В България исихазмът (от гръцки: ἡσυχασμός, от ἡσυχία, спокойствие, тишина, уединение) процъфтял през Второто българско царство (1185-1393). Св. Григорий Палама бил апологетът на исихазма и богословът, а св. Григорий Синаит – учителят и практическият наставник на множество ученици, между които и редица българи.
С помощта на българския цар Иван Александър, св. Григорий Синаит основал в планината Странджа, в областта Парория манастир, по-точно четири лаври – огнища на духовността не само за България, но и за всички южнославянски народи. Тук преподобният събрал голямо множество ученици, предимно от славянски произход.
Първите учители на българския исихазъм били преподобните Теодосий Търновски (около 1300 – 1363), патриарх Евтимий Търновски, Ромил Бдински (Видински) и митрополит Киприан Киевски.
Исихазмът е учение, възраждащо с изключителна сила древните и вечно живи мистични практики на православния Изток. То учи как човек може да възстанови изгубената си връзка с Бога чрез непрестанната сърдечна умна молитва „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния“!
След смъртта на преп. Григорий Синаит св. Теодосий Търновски се явил пред цар Иоан Александър и изложил плана за бъдещата си дейност. Той помолил царя да определи място и да окаже материална помощ за основаване и строителство на манастир, подобен на Синаитовата обител в Парория. Така израснала величествената Килифаревска света обител, посветена на Пресвета Богородица, с кули и богато украсени църкви.
Името на преподобни Теодосий, като ученик на известния исихаст Григорий Синаит и като духовен и мъдър старец, скоро станало известно в цялата страна, „и то не само в България, но и в Сърбия достигна, и в Унгария, и във Влахия, и всред гърците около Месемврия”.
През школата на преподобни Теодосий преминали около четиристотин и шестдесет ученици. Най-известни от тях са свети патриарх Евтимий, преп. Роман Търновски, иеромонасите Сава и Тимотей, Младен, „дивният кир Дионисий”, който около 1360 година превел от гръцки сборника „Маргарит” на свети Иоан Златоуст.
Исихастите били особено чувствителни към две отстъпления от църковната практика – към ересите и към несъвършените текстове и несъвършеното слово.
Свети Теодосий проповядвал и защитавал православната вяра, подбуждал царя да се бори с еретиците и противниците на Църквата Христова. Както пишат изследователите, „Нито в едно царуване не били приети толкова мерки против разни по род вълнуващи умовете на България през ХІV век еретици и иноверци, както в царуването на Иоан Александър”.
С царски укази против еретиците и враговете на православната вяра били свикани два църковни събора. Повод за първия събор от 1350 г. било съживилото се отново богомилство и „хулите на Варлаам и Акиндин”. Причината за свикване на втория от 1360 г. била „бранта на иудеите срещу православната вяра”, подхранвана от брака на царя с местна покръстена иудейка. С постановления на съборите били осъдени и предадени на анатема всички предишни и нововъзникнали ереси.
Почувствал приближаването на смъртта, преподобни Теодосий събрал учениците за прощална беседа и им дал завещание, в което се заключавал целият исихастски символ, а следователно, и символ на всички български исихасти: внимателно и непоколебимо да пазят благочестивата вяра на съборната и апостолска Църква и православните догмати; неуморно да водят борба с греховните си страсти чрез отсичане на волята, пост и въздържание чрез нестежателен живот.
Св. Теодосий предсказал поробването на България от османските турци и разоряването на Килифаревския манастир. Преставил се пред Господа на 27 декември 1363 г. – в деня, когато се чества паметта на неговия учител преп. Григорий Синаит.
Св. патриарх Евтимий Търновски несъмнено бил един от първите ученици и следовници на исихаста Теодосий Търновски. Пребиваването на младия монах Евтимий в Килифарево било първото, което със сигурност ни е известно. И било първото стъпало в неговия живот, посветен на Бога.
Когато преп. Теодосий Търновски бил принуден да напусне Търново и да замине за Цариград (1362 г.), сред придружаващите го бил и св. Евтимий. В престолния град той имал възможност да влезе в досег с най-добрите образци на византийската литература и да работи в големите библиотеки на столичните манастири. А известно време след смъртта на преп. Теодосий (около 1365 г.) той се преместил на Света Гора, където и исихасткото безмълвие, и тишината на писмения труд били еднакво благодатни.
На Атон съществувала преводаческа школа, където вече няколко десетилетия се ревизирали старите преводи. Тъй като били настъпили променив литургичната практика и действащият от векове устав на балканските църкви вече бил сменен с нов във Византия, наложило се обемисти богослужебни книги да се превеждат наново, и то по най-точните и меродавни гръцки текстове. Евтимий не само се запознал с труда на предшествениците си, но го и продължил – той имал дар да намира точните славянски думи и за най-сложните богословски понятия, и за най-високия византийски стил.
За св. Евтимий било важно всичко — и да избере подходяща дума, така че тя да отговаря точно на гръцкия си първообраз, и да звучи, ако не по същия начин, то приблизително така вдъхновено и да бъде написана граматически правилно, и да има необходимите ударения и надредни знаци, като в оригинала.
Според принципите на исихазма, ако думите и текстовете на гръцки и на славянски не са в пълна мяра точни и съответстващи, значи те не са спасителни и енергията на Словото не ще може да озари търсещия извечно-Съвършения. Затова още първите българските исихасти, начело с Теодосий Търновски, а естествено и неговият духовен син и помощник, бъдещият св. патриарх Евтимий Търновски, наред с другите анахоретски добродетели се упражнявали в усилен книжовен труд.
Свети Евтимиевата правописна реформа и книжовна школа с главни представители преп. Киприан, патриарх Киевски, Литовски и на цяла Русия, Григорий Цамблак, Константин Костенечки оказали значително влияние върху руската, сръбската, влашката и молдовската средновековна култура. Великият Търновски патриарх въвел и нов жанр в православната литература, съдържащ белези едновременно на житие и похвално слово.
Преподобни Ромил Бдински (Видински) бил също ученик на св. Григорий Синаит в Парория (Сакар планина). Той отишъл там, понеже душата му копнеела за по-възвишен и строг подвижнически живот.
В Парория пристигнал тъкмо по времето, когато св. Григорий Синаит строял манастир с щедрата помощ на цар Иван Александър, и бил приет за послушник. Веднага св. Григорий му възложил разни послушания и служби, които той твърде усърдно изпълнил.
По-късно Роман се поселил в една отдалечена дива гориста местност и в нея си построил колиба за живеене. Тук той приел велика схима и бил наречен Ромил. В тази пустиня той преживял цели пет години в най-строги пости и подвизи, „без да се съобщава с людие”, освен когато отивал, и то по крайна необходимост, в обителта на Синаит. През това време той често бивал обезпокояван от различни дяволски нападения, но побеждавал всичките изкушения с пост и молитви и бил решен да остане в тази пустиня до края на живота си.
Настъпилите събития му попречили за това. Починал великият му учител св. Григорий Синаит и турците разорили неговия манастир. Тогава и преподобни Ромил напуснал Парория и се върнал в отдалечените околности на столицата.
Но новото му местожителство се оказало непригодно за подвизи, понеже наблизо имало села, които пречели на безмълвието му, а и в самата местност имало много манастири, които завистливо се отнасяли към него.
И той, след кратко пребиваване, напуснал тези места и заминал за Атонската гора, която се считала в това време не само за прибежище на велики подвижници, но и за средище на високо духовно образование.
Появяването му на Атон не останало тайна за тамошните българи монаси и те почнали да го навестяват за съвети. Между тях сигурно е имало и много български монаси от Търновското и Видинското царство, които жадували да видят и чуят наставленията на своя роден велик подвижник и да станат негови ученици. Тези посещения били толкова чести, че той се уморявал от много събеседвания…
След като турските нашествия не подминали и Света Гора Атон, преп. Ромил избягал в Сърбия, за да запали и там искрата на исихазма. С идването на преподобни Ромил и неговите ученици в Сърбия започнали големи реформи в монашеството, книжовността и културата. Преди всичко старецът Ромил повлиял върху устава и реда на монашеския живот в манастира Раваница (там се намират и досега мощите му). Просветителско-реформаторската дейност на неговите ученици-синаити предизвикало възраждане на духовния живот и в други сръбски манастири.
Исихазмът е главната сила, предизвикала духовно-интелектуалното възраждане в славянските страни през ХІV-ХV век. Ако свети Теодосий бил основател на движението на исихастите в славянските страни, то непосредствените му духовни приемници, като свети патриарх Евтимий Търновски и свети Киприан митрополит Московски, били негови водачи.
Свети Киприан, митрополит Киевски и всеруски чудотворец, бил родом от Велико Търново и се отличавал със светия си живот, голямото си любомъдрие и начетеност в свещените книги. Той назидавал всички със своето боговдъхновено учение и душеспасителни наставления. Ревностно се подвизавал в делото на непрестанното учителство, наставлявал паството си да пребивава в страх Божий, всячески да се въздържа от смехотворство и празнословие и особено да усърдства в молитвата и истинското покаяние.
Преподобни Киприан отначало бил на Атон, където по свидетелството на св. Патриарх Евтимий Търновски се прочул с подвизите си. От Света Гора той се обръщал до светия патриарх Евтимий с молба да му пише за някои „църковни неща": по въпросите за поклоните в дните на Петдесетница и в 12-те дни между Рождество Христово и Богоявление, за причастието със Светите Тайни при отсъствието на свещеник в пустините.
Неговата образованост, както и светият му живот привлекли вниманието на Константинополския патриарх Филотей, който го приближил до себе си и го направил свое доверено лице, а после го ръкоположил за митрополит - първоначално на Киев и Литва. След смъртта на св. Алексий, преподобни Киприан станал митрополит на цяла Русия, като поел управлението на Руската църква през 1390 г., две години след църковно-йерархическите раздори.
Свети Киприан превел от гръцки Требникa и Служебникa, които в някои отделни части били приспособени към потребностите на руската църковна практика, канони и молитви, а също и Номоканона, който през XVI в. още се пазел в Московския Успенски събор.
На него се приписват и някои по-малки статии с литургически характер, част от които са преводни, а други - авторски. Св. Киприан събирал канонически статии за руските светии и князе, разпращал преписи на литургията и други свещенодействия, като прилагал обяснения за тях и изобличавал произвола при извършването им.
В историята на Руската църква митрополит Киприан заема важно място, особено като радетел за изправяне на църковно-богослужебните книги и църковните обреди. Едно древно известие за свети Киприан свидетелства, че той „превел много свети книги от гръцки на руски език и оставил много писания за наша полза".
Свидетелства за неговото учителство са различните му послания, проникнати с дух на истинско християнско любомъдрие и ревностна пастирска грижа за духовните нужди на повереното му паство. Особено внимание заслужават посланията до игумен Атанасий и до псковското духовенство.
„Няма друг път за спасение, освен любовта, макар и някой да е изтощил тялото си с подвизи – пише той в посланията си. – Който иска да поучава, преди това нека да внимава върху себе си. Който говори и поучава, но не върши, е като мед, що звънти“.
Свети Киприан има голям принос за разпространението на исихазма в Русия, едно от чиито проявления през ХV век било забележителното движение на „заволжските старци” (монаси от Белозерския и Вологолодския манастир, начело на които стоял преп. Нил Сорски).
Светият митрополит Киприан се срещал с преподобни Сергий Радонежки, водел с него духовна кореспонденция и получавал от него духовна поддръжка за дейността си.
През целия си живот свети Киприан съхранявал аскетическата и духовна дисциплина на исихастите. Преди смъртта си той, подобно на свети Теодосий, оставил духовно завещание.
Може с увереност да се каже, че идеите на исихазма са намерили реалното си, практическо въплъщение именно в страните от Югоизточна Европа (особено в България) и в Русия.
По-малко известни исихастки средища в България
Има данни за подвизавали се исихасти в манастирите: Сотирски, Седларевски и Епикерниев, както и в Амирали, Чукарка. Сотиря, Юскуп, Манастир дере, Дупница, Граматиково, Воден, Голямо Буково, Устрем, Нейково, Твърдица, Селището, Ичера, Жеравна, Градец, Тича, Сливово, Лалково, Котел, Велика, Мелница и др.
Източник:
Игумен Петр (Пиголь). Преподобный Григорий Синаит и его духовные преемники, превод: прот. Александър. Карамихалев. http://www.pravmladeji.org),
Проф. Климентина Иванова. По-добре слънцето да изгаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език.
Димитър Цухлев. Св. преподобни Ромил Бдински (Видински). Из “История на Видин и неговата област”.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски. Източник: www.pravoslavieto.com
(Целите статии са публикувани в сайта Всемирното православие).
