествените клетки на човешкото тяло се подменят с други, видоизменени клетки. Те започват да растат по-бързо от обикновените. И прорастват в естествените органи, заменяйки естествената плът на човека. Стените на органите, кръвоносните съдове стават болестно изменени, ракови. Те все още изпълняват някакви функции, но вече носят в себе си смърт. Такава подмяна на нормалния живот, на естествената плът с болестни тъкани рано или късно води до смърт. Така действа и всяка страст. Тя подменя със себе си естествените свойства на човешката душа и тогава се превръща в  нова, болестна, извратена тъкан на тази душа, която започва да живее със страстите вместо да живее с правилните си, духовни потребности, духовни влечения. Светите отци казват, че всяка страст е действие на някакви демони, бесове в човека. Такава подмяна се извършва винаги при бесовски прилози.

В нормално състояние човек живее с Божията благодат, живее по Бога. Може да се случи, отдалечавайки се от Бога, да започне да живее с някаква тъмна „благодат”. Усещайки невъзможността да се живее без благодат, той може да я подмени, да живее с тази тъмна сила. И ето тази прилепила се тъмна сила, влизайки в него, променя състава му, променя нормалните тъкани, подобно на отровния въздух, който влизайки в човека, започва да изменя всичко в него: клетки, кръв, и всичко това постепенно може да се превърне в рак.

Така действа страстта. И ако човек не види навреме тази страст в себе си, не започне да се бори с нея, тя рано или късно ще се разрасне в него до ужасни размери и ще започне да заплашва живота на човека, само че вече не телесния, а духовния.  

Действията на страстите, както всеки порок, имат удивителна закономерност. Отначало те действат тайнствено и духовно, след това, на определен стадий, такава страст започва да променя душата на човека вече на емоционално, на душевно ниво. А след това вече променя и телесния живот. Алкохолизмът, например. Отначало това е страст, и човек за нищо не е способен да мисли, освен за това как да попийне, но е още здрав. След това настъпва болестно състояние, после пиянско бълнуване, след това цироза на черния дроб. И така с всяка страст. По такъв начин страстите представляват живот с бесове. И затова много често светите отци говорят направо, че в човека действа бесът на блуда, бесът на пиянството, бесът на чревоугодието. Много често те не смятат за нужно да определят докъде е страстта, а откъде започва бесът, защото по своя смисъл това е едно и също. Страстта е някакво бесовско действие. Ние, както знаете, понякога казваме за хора, че са обладани от бесове, че са бесновати. И дори се правят опити да се изгонват бесове. Светите хора са умеели да го правят.

Учението за духовния живот, за страстите, говори, че всеки човек, подложен на действието на страстите, е бесноват, в някаква степен обладан. Само мярката на тази обладаност е различна. Ако страстта се е загнездила в сърцето на човека, принуждава този човек да следва себе си, значи той е станал вече обладан в някаква мярка. Значи той вече няма власт над себе си, изпълнява бесовска воля. Сами разбирате, че това е много страшен път, това е път на погибел, път на духовна смърт, и свещеникът, духовникът е длъжен, като духовен лекар, да помогне на всеки отишъл при него да види страстите в себе си, длъжен е да му посочи тези страсти, да го научи да се бори с тях, да убеди каещия се, че това е необходимо. Както лекарят, виждайки нездравия цвят на лицето на болния, може да каже: „Знаете ли, вие трябва да се прегледате. Може би имате туберкулоза”. А на друг ще каже: „Трябва да си прегледате черния дроб, може би имате камъни в жлъчката”. Дълг на свещеника е да разбере, да види, да изследва душата на човека, да обясни на каещия се положението му и да му даде средство за лечение.

В наше време всичко това много рядко се случва по време изповед. Обикновено изповедта при нас е превърната в нещо друго. „Прощавам, разрешавам”, дори свещеникът и разрешителна молитва може да не прочете на всички. Един много достоен свещеник ми каза: „Какво говорите, нима може да се прочете на всички разрешителна молитва, езика може да си счупи човек”.
Попитах:
- Как така - да си счупи?
- Е, как, нима не знаете, при възрастните свещеници почти винаги има такава скоропоговорка, те не могат да изговарят вече някои думи, идват до такъв момент, казват самата тази скоропоговорка и продължават. Той вече си е счупил езика, не може вече да говори, защото хиляди пъти повтаря една и съща формула, винаги бърза, и от това възниква просто някакво заекване.” В обстановка на такъв „чупещ се” език преминава много често нашият църковен живот и нашата изповед. При все това, ако не знаем как трябва да бъде, тогава никога няма да се поправим и никога няма да се стремим към вярната посока. Така и ще отидем неизвестно къде, ако никой не ни подскаже къде е единственият, истински, правилен прав път.

Говорейки за изповедта, трябва да се каже, че различните грехове, различните страсти се нуждаят от съвсем различно лечение и от различен подход. Тук е уместно да се спомене за това, което наричат типология на грешниците. Никога не трябва хората да се схематизират и не може всички да се разделят на някакви точни групи: този е такъв, този е онакъв, да се правят опити всички да се подредят по рафтовете. Но все пак, както може да се систематизират болестите, така може и тук да се намерят някакви градации, които да помогнат да пастира да се ориентира в това море от хора, което много често заплашва да го погълне. 

И така, имайки предвид типологията на грешниците, може да се каже: сами по себе си децата представляват съвършено особена част от пастирската работа. Мнозина от вас имат свои деца, някои от вас са педагози, сами разбирате, че към децата трябва да има особен подход, особен опит от работа с деца. Деца на изповед – това е радостно явление, но в същото време и много трудно. Радостно, защото те, слава Богу, нямат тежки грехове, обикновено при малките деца няма още такива силни страсти, макар че често вече има доста развити страсти. Дори ако у тях вече очевидно действат някои страсти, все пак простъпките понякога предизвикват по-скоро усмивка: детенцето идва и се кае, казва, че тежко е съгрешило, не е послушало майка си, нещо е направило „не така”. Понякога след ужасните изповеди, които се налага да се слушат, идва чувство на облекчение и радост, че още има такива чисти детски души, в които, като цяло, всичко е хубаво. Но това не трябва да се казва на детето. Не трябва да се казва: „Ти, миличко, си иди, всичко при теб е наред, няма за какво да се изповядваш”. Нужно е да се намери общ език с детето, това не е толкова просто. Много често хората започват да се преструват, да разговарят с детето на някакъв фалшив „детски” език, започват някак да имитират детската психология и се стараят по този начин да създадат илюзия за взаимно разбиране. Децата пък, имайки чиста душа, са много чувствителни към всеки фалш. Те няма да приемат свещеник, който фалшиви. Такъв свещеник няма да може да помогне на това дете. Той не му внушава доверие. Или може да създаде в душата му образ на нещо абсолютно неправилно, лъжливо, образ много опасен и вреден в бъдеще.

Свещеникът трябва да бъде винаги „прост”, трябва да бъде винаги самия себе си с всички хора. Но особено с децата. Да не се преструва на приятел, да не се заиграва с малките, както това става по време на детските игри. Той трябва да бъде абсолютно сериозен, трябва да бъде баща или дядо, да говори с детето като възрастен с малък. Но да говори разбираеми за детето неща. На детето не му е нужно никакво мъдруване, не са му нужни някакви сложни обяснения, а му е необходимо просто и сериозно да му се обясни какво е лошото в неговия живот, нужно е то да почувства, да разбере, че е лошо да се постъпва така. Но още по-важно е то да почувства в свещеника, в духовника любов, да почувства тази топлина, тази светлина, която дава Божията благодат.  

С ума си то не може да разбере това, но ако веднага почувства, за него свещеникът ще стане любимо същество, и детето винаги ще иска да дойде и да каже всичко лошо, което е направило, и от цялото си сърце ще почувства, макар и, може би, без нищо да осъзнава. Тогава детето ще се кае със сълзи и ще се поправя, и ще се труди, и ще се стреми към този, който се е докоснал с топла и любяща ръка до душата му. С детето, в този смисъл, е много по-просто, отколкото с възрастния. Тук не е нужно много да се обяснява, ако е налице истинска любов. Ако пък няма любов, ако свещеникът не притежава способността да влезе в живота на детето, нищо няма да се получи. Тогава изповедта ще бъде безрезултатна, може дори да бъде вредна загуба на време. Всичко може да се превърне във формалност и детето няма да разбере, но ще почувства, че в църквата от него се иска някакъв формализъм. То ще се отнася към това така, както децата в училище се отнасят към досадна учителка: трябва по аритметика да се учи, на някакъв урок да се отговаря... В действителност детето е убедено, че не му е нужна никаква аритметика, понеже това убеждение му е внушил учителят и тъй като учителят няма нужда от него. А щом учителят няма нужда от него, значи не му е нужно и всичко това, което този учител „носи” със себе си. Било то аритметика, било то четене или рисуване, все едно, всичко е ненужно.  

Такава схема действа и тук. Ако детето не почувства, че е нужно на свещеника, че е скъпо на свещеника, че свещеникът го обича, тогава всичко, което свещеникът ще говори или прави, даже църквата, храмът ще му се сторят ненужни.

Днес има особени трудности с децата, защото има деца, които идват в църквата от невярващи семейства. Те от рождение са възпитавани без вяра в Бога. Нужно е да бъдат научени на всичко и много често се оказва, че в семейството си детето е абсолютно само. В семейството си то не може да научи нищо от никого, нито кого да попита, а после, пораствайки, то започва да учи родителите си на вярата. Това сега се случва много и много често. И, разбира се, такова дете свещеникът трябва особено да утвърди, тъй като то е само сред възрастните. Ето и татко, и мама и баба с дядо го пускат да ходи на църква. Но когато то се връща от църквата и казва,че човек трябва да пости, а те не разбират защо, когато казва, че е нужно човек да се моли, или започне да се моли, тези баби или родители гледат на него като на луд и започват: „ Повече няма да ходиш там, какво правиш?” Как детето ще устои пред възрастните, пред авторитета на родителите? Как то ще устои, как ще отстои вярата си, това, което е донесло от църквата? В този случай единствено ако свещеникът го подкрепи, ако влезе в живот му и му даде от силата си, даде му необходимия авторитет, ако му внуши доверие, вяра, ако детето може да каже: „Не, вие не знаете, а ето, отецът знае по-добре от вас”. Ето, ако то може това да почувства и да каже, тогава ще издържи. Свещеникът е длъжен да му помогне в това със своето поведение, със своята любов.

Но много по-трудни проблеми възникват в другия случай: когато децата израстват във вярващи семейства. Ето това е проблем, с който аз не умея да се справя. Това е възможно най-трудното и актуално за нас. На децата, възпитани във вярващи семейства, с течение на времето им омръзва това, което родителите им предлагат. Родителите и свещеникът трябва да бъдат готови за това. Привиквайки към всичко църковно, като към нещо обичайно, тривиално, като към нещо, което се натрапва от възрастните наравно с много други неща, което е неприятно да се прави, неинтересно, но е нужно, те започват не напълно осъзнато да отхвърлят всичко това. При такива деца започва да се проявява някаква центробежна енергия. Те искат нещо ново за себе си, искат да постигнат някакви непознати за тях начини на живот, а всичко, което говори мама или баба, или татко – всичко това вече им се струва скучно. Такива деца много лесно намират недостатъци на църковните хора, които започват да им се струват лицемери, скучни моралисти. Много често те вече не виждат нищо достатъчно светло в църковния живот. Такъв вектор, такава насоченост по отношение на църквата ги прави по същество неспособни да възприемат Божията благодат. Участвайки в тайнствата, дори в причастяването със Светите Христови Тайни, говоря по същество, те не преживяват нищо, в детска възраст се оказват, колкото и да е странно, малко способни да преживеят причастието със Светите Христови Тайни като съединение с Бога, като среща с Бога. За тях това е едно от обичайните, неделни, празнични състояния. За тях често църквата се превръща в клуб, където можеш да се срещнеш и да поговориш един с друг. Тук те могат да се сговорят за нещо интересно, да дочакат с нетърпение края на службата и заедно да побягнат някъде тайно от родителите в обкръжаващия ги, във всеки случай не църковен свят. Понякога е и по-лошо: харесва им да лудуват в църквата, дори и това се случва, или да се присмиват на различни хора в храма, понякога дори и на свещениците. Ако имат някакви умения, ако се занимават в църковния хор, тогава с голямо удоволствие ще обсъждат как днес хористите пеят и – и така до безкрайност всякакви насмешки над хора, над отделни певци, кой как пее, кой какво слуша, кой какво може, кой какво разбира. Те винаги се чувстват като малки професионалисти, които са способни да оценяват всичко това. И в такива подмятания може да премине за тях цялата литургия и цялата вечерня. Те съвършено могат да престанат да чувстват светостта на Евхаристийния канон. Но това няма да попречи, когато изнесат Чашата, да застанат първи, или може би, не първи, напротив, да пропуснат малките напред и много чинно да пристъпят към Чашата, да се причастят, след това също така чинно да се оттеглят, и след три минути те са вече свободни, забравили са вече всичко и отново се предават на това, което им е наистина интересно. А моментът на причастяването със Светите Христови Тайни ... всичко това е за тях обичайно, всичко е известно, всичко това е не толкова интересно. 

Лесно е да се научат децата да изглеждат винаги православни: да ходят на служба, да пропускат по-малките да пристъпват към Чашата, да отстъпват място. Всичко това те могат да правят, и това, разбира се, е хубаво. Приятно е да се видят такива възпитани деца. Но това съвсем не означава, че те при това водят духовен живот, че истински се молят на Бога, че търсят общение с Бога. Това съвсем не означава стремеж към реално съединение с Божията благодат.

Съответно на такъв начин на техния живот възникват трудности при изповед. Детето, което от малко (обикновено от седемгодишна възраст) идва на изповед, то и се причастява много често. В нашия храм, да речем, децата се причастяват на всяка литургия, на която ги водят или на която те сами идват. В действителност се получава веднъж седмично, понякога по-често. Изповедта за тях в началото е много интересна и въжделена, тъй като им се струва, че когато вече се изповядват, това означава за тях някаква зрялост, че са станали вече големи. И петгодишното дете много иска по-скоро да започне да се изповядва. Първите му изповеди ще са много сериозни. Ще дойде и ще каже, че не слуша мама, че е набило сестричката или че не си е научило добре уроците, или че не се е помолило както трябва на Бога, и всичко това ще го каже съвсем умилително, сериозно. Но много скоро, буквално след месец или два, ще се окаже, че то е абсолютно привикнало към това, и след това следват цели години, когато то идва и казва: „Не бях послушен, нагрубих, бях ленив”. Такъв кратък набор от обичайни детски грехове, съвсем обобщени. То ги изстрелва мигновено на свещеника. Свещеникът, който е измъчен свръхсили от изповеди, естествено, му прощава и разрешава за половин минута, и всичко това се превръща в ужасяваща формалност, която, разбира се, повече вреди на детето, отколкото му помага. След няколко години се оказва, че за такова църковно дете вече е въобще непонятно, че някак е длъжно да работи над себе си. То дори не е способно да изпита истинско чувство на покаяние при изповед. За него не представлява никаква трудност да каже, че е направил нещо лошо. Това го казва съвършено леко. Както, ако детето бъде заведено в поликлиниката за първи път и го накарат да се съблече пред лекаря, то ще се стеснява, ще му бъде неприятно. Но ако лежи в болница и всеки ден е длъжно да повдига ризката си, за да го преслуша докторът, след седмица то ще прави това напълно автоматично.  Това няма да предизвиква никакви емоции у него. Така и тук. Изповедта вече не предизвиква никакви преживявания у детето. Виждайки това, свещеникът се оказва в много трудно положение. Той не знае как да се бори с това, какво да направи, за да дойде детето на себе си.

Има някои много ярки примери, когато детето не просто не слуша, мързелува и обижда по-малките, - то по крещящ начин безобразничи. В училище, да кажем, пречи на целия клас, в семейството е жив отрицателен пример за всички по-малки деца и просто откровено тероризира фамилията. След това започва да се държи безобразно в обществото: да ругае, да пуши. Т.е. в него се появяват грехове, абсолютно необичайни за църковно семейство. При все това свещеникът не знае как да го свести. Опитва се да говори с него, опитва се да му обясни:
- Ти знаеш, че това не е хубаво, че това е грях.
Да, то отдавна знае добре всичко това, прекрасно знае, че това е грях. То дори за пет минути е способно да се напрегне и да каже:

 - Да, да ще се постарая, повече няма да ...

Не е нужно да се казва, че то лъже. Не, то не лъже. То всъщност произнася това по обикновения начин, точно както преди обяда може да прочете отчасти сериозно „Отче наш” за една минута, но не повече. След това, щом е свършило това привично „Отче наш”, то отново живее извън молитвата. Така и тук. То може да каже нещо такова, за да го допуснат след това до причастие. А след ден, след два се връща в релсите си и продължава да живее пак така, както е живяло. Нито изповедта, нито причастието принасят плодове в неговия живот.

Освен това свещеникът забелязва, че колкото повече, вълнувайки се, започне да разговаря с това дете, по-внимателно, по-сериозно, толкова по-бързо се изчерпват средствата му. Изложил е почти всичко, което може, а не е достигнал целта. Всичко това детето „изяжда” много бързо и нататък си живее така, както си е живяло досега. Даваме му по-силни лекарства, то ги поглъща всичките, но те не му действат. Не е чувствително към тези лекарства, нищо не възприема. Това е такава степен на окаменяване на съвестта, която просто поразява.

Оказва се, че свещеникът вече не може да намери никакъв адекватен език с вярващото дете. Той започва да търси друг път, започва да се сърди на детето. Но щом започне да се сърди, контактът с него съвсем се изгубва. И такова дете често казва: „Аз повече няма да ходя при него, при този отец Иван. Е, какво, той през цялото време ми се сърди, и за това ми се сърди, и за онова ми се сърди”...

Вижте, този проблем е един от най-трудните за духовника. Тук трябва много здраво да се помисли какво е нужно да се постигне в случая, към какво трябва да се стреми духовникът. Струва ми се, че трябва да се стреми към това колкото може по-дълго да се отложи началото на изповедта. Ако шестгодишното дете се държи лошо, някои наивни майки (такива има много) казват:
- Отче, изповядайте го, та да започне вече да се кае, може да стане по-добро.

Наистина, колкото по-рано започнем да го изповядаме, толкова по-зле за него. Трябва да се помни, че не напразно Църквата не вменява грях на децата до седемгодишна възраст (а по-рано е било и доста по-дълго).  Децата не могат да бъдат напълно отговорни за всичко така, както възрастните. Още повече, че греховете им обикновено не са смъртни. Те просто се държат лошо. И по-добре да се допускат до причастие без изповед, отколкото да се профанира тайнството покаяния, което те не са способни да възприемат поради настоящата си възраст.

Такъв грешник може да се изповядва първо на седем години, а после на осем и още веднъж – на девет. И колкото може по-дълго да се отложи началото на редовната частна изповед, за да не стане в никакъв случай изповедта нещо обикновено за детето. Това е не само мое мнение, това е мнение на мнозина опитни духовници.

Има и друго много важно ограничение. Може би, такива деца, които явно страдат от привикване към светините, трябва да бъдат ограничавани и в тайнството причастие. В такъв случай по-добре децата да се причастяват не всяка неделя, тогава причастието ще се превърне в събитие за детето. Ще ви разкажа за моя личен опит. Когато бях малък (беше още по сталинистко време), въпросът стоеше така: ако ходя на църква постоянно, непременно ще ме видят учениците, които живеят наблизо, моите съученици, ще съобщят в училище, и тогава, най-вероятно, ще изпратят родителите ми в затвора, а мен ще изгонят от училище. Аз израснах във вярващо семейство, и родителите ми бяха вярващи от рождение, сред нашите роднини почти всички бяха влизали в затворите, моят дядо е бил три пъти в затвора, в затвора и почина: така че имаше реална опасност, беше невъзможно да се ходи често на църква. И аз помня всяко мое отиване в църквата. Това беше за мен велико събитие. И, разбира се, и дума не можеше да става да лудувам там... Може да се каже, че на пръсти се броят случаите, когато през детството си съм ходил на църква. Това беше нещо много трудно, затова винаги беше огромен празник. Прекрасно си спомням какво велико събитие беше за мен първата изповед. След това втората (може би след година), общо, за цялото ми детство съм се изповядвал няколко пъти, както и няколко пъти за цялото ми детство съм се причастявал. Много години просто не съм се причастявал или съм се причастявал крайно рядко, всеки път трябваше да го изстрадвам. И на зрели години преживявам като велико събитие причастяването със Светите Христови Тайни. И никога не е било иначе. Разбира се, благодаря на Бога, че Господ не е допуснал да привикна със светинята, да привикна с църквата, с църковния живот.

Колкото и да е странно, условията на гонение, които попречиха на толкова много хора да станат вярващи, бяха по-благоприятни за тези, които все пак бяха в църквата. Сега не е така. Ще кажа, че мен моята майка ме е научила да се моля от самото ми рождение, откакто се знам, помня, че съм се молил всеки ден сутрин и вечер на Бога. Помня, че тя ме учеше да чета „Отче наш” и „Богородице Дево” и аз чета тези молитви почти до зряла възраст. А след това още и „Верую” се добави и няколко мои думи, когато поменавах близки, роднини. Но ето как беше: дълго време в детството си не четях сутрешни и вечерни молитви. Тоест, започнах да ги чета, когато самият поисках да правя това, когато ми се стори, че молитвите ми са недостатъчни, поиска ми се да погледна и църковните книги, и там аз видях сутрешните и вечерните молитви и ги открих сам за себе си, намерих и започнах да чета по собствено желание. Сега, обратното, родителите се стараят колкото може по-рано да накарат децата си да се молят колкото може повече. И отвращението от молитвата възниква в удивителни кратки срокове. Знам как един забележителен старец директно беше писал по този случай на едно вече голямо дете: „Не е нужно да четеш толкова молитви, чети само „Отче наш” и „Богородице Дево, радвай се”, а повече нищо не чети, повече нищо не е нужно”. Нужно е детето да получи в такъв обем святото, великото, в какъвто то е способно да го смели. Каква е тук причината? Моята майка е била възпитавана във вярващо семейство. И тя ме е учила така, както нея са я учили. Тя помнеше детството си и учеше децата си по памет. Както това обикновено става в живота. А след това се случи разрив в непрекъснатостта на духовния опит и няколко поколения изпаднаха от църковния живот. След това те вече в зряла възраст откриват църковния живот. Когато дойдат зрели девойки или жени, им дават, естествено, големи правила, те истински се каят. И когато се омъжат и се появят децата, - на своите деца те дават всичко това, което някога са дали на самите тях, когато са дошли в църквата. Очевидно така се случва. Те не знаят как да възпитават децата, тъй като тях като малки никой не ги е възпитавал в църковен живот. Те се стараят да възпитат децата така, както се възпитават възрастни. И това е фатална грешка, която води до най-плачевни резултати.  

Прекрасно си спомням една позната на майка ми от близко църковно семейство, която имаше много деца. И помня, че тя от ранна възраст водеше децата си на църква. Но как? Водеше децата обикновено за причастие или съвсем малко преди това. Те влизаха в църквата, където трябваше да се държат абсолютно благоговейно, там трябваше да стъпват на пръсти, сложили кръстообразно ръчички, да се причастят и веднага да излязат от църквата. В църква тя не им даваше да направят дори едно завъртане на главата, нито дори дума да кажат. Това е светиня, това е светая светих. Ето това тя „садеше” в своите деца и всички те израснаха дълбоко вярващи хора.  

Сега у нас не се прави така. У нас майките искат да се молят на Бога, искат да стоят на цялата вечерня, а децата няма къде да ги оставят. Затова те идват в църквата с децата, тук ги пускат, а самите те се молят на Бога. И мислят, че с децата трябва да се занимава някой друг. Децата тичат из храма, около църквата, безобразничат, бият се в самия храм. Майките се молят на Бога. В резултат се получава атеистично възпитание. От такива деца лесно израстват революционери, атеисти, безнравствени хора, защото у тях е убито чувството за светиня, у тях няма благоговение. Те не знаят какво е това. При това от тях са изтръгнали най-високото – светинята в нейното най-високо изражение. За тях вече нищо не е свято - дори църквата, дори литургията, дори причастието със Светите Христови Тайни.  Не се знае какъв още авторитет може след това да ги обърне към църквата. Ето защо, ми се струва, че е много важно децата да се ограничават да посещават Църквата, да се ограничават в броя на посещенията и във времето на посещение. А може и в причастяването, в изповедта. Но това е много трудно, защото щом само започнем да причастяваме децата без изповед, ще се надигна възмущение, ще кажат: „Как така, нима може след седемгодишна възраст да се причастява без изповед?”  

И ето, дисциплинарната норма, която е била въведена за възрастните, и която също съдържа в себе си известна неправилност, се оказва пагубна за децата. Нужно е така да се обърне животът на децата, че те да заслужат своя църковен живот. Ако го изстрадат, ще го заслужат. Необходимо е човек някак да се потруди, за да може да отиде на църква. Много често се случва детето да не иска да ходи на църква, а майката го хваща за ръката и го влачи след себе си:

- Не, ще отидеш на църква!

То казва:
- Не искам да се причастявам.
- Не, ще се причастиш!
И това предизвиква у детето вече пълно отвращение към всичко. Детето започва да кощунства и богохулства точно пред Чашата, да удря майка си с ръце и крака и да се дърпа от Чашата. А трябва просто да бъде обратно. Детето казва:
- Искам да се причастя!
А майката отговаря:
- Не, няма да се причастиш, не си готов, държа се лошо тази седмица.

То казва:
- Искам да се изповядам.
А тя отговаря:
- Не, няма да ти позволя, не можеш да ходиш на църква, трябва да го заслужиш.
Случва се да вземат децата от училище, за да отидат на църковен празник. И един вид това е нещо хубаво и на родителите им се иска те да се приобщят към празника и Божията благодат. Аз самият имам деца, и аз самият правя така, затова го разбирам много добре. Но въпреки това тук съществува голям проблем. Това е хубаво само тогава, когато детето го заслужи. А ако то винаги може да пропусне училището и да отиде на празника, тогава вече за него този празник се превръща в празник, защото не е на училище, а не защото това е, да речем, Благовещение или Рождество, или Богоявление, понеже днес не е необходимо да ходи на училище и да си подготвя уроците. Т.е. всичко това се обезценява и се профанира до безкрай. Това е недопустимо. Може би за душата на човека, за душата на детето е по-полезно в такъв случай да се каже:

- Не, ти няма да ходиш на празника, ще отидеш на училище и ще учиш.

Нека по-добре в училище то да плаче за това, че не е в храма на Благовещение. Това ще бъде по-полезно за него, отколкото да отиде в храма и да не цени абсолютно нищо там, нищо да не чувства. Всичко в живота на детето трябва да бъде преосмислено от тази гледна точка. И изповедта трябва да бъде не с толкова уговорки, свещеникът не толкова е длъжен да бие на съвест, колкото трябва да постави всичко на мястото му.  Трябва да събере смелост и независимо от родителите да каже:  

- Не, нека детето ви да не идва в църква.
Спокойно, без да се сърди, без да уговаря, да каже:

- Такива деца ни пречат в църквата. Нека детето ви не идва в църква, нека да се причастява веднъж на няколко месеца...  
Когато младият човек иска да не влиза в казарма, тогава родителите всячески се опитват да го предпазят, да го спасят. А духовникът казва: „Не, нека да отиде да служи. За него ще бъде по-полезно.” Така и тук. На детето трябва да се поставят сурови условия, за да разбере, че за него църквата е труднодостижима цел.

Необходимо е при изповед духовникът да общува с голяма любов с детето. Да не бъде досаден, строг възпитател, да се постарае да предаде на детето това, което то разбира, да съчувства на всичките му проблеми, нужно е да му каже:
- Всичко това, разбира се, е така. Наистина ли ти е трудно, наистина ли не се справяш? Но какво означава това? Означава, че не ти необходимо да се причастяваш всяка неделя. А щом е така, тогава ела след месец или след два. Може би ще бъде различно.

Нужно е с детето да се поговори съвсем сериозно и да се накарат родителите да поставят всичко на мястото му.

Църквата може да бъде само велико, радостно, празнично и трудно преживяване. Църковният живот и изповедта трябва да станат въжделени за детето, за да възприема то общуването с духовния си отец като нещо много, много важно за него, радостно и труднодостижимо, много дългоочаквано. Това ще бъде така, ако свещеникът съумее в нужния момент да намери личен контакт с детето. Много место се случва да се изчака краят на преходната възраст, налага се да се изтрае до 14, до 15, до 16 години. Не винаги, но и това се случва. Особено с момчетата, те понякога са невъзможни и да се говори с тях е просто безнадеждно.  Необходимо е разумно да се ограничава престоят им в църквата и участието в тайнствата. А след това ще настъпи време, когато ще може да се каже:  

- Ето ти сега си голям, вече порасна, дай да поговорим сериозно ...

И се създава някакъв общ живот с духовника, лични отношения на сериозно ниво, които стават много ценни за подрастващия. Всичко казано досега за децата може да бъде много кратко резюмирано:  В никакъв случай не трябва да се допуска изповедта да стане за децата просто част от църковния бит. Ако се случи, това е профанация,  това е много трудно поправима беда. Тъй като ние невинаги имаме възможност да правим това, което ни изглежда необходимо, трябва да бъдем в общото русло, а у нас в църквата фактически се допуска обща изповед, може да се обясни на детето, че ако то осъзнава, че няма тежки грехове, трябва този път да се задоволи с разрешителна молитва.

Сега ще преминем към аналогичен проблем с възрастните. За свещеника е голяма, голяма радост, когато в храма идват грешник или грешница след някакви нещастия или житейски катастрофи, които са ги накарали да преразгледат живота си и да открият вярата. Той или тя идват обикновено с много тежки грехове и проливат искрени сълзи при аналоя. И свещеникът чувства, че този човек е дошъл да се покае истински, и ето, сега започва неговият нов живот. Такова покаяние е наистина празник за свещеника. Той чувства как Божията благодат преминава през него и обновява този човек, ражда го за нов живот. Именно в такива случаи свещеникът разбира що е то тайнството покаяние. Това е действително второ кръщение, това е действително тайнство на обновление и съединение с Бога. Такива случаи има и те не са толкова редки.  Особено когато идват хора на години. Но след това човек става обикновен християнин. Той започва да ходи често на църква, често да се изповядва и причастява и с времето привиква с това.  

А може би, това е самото това дете, което е израснало във вярващо семейство, а сега е станало възрастен човек. Може би това е някоя добра целомъдрена девойка. Добра, светла, погледнеш към нея – да й се ненагледаш. Но при това тя съвсем не води духовен живот. Не умее да се кае, не умее да се изповяда, не умее да се причастява, не умее да се моли. Тя изчита някакво свое правило, често се причастява, но при това не умее да прави това както трябва. При нея я няма духовната работа. Такива хора, разбира се, не се държат като деца. Те не тичат из храма, не разговарят и не се бият.

Издание на Православния св. Тихоновски Институт, 2000 г.

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре