220px-Levski2 Всемирното Православие - ЕДНА МОНАХИНЯ ПИШЕ ЗА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА

Монахинята се нарича Валентина (Друмева) и от няколко години е игумения на Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично”. През 1998 г. с благословението на блаженопочиналия Пловдивския митрополит Арсений излиза нейната книга, по-скоро научен труд под заглавие „Девическият манастир „Св. Въведение Богородично” и метосите в Калофер” (изд. на Министерство на отбраната „Св. Георгий Победоносец”). Две години по-късно, през 2000 г., по повод 130-та годишнина от създаването на революционния комитет в гр. Калофер от Васил Левски (май 1869 г.), местната фондация „Христо Ботев” издава друга нейна книга, озаглавена „Апостолът на свободата - летопис в стихове”. Предлагаме откъси от двете произведения:

„Когато бях дете, през дългите зимни вечери обичах да свия колене до мама. Тя предеше до топлата печка, а аз четях от буквара. Дойдеше ли ред да спомена името на иеродякон Игнатий, тя мигновено оставяше хурката, отпускаше ръце и слушаше внимателно. След като привършех, вретеното пак запяваше.

На детския ми въпрос защо прави така, тя отговаряше: „Когато се говори за Апостола, трябва да се благоговее пред подвига му!”. Тогава аз не разбирах смисъла на тази красива българска дума, но сигурно съм изпитвала чувство на благоговение, защото сърцето ми тръпнеше и аз четях с приповдигнато настроение.

След това дълго говорехме за Левски. Аз по детски, а тя с мъдростта на годините, разнищвахме целия му живот. Незабравими мигове!

Минаха години. Приех монашество и разбрах, че Дяконът често е идвал в Калоферския девически манастир. Тогава скъпите спомени от детството възкръснаха в паметта ми с най-чистия си блясък. Духовната атмосфера в светата обител ми помогна да проникна още по-истински в душата на Апостола и Дякона и да разбера тежестта на двата му житейски кръста, които той изнесе с неповторимо достойнство.

Основана на легендарния му живот, изследван от историци, реших да отразя в стихотворна реч онова, което ме е вълнувало от детството до днес.

Така се роди стихотворният летопис за Апостола на свободата.” 

 

На поклонение

Косите светли на Апостола видях.

И колко скъп, свещен е бил обета

на посвещение в монашество разбрах!

И колко зла била е робската несрета! 

С благоговейна почит приклоних глава.

Безмълвно съзерцавах хубавите къдри.

За повдига му двоен никакви слова

да изрека достойни не намерих мъдри. 

Поклонникът остава тук с пречистен дух

и с мисли от свещено родолюбие съгрети.

А дълго след това звучат пред неговия слух

на Дякона Игнатий светлите завети. 

 

2.XI. 1992 г.

 

Къща музей „В. Левски”

Среща

В Калофер край метоха стар

в дом таен, за борбата

се носи тиха реч. Но с жар

изпълва тя сърцата. 

Чеда на гордия Балкан

там с Левски правят среща.

Делича, Докторът, Иван...

Познават тази къща. 

Заклети в таен комитет,

на подвиг се решават.

И с тескере, напълно в ред,

Апостола снабдяват. 

Сега тоз малък дом мълчи

и пази спомен славен.

Във всяко камъче звучи,

до днес не е забравен. 

6.XII.1999 г.

 

На стр. 234 от книгата„Девическият манастир „Св. Въведение Богородично” и метосите в Калофер”е описан трогателният момент, когато Васил Левски се посвещава на Отечеството 

„Рилският таксидиот в Карлово - духовник Кирил, е бил изповедник на Дякона. Когато Левски решава да приеме монашество, сам духовният му отец Кирил го постригва в монашески чин с името Игнатий в Сопотския мъжки манастир (1858 г.). Младият йеродякон (ръкоположен в този чин през следващата година от Пловдивския митрополит Паисий) служи в карловските църкви, а сърцето му бързо зрее за великия подвиг...

Нощта на 3 март 1862 г. йеродякон Игнатий коленичи пред иконостаса... В тишината на най-съкровените кътчета на своята възторжена душа, имайки за свидетел собствената си съвест, той полага мълчалива клетва за предана служба на своя поробен народ. Настъпва свещеният миг! Духовник Кирил вдига ръка за благослов и властните му думи прозвучават като най-съкровена и чиста молитва. Апостолският път на Левски започва с отеческо благословение, за да остане верен той до бесилото на своя народ и на своя монашески идеал. Съвестта просветва, съмненията чезнат. Той не изменя на своя монашески обет, защото не хвърля, а сваля расото и с душата си остава монах. Нали законът Христов с любов не се руши, и то с любов към един старадащ скъп народ, който изнемогва под тежестта на робските окови...”

 

Монахиня Валентина

 (Използвана е снимка от книгата „Апостолът на свободата-летопис в стихове” - изд. Фондация „Христо Ботев”- Калофер, 2000 г.)