Интервюто взе: Светослав Ангелов
Ваше Високопреосвещенство, благословете! Благодаря Ви, че се отзовахте на поканата ни да споделите няколко думи за читателите на Портал Всемирното православие по един актуален, и същевременно щекотлив въпрос – въпросът с причастната практика в Българската православна църква. Богослови и различни свещеници спорят, коментират, конфронтират се дори…
Бог да благослови и да помага на всички нас… Преди всичко искам да кажа, че ние имаме утвърдена практика. Първо, относно поста - не е полезно да се занимаваме постоянно с въпроси, по които Църквата е дала вече своите напътствия. Не смятам, че е удачно, когато някой, извън това, поставя срокове и определя свои си правила, дори да е в съгласие със своя духовен наставник/старец.
Конкретно повод за коментар даде една практика, споделена от свещ. Астериос Карапатакис от хр. „Св. Димитър” в Солун, който казва, че насърчава майките на причастяващите се деца да постят вместо тях и да се молят по-усилено, подготвяйки ги за Свето Причастие. Вие, като Архиерей и богослов, как възприемате подобно нещо?
Това би могло да се прави. Все пак зависи каква е възрастта на децата – ако са под седемгодишна възраст, го намирам за приемливо... Но, вижте, наблюдавам как мнозина православни християни упорито се занимават с въпроси, които не са належащи. Постепенно християнина се утвърждава във вярата. Казал го е още св. ап. Павел – за младенците е подходяща меката храна, млякото, а не твърдата, трудносмилаема. Тук става въпрос за духовни неща. По същия начин и вярващите трябва първоначално да се утвърдят във вярата, дълбоко и сериозно да опознаят Свещеното Писание и най-вече да изпълняват Божиите заповеди, но не една-две, а всичките. Едва след това идва ред на подробното занимание с други, възвишени теми и въпроси. И не по този начин, както в момента се получава – като, че ли всичко друго, освен високото богословие, е маловажно. Още по-малко пък да се разрешават разногласията чрез спорове и препирни – такъв подход е съвършено чужд на вярата, както и неведнъж подчертава пак св. ап. Павел. Кой как се причастява е личен, интимен въпрос и подобава това да се коментира с изповедника, а не на всеослушание.
Колкото до честотата на причастяване, считам за най-добра практиката да се приема Светото Причастие четири пъти в годината или в началото и края на всеки пост, т.е. общо осем пъти, но не по-често. По-честото причастяване с Тялото и Кръвта Христови пречи на нормалното ни самочувствие, прави го нереално. Понякога ние просто се самозабравяме, смятайки че, сме угодили на Бога извънмерно, ставаме повод за съблазън и сами себе си съблазняваме. А смирението е добродетел. Още повече, че и св. цар Давид казва: „Господи, аз не се занимавам с непостижими за мен неща”. Пак се връщам при една от предните си мисли – трябва да залягаме да изпълним основното, а именно задълбоченото познание на Словото Божие и изпълнението на Христовите заповеди, а не да спорим нескончаемо по непосилни за нас въпроси, още повече, че спора не е нещо, което трябва да търсим и той, сам по себе си, не е нещо добро.
Някои изразяват мнение, че подготовката за Свето Причастие чрез пост и изповед е законничество, примитивен морализъм.
О, не! Всички сме достатъчно грешни, волно или неволно грешим, затова и православния християнин първо трябва да очисти съвестта си с изповедта и сетне да пристъпва към Тялото и Кръвта Христови... Но, пак ви моля, обърнете внимание на главното – духовна просвета е необходима преди всичко, основно и задълбочено запознаване с истините на Свещеното Писание.
Ако правилно съм Ви разбрал, Вие посочвате Началата на Православната ни вяра като приоритет в духовната просвета, а не казуистични дебати, които не носят нищо друго освен спорове и конфронтация?
Да. А по въпроса с причастната практика - Всеки решава за себе си, според своята съвест. Но, подчертавам – съвест, просветена от нашата православна традиция.
