Духовници - съвременни будители

 Къпиновският манастир "Св. Никола"

Някога в манастирската църква на Къпиновския манастир са почивали светите мощи на преподобния и богоносен наш отец Сергий Къпински, оросил със сълзи и огласил с топли молитви къпиновските гори. Споменът за него все повече избледнява в народното съзнание. 

Прочети още: ЩРИХИ КЪМ ОБРАЗА НА ПРЕПОДОБНИЯ СЕРГИЙ КЪПИНСКИ (ОБНОВЕНО)

Лопушанският манастир „Св. Йоан Кръстител” във Видинска епархия е известен с чудотворната икона на св. Богородица Милостива, с всевиждащата икона на Господ Иисус Христос, Който следи с поглед всеки, където и в църквата да се намира, с многото свети мощи, със старата си чешма сред двора, която от едната страна представлява Богородично аязмо, с костницата на мъчениците християни, заклани от поробителя след потушаването на Чипровското въстание (1688 г.).

Смята се, че обителта е издигната по време на Първото българско царство, около X век, но се е намирала край село Помеждин, в местността Манастирище. След Чипровското въстание е била опожарена до основи и при пожара са унищожени всички писмени доказателства за съществуването му дотогава.

Жителите на село Лопуш (дн.с Георги Дамяново) дарили земите си за изграждането на новия манастир и заради широкото сърце на онези наши предци и до днес манастирът носи името Лопушански. Строежът на новите сгради започнал през 1850 г. Тогава с възстановяването на светата обител се заел архимандрит Дионисий, който вложил наследството от родителите си изцяло в новото начинание. Дори откупил от османската власт правото да построи храм, по-голям от джамия.

Именно за този голям български църковен народен будител ни разказа по-подробно при нашето посещение игуменът на Лопушанския манастир Велички епископ Сионий:

„Бил е човек с изключителна вяра и с много силен дух и е успял в средата на XIX век да възстанови двата манастира в този район – Чипровския и Лопушанския.

По това време, след Чипровското въстание (1688 г.), са били затворени всички училища. Целият район е бил почти обезлюден. Забраната е била тридесет години да не се заселва никой. След този срок постепенно започват да идват нови хора – потомци на избягалите в планината местни жители, както и много българи от Македония, от Западните покрайнини, от Ниш, от Пирот, българи чак от Албания.

Заселват се в този район, създавайки съвсем друг състав на населението. И само личността на архимандрит Дионисий ги е довела до Църквата, до православието и до българското образование. До този момент са живеели в колиби, абсолютно безпросветни, забравили род, родина, вяра и са били в много голяма духовна нищета. Но неговото идване тук с благословението на Бога въздига отново тези селища и светите обители.

По онова време училищата още не са били възстановени. И той взима на плещите си и тази духовна роля – да възроди училищното дело в целия район. Първоначално прави едно училище тук, в Лопушанския манастир, след това прави още едно в близкото село Лопуш, в което са се обучавали църковни певци и четци. След това възстановява всички селски училища, около тридесет, в целия район. Събира средства от местните хора, от по-богати хора от Берковица и дава заплата на всички тези учители. Имал е и канцелария, и много стриктно счетоводство, от което са запазени няколко тетрадки, сега съхранявани в музея в Монтана.

Архимандрит Дионисий е изключително колосална и духовна личност от Българското възраждане. Бил е много близък приятел и духовен брат, както той пише, на Васил Левски - йеродякон Игнатий. Освен това е бил много изкусен и добър певец и проповедник. Тази високопоставена духовна личност е била като светлина за този край и още приживе хората са го имали за светец. Когато умира, тук се събират хиляди хора от целия район да го изпратят със сълзи на очите си и с едно поклонение пред неговия свят живот и неговото огромно дело и служение.

Миналата година отворихме гробницата му и костите са пренесени в църквата, както видяхте, където грижливо са облечени в монашески дрехи. По стародавна традиция костите на високодуховните и образовани монаси се поставят в храма за общо поклонение и назидание на съвременниците. Защото това е един човек, който е работил във времето на османското робство, човек, който не е имал държавна заплата, човек, който не е получавал нищо от държавата, но със собствени сили и с духовното си убеждение е успял да вдъхнови хората да дарителстват, за да може да се възстановят всички тези училища, църкви и манастири в целия район.

След Чипровското въстание населението от района е жестоко преследвано. Тук, в манастира са избити около две хиляди човека – мъже, жени и деца. Когато архимандрит Дионисий започва да строи голямата църква, попада на масов гроб, много плитък. Веднага прекратяват строежа, правят тази костница, събират всички кости на мъчениците - заклани от поробителя християни, които и до днес са там. Чак след това продължават строежът на храма.

Исках да ви разкажа за архимандрит Дионисий, защото той е истински борец за православието, безкръвен мъченик – завършва разказа си епископ Сионий. - Три пъти е бил осъждан на смърт и трите пъти по чудесен начин се спасява. Да го имаме за пример и да го отличаваме от други негови съвременници. Ние познаваме повече воеводите, тези, които са водили чети. Понякога им се възхищаваме - почти неоснователно или основателно. А тези, истинските църковни будители като че ли ги забравяме”.

Облечени в монашески дрехи, костите на архимандрит Дионисий са пренесени в издигнатия от него храм - умалено копие на църквата на Рилския манастир

Църквата костница в манастира

Игуменът на Лопушанския манастир "Св. Йоан Кръстител" дядо Сионий изпраща поклонници

(За историята на манастира е използвана и информация от сайта bulgariatravel.org).

Дядото ме наричаше Елисавета. При него ме заведе една благочестива християнка, която работеше в Синода. Тя търсела изповедник, защото по времето на всеобщо доносничество било много сериозен въпрос, от една страна, да се грижи за спасението си, от друга страна, е съществувала реална опасност да попадне на лъжедуховник. Било точно по време на гоненията срещу Църквата.

Прочети още: „ОТИВАХ ПРИ СТАРЕЦА НАЗАРИЙ КАТО ПРИ РОДЕН ДЯДО”

     Софийски митрополит Стефан в една своя книга написа: ”Незнайни са пътищата Господни и невидими са разпоредбите Му за времето на всяка човешка душа на земята. Идва човек от небитие в битие, украсен телесно с най-съвършени форми измежду живите същества и носещ – временно – в телесната си, тленната, земна форма частица от безсмъртния Божий дух, искрица от неугасващия небесен пламък. Преминава като мълния краткия миг на земен живот, нищожна частица от безкрайното време. Ражда се, напъпва, разцъфва се, дава плода на своя ум в зависимост от придобитата подготовка, повяхва, клони към залез, залязва – тайнствен завършек, когато взетото от земята се връща пак в нея, а вложеното от Бога лети в небесата. Като сън лети времето. Зрънце след зрънце се отронва.”

Зрънце след зрънце – и така до 90 години. Достойна възраст за един достоен свещеник. Протоиерей Петър Стефанов Бонев. Енорийски свещеник от Търговищка духовна околия.

Роден на 23 март 1922 г. в с. Жълтеш, Габровско. Расте в бедно семейство на тухлар. Въпреки отличният успех от прогимназията, работи три години в габровска фабрика, за да има средства да учи. Кандидатства в Пловдивската семинария, но е шести по успех и не се класира за стипендия. Казва на Ректора, че се отказва. Връща се на село и енорийския свещеник го връща обратно в Търново при митрополит Софроний. Дядо владика го посреща топло и го праща с писмо отново в Пловдивска семинария. В Пловдив Петър Бонев се среща със Пловдивски митрополит Кирил /бъдещия Патриарх Български/, като го моли да бъде върнат в Пловдивска семинария. Но се оказва, че бройката вече е попълнена и митрополит Кирил препоръчва на бъдещия духовник да отиде в манастир послушник. Въпреки всичко младежът се среща отново с Ректора на семинарията, който го препраща към Архимандрит Николай – началник на културно просветния отдел в Светия Синод. Издадена му е препоръка и на 3 октомври 1939 година се записва първи клас в Софийската духовна семинария. Завършва през 1945 година.

Свещеникът разказва за живота си: „Не се реших след завършването да стана свещеник и дори нямах намерение да следвам, въпреки добрия ми успех в семинарията. Бях отишъл в семинарията на 17 години и завърших на 23 г. - доста по-голям от връстниците си. Бях решил да отбивам военна служба, защото все ме отлагаха, но тогава разрешиха да се следва преди казармата. Един мой съселянин ме подкани да отидем да кандидатстваме. И Богословие и Агрономство.

Приеха ме и за агроном, условието беше да държа приравнителна матура. Аз записах Богословие, но нямах никакви средства, баща ми с нищо не може да ми помогне. Започнах работа, на различни места и въпреки всичко се подготвях за приравнителната матура по агрономство. През есента се явих на изпит в гр. Пловдив, приеха ме за агроном и учих 3 години. Към края на шестия семестър в Пловдив срещнах един мой съученик от семинарията, войник – кара си службата. Възпитаник на Старозагорски митрополит Пимен.

С него решихме да помагаме в горянското движение. Той държеше един склад за дрехи и забелязал, че там има много стока, която не е описана. И с него решихме, тази стока да я даваме на горяните. Беше голяма и силна организация в Пловдив, и затова и ние се подлъгахме подир нея, а ги наричаха и Християнски кръст. И в момента, като нося стоката в куфар, в центъра на града ни подгониха, разбягахме се, скрихме се, но на сутринта – 11 април 1948, рано сутринта ме заловиха. Държаха ме в Държавна сигурност една седмица в ареста. 66 дни ме държаха сам в килия, като много опасен престъпник. Оказа се, че са ме забравили в карцера. Но не забравяха да ме хранят. Съдиха ме, но това беше едно чудо, защото обвинителния ми акт беше от 2 до 15 години затвор. Нашият защитник Балтов ни изкара почти ангели и ни осъдиха по осем месеца затвор. Аз вече бях лежал дори повече в карцера, затова ни освободиха.

През лятото на 1949 година ни мобилизираха, понеже баща ми беше тухлар, подвижни тухли правеше и аз всяко лято работех при него за да изкарам някой лев. Та през лятото ни мобилизираха да правим тухли на работническото селище в Габрово на завод Васил Коларов. И после започнах дърварство през зимата с мои съученици и приятели. И аз очаквам, че ще ме повикат да служа. Пращаха повиквателни на този и онзи, на мен няма нищо. И през 1950 г. през февруари или март, отивам в Търново, там беше Военното окръжие, проверявам защо не съм повикам до сега. И деловодителя някак смутено ми казва – „Не сте ли били на фронта, аз казвам - Не, не съм бил мобилизиран. - Ами как така, пише че сте загинали на фронта”. Е викам, канцеларска грешка. И се връщам и още края на март – повиквателна – трудовак. В началото на първите военни комисии ме бяха определили за моряк, после ме прехвърлиха брегова артилерия и сега вече ме произведоха трудовак. И на 5 април 1950г. заминавам да служа трудовак в с. Мирково – Пирдопско.

Есента нещо не ми беше добре и отидох при лекаря на поделението, и той като ме прегледа и ми каза, че нещо с очите не съм добре. Лекуваха ме 25 дена, опитваха различно лечение, малко се подобри зрението, но за толкова малко време не е възможно. Освободиха от казармата. Отивам във Варна да ме отпишат и на 6 октомври, след като съм служил година и половина напуснах казармата. Започвам пак дърварството и хамалията, но то не върви. Пея добре и помагах на свещеника в църквата „Св. Иоан Рилски” в кв. Палаузово. Та там една монахиня Никифора, ми каза за новата църква в с. Илийно, Омуртагско. 120 къщи, 120 българи, много хубави хора. Отидох там и хората ме харесаха. Понеже на село ме гонят и не ми дават никаква работа и трябва да се оженя, за да стана свещеник. И още в Илийно започнаха да ми търсят презвитера. На 7 април 1952 година, Свето Благовещение тогава, сключих брак с Радка Венкова Бонева. На 11 май 1952 година, беше промяната на парите в България и тогава бе и нашата венчавка. И с декларацията от бъдещата презвитера отидох в светата митрополия гр. Варна за да ми обявят дата за ръкоположение. Съобщението се забави много и към Петровден тогава – 12 юли, се върнахме в Габрово. И понеже няма съобщение, аз започнах да търся причините. Бях близък с проф. Боян Пиперов, който беше брат на сливенския митрополит Никодим. Срещнах се с него и той обеща да помогне. Негов приятел работеше като секретар на Светия Синод – Йордан Попилиев. И отново зачаках резултат. И един ден получавам телеграма от протосингела на Варненска митрополия – архимандрит Прохор, веднага да отида на ръкоположение в Троянския манастир, митрополит Йосиф е там. Това е първото ми посещение в Троянския манастир. Дядо Йосиф заедно с още шестима митрополити е в скита Зелениковец, почивна станция на митрополитите на 12 километра от манастира. Аз веднага отидох да го потърся, да се представя и отдалече видях. Негово Високопреосвещенство седнал да почива. Бяхме се виждали само веднъж с него, но той веднага ме извика: „Драги, какво търсиш тук. Аз му отвърнах, че идвам на ръкоположение. Той беше изненадан, защото се оказа, че не той е наредил. Но реши да не ме връща, да помоли някой от митрополитите да извърши тайнството.

На 19 август, тогава беше Свето Преображение - петък, ме ръкоположиха в скина за дякон, а в неделята 21 август ме ръкоположиха за свещеник. Ръкоположен бях от Врачански митрополит Паисий, по поръчение на дядо Йосиф. Вече трябва да започна стаж. Аз се обадих на Шуменския наместник – свещ. Методи Милчев, нареди ми да отида в Илийно и поема енорията си. Пък в с. Илийно беше един възрастен свещеник от Див дядово. Много добър старец – свещ. Никола Ставрев. Той за една седмица ми предаде документите и началото на септември поех първата си енория, след 20 дневен стаж. Имах и допълнителни енории – с. Малоградец до Стара речка и Длъжка поляна, много селца бяха там. Нямаше рейсове и почти винаги съм вървял пеша.

Три години служих там, до 1955 година. На 28 май 1955 година почина свещеника на гр. Омуртаг – свещ. Симеон Иванчев и ми наредиха временно да завеждам градската енория. Той имал познати в Омуртаг и попитал искате ли този свещеник, те казали че не ме познават, но той настоял да ме искат. Тогава имаше свещеници и в Камбурово, в Изворово, в Антоново, отец Серафим Новков беше в Ястребино, в Беломорци. И тогава свещ. Георги Овчаров изпратил телеграма до Митрополит Йосиф от името на свещениците от Омуртагска енория, че желаят мен за свещеник в Омуртаг. Там служих до 1 май 1969 година.”

През това време свещ. Петър Бонев завършва Духовната Академия.

От 1969г. служи в гр. Смядово до 1 септември 1971 година, когато става енорийски свещеник в храм „Свето Успение Пресветия Богородици” гр. Търговище. Награждаван е с офикия протоиерей. Пенсионира се през 1986 година.

Зрението му се влошава и през 1992 година загубва светлината в очите си, но не и в душата си. Все още ходи на църква и от време на време поправя младите свещеници в служението.

За себе си казва, че е благодарен на Бог, че го е запазил. Помни само доброто и вярата го крепи, дори и в най-голяма нищета.

Честит рожден ден, отче!