original_mirror Всемирното Православие - НЕ ТИ ЛИ КАЗАХ ДА ВЪЗЛОЖИШ ЦЯЛОТО СИ УПОВАНИЕ НА МЕН? А ЗАЩО УНИВАШ? (СТАРЕЦЪТ ИОСИФ ВАТОПЕДСКИ И СЕТИВНОТО ЯВЯВАНЕ НА НАШАТА ВЛАДИЧИЦА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА)Умножаването на Божествената благодат и застъпничество съгласно всички свидетелства на светите отци непременно влече след себе си и по-силни изкушения. Тук се отнася мъдрото изречение: Възложи своя грях върху себе си и очаквай изкушения до последния си дъх.” Отвън - нападения, отвътре - страхове (2 Кор. 7:5) - такова е непрекъснатото състояние на борещия се. Нямаше такова житейско обстоятелство, което да не стана за мен кръст. 

Тялото ми, което беше съкрушено от злостраданията на продължителната плътска бран, започна лесно да се поддава на болести и умора. Към това трябва да се добавят и хората с техните навици и изисквания, които изявяваха желание да живеят заедно с нас, но създаваха трудности, предизвикващи духовна умора и причиняващи изменение на устава. Те пречеха особено на моето безмълвие и молитва. Разбира се, аз не отстъпвах в нищо от това, но тази бран силно ме гнетеше. Единственото утешение оставаха вярата и молитвата, но и те по неизказания Божий промисъл отслабват, когато човек претърпява изменения. Тогава настъпва пределът, към който се отнасят думите на апостол Павел: тъй че не се надявахме и живи да останем (2 Кор. 1:8).

И ето в такова състояние, потънал в скръб от своите тегоби, аз се затворих в килията си и седнах на скамейката, за да съсредоточа, доколкото е възможно, ума си в молитвата и така да получа подкрепа. Не зная колко дълго продължиха усилията ми и колко дълго с голямо смирение призовавах Божията милост. Внезапно почувствах в себе си утешение и както това винаги става в такова състояние, се изпълних със светлина, а сърцето ми се преизпълни с Божествена любов. Аз бях в изстъпление и се намирах сред ослепителна светлина, а пред мен се простираше огромна равнина, подобна на море, на която никъде не се виждаше краят. Аз сякаш се движех на изток, но не стъпвах по земята и не усещах никаква тежест или ограниченост на силите си. Забелязах, че бях облечен с моите бедни дрехи. Движех се с голяма бързина и се удивлявах, как става това, след като не прилагам усилия, какво означава всичко това и къде отивам. После започнах да размишлявам, как ще се върна обратно, след като не зная нищо за това къде съм дошъл, и къде се намирам. Сякаш се спрях и се огледах наоколо с недоумение, но без страх и тогава чух гласове на известно разстояние пред себе си. Тръгнах натам и побързах да намеря говорещите, за да ми обяснят какво става. Веднага се озовах пред някаква вдлъбнатина в земята, накъдето водеха слизащи надолу стълби, напомнящи подлезите, каквито има в големите градове. Щом се приближих до мястото, където ясно се виждаше входът, видях да излиза оттам един военачалник, който явно притежаваше голяма власт. Той погледна право към мен и се обърна дружески, като близък познат: “Добре дошъл, отец Иосиф. Ела да се поклониш. Чаках те.” Смутих се и чувствах срам, понеже бях облечен със своето старо, изпокъсано и непрано расо. Но той се приближи към мен, хвана ме за ръка и се спусна с мен по разкошна стълба, която, изглежда, беше вита. Отдолу се носеше пеене. Когато спускането, което ми се стори кратко, свърши, видях огромна зала. Това беше по-скоро притвор на храм, тъй като там имаше великолепни стасидии[17]. В тях седяха сияещи юноши, сходни помежду си по възраст и по всички черти и пееха химна, чут от мен преди това. Като видях всичко това, аз се спрях и не можех нищо да правя. Само се удивлявах на това величие и на пресладките звуци на псалмопението. Когато слязохме там моят водач ме остави и отиде напред, на изток, където, изглежда, се намираше самият храм. Юношите ме приканваха в една от стасидиите и се отнасяха към мен с такова дружелюбие, че ми се струваше, че те ме познават и винаги са били мои сърдечни приятели. Междувременно от главния храм се чуваше друг химн и беше ясно, че той бе посветен на нашата Господарка Богородица. Аз желаех само да ми позволят да седна там някъде на пода и да се възхищавам на това великолепие. Тогава вратите се отвориха и отново влезе военачалникът, който ме беше довел на това място. Той радостно ме повика: “Ела, отец Иосиф, ела. Да вървим да се поклоним.” Не можех да помръдна от мястото си от смущение, но той ме хвана за ръка. Минахме покрай светлите юноши и стигнахме до входа. Щом той отвори дверите и ме въведе в това невъобразимо великолепие, това безпределно величие - не зная, дали то беше храм, небе или престолът Божий, - аз замрях на място. Всичките ми сетива, цялото ми зрение, цялото ми същество се изпълниха с онази слава и с онази наистина нетварна светлина, превъзхождаща всяка белота и финост.

Тогава право пред себе си видях изумителния иконостас на този великолепен храм, откъдето излизаха цялата слава и цялото величие, подобно на това, както от слънцето излиза светлината. Различих двете големи икони от двете страни на царските двери. На едната от тях беше нашият Господ Иисус Христос, а на другата - Неговата Пречиста Майка, Която, седейки на престол, държеше на колене нашия Предвечен Господ в образа на Младенец. Когато аз, погълнат от това съзерцание, успях да се вгледам по-добре, то Те ми се струваха вече не икони, а живи, и Пресветият Младенец възсия така, че всички предишни звуци замлъкнаха, защото около Него пееха славни военачалници. Тогава моят водач ми кимна да пристъпя и да се поклоня, като ме обърна към нашата Владичица Богородица, Утешението на всички християни. Не зная дали се помръднах от мястото си. Стоях обърнат към Нея, възхищавайки се на Нейната слава и величие, когато моят водач, който, както се виждаше, имаше голямо дръзновение, с умолителен зов и с много чист глас, който помня и сега, се обърна към нашата Господарка: “Владетелко на света, яви славата Си на Твоя раб, за да не го погълне скръбта!”

И тогава - но как аз, нищожният и най-недостойният от всички хора да кажа за това? Нейният Пречист образ засия като слънце, и аз, доколкото ми позволи смъртното ми естество, видях ясно - вече не като на икона, а жива и в цял ръст - Господарката и Царицата на вселената, държаща в обятията Си нашия Господ Иисус Христос, Спасителя на света, изпълнен с благодат и величие. И щом видях донякъде тази боголепна слава на нашата Владичица, вече не можех да стоя на нозете си и като паднах на пода, почнах да плача, шепнейки: “Владичице, Владичице моя, не ме оставяй.” Тогава чух как Нейният блажен медоречив и превъзхождащ всяко утешение глас се обръща към моя водач: “Сега го върни на мястото му. Нека се подвизава и да се уповава на Мене.” Тогава почувствах, че сякаш нещо ме бодна в рамото и като се опитах да стана, се озовах там, където седях и се молех в началото. Лицето ми беше залято със сълзи. Оттогава изпитвам към нашата Владичица такава любов и благоговение, че самото ? име ме изпълва с духовна радост. Думите ?: “Нека се уповава на Мене” - занапред станаха мое постоянно утешение.”

Веднъж отец Арсений по случай някакъв празник се отправил към една съседна колиба, за да се причасти, а старецът безмълвствал в самота, в съответствие с установеното от него правило. “През цялата вечер - разказа ни той - имах постоянно един помисъл, че другите отци ще се причастят, а аз заради греховете си съм недостоен за тази благодат. Както седях така и доколкото е възможно държах молитвата, в един момент изведнъж се спрях и съсредоточих мислите си. В мен отново заговори същият помисъл и едно силно желание за Хляба на Живота. Започнах със скръб, сякаш оплаквах мъртвец, да произнасям една молитва, която представляваше по-скоро самоосъждане, когато внезапно почувствах нечие присъствие. Отворих очи (аз винаги се молех на тъмно, но освен това бях свикнал да държа затворени и очите си) и видях пред себе си пресветъл Ангел - такъв, каквито изобразява Ангелите нашата Църква. Наоколо всичко се изпълни със светлина - светлина от другия свят. Ангелът държеше в ръка някакъв изящен светъл съд, който се побираше в неговата длан. Той го отвори внимателно, приближи се на нужното разстояние и с голямо благоговение и внимание вложи в устата ми частица от Тялото на Владиката. След това ме погледна със скромна усмивка, затвори съда и през покрива се издигна натам, откъдето беше дошъл. В течение на целия този ден умът ми беше пленен от това видение, а сърцето ми се изпълни с любов към Христа, като не помнех нищо земно.”

Веднъж, когато задухът особено го мъчеше поради неговата болест, аз чух, как той тихо говори, намирайки се в своята вътрешна килия. Влязох, за да видя, с кого и за какво разговаря. Знаех, че в този час там не можеше да бъде никой друг. И видях, че старецът държи в обятията си иконата на нашата Владичица Богородица. Той я целуваше и разговаряше с нея и аз чух следното: “Владичице, Владичице моя, не ме оставяй. Аз целувам образа Ти, а Ти ме погали жива!” Лицето му беше залято със сълзи. “Ти говориш с нашата Господарка, дядо? - попитах го аз. - Кажи ми, какво ? каза?” И старецът повтори една история, която ми беше разказвал и по-рано, но аз я бях забравил.

“Веднъж нашата Владичица много ме утеши чрез тази икона сред моите изкушения. За това си спомням сега и ? се моля. В Малката “Света Анна”, преди да дойдете вие, в един момент силно се увеличиха изкушенията и скърбите, така че Тя беше единственото ми утешение. Тогава отивах в нашата църквица, на иконостаса на която беше тази икона. Там се молех пред нея и просех за помощ. Защото Самата Владичица ми бе обещала, че мога да се уповавам на Нея. Когато сред изкушенията изчезва явното присъствие на благодатта, тогава безпокойството на човека расте и той се моли с особен страх. “Побързай като Щедра и се притечи като Милостива да ни дойдеш на помощ, защото можеш, ако пожелаеш - зовях аз, - и къде ще намерим друго застъпничество, ако не при Теб, Добросърдечна, целителка на душите и телата?” Веднъж като се бях съсредоточил и плачех, пред същата тази икона, почувствах, както това се е случвало и по-рано, нейното присъствие. В тази църква беше тясно (разстоянието от иконостаса до стасидията, където стоях, едва достигаше един метър), и видях как иконата просия и след това Нейният Божествен образ прие естествените размери на човешко тяло. Това вече беше не икона, а Самата Владичица: жива, сияеща, слънцеподобна и съчетаваща, както винаги, в Своя облик чертите на майчинството и девството. Аз, смиреният, Я видях, доколкото позволяваше смъртното ми естество, и благоговейно се наведох, като не бях в състояние да я гледам повече, защото Нейният Всесвят Младенец - нашият Пресладък Иисус - Който се намираше в обятията ?, сияеше по-ярко от слънцето в Своето боголепно величие, изпълвайки моето нищожество с любов към Него, така че аз съвършено забравих самия себе си и само се изумявах. Тогава чух как Нейният благоуханен и по-сладък от мед глас се обръща към мен: “Не ти ли казах да възложиш цялото си упование на Мен? А защо униваш? Ето, вземи Христа!” И Тя простря към мен блажените Си ръце, така че Пречистият Младенец се приближи до мен толкова, че можех да Го достигна! Поразен, не смеех да помръдна, и тогава Преблагият Иисус протегна ръчичката Си и три пъти ме погали по лицето и по главата! Душата ми се изпълни с неизмерима любов и светлина, така че вече нямах сили да стоя на нозете си. Паднах ничком и с любов и сълзи започнах да целувам мястото, където беше стояла Всецарицата, защото Тя отново се върна в Своята икона, като ми остави Своето утешение и благоухание. Мястото, където беше стояла Тя, още дълго благоухаеше, постоянно напомняйки ми за Нейното блажено обещание! Ето за какво си спомням сега, уверявайки Я, че не съм забравил за него. А сега то означава не нещо друго, а обещание да ме вземе от този живот в Царството на Нейния възлюбен Син!”

И действително, неговата особена любов към нашата Владичица и вярата му в Нейната Майчина грижа бяха толкова очевидни, че ги издаваха даже самите движения на стареца, когато се случваше да чуе името ?, да погледне към Нейна икона или да чуе как някой пее песен в Нейна чест. Многобройни са явяванията, с които Тя го е утешавала, и изобщо Нейният особен промисъл и грижа за атонското монашество изцяло бяха покорили душата на стареца. Затова всякакви наши опити да опишем вярата и любовта му към нашата Владичица биха били безсилни.

Би било пропуск от наша страна да не споменем и за друга отличителна черта на приснопаметния старец, а именно - колко голяма беше неговата любов и състрадание към ближния. Той особено обичаше бедните и нещастните, а още повече - страдащите от душевни недъзи. Ето защо те постоянно идваха при него.

Последните дни на стареца бяха за него особено мъчителни, тъй като напредващата сърдечна недостатъчност затрудняваше дишането и той много страдаше. За нас обаче това беше пример за истинско търпение. Когато ние, чувствайки, колко му е тежко, се опитвахме да облекчим страданията му, той ни утешаваше, позовавайки се на подходящи примери, и особено на такива, които се отнасяха за суетността на света. Той казваше: “Наближава денят на моето заминаване. В това състояние аз все едно за нищо не ставам, нито мога да се подвизавам.” Приснопаметният старец и в най-малка степен не забравяше за своята цел и по всевъзможни начини, по всякакъв повод, търсеше възможност за подвижничество и за получаване на духовна полза. Тъй като не беше в състояние да се помръдне и дори да легне поради болестта си, той седеше на едно сковано от нас кресло и непрестанно оплакваше суетността на живота. Очакваше освобождаването си от този живот като най-щастлив жребий и когато задухът не го мъчеше, шепнешком произнасяше заупокойни тропари. “Арсений - весело казваше той, - кога ще тръгнем на път? Ти, изглежда, не се молиш, и ето, ние се бавим.” В продължение на почти четиридесет дни, последните в живота му, старецът не хапна нищо, само ежедневно се причастяваше и хапваше малко диня.

Старецът така се грижеше за своето заминаване, че човек би могъл да си помисли, че той наистина трябва всеки момент да тръгне на път и чака превозното средство. Ние, не надявайки се вече на нищо, се опитвахме с всякакви средства, научни или практически, поне да облекчим страданията му, тъй като задухът от време на време силно го мъчеше. Старецът обаче ни казваше: “Не се трудете, деца. Няма да остана тук. Колко време чаках този час! Само се молете, нищо да не попречи на моята надежда. Докато човек е жив, не може да бъде безгрижен.”

На 14 август 1959 година той усърдно се готвеше и с нетърпение очакваше следващия ден, на който се празнува Успението на Божията Майка. Той нещо чакаше. Заедно с това и състоянието му се влоши. Малко преди това бяха го посетили негови приятели миряни и когато му пожелаха оздравяване, той отговори: “Не, не! Скоро заминавам. Когато след три дни чуете, че звънят камбани, знайте, че вашият приятел си е заминал. Мисля, че на празника на Пресвета Богородица.”

На следващия ден, на празника на нашата Владичица Богородица, старецът присъстваше на литургията, със затруднение произнесе “Трисвятое” и вече за последен път се причасти с думите: “В запас за вечния живот.” Гледаше постоянно към иконата на нашата Владичица, Която така обичаше, и сякаш искаше от Нея нещо, за което именно Тя знаеше. И мирните сълзи на стареца бяха свидетелство за съкровената молба на душата му, обърната към Нея - Тази, Която толкова пъти го е утешавала, заставяйки го да храни твърда надежда на Нейното милосърдие.

Но нима пресладката наша Владичица не се обръща по тайнствен начин и към всички нас, обитателите на Нейната Божествена градина, призовавайки ни да се уповаваме на Нея? Нима Нейната жива и очевидна грижа, проявяваща се в нашия ежедневен живот, не служи като постоянно напомняне за това, че Нейната Майчина любов винаги пребивава с нас? Пресладка Владичице наша, истинска котва на нашата надежда! Къде другаде ние, смирените, бихме могли да намерим подкрепа в тези лукави дни, когато всичко е извратено, ако не в Твоята неизменна грижа и в Твоето Майчино дръзновение към Твоя Син? Колко точен е тропарът на канона на Иоан Евхаитски към нашата Владичица (Теотокарион[30], глас 6-и, неделя, песен 9-а), известен навярно на всеки светогорец: “Както слугата вдига външните си очи към ръцете на своя господар, Всевъзпявана, така и аз вдигам външните и вътрешните си очи към Теб, моята Владичица и Господарка и Живот, за да ме дариш с Твоите щедрости!”

С такава вяра и топлота приснопаметният старец бе започнал пътя си и с такава надежда отправяше своята последна молба към Покровителката и Пазителката на свещения Атон, който ще продължава до свършека на света благородната си мисия, приета от него преди повече от хиляда години.

Нашата Владичица в пълна мяра изпълни Своето обещание, съединено с думите: “Уповавай се на Мен” - и му изпрати последния Си дар, като прие душата му в деня на Своето свято Успение!

Седейки на стола си и продължавайки да се бори със задуха, старецът благослови всички нас и задържа при себе си, както винаги, само отец Арсений. Когато същият в един момент поискал да разтрие нозете на стареца, за да му достави малко облекчение, той не му позволил да стори това и рекъл: “Остави, отец Арсений. Всичко е свършено. Аз заминавам.” Той стиснал ръката на своя неразделен сподвижник, сякаш поздравявайки го за последен път, леко повдигнал очи и мирно предал блажената си душа.

Когато се събрахме около стареца, него вече го нямаше с нас. След като отпразнува с нас Божественото Преставяне на нашата Владичица Богородица, той си тръгна, за да отпразнува този радостен ден и на Небесата. Това се случи в петък, рано сутринта, скоро след изгрева на слънцето. На следващия ден, когато се извършваше погребението му (по негова молба той беше погребан на мястото на кончината си) там се събраха всички скитски отци. Стареецът обичаше всички и сам се ползваше с всеобща любов.