На 9 юни се навършват 13 години от блажената кончина на стареца архимандрит Назарий (Терзиев). В Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил”, където се подвизаваше, ходеха за изповед и съвет много духовници и миряни от цяла България и от чужбина. На службите в светата обител се изкачваха като на голям празник. След светата литургия дядо Назарий ги събираше на братска трапеза, т.нар. втора литургия, по време на която мнозина получаваха отговор на важни духовни и житейски въпроси.
През атеистичния период, когато монасите от Рилската света обител са изгонени, а обителта е превърната в национален музей, архимандрит Назарий, бившият рилски монах, е изпратен сам в полуразрушения Кокалянски манастир. Тук той се подвизава цели 45 години, от които първите 20 години като отшелник, в самота. В края на живота си въздигна до неузнаваемост светата обител. Знае се, че желанието му е било след неговата кончина делото му да бъде продължено от постригания от Стареца и брат на Кокалянския манастир архимандрит Теоктист (Димитров), понастоящем представител на Българския патриарх и председател на подворието на БПЦ "Успение Богородично" в Москва.
Привеждаме част от разказа за Стареца Назарий на нашата сестра в Христа Елизабета (наричана от него Елисавета), негово духовно чедо:
Веднъж тръгна разговор за чудесата и дядото каза: „Искаш ли да ти покажа едно чудо?” И радостен ме заведе да видя вече готовите монашески килии. Чистичко дюшеме, светло дърво, удобно, но твърдо легло, скрин, вазичка с цветя – без никакви свръхудобства, но толкова съвършено творение! Това наистина беше чудо, защото до манастира нямаше път, как беше качено всичко това догоре – не питай! Той казваше, че е започнал без нито един лев, само хората са давали. Каквото потрябва, само си е идвало. Свърши материалът – някой ще донесе, няма кой да работи – идват хора. Параклисчето вътре беше като бонбонена кутийка, иконите бяха нарисувани прекрасно, а под тях – много венци цветя, изрисувани във възрожденски стил, както съм виждала в Копривщица. Стареца много обичаше цветята, беше пълно със сакъзчета, прибираше ги след Архангеловден.
Постепенно бяха започнали да се стичат около него послушници, той почна да си събира братство, да строят манастир. Беше вече много зает, непрекъснато изцапан с вар. И така, веднъж след литургията той благослови да ходим да се изповядваме вече в София.
Това, което после никога не срещнах, беше липсата на дистанция, Старецът изобщо не беше важен духовник, по никакъв начин. Седне на тревата, изпружи крака, заметне расото и се смее, и се радва. Това съм запомнила от него: „Мило, ще се радваш, няма да плачеш, животът е за това – да се радваме, да благодарим, „Слава Богу!” да казваме.
Моли Бога за нас, отче Назарие!
