Село Батенберг, сега наричано Благоево, е старо, населено с корави и смели балканджии. Там турчин не смеел да замръкне. Трудолюбивите му жители построили сегашната църква „Света Петка“ на мястото на стар параклис, при който имало килийно училище. За това свидетелства надгробният паметник в църковния двор на първия учител и свещеник в селото.
Надписът му гласи: „…Родом от с. Юмрукая, Еленско. Учителствал тук от 11 май 1858 до 9 март 1865 г. Ръкоположен на 15 март 1865 г. Служил последна Литургия на 15 март 1915 г.“. Името му, за жалост, е заличено.
Както се вижда, този свещеник учителствал 7 години и свещенодействал в селото 50 години. По негова инициатива и съдействие е построен сегашният храм „Света Петка“ през 1891 г.
Този достоен учител и свещеник бил наследен от свещеник Димитър Стефанов Бакалов. Църковен певец бил дядо Върбан от същото село. Синът на Тодор Върбанов сега е клисар на църквата. Отецът бил родом от село Иванча, Поповско. Направил си къща в съседство с тази на певеца.
Трудно е да определим кога е роден, тъй като няма наследници в това село. Клисарят дядо Тодор е роден в 1929 г. и отец Димитър го кръстил. Това показва, че през посочената година той е в селото като енорийски свещеник.
Разчитаме най-вече на спомените на дядо Тодор, който покрай баща си е израснал в духовна атмосфера. А и къщите им били съседски. Отецът бил много едър и представителен човек със силен глас. Служението му било изрядно, а словото – ненадминато.
Участвал в Балканската война. Имал 4-5 ордена за храброст. Той бил не само едър и силен физически, но и много смел. Имал голям авторитет.
Развил голяма духовна дейност. Още преди узаконяването на атеизма имал срещи с млади хора от селото, увлечени в новите идеи, свързани с безбожието. Разкривал истината по безспорен начин. Говори се за него, че бил „буен“. Смело отвръщал, когато някой похулел Църквата и вярата. На всички въпроси отговарял точно и смислено, така че никой не можел да устои.
А новите атеисти нямали никаква духовна култура. Изразявали позицията си само с двете думи, че няма Бог. Нищо повече не можели да кажат и затова се озлобявали. А селото било партизанско. Затова сега носи името на Димитър Благоев.
От него излезли четирима политзатворници, които били съдени и лежали във Варненския затвор. Не били убити. С тях отец Димитър често спорел за вярата.
Първият е Бончо Митев, който станал първи секретар на окръжния комитет на партията. Димитър Манев станал лекар. Христо Обрешков заместил Бончо Митев и след него станал първи секретар. Четвъртият, Стефан Чутурков, бил с по-скромни възможности и станал обикновен офицер.
Тези четирима активни борци се завърнали на 9-ти септември и застанали начело на новата власт. Отец Димитър не се занимавал с политика, но не мълчал, когато се оскърбявала вярата и не се зачитала Църквата. Затова станал неудобен.
Помни се случаят с Елица Ганева, съпруга на партизанин. Тя дръзко обидила него и Църквата. Когато поругала Христос, отец Димитър ѝ ударил плесница. Това било преди политическата промяна, затова нямало последствия. Но не се забравило. И след това не мълчал. „Той слагаше в огъня не вода, а барут“ – твърди дядо Тодор. Затова бил един от първите арестувани в селото.
Официалните данни потвърждават, че той бил съден от „народния съд“ в град Русе. Лежал в Разградския затвор заедно с отец Антони Хубанчев. Негов обвинител бил Тодор Цонев. Осъдили го на 15 години затвор. Презвитера Иванка била също едра и представителна жена. Тя ходела да го посещава в затвора в Разград.
Много страдал отец Димитър. Предизвикателствата към свещеника били най-големи, а той не търпял неправдите. Чрез него унижавали вярата, а това той не можел да търпи. Знаел, че за една дума може „да му вземат здравето“, но не претърпявал спокойно да се хули името Христово. И наистина разрушили здравето му. Дядо Тодор казва: „Върнаха отчето в ковчег“. Пребили го и той умрял в мъки, уж от естествена смърт. Помни погребението му. Цялото село било покрусено. Погребан е в селското гробище.
Останали само спомените. Тодор помни как учениците отивали в храма и отец Димитър ги причастявал. Гордеел се, че баща му е църковен певец и сам се опитвал да пее. Знаел цялата Литургия. Не забравя с какво вълнение на Разпети петък участвал в опелото.
След смъртта на отец Димитър селото останало без редовен свещенослужител. Селяните искали да го пратят да учи за свещеник, вече семеен. Като намалели свещеническите кадри, Църквата открила Богословски институт на гара Черепиш, където можело да се подготвят и по-възрастни мъже за свещеници. Съпругата му обаче не се съгласила. Страхувала се да не пакостят на децата им. Сега съжалява. Вече възрастна, осмисля много неща, но е късно.
Духовният живот в селото, силно затрудняван от атеистичните власти, започнал да замира. Обезверени младежи не зачитали светинята. Били откраднати много икони, кандила и два кръста.
Дошла „цензурата“, както се изразяват съвременници. Хората не смеели да погледнат към светия храм, като минават по улицата. А той, граден със здрави бели камъни, се издигал величествено и никакви бури не могли да го поклатят. Сега е ремонтиран. Но селото „оредяло“. Много хора заминали по градовете да търсят работа след създаването на ТКЗС. Дошли помаци от Родопския край с друга вяра, но родни по кръв.
Отец Димитър имал три деца: Стефана, Георги и Минка. Георги и Минка били учители, завършили образованието си преди промяната, а Стефана работела на полето. Всички били белязани като деца на свещеник, който лежал в затвора и там умрял за вярата Христова.
+ + +
По спомени на Тодор Върбанов и съпругата му, предадени на 10 август 2009 г.
Списък № 31 на духовните лица, осъдени от народните съдилища – за преместване в Черепишкия манастир – гара Черепиш, Врачанско, от 50 свещеници.Той е подписан от главния секретар на Светия Синод – архимандрит Дамаскин.
