Свещеник Иван Трифонов Георгиев е роден в село Кунина вода, Свищовско, на 25 септември 1925 г. в много бедно семейство. Имал сестра Добринка, която сега живее в град Свищов.
Възпитан във вяра и трудолюбие, той завършил с успех прогимназиалното си образование в родното село, а гимназия – в гр. Никопол. Не се насочил към светска професия. Почувствал призвание за служение на светата ни Църква. Постъпил в Пастирско-богословския институт при Черепишкия манастир.
Поради заболяване не могъл да завърши третия курс на обучението. От личната му кореспонденция се разбира, че за да бъде ръкоположен за свещеник, трябвало да представи документ за духовно образование. Тъй като архивът на института бил изгорен при неизяснени обстоятелства, наложило се двама негови преподаватели да свидетелстват, че бил добър и прилежен курсист.
Съпругата му, презвитера Надежда Данаилова, е жива. Тя съхранява личната му кореспонденция. Беше добра да предаде спомени за трудния духовен път на отеца.
Родена е в село Въбел, Плевенско, в богато семейство. Баща ? имал магазин за хранителни стоки. Били добре обзаведени. Нейни братовчеди я запознали с Иван и по съвета на благочестивата си майка тя се омъжила за него с желание да стане презвитера.
Когато я завел в дома си, тя видяла голямата бедност, в която живеело семейството. „Нямаха ни маса, ни стол, ни легло, нито дори вилици. Но имаха изключително християнско благочестие, което ме удиви. То ми даде сили да се примиря с недоимъка, с какъвто не бях свикнала в родителския дом, споделя презвитерата сега.
Вече старица на 86 години, тя си спомня миналото и благодари на Бога, че я е призвал да съпътства в живота един достоен свещенослужител. Задомили се през 1948 г. Имали една дъщеря Елия. След ръкоположението отецът бил назначен за енорийски свещеник в село Овчарово, Добричко.
В онова бурно атеистично време на коренни промени, когато започнала усилена борба против Църквата, той не се поколебал да облече расото и да свидетелства, че вярата, присъща на човешката душа, е неунищожима.
Започнали преследванията, защото бил обявен за идеологически враг. Най-голямото му изпитание дошло, когато започнала масовата колективизация на селското стопанство. Той съчувствал на селяните, привързани към земята, която ги изхранвала. Откритата му позиция в защита на земеделските стопани, които не искали да си дават, имотите, станала причина да пострада.
Бил арестуван заедно с други селяни. Направили обичайния обиск в дома му. Тогава презвитерата очаквала първото си дете и много трагично преживяла всичко.
Отец Иван бил задържан в ДС – Никопол. Там бил подложен на големи изпитания, за които нищо не говорел. Дъщеря си Елия той не видял. Тя била вече на седем месеца, когато го осъдили на 20 години строг тъмничен затвор с лишаване от граждански права и конфискация на имуществото.
Минал през затворите в Плевен, Шумен и Стара Загора. Изпитал ужасите на лагерите в Белене и село Самоводене, Великотърновско. Покрай него и презвитерата станала безкръвна мъченица. Ходела на свиждане по затворите и лагерите, където бил той.
Не бил спокоен животът ?. Местните властници и на нея гледали като на народен враг. Мълчала и търпяла с надежда, че Бог ще ги избави от всички изпитания. Нейното християнско смирение удивявало селяните. Без да злослови и да осъжда тези, които отвели отеца, тя проповядвала без думи. Хората, като гледали вярата и търпението ?, не се поколебавали във вярата, защото тогава натискът бил голям.
Дъщеря му пораснала и станала ученичка. Запазени са писмата ? до баща ? и на баща ? до нея. Те са трогателно мили и извикват сълзи при прочитането им. Той я назовава във всяко писмо „гълъбче мое” и я съветва да бъде послушна и да се учи отлично.
Отецът пазел детските рисунки, които тя му изпращала с писмата като скъпоценност. Те се пазят и досега. А от писмата му до презвитерата личи, че с голямо упование в милостта Божия и закрилата на Майката Божия той се надявал да излезе от затвора и пак да служи в Божия храм.
Здравето му обаче сериозно се разстроило. В писмата си често споменава за болки от язва, бъбреци, жлъчка, бели дробове. Изпращали му храна и пари за лекарства, доколкото позволявали затворническите власти.
Удивителна е верността на двамата страдалци. Той в затвор или лагер, а тя без работа с малкото дете, се борела за оцеляване. С баща си отправяла няколко молби до Вълко Червенков за помилване, също и до Председателя на Народното събрание, но резултат нямало.
След изтърпени десет години неизказани страдания и непосилен труд при разклатеното му здраве отец Иван се завърнал. С голямо вълнение презвитерата разказва за срещата им.
Тя не знаела, че той е освободен и тръгнала на свиждане. А той в това време се прибрал в родното си село и преди да се отправи към бедния си родителски дом, се отбил у чичо си, за да приведе външния си вид в приличие.
Бил немит, облечен в дрипи и крайно изтощен. Не искал да тревожи най-близките си. Срещнали се на улицата и не вярвали, че това е истина.
След завръщането си той боледувал тежко от жълтеница. Сериозно бил засегнат черният му дроб. Имал нужда от почивка и силна храна, за да възстанови силите си, но семейството бедствало.
Решил да работи. Лишен от граждански права и белязан като затворник, за него нямало подходяща за здравословното му състояние работа. Започнал като обикновен работник в строителството. И това продължило цели седем години.
Душата му жадувала за служение на светия престол Божии. Да се върне в Овчарово било невъзможно. Атеистичните власти не го желаели. Тогава той отишъл при Варненския митрополит Йосиф и го помолил да му даде друга енория. Митрополитът благословил да поеме енорията в село Крушари, Добричко.
Но и там не намерил покой. Досието му вървяло след него. И там започнали да гледат на него като на „народен враг”, и то вече белязан със затвори и лагери.
А духовната традиция в Крушари била здрава. В изгореното от турците село дошли преселници от Лозенградско и го населили. Първият свещеник в селото отец Петър Стоилов откри училище и църква в двора си, изплетени от пръти. Синът му Стефан го наследил. Той умрял, завръщайки се от пленнически лагер в Молдова. В селото благочестието било на изключителна висота до атеистичния период у нас. След отец Стефан страдалец станал отец Иван.
По събрания партийният секретар отправял обидни думи срещу него, за да подрони авторитета му пред селяните. Освен това: „Всяка сутрин по причакваше и му отправяше забрани да кръщава деца и да опява покойници” – твърди презвитерата. Това създавало голямо напрежение в семейството.
Отец Иван обаче не спрял да изпълнява свещеническия си дълг, но тайно по домовете. Нито веднъж, на никого не отказал. Хората го обикнали. Видели в негово лице един честен страдалец и достоен служител на Църквата.
Търсели го за съвети и духовни разговори. В църквата не смеели да отидат и затова отивали при него „на гости”, жадни да чуят неговите мъдри думи.
Който се осмелявал да посещава богослуженията, слушал проповедите му „със зяпнали уста”. За селото той бил като един оазис сред пустинята на ширещото се безбожие, насаждано насила.
Отецът обслужвал и село Лозенец. Изтощен от болестите, последствие от лагерния живот, той сеел Словото Божие, където и както може. Високата му духовна култура се разкривала във всяка дума и действие. Селяните, макар и с по-ниско образование и духовно ниво от неговото, разбирали това. Те благоговеели пред него.
От запазените писма се вижда какъв изящен почерк имал. Винаги давал най-добрия духовен съвет на близките си. Неговият личен архив е скъпоценен.
Въпреки наблюдението върху всяка негова крачка, той имал смелостта да организира и поклоннически пътувания до родните манастири. Спомените от онова време останали незаличими в паметта на духовните му чеда.
Отец Иван живеел бедно. От дете свикнал на недоимък, лесно се примирявал. Той не взимал никакви пари за църковни треби. Задоволявал се с малката свещеническа заплата.
Никога не отказвал да отиде в дома, където го повиквали да извърши тайно опело или кръщаване. Неговата награда била много по-скъпа от цената на требите. Той се радвал, че хората търсят благодатта на църковните тайнства. За да преживява скромно семейството му, обработвал 5-6 дка тютюн. Не унижил свещеническия чин и не показал нито веднъж, че се страхува да изповядва вярата си.
Починал рано, на 66 години, през 1991 г. в село Крушари. Погребан е в селското гробище. Страданията съкратили земния му път, но чист и извисен, той го отвел в небесните обители на безкръвните мъченици за вярата Христова.
По спомени на презвитера Надежда Георгиева Данаилова, живуща в село Овчарово, Добричко, предадени на 25 февруари 2009 г.
Веселина Малчева. Полъх от стария Добрич. Добрич, 2007, с. 102-103.
Източник: Български свещеници пострадали за вярата в най-ново време – том 7, събрала и записала игумения Валентина Друмева. Издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2010 г.
Още животоописания на свещеници и изповедници на вярата Христова, претърпели гонения и смърт в най-ново време (втората половина на XX в.) в рубриката Български свещеномъченици и изповедници от ново време
