Бълг. свещеномъченици и изповедници от ново време

Свещеник Стефан Иванов Попов е роден на 1 януари 1903 г. в село Острец, Троянско, сега квартал на град Видима. Произхождал от виден свещенически род. Той носел името на дядо си – свещеник Стефан Попов, който бил ръкоположен от епископ Иларион Макариополски през турско време. На младини дядо му бил будно момче. Жаждата му за наука била толкова голяма, че сам се научил да се подписва. Тогава в селото нямало училище.

Но селските първенци, като видели, че има горене за духовен живот, изпратили бедното дете да се учи в Троянския манастир. И от него станал един изключително ревностен свещенослужител.

Както се вижда, внукът отец Стефан бил закърмен със здрав български дух и чиста православна вяра. Първоначално образование получил в родното си село, а прогимназия завършил в град Севлиево.

В семейството били три деца. Живеели бедно, защото баща им рано починал, докато бил на гурбет. Въпреки това майка му се съгласила Стефан да продължи образованието си. Така завършил с висок успех Софийската духовна семинария.

Задомил се за Матена Стоилова, която се отличавала с гореща вяра и благочестие. След ръкоположението му, което станало през 1926 г., бил въдворен за енорийски свещеник в храм „Свето Възнесение Господне“ в град Шумен, където служил по пенсионирането си.

И в семейството си, и в служението на Божия храм отец Стефан бил много принципен и изряден. В дома му царяла патриархална атмосфера на уважение и чиста вяра, оделотворявана чрез пост, молитва и милосърдни дела.

По спомени на настоящия архиерейски наместник в Шумен, отец Димитър Николов Стоянов, който служил известно време заедно с него, отец Стефан бил „елитен свещеник“. Той и неговите събратя: отец Димитър поп Василев и отец Константин поп Цветков, поддържали религиозния дух в града.

Отец Стефан, тогава млад и енергичен, бил ревностен духовен пастир. Основал към храма християнско братство. Особено много грижи полагал за децата. За бедните уредил трапезария.

Полагал грижи и за самотните стари хора. И тях включил към ученическата трапезария. На всички се давало редовно храна на обяд. Не било лесно да се набавят средства. Затова увещавал свои енориаши, които правели курбан, да раздават на бедните. Също и при помени раздавали храната на бедните. Така ги учел и на милосърдие.

За него се твърди, че бил: „човек с богата култура, много етичен и човеколюбив“. Ползвал се с голям авторитет, дисциплината в храма строго се спазвала според неговите изисквания. Не позволявал богомолците да се движат из храма или да говорят.

Но и самото му служение допринасяло много за спазване на това важно изискване. Той имал „прекрасен глас“. Певческите му способности били „много високи“. По отношение на неговата музикалност по-голям капацитет нямало в града“. Бог щедро го надарил и той използвал дарбата си да Го слави и така да разгаря молитвеното горене на духовните си чеда. Това се запомнило до днес и за неговото служение се говори като за нещо много изключително.

Църковният хор в неговия храм първенствувал в града според високите му изисквания за вярно и молитвено изпълнение на църковните песнопения.

Високата му духовна култура се дължала и на упоритото му самообразование. Той непрекъснато четял духовна литература и всички мислели, че има висше духовно образование. Студенти по богословие ходели при него да ги подготвя за изпити.

Бил още: „един от сладкодумните проповедници“. Приковавал вниманието на слушателите за истините на вярата, изказани разбираемо и с пламенност. Те излизали от сърцето му, което горяло за Бога. С това привличал младежите и ги вдъхновявал за служение на Църквата и отечеството.

По тази причина с идването на атеистичната власт той станал най-неудобният свещеник в Шумен. За активната му дейност с младите хора бил набелязан за премахване. Вината му била безспорна: „пламенен проповедник“, с когото никой не можел да спори.

Съдил го „народният съд“. Обвинен бил в противонародна дейност, вината му всъщност се заключавала в „инакомислие“. Той не се пречупил, не премълчавал истината за Бога и затова пострадал.

На съдебния процес в Шумен били извикани цигани, на които било дадено алкохол. Подкупени и с пари, те викали по адрес на свещеника: „Смърт! Смърт!“.

От отразеното в Държавен вестник се вижда, че отец Стефан бил осъден от VI състав на Варненския областен съд в Шумен. Тогава бил на 41 години. Процесът се състоял на 23 март 1945 г.

Осъден на 15 години строг тъмничен затвор, бил лишен още от граждански права за 20 години, а една пета от недвижимия му имот била отнета в полза на държавата.

Отец Стефан прекарал в Шуменския затвор четири години. Бил амнистиран с други свещеници по застъпничеството на Екзарх Стефан. Освободен от затвора, трябвало да живее мизерно, защото нямал право да получава заплата. Бил лишен от граждански права за един много дълъг период от време. За Христа той живеел бедно и семейството му търпяло недоимък.

Продължил духовната си дейност в същия храм. Издържал се само от църковни треби. Никъде и пред никого не разказвал за изтезанията и униженията, които преживял в затвора. Пред домашните си само веднъж  с голяма болка разказал как се подигравали с него.

Затворниците били изкарвани от килиите само веднъж на ден, за да се раздвижат на двора. Когато обикаляли „на колелото“, затворническите власти подтиквали криминалните да обиждат по най-недостоен начин свещеника. Препъвали го, дърпали го и това било забавно за тях. Отец Стефан страдал не толкова за себе си, а за отношението към свещеническия сан, който носел. Молел се Бог да не им вменява този грях, защото те не знаели какво правят. С това той подражавал на разпнатия Христос. Единствената му утеха била, че страда за Христа като първите християни, гонени от императори езичници.

Пред енориашите обаче авторитетът му още повече се издигнал. След завръщането му те го приели като мъченик за вярата. Като го видели пак вдъхновено да служи, много се укрепявали във вярата. Отношението към него му давало нови сили да продължи пастирското дело.

Преди да пострада, той бил председател на Духовния съд към Варненската света Митрополия, митрополитът познавал способностите му. Оценил го по достойнство и го назначил за архиерейски наместник на Шуменската духовна околия.

А той бил толкова достоен, че респектирал и атеистичните властници в Шумен. Поставял ги на почетна дистанция от себе си. Така предотвратявал случаите, когато искали да го унижат.

Между отец Стефан и представителя на атеистичната власт в Шумен, Ангел Виденов, имало търпимост, без той да отстъпи нито на йота от принципите си на православен свещенослужител.

Затова някои смятат, че той умеел да променя „вътрешно“ невярващите, които били представители на атеистичната власт. Това значи, че той събуждал в тях уважение към вярата. Палел нейните искри в пепелта на забравата.

Отец Стефан Попов починал през 1989 г. на 85 години. Оставил най-светли спомени за своята пастирска дейност, тъй трудно осъществявана сред бурите на войнстващия атеизъм. Погребан е в градските гробища.

Синът му, д-р Милко Попов, вече покойник, бил известен рентгенолог в Шумен. И любимият му внук, д-р Стефан Попов, е сега рентгенолог в същия град, известен като голям специалист.

Всички са горди, че са потомци на достойния свещенослужител, който извървял труден път, но останал „стълб непоклатим“ за вярата Христова. С това спечелил венеца на безкръвното мъченичество.

По спомени на свещеник Димитър Николов Стоянов, архиерейски наместник в Шумен, служил заедно с отец Стефан Попов в храм „Свето Възнесение Господне“

Държавен вестник от 30 ноември 1945 г., бр. 280.

Още животоописания на свещеници и изповедници на вярата Христова, претърпели гонения и смърт в най-ново време (втората половина на XX в.) в рубриката Български свещеномъченици и изповедници от ново време