Към всички, доколкото сме наследили всички от Адам „дефицити”, които рано или късно трябва да бъдат осъзнати и осмислени. Понякога стигаме до тях сами, а друг път имаме нужда от помощта на познавач, който да ни каже какви са те точно.
Позволете да споделя една асоциация. „Православна психотерапия” ми звучи като „Протестантската етика и духът на капитлизма”. Как се съвместяват православието и психотерапията?
Не знам защо така ви звучи. Може би, защото думата психотерапия е чуждица, ако трябва да го кажем на български, че е душелечение. Но пък хората, които лекуват и използават съответната терминология и език, ще разпознаят именно това понятие в смисъла, в който то е придобило своята популярност и масовост. Мисля, че авторът и с тях търси комуникация. Една от целите му сякаш, е да лиши терминът от непременно светски смисъл и да го представи в автентично православен и църковен смисъл. Защото православното душелечение не е прaктика от последните 20-50 години, а е нещо, което съществува от момента, от който съществува и Църквата.
Като че ли повечето сред нас са свикнали (като традиционно православни християни имам предвид, да не кажа – номинални) да влизаме в храма изключително и само, за да отправим лична просба и сме далече от виждането за Църквата като общност, още по-малко пък като място, където е възможна терапия. А сред западните богослови май преобладава схващането, че „източната църква е сакраментална църква”, че нейната роля се изчерпва, едва ли не, с това да препредава някакъв „древен привкус”. Тази книга опит ли е да се излезе от традиционните културологични клишета? Говорим за психотерапия, а тя е клон от съвременната медицинска наука. Може ли да внесе православието специфичен принос в нея? Не е ли това игра на думи и спекулация от научна гледна точка, като „политически исихазъм” например?
Ние сме привикнали на един културологичен прочит на Православието, свикнали сме да „разчитаме” Църквата с езика, на който говорим за културни явления. Но митр. Йеротей насочва вниманието ни към личността, към човека. За Църквата той е „страдащ раб”, преживяващ страданието понякога много болезнено, а понякога в незабележима форма. Страданието обаче, го има. И то е последица, както преди малко казах, от греха. Ако Църквата нещо може да направи, е да предложи лек. Както в евангелската притча за добрия самрянин – раните на страдалеца са почистени и облекчени (с вино и елей). Църквата е една своеобразна страноприемница, където се извършва именно такова духовно лечение. Затова ние се стремим да не гледаме на греха като на проблем и вина, която трябва преди всичко да бъде изкупена (често този подход се среща в западното богословие), а като на болест, както е в източната традиция – болест, която трябва да бъде лекувана. Гледайки на греха като на болка, ще приемаме тогава и всеки грешник като човек, който страда, а няма да му вменяваме комплекс за вина и усещането, че той и само той е причина за тази своя болка. Ще се стараем да му помогнем да осмисли болката и да намери начин за нейното лекуване. Не, православната психотерапия не е игра на думи.
