Дякон Йоан Ике, изследващ историята на споровете за честотата на причастяването през изминалото столетие отбелязва, че те фактически се явяват спорове не за честотата, а за това, нужно ли е да се подготвяме за причастяването със Светите Христови Тайни или можем да пристъпваме към тях направо, без подготовка, изповед и разрешение от духовника [1].
Причастяване на Светите Апостоли. Мозайка в св. София, Киев
Сред великите румънски духовници, известни не само в Румъния, но и зад граница, ние няма да открием нито един, който да е поддържал заимстваната от католицизма и протестантизма традиция за причастяване със Светите Тайни без подготовка. Всички те в един глас защитават православната традиция, и с тях са солидарни такива велики светлини на съвременното Православие, като старецът Паисий Светогорец и архимандрит Иустин Попович.
Такава позиция поддържа и “патриархът на румънското богословие”, една от най-авторитетните личности във цялото румънско богословие на XX в. – протойерей Димитру Станилоае. Той пише, че Причастието непременно трябва да се предшества от изповед:
Протойерей Димитру Станилоае
“Честото причастяване с Тялото Господне, както и съобщаването ни с Неговите сили, съобщаване на Неговия Дух в нашата душа и воля, не трябва да бъде възприемано, като някакъв тип магическо Негово приемане, действащо самостоятелно, без нас. Активният човешки фактор комуникира с активния фактор, какъвто се явява Христос, за да стане още по-активен. Затова е необходима подготовка, в този смисъл, от страна на човека. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне (1 Кор. 11: 29)”
Затова е по-добре по-рядко причастяване, но с добра подготовка, прието с голяма концентрация на силите и решимост за съработничество със силата на Тялото Господне, отколкото причастяване в разслабено, равнодушно състояние на собствените сили. Честото причастяване с Тялото и Кръвта Господни може да доведе до намаляване на съсредоточеността върху тяхното приемане. Затова ние считаме, че не е хубаво всички или твърде много вярващи да се причастяват на всяка Света Литургия, без изповед и пост, даже дори те да не считат, че нямат тежки грехове. Това може да доведе до автоматизъм, лишен от усещането за това, че ти приемаш Свето Причастие.
С помощта на изповедта, ние признаваме своите грешки: само така ние отсичаме своята гордост. Затова Православната Църква съхранява реда, обуславящ участието в Евхаристийната Жертва чрез изповядването на греховете, на признаване на нашата виновност. Ние трябва с трепет да преживяваме този момент…”[2].
Тази позиция защитава и духовният отец на цяла Румъния, пустинникът йеромонах Паисий Олару. На въпросът: “В някои места пренебрегват изповедта и много често, даже неканонично, преподават Светото Причастие. Как трябва да постъпване в тази ситуация? – на този въпрос той отговаря така:
“Ние не можем да се отказваме от светите канони и от хилядолетния опит на Църквата. Нека да вървим по пътя на отците и на нашите предшественици, по пътя на свещените традиции. Не честото причастяване ни отвежда до съвършенството, а покаянието чрез сълзите, честата изповед, прекратяването на греховете, молитвата от дълбините на сърцето си.
Стремежът на някои за често причастяване е признак на гордост и отслабване на вярата, а не на духовно преуспяване. Нашето поправяне и преуспяване по пътя на спасението започва с личната изповед и продължава с поста и молитвата със сълзи, прекратяване на греховете, милостта, примирението със всички и смирението. Само след като направим всичко това, ние можем да се причастяваме по-често, както указват свещените канони и църковната традиция. Иначе как ще приемем Господа на небето и земята в дома на своята душа, когато душата ни е нечиста, неизповядана, поробена от страстите и особено пълна с гордост? Ние преди всичко се нуждаем от сълзи, молитва и честа изповед, и след това останалите дарби ще ни се дадат.
Нашите манастири винаги са се придържали към средния, царския път. Нека да се държим за техния обичай и да следваме тяхната традиция”[3].
Архимандрит Клеопа (Илие) винаги е подчертавал огромната важност на сериозната подготовка за Тайнството на Светото Причастие.
Той пише: “Често ли, рядко ли ще се причастява някой със Светите Тайни, но ако той не се старае да се причасти с нужната подготовка и изпълнявайки условията, необходими за това Тайнство, той се причастява за осъждане на себе си, а не за полза”[4].
Архимандрит Арсений (Папачок) също учи, че “причастяването не трябва да се счита, следвайки някакви твърди идеи, за обезателно често или рядко. Рядко – защото Бог е превелик, превелика е Неговата благодат, и ти се нуждаеш от подготовка. Ако нямаш брачна одежда…Свещеното Писание така говори, че теб ще те вържат и захвърлят в дълбока тъмнина. Така, че ти трябва да си подготвен. А ако се причастяваш твърде често, то ти, като човешко същество неошлайфано, незавършено, ще започнеш да го възприемаш като нещо обикновено, не с трепет и страх Божий, не с надежда, благочестие и благоговение.
Архимандрит Арсений (Папачок)
Ако наистина носиш този страх Божи и мислиш за важността на този факт, тогава ти си годен за това да се причастяваш по-често. Но ако ти Го приемаш по обичай или всеки ден, както съм чувал, правиш някъде голяма грешка” [5].
Архимандрит Иустин (Пирву) счита, че “ключ за нашето спасение се явява тайнството на Светата изповед. Това е едно от седемте тайнства на нашата Православна Християнска Църква – казва той – Без това тайнство няма спасение. Ние можем да извършваме всевъзможни подвизи, пост, молитва, бдения, милостиня, пожертвования, но без изповеди никак не може…
Днес стана твърде модно да се причастяват много често, и колкото по-често ние се причастяваме (ако се причастяваме недостойно), толкова по-силно заболяваме душевно. Отначало трябва да се очистим, да се измием. Животът – това е не само причастяване, а е повече подготовка към това свято тайнство на Причастието с Кръвта, която Христос е пролял за нашите хрехове. А ако ние трябва да я приемаме така…като в трапезарията, до вратата се изповядваме и в олтара се причастяваме…
Архимандрит Иустин (Първу)
Такъв “съвременен човек” е лишен от благодатта Божия, лишен е от тези тайнства на изповедта и причастието и от всички блага небесни и земни. Ние през цялото време бягаме от хубавото, изгонваме го и стигаме до това, че ни е неприятен ароматът на тамяна, на босилека… Казваме: “Това не ми харесва, боли ме главата от този дим и свещите, не мога дълго да стоя тук!” И ни напада всякакво зло” [6].
Старецът Адриан Феджецяну, много години преживял в килия заради вярата и почитан наред такива изповедници като архимандрит Иустин Първу и архимандрит Арсений Папачок, на въпроса: “Как може да се разпознае добрият духовник?” – отговаря така: “Добър духовник може да бъде само суровият! Само строгият, която зачита поучението, което му е дал Светият Дух в Требника, в Агиасматара[7], и във всички наши книги. Този, който твърде често ти разрешава причастяване, за да го гълташ ти, като супа, всеки ден – това не е духовник” [8].
А на въпроса: “В крайни случаи може ли човек да се спаси без причастяване, без изповед…” – старецът Адриян (Феджецяну) отговарял така: “Не в крайни! Не в крайни! А ето прочети ето тук, чети на глас, за да чуят всички: “Чедо, колко години повеляват божествените отци да не се причастяваш със Светите тайни, а да пиеш велика агиазма (светена вода – бел. превод.). И ако ти се придържаш към това, да не се причастяваш, то ще ти се простят твоите грехове… А ако дръзнеш да пристъпиш заповедите на светите отци и се причастиш, ще бъдеш счетен за втори Иуда”[9]. И така, ако ти още повече, не искаш да се съобразиш с това и се причастяваш, то ще бъдеш считан за равен на Иуда и ще имаш съдбата на Иуда”[10].
Йеромонах Дионисий (Игнат), 78 години преживял на Атон в строги монашески подвизи, учи в тази връзка така: “Да не смее никой, когато и да било, да отиде да се причастява неизповядал се…Няма да казваме: “E, няма нищо страшно в това, което съм приел, изпил, поспал и още каквото там съм направил. Ще отида да се причастя – както, чувам аз, правят папистите, при тях литургията е твърде късна. Католиците казват така: ”Ние искахме да си хапнем и сутринта закусахме. Хапнахме, изпушихме и по цигарка… Хайде сега да изпием и по кафе, за да се ободрим. Да, но в църквата още не е завършила литургията! Хайде да идем да се причастим”” – и отиват да се причастят. Нима това е подготовка?... Не мога да си представя как католиците допускат това. Виждаш ли, те говорят, че храната – това е едно, а причастието – това е съвсем друго, храна духовна. Както и да е, но ако няма подготовка, това е погибел… ”
Няма да отстъпваме от каноните, колкото е възможно. Там някакви отстъпки духовникът може да направи, но не така, че да се стига до собствено оправдание: “Това е нищо, онова е нищо, всичко е нищо” – тогава ние съвършено ще се погубим” [11].
Свещеник Георги Калчу, също затворник в комунистическите килии, справедливо обръща внимание на този момент: ако няма изповед, то до Светата Чаша може да подходи който реши, дори некръстени, дори вършещите светотатство, приемащите Свето Причастие за това, за да го изплюят след това и да го използват после за недобри цели – за магия и пр.
“А откъде свещеникът може да знае – пише от. Георги – че хората подхождат с истинско благоговение и вяра, ако той не познава истинската душа? А как той може да познава душата им, ако те не ги изповядва?...Тези слуги на дявола, лъжата и измамата в търсене на жертви се притворяват на благочестиви, даже църковни хора, идвайки от време на време на служба. Излиза… че свещеникът, съдещ по тяхната благочестива външност, тутакси трябва да им подаде Светото Причастие, защото те дори не се и изповядват”[12].
Що се касае до общата изповед, то о. Георги Калчу казва за нея: “На мен ми се струва, че тук има място някакъв популизъм, с цел “завоюване на клиенти”, своего рода комерсиализация около Светите Дарове, въпреки че може би, разбира се, има някои благоговейни хора, изповядващи се и причастяващи се по този начин. Във всеки случай количеството тук действа в ущърб на истинската духовност” [13].
Категорично против подобен популизъм и допускане е бил архимандрит Иустин Първу: “Ние допускаме тези неща и не мислим за това, че ако не добавим порядък с каноните, ще изгубим вярващия и той повече няма да дойде на изповед. Съвременният човек е достигнал до краен тежък стадий. Бог ще накаже и свещеника, с лекота опрощаващ и развързващ греховете, и вярващият, който се радва на това отстъпване. Те заедно ще попаднат в един котел. Да причастиш някого недостойно”[14].
Такива свидетелства на румънски духовници могат да се представят безкрай. И не само на героичните подвижници от миналото, но и на днешните поборници на Православието. Ще преведем гледната точка само на двама от тях.
Сингел Иоан Булига в книгата си “Призиви към православния християнин днес” пише така за необходимостта да се очиства на душата преди Свето Причастие: “Колкото и често да се причастяваме, ние не можем да преуспяваме духовно, ако нямаме въздържание, молитва и опазване на ума… Може, по този начин, да се причастяваме толкова често, колкото можем, но само отчитайки един важен момент. Не зная, на кой от нас не би му било срамно да ходи по улиците с измачкани дрехи, а още повече да се представи в този вид пред някоя важна личност. Така и при срещата с Христос, която е много повече от среща, ще се грижим да имаме облекло на тялото и душата си колкото може по–чиста. Греховете изцапват дрехата на душата. Има грехове, които се изчистват по–тежко и за които е необходима епитимия. Аз имам предвид абортът, блудът, противоестествените сексуални отношения, безразличието към Христа и вярата, упоритата ненавист и други тежки грехове, които, както е в случая с Иуда Искариотски и фараона, не е достатъчно признанието, че сме сгрешили, но трябва да доказваме и с дела, че искаме да се променим”[15].
За вредата, която нанасят на хората свещениците, с лекота причастяващи ги със Светите Тайни, отец Иоан Булига пише следващото: “Ние, свещениците, трябва да бъдем много внимателни в делата, които извършваме, защото ние с нищо не помагаме на човека, живеещ в грях, ако го причастяваме, а той не прави нищо да промени своя живот. Дори повече, ние позволяваме да живее с лъжовното усещане, че всичко при него е наред [16].
Защитниците на честото причастяване обикновено привеждат в своя защита два аргумента: първият – че така са се причастявали в ранната Църква, вторият – че така се причастяват на Света Гора Атон. При това, те не искат да забележат никаква разлика между днешния начин на живот и мъченическия подвиг при изповядването на вярата на ранните християни, чиито всеки ден от живота е бил последен. И за ранната Църква признават само този период, който искат, а правилата на св. Василий Велики († 379), написани в този същия ранен период на Църквата, не искат да чуят. На тези аргументи сингел Йоан (Булига) отговаря така:
“Някои, отстояващи честото причастяване, дават за пример първите векове на християнството, но ако мислим за този период, когато християните са били гонени – какъв живот те са водили тогава. Всеки ден причастяването е могло да се окаже причастяване преди смъртта. А ако се има предвид периодът, когато християнството е получило свобода, то ще намерим такива епитимии, както, например, каноните на св. Василий Велики, че ако ги приложим сега, то почти никой от нас не би могъл да се причасти. Аз не говоря дори за правилата на ранната Църква, когато грешащите даже не са били приемани в Църквата и те разперени са лежали по очи до църковните врати, а за Свето Причастие и дума не е ставало.
Като казвам това, аз по никакъв случай не се противопоставям на честото причастяване. Нека се причастяваме колкото можем често, но нека да обновяваме [17] тялото и душата си и “станем добре, станем со страхом, вонмем”: това е Свята Жертва”[18].
Вторият аргумент (“така се причастяват на Атон”) опровергава протосингел Иустин (Мирон), настоятел на манастира Оаша. На въпросът: “Вие как считате, как е по-добре да се причастяваме: по –често или по-рядко” – той отговаря: “С трепет! Нито често, нито рядко, но човек да знае, че стои пред лицето Божие, когато идва да се причасти с Тялото и Кръвта Господни…”
Още мен ме огорчава, когато виждам, че някои – били те монаси или миряни – буквално приемат това, което виждат у чужденците. Аз също зная, че на Атон се причастяват четири пъти в седмицата. Но те водят друг начин на живот, много по-чист. Друго жителство… Така и авва Адриан (Феджецяну) отговарял на питащите го, защо той не се причастява по-често: “Когато започна да живея като него, тогава ще се причастявам като него!”.
Аз много добре зная, как се причастяват атонските монаси, тъй като половин година съм живял във Ватопед. Но това са хора от друг ранг. Ти следваш ли техните строгости?
Веднъж на изповед аз признах на о. Ефрем, че съм злословил (без да посочвам конкретно). На мен това ми се струваше малък грях, по-скоро не толкова тежък, както ме наказа старецът – духовник. У нас, на изповедта, си мисля, и внимание нямаше да ми обърнат за такъв грях. А той ми каза, че злото е недопустимо под никакъв вид, нито в големи, нито в малки мащаби.
Тук, в Оаша, у нас също има откровение на помислите. Всеки може да се причастява четири пъти в седмицата, но… Как ще постъпи гъркът? Той на всеки въпрос отговаря утвърдително, а после поставя едно “но” след което, фактически поставя такива условия, които могат да сведат до “ не ” всяко разрешение.
И така, у нас монахът също може да си причастява четири пъти в седмицата – разбира се, според възможностите. Но действително, много рядко може да се види някой причастяващ се толкова пъти в седмицата, защото зад всеки помисъл, който не подобава на монаха, аз забранявам да подходи до Светото Причастие. Ти искаш често причастяване? Добре, но…
Тук ние се изповядваме всяка неделя. И живеем всички заедно; ти си в тесен съюз с другите, и е по-трудно да грешиш. А ако се случи да попаднеш в беда, бягаш бързо при духовника – той е близо до теб – и си изповядваш греха. А ако живееш в света? Да кажем, веднъж в седмицата ти се причастяваш без изповед (макар и с одобрението на духовника!), но да прави мирянинът постоянно това (да изповядва всеки грях на духовника си – бележ. превод.) – е малко вероятно [19].
И така, ние виждаме, колко е строга изконната румънска акривия (догмати, правила на вярата – бележ. превод. ), как непоколебимо защитават традицията великите румънски духовници. Но силни са и техните противници, доколкото Румъния исторически е била слабо защитена от експанзията на протестантизма и католицизма, които сега широко са представени в нея, наред с униатството и различни секти. И в тази борба за вярата много румънци, не помнещи родството си, обръщат взора си на Запад, където топлохладното християнство никак не може да се откаже от сития обяд дори за ден и да направи дори един поклон при среща със Светиня, но от рано се готви за индулгенция. …
Но подобното се привлича от подобното и в обратната посока, от Запад на Изток – към Православието. И качеството на вярата на хората, преминаващи в Православието, е много по-ценно от количеството лоши вярващи, откъсващи се от своите корени. Ще приведем накрая думите на викарния епископ на Румънската Праославна архиепископия в Западна и Южна Европа Марк Немцянула Алрик. Французин и католик, той е приел монашески постриг и е станал населник на румънския манастир Сихастрия. Ето какво ни учи този истински духовен наследник на великите старци:
“Първото, което ние трябва да направим – това е често да се изповядваме. А значи, преди да говорим за често причастяване е нужно да говорим за частна изповед. Царският пир [20] – това е Причастието. Царят ни прави равни на Себе си, когато ни кани на пир, когато ни кани да се причастим. Бог прави всеки от нас равен на Себе си, когато ни моли да се причастим…Това е невероятно!...Ние ставаме подобни Нему.
А захвърленият в гъстата тъмнина – това е този, който мисли: ”Ще отида аз така (без подготовка – бележ. превод.), това е нормално!“. Той няма съзнание за безумието, съзнание за невероятността на случващото се, че той, който минута преди това е бил мерзък, зловонен, неприет, става равен на Бога. Той е считал, че това е нормално. И затова, нямайки съзнание за болестта си – ние говорим сега за греха – той не може да изпита и благодарност. Който не съзнава своята болест, той не може да бъде благодарен на Бога, изцеляващ го” [21].
Слава Богу за всичко!
[1] Impartasirea continua cu Sfintele Taine: Dosarul unei controverse, marturiile Traditiei. Studiu introductiv si traducere de diac. Ioan I. Ica jr [Постоянное причащение Святых Таин: Досье одной контроверзы. Введение и перевод диакона Иоанна Икэ]. Sibiu: Deisis, 2006 (Цит. по: http://www.razbointrucuvant.ro/2012/12/21/taina-sfintei-impartasanii/). Интересно e, че самият преводач и съставител остава не по-малко привърженик на честото причастяване без сериозна подготовка.
[2] http://www.razbointrucuvant.ro/2012/08/14/taina-euharistiei-impartasire-deasa-pregatire/.
[3] Arhim. Ioanichie B?lan. P?rintele Paisie Duhovnicul [Архим. Иоанникий (Бэлан). Отец Паисий Духовник]. Ia?i: Doxologia, 2010. P. 65–66.
[4] http://www.pravoslavie.ru/put/59754.htm.
[5] http://www.pravoslavie.ru/put/64953.htm.
[6] http://www.pravoslavie.ru/put/59364.htm.
[7] Агиасматар – още едно румънско название на Требника.
[8] Via?a mea M?rturia mea – P?rintele Adrian F?ge?eanu [Отец Адриан (Фэджецяну). Моя жизнь; Моя исповедь] (http://www.sfaturiortodoxe.ro/ro/2011/11/03/viata-mea-marturia-mea-parintele-adrian-fageteanu/).
[9] Става дума за онзи момент от изповедта, когато, прочитайки разрешителна молитва, духовникът назначава на каещия се канон (епитимия) и казва: «Чадо, така повеляват Божествените и Свещените закони да не се причастиш с Божествените тайни …». В чинопоследованието на изповедта, прието от нашата Църква, този момент съществува, но на практика често се изпуска.
[10] http://www.sfaturiortodoxe.ro/ro/2011/11/03/viata-mea-marturia-mea-parintele-adrian-fageteanu/.
[11] http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/54906.htm.
[12] http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/61049.htm.
[13] http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/61049.htm.
[14] http://www.pravoslavie.ru/put/59364.htm.
[15] Singhel Ioan Buliga. Provocarile crestinului ortodox in zilele de astazi. Gala?i: Egumeni?a; Alexandria: Cartea Ortodox?, 2012. P. 137–138 (http://www.razbointrucuvant.ro/2013/02/19/impartasania-deasa-ispitele-duhovnicillor/).
[16] Пак там, Р. 138.
[17] Буквално: да сменят, както сменят бельото си.
[18] Singhel Ioan Buliga. Provocarile crestinului ortodox in zilele de astazi. Р. 138–139.
[19] http://www.lumeacredintei.com/sct_4/art_1153/parintele_iustin_miron_-_stareul_mnstirii_oaa.htm.
[20] Вж.: Мт. 22: 1–14.
