Господин Редактор,

 

Прочетох вчерашната Ви редакционна бележка, която много хубаво коментира наивното изявление на руските космонавти, че „не са срещнали Бога никъде във Вселената”. Но  н а и в н о с т т а  е само един аспект на това изявление, както друг негов аспект, според списанието на Ватикана, е неговата провокативност. 

От друга страна обаче, това изявление е едновременно и трогателно, и наистина ценно. Трогателно и ценно, защото виждаме, че религиозното чувство е не само вродено, но и толкова мощно и дълбоко вкоренено в човека, че дори полувековно комунистическо „просвещение” (разбирай „промиване на мозъците”) не може да го изкорени напълно. Ако руските космонавти бяха  н а п ъ л н о  у б е д е н и  в несъществуването на Бога, нямаше дори наум да им дойде да... изследват съществуването Му във Вселената или дори просто да... наблюдават дали няма да Го видят по време на своето космическо пътуване. Никой не изследва нещо, което непоколебимо отрича. Никой не се занимава с нещо, чието несъществуване прокламира с непоколебима вяра. Ако аз, например, някога се изкача на връх Олимп, дори няма да помисля да хвърля поглед наоколо, търсейки... Зевс или Хера, или Арес, или Хефест. Затова, ако и руските космонавти бяха атеисти,  б е з  д а  с е  с ъ м н я в а т , нямаше дори да си помислят да издирват Бога във Вселената. Но хората не са вярвали непоклатимо в своето неверие. „Да, не съществува Бог, това е напълно сигурно, но за добро или за зло нека хвърлим един поглед... да не би да Го видим!”. Какъв вид атеизъм е това? Чрез споменатото изявление (дошло от дълбините на душата им), руските космонавти показаха, че цялата атеистична пропаганда на комунизма, провеждана по най-научните методи в продължение на толкова десетилетия, не е успяла да угаси напълно вярата в сърцата на хората, дори и те да са отбрани членове на партията. В дълбините на душата остават искрици вяра. Нужно ли е друго доказателство за силата на религиозното чувство? Рано или късно  и комунизмът ще установи, че, воювайки с Бога, „рита срещу ръжен”…

 

С уважение,

 

Архимандрит Епифаний Теодоропулос