(Йоан 11:25) 

     9k= Всемирното Православие -      „КОЙТО ВЯРВА В МЕНЕ, И ДА УМРЕ, ЩЕ ОЖИВЕЕ"  (2)Братя и сестри в Христа, настанаха много трудни времена за нас, православните християни. Всичко около нас се промени. Промени се животът ни. Страхът от смъртоносната болест скова цялото ни общество. Затварят се църкви, както никога досега не се е случвало. Всеки от нас си задава въпроси какво всъщност се случва и какво да правим?

Нека помислим малко върху темата, като се опираме изцяло на учението дадено за спасение на човешките души – Светото Писание. Знаем, че тези наши мисли ще се наредят някъде на последните редове, след това, което вече казаха синодите на всички православни църкви. Но пък всеки носи глава на раменете си и нека всеки сам направи своя избор. Това, което предлагаме, е да пием вода от извора.

Какво ни казва нашият Спасител: „И ето, един законник стана и, изкушавайки Го, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен? А Той му каза: в Закона що е писано? как четеш? Той отговори и рече: Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си" (Лука 10:25-27). С други думи, отговорите са любов и любов. Любов към Бога и любов към ближния. Израз на великата Божия любов към нас е това, че ни е дал да носим Господа Иисуса в себе си, да станем Богоносци чрез Светото причастие, а израз на нашата любов към Него е да Го приемем.

Ето как още, ни учи Спасителят, можем да придобием Неговата любов:  „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми...“ (Йоан 15:10). Как да проявим любовта си към ближния и кой е той, знаем от притчата за наранения от разбойници (Лука 10:30-37). Това което разбираме дотук е, че спасението се придобива с любов и послушание към Бога. 

      Какво е Пасха и защо отиваме в храма на Пасха? Православните християни се събираме там, за да празнуваме Христовото възкресение, победата на Христа над смъртта или както пеем - „... със смъртта смъртта победи и на тези, които са в гробовете, живот дарува. Обещанието Бог да дарува вечния живот на Христовите последователи е причината ние да ходим в храма или както казва апостолът: „Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.“ (Йоан 6:68). Ето какво ни води в храма. А какво ни спира да отидем – страхът да не се разболеем от заразна болест и да умрем. Дали няма да се заразим, като се причастяваме или като целуваме иконите? А да си подаваме ли ръка? Всичко това се случва и с помощта на различните решения на проблема на поместните църкви, които за жалост са, както се казва, от „Осанна!“ до „ Разпни Го!“.

Минахме през това всеки да си носи лъжичка за причастие, да са пластмасови или да се дезинфекцират след всеки причастник. Стигна се чак до абсурдното сравнение на тези, които няма да отидат на църква и ще си останат вкъщи, с подвига на св. Мария Египетска (без коментар). Чудно е как стана така, че да бягаш от Бога и ближния, поради страха да не те заразят и да умреш, изведнъж се превърна едва ли не в мъченически подвиг. Мисля, че всички подозирате кой е този, който чете по такъв начин Евангелието.

     Поначало не подобава на нас, православните християни, да мислим, че може да се избегне смъртта, като се предприемат физически мерки, било диети, фитнес или стерилизиране и обеззаразяване на всичко, до което се докосваме. Та кой от нас разполага с живота си, кой знае кога и как ще дойде смъртта. Нито животът, нито смъртта са в нашата власт, а ние се опитваме да ги управляваме. Не бива да се стига и до другата крайност: „От нищо не ни е страх, нас Бог ни пази.“ - не разбира се, но не и да губим разсъдъка си от страх и по този начин да се погубваме.

    Нас всички, по-малко или повече, ни е страх от неизвестността, а и защото не сме достатъчно подготвени да застанем пред Бога. Това вероятно е нормално, защото знаем кои не се страхуват от нищо, но с Божия помощ и със силата на разума то може да бъде управлявано в разумни граници. Ето какво ни казва по този повод Спасителят: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената.“  (Матей 10:28).

       Откъде се взе всичко това и какво да правим, за да го избегнем? Всичко, което се случва на Земята, е по Божия воля или допущение. Иначе казано, нищо не се случва без Бог да знае. Това са Божиите инструменти за спасението на човеците.  Бог допуска всичко това, за да ни спаси, защото е създал всички нас за спасение и нито един не е създаден за погибел. Да, понякога лекарствата са горчиви, но нали ни се предписват, за да се излекуваме. Нали когато бащата удари сина си зад врата, когато той иска да бръкне в контакта, то не е защото го мрази.

   Причините са много. Според думите на отците от Света Гора, това са: сексуалната разпуснатост, еднополовите бракове, стремежът ни все повече към материалното... Няма да изброяваме всичко, защото списъкът ще е доста дълъг. С една дума – повече материя и по-малко дух. А какво иска от нас Бог: „Бог е дух; и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Йоан 4:24). Оказва се, че ние правим всъщност точно обратното и няма на кого да се сърдим освен на себе си.

       Какво бихме могли да направим, за да избегнем заразата? Като изхождаме от всичко казано дотук, виждаме, че това е наказание за едни и изпитание за други. Наказание е за невярващите и упорстващи в греха, с цел изправление, и изпитание за онези, които казват, че са вярващи. Съдът, дори и Божият,  работи, както всички знаем, с доказателства и затова Бог иска не да приказваме, а да доказваме с делата си. Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва? (Яков 2:20).

         Първото нещо, което трябва да направим, е да се доверим на Бога. Да Му покажем, че за нас Той и ближният са на първо място, и че не се страхуваме да изпълняваме заповедите Му. Да ходим на църква, да се причастяваме, да се изповядаме и да ползваме всички тайнства на Църквата, откъдето идват нашите духовни сили да вървим по пътя на спасението. Още повече, че през двухилядолетното си съществувание никога Църквата не е ставала извор на зарази, а тъкмо обратното. Имаме толкова много изцерения по чуден начин след свето Причастие.

           Eто само един случай от житието на св. Нектарий Егински, когато той се явява с духа си на един тежко болен християнин от Канада и го призовава да се причасти, след което той оздравява и отива в Егина лично да му благодари. Става дума за нашето съвремие, а не преди хиляди години, а такива случаи записани в историята на Църквата са безброй.

           А от сегашно време и личен опит можем да кажем, че познаваме свещеници, които служат и потребяват светите Дарове със същата лъжичка и чаша, след като са се причастили всички, по повече от 30 години, и никога не са се заразявали с каквото и да е инфекциозно заболяване. Ако беше така, досега едва ли щяха да останат свещеници, а сме преминали през какво ли не. Да спрем да ходим на църква, за нас е като да се спре животоспасяващото лекарство на тежко болния. Знаем, че това се случва, но само когато вече няма надежда. Слава Богу, за нашия Лекар няма неизлечими болести и ако ние не Му обърнем гръб, надежда винаги има, а лекарството е молитва и покаяние.