Православието е вяра „в едната, света, съборна и апостолска Църква“. Вън от Църквата няма спасение, както не е имало спасение в дните на потопа извън Ноевия ковчег. Православието е твърда вяра в това, че в тайнствата на Църквата се намира спасителната Божия благодат.

Православната Църква, като „стълп и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), като жив организъм, на който дори „портите адови няма да надделеят" (Мат. 16:18), и който има за Глава Самия Христос, преминаващ с нея през всички дни до свършека на света ат. 28:20) - такава Църква в своята цялост не може да се заблуждава; заблуждението на цялата Църква би било равносилно на нейната духовна смърт, а тя не може да умре, според обещанието на Спасителя.

Но ако в цялост Православната Църква не може да сгреши, отделни нейни членове, отделни събрания и групи и дори големи части от нея могат да изпаднат в заблуждение. И тъй като мнението на цялата Църква се проявява на Вселенските събори, то Вселенските събори са непогрешими пазители и тълкователи на Божественото Откровение – не защото членовете на съборите поотделно са непогрешими, а поради това, че определенията на съборите са гласът на цялата Църква, ръководена от благодатта на Светия Дух (решенията на съборите винаги започват с думите: „Угодно бе на Светия Дух и нас").

Този възглед за непогрешимостта на вселенската Църква, идващ от Самя Христос и Неговите апостоли, бил общ в християнството през първите векове и останал неизменен в Православната Църква. Но на Запад, наред с други отстъпления, бил подложен на изкривяване и този възглед за непогрешимостта на Църквата. Римският епископ винаги се е смятал за един от членовете на събора и се е подчинявал на неговите решения. Но с течение на времето Римският папа започнал да приписва привилегията за църковна непогрешимост на самия себе си и, след дълги усилия, се сдобил накрая с признание за своята нелепа претенция на Ватиканския събор през 1870 година.

Католиците, освен невидимия Глава, Иисуса Христа, признават още и видим глава, Римския епископ, папа, и него, а не Вселенската Църква смятат за непогрешим.

Учението за главенството на папата възникнало през IX век и e главeн догмат на римското изповедание и главно негово отличие от Православието. Католиците твърдят, че Христос е направил един от Своите ученици, именно ап. Петър, Свой наместник на земята, княз на апостолите, глава на видимата Църква с пълномощна власт над апостолите и над цялата Църква, и че само чрез него всички останали апостоли са получили благодатните си права. Католиците твърдят още, че приемник на ап. Петър е станал римският папа, който и получил от него всички права и предимства. Че той, папата, е глава на цялата Църква, наместник на Христос, единственият проводник за цялата видима Църква на всички нейни благодатни права; гласът му в делата на вярата, изречени ex cathedra – „от катедрата," тоест официално, - е непогрешим и задължителен за всеки член на Църквата в частност и за всички заедно.

В този догмат на римо-католическата църква изпъкнат три главни момента: 1) учението за главенство на ап. Петър; 2) за главенството на папата, и 3) за неговата непогрешимост.

Католиците се основават за първенството (главенство) на св. апостол Петър върху две места в Свещеното Писание. Първото се отнася към 16 глава от Евангелието на Матей (стихове 13-19):

А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят - Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни - за Иоана Кръстителя, други - за Илия, а някои - за Иеремия, или за едного от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата…"

В посочените думи на Спасителя не се говори нищо за главенството на ап. Петър или въобще за отношението му към другите апостоли. Тук Христос говори за основаването на Църквата. Но Църквата е основана не единствено на Петър. Ап. Павел в Посланието си към Ефесяни (2:20), обръщайки се към християните, казва: „Вие се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък"; а в Първото послание към Коринтяни (3: 10-11), говорейки за създаването на Църквата Христова, св. ап. Павел се изразява така: „По дадената ми от Бога благодат, аз, като мъдър първостроител, положих основа, а друг зида върху нея; ала всеки нека внимава, как зида. Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос. В Апокалипсиса, където Църквата се сранява с град, се казва: Стените на града имаха дванайсет основи, и върху тях - имената на дванайсетте апостоли на Агнеца" (21: 14).

Но да се върнем към главното място в Евангелието от Матея, с което католиците се опитват да докажат главенството на ап. Петър над другите апостоли и чрез него - на римския папа над цялата Църква. В този евангелски откъс контекстът на речта ясно показва, че изповеданието на ап. Петър за Иисус Христос като Син Божий заключавало в себе си не само неговото мнение, но и на всички апостоли, и следователно и обещанието на Спасителя в действителност се отнася до всички. Въпросът на Спасителя „а вие за кого Ме смятате?“ – е бил зададен абсолютно неочаквано, и преди другите ученици да успеят да отговорят, ап. Петър ги изпреварил, като най-имулсивен, което често ставало и в други случаи, и пръв отговорил на Спасителя.

По-нататък. В думите на Господ: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя църквата Си“, католиците отъждествяват сумите „Петър“ и „камък“ и правят извода, че Спасителят като че искал да основе Църквата върху самия Петър, като личност, и само единствено на него. Но тук има смесване на понятията – собственото име се смесва с нарицателното. Собственото име на този апостол, по еврейски, е Симон. Спасителят, виждайки твърдостта на неговата вяра, му дава ново име (както това Той направил и по отношение на Иаков и Йоан, назовавайки ги "Воанергес," тоест синове на гръма, (Марк 3:17), - на еврейски - Кифа, на гръцки - Петрос. Тук има своего рода игра на думи, от което и се възползва католическата схоластика.

Що се отнася до споменаването за ключовете от Царството Небесно и правото да връзва и развързва, тук в лицето на ап. Петър Господ дава обещание на всички апостоли, - още повече, че в същото това Евангелие от Матей, малко по-нататък (18: 18), Той повтаря същото това обещание и със същите изрази по отношение на всички ученици; а след Своето възкресение Христос изпълнил това обещание, казвайки на всички ученици: „приемете Духа Святого. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат" (Йоан. 20: 22-23).

Сега ще се обърнем към онова място от Евангелието на Йоан, на което католиците се позовават, опитвайки се да докажат Богоустановеността на първенството на ап. Петър над другите апостоли. В глава 21 от Евангелието на Йоан (15-17) четем:

Иисус казва на Симона Петра: Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите агънца. Казва му пак втори път: Симоне Ионин, любиш ли Ме? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци. Казва му трети път: Симоне Ионин, обичаш ли Ме? Петър се натъжи, задето трети път му каза: обичаш ли Ме? и Му рече: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци."

В тези думи католиците виждат изпълнението от Господ на това обещание, което било дадено от Него преди на ап. Петър, тоест предоставянето на Петър на властта и първенството в Църквата, при това под овци те разбират апостолите, а под агънца – останалите вярващи. Думите на Спасителя, записани в Евангелието от Йоан, били произнесени скоро след възкрееснието, тоест тогава, когато ап. Петър все още се намирал под тежкия гнет на своето малодушие и отричане от Христа. Необходимо било не само за него, но и за другите ученици Господ да го възстанови в предишното му апостолско достойнство. Това именно възстановяване се извършило в посочената беседа. Думите „любиш ли Ме повече, отколкото тия?" служат да напомнят самонадеяните думи на Петър „дори и всички се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня..." (Мат. 26: 33-35) и Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница, и на смърт!..." (Лука. 22:33). Трикратният въпрос "любиш ли Ме?" съответства на трикратното отричане на Петър, когото при това Господ вече не нарича Петър, а с предишното име „Симон. Това, че Петър се натъжил след третия въпрос на Господ, било напълно необяснимо, ако се допусне, че тук става дума за предоставянето на Петър на първенство и наместничество. И обратно, тази печал е напълно разбираема, ако ап. Петър е видял в думите на Господа напомняне за неговото отричане. И по-нататъшните думи на Спасителя трудно могат да се съчетаят с първенството на ап. Петър. Вървейки след Учителя и виждайки Йоан, ап. Петър пита: „а тоя какво?“ и в отговор чува:“ ако искам да пребъде той, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви подире Ми". Трудно е да се предположи, че Спасителя е казал така на този, когото Той е назначил за Свой наместник и княз на апостолите.

Що се отнася до думите на Спасителя към Петър: „паси Моите агънца“, то думата „паси“ съвсем не означава върховна власт на пастирството, както твърдят католическите богослови, а просто власт и задължение на пастирството, свойствени за всички апостоли и техните приемници. А думите „агънца“ и „овци“ няма нужда да се разбират в смисъл на паство и пастири, разбирайки под последните и самите апостоли, както на католиците им се иска да бъде, но просто казано, следвайки св. Отци на Църквата, да се видят в агънцата и овците двете групи вярващи – по-малко съвършените и по-съвършените, младенците по вяра и възрастните.

Православната Църква учи, че 12-те апостоли били абсолютно равни помежду си по своето достойнство, власт и благодат. Ап. Петър може да се нарече, в известен смисъл, пръв, но пръв между равни. Това учение се потвърждава от цялата история на апостолите, както е изложена в книгите на Новия Завет, където неоспоримо е доказано пълното равенство помежду апостолите (напр., Мат. 4:18-19; 10:1,40; 19:28; 20:24-27; 23:8-11; Марк. 10:35-37; 16:15; Лука. 22:22-30 и др.); много места доказват, че апостолите са получили непосредствено от Христа Спасителя, а не от ап. Петър, не само апостолската благодат, но и правото да действат с тази благодат в Църквата ат. 4:18-22; Марк. 1:16-20; Лука. 9:1-6; Йоан. 20:21-23, и др. ), че всички апостоли без изключение подлежат на висшия съд – Църквата (напр. Мат. 18:17).

Особено ясно против главенството на ап. Петър говори историята на Апостолския събор (Деян. гл. 15). Антиохийските християни се обръщат за решение на своето недоумение не към ап. Петър, както би следвало, ако се вярва на католическия догмат, а към всички апостоли и презвитери. Ние виждаме в този откъс от книгата Деяния на св. апостоли, че въпросът, поставен на събора, подлежи на общо обсъждане в събора, и че заключението на делото на събора принадлежи на ап. Иаков, и с неговите думи се пише решението, а не с думите на ап. Петър. Против католическото учение говори и това, че Петър, по свидетелството на Свещеното Писание, се изпраща от апостолите (Деян. 8:14), за да даде отчет пред апостолите и вярващите за своите действия (Деян. 11:4-18), изслушва от тях възражения и дори изобличения (Гал. 2:11-14), което, разбира се, не би могло да стане, ако Петър беше княз на апостолите и глава на Църквата.

Православното богословие строго разграничава благодатното служение на Апостолите и епикопите. Епископ Александър (Симеонов-Тяншански) пише по този повод: „Значението на Апостолите било изключително и в голяма степен превишавало значението на епископите. Епископите възглавяват поместните Църква, а апостоите били странстващи проповедници на Евангелието. Освовавайки в някаква местност нова поместна Църква, Апостолът ръкополагал за нея епископ, а самият той отивал да проповядва на друго място. Вследствие на това Православната Църква не почита апостол Павел за пръв епископ на Рим. Независимо от това, че Светата Църква винаги е допускала, че сред епископите един се признава за пръв по чест, но за неговата непогрешимост не става дума.

В първите векове първенствето по чест принадлежало на Римския епископ, а след отпадането му в разкол, то преминало към Цариградския патриарх" ("Православный катехизис," Париж, 1981 г., стр. 160).

Учението за непогрешимостта на папата е абсолютно непознато на древната, неразделена Църква, появило се е също, както и учението за главенство на папата, през Средните векове, но дълго време срещало съпротива от страна на по-просветените, честни и независии членове на католическата църква. Едва през 1870 г. на Първия Ватикански събор на папа Пий му се удало да претвори това учение в догмат, независимо от протеста на мнозина католици, които дори предпочели да излязат от тази църква и да основат собствена църковна община (на старокатолиците), отколкото да приемат един толкова нелеп догмат. По силата на определението на Ватиканския събор папата е непогрешим, когато той, като пастир и учител на всички християни, определя или провъзгласява „от катедрата“, тоест официално, като глава на Църквата, истини на вярата. Замъгленият израз „от катедрата“ се разбира нееднозначно от католическите богослови, но както и да го разбират, католическият догмат противоречи на целия дух на Христовото учение, отхвърлящ възможността за непогрешимост на отделния човек, независимо какво положение заема.

Догматът за непогрешимостта на папата противоречи на цялата история на Църквата и на самото папство. Историята дава редица неоспорими факти за заблужденията на папите по догматическите въпроси и противоречията на папите помежду си в делата на вярата. Например, папа Сикст V, в съгласие с епископите, публикувал коригиран от него латински превод на Библията и под заплахата от анатема изисквал да го приемат като най-автентичен. В този превод се оказали сериозни грешки и следващите папи го иззели от църковна употреба. Кой от папите е бил непогрешим, Синкст или неговият приемник?

Папа Лъв III не само отказал да внесе в Символа на вярата филиокве" (добавката „и от Сина"), но и заповядал да напишат неповредения Символ върху дъски и да ги поставят в храма. След 200 години папа Бенедикт VIII внесъл тази добавка в Символа на вярата. Кой от тях е бил непогрешим?

От многобройните случаи на догматични заблуждения на римските епископи е достатъчно да се спомене за папа Гонорий (625-638 г.), който паднал в монотелитската ерес ъжеучение, според което у Христа има само една воля – Божествена) и на Шестия Вселенски събор бил отлъчен от Църквата. На този събор присъствали и се подписали под неговите определения и делегати на римския епископ Агатон.

 (Следва)

 

 Първата част от Учението на римокатолицизма на еп. Александър Милеант може да прочетете ТУК.

На снимката: Никео-Цариградският Символ на Вярата

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре