Z Всемирното Православие - СЛЕД ЗИМАТА ВИНАГИ ИДВА ПРОЛЕТ - Беседа със схиархимандрит Анастасий (Топузис) от килията „Св. Йоан Предтеча“ на манастира Кутлумуш (Св. Гора, Атон)Отче, монашеският живот обикновено може да поучи човек на много неща. Можете ли от богатия ви опит да ни разкажете нещо полезно за нас? Впрочем, от колко години сте монах? 

— Тази година ще станат четиридесет години, откакто станах монах. Това се случи не в млада, а в достатъчно зряла възраст, вероятно защото бях слушал поучителни монашески истории, които моят дядо беше донесъл от Света Гора на баба ми, а тя ги разказваше на мен. Наистина, от тях може да се почерпи полезен опит. Има много такива истории, те могат да се разказват дни наред.

Веднъж например моят старец, архимандрит Христодул от манастира Кутлумуш, ми каза: «Ти трябва да рисуваш и да пишеш». И въпреки че на мен много ми харесваше да работя в градината, да копая земята, да садя растения, започнах да рисувам и да пиша. Просто проявих послушание към моя старец и направих това, което той ми каза. Заради послушанието нашите рисунки и думи могат да станат наша лична молитва, която се издига до небесата.

Смисълът на нашето съществуване е промяната, ние трябва да се променим и да се преобразим, затова след монашеския постриг сложих косите си зад иконата „Преображение Господне“. Канонът на Преображение, не помня точно, осма или девета строфа, на гръцки език звучи така: «Ти ме избави, Христе, със Своето преображение и ме преобрази със Своята любов». Ответната ни любов се състои в нашето послушание. Послушанието ни превръща в Божии човеци.

Защо хората се чувстват самотни и беззащитни? Защо рядко изпитваме съчувствие към другите, а често сме  настроени критично към намиращите се около нас?

— Да, действително, какво ни липсва? Липсва ни Господ. Липсва ни това, което се е случило с Мотовилов, когато благодатта го е докоснала и старецът Серафим попитал: «Какво усещаш?» Ние не обичаме хората, осъждаме ги, защото у нас няма спокойствие, мир и любов. Изкушенията никога не ни оставят, и ние нищо не правим, за да ни оставят. Това се получава, защото искаме да правим само това, което самите ние желаем, у нас има твърде много егоизъм. А старецът Паисий казва: «Необходимо е не само да имаме любов, но тя да бъде в излишък, за да се излива от сърцето ни». У нас я няма пълнотата на любовта, да не говорим за излишък – при нас това чувство постоянно не достига. Има един прекрасен текст на свети Варсануфий: «Ако гледаме на всички хора еднакво, и всички те – грешни или святи – са за нас равни, тогава наистина Бог е с нас». Знаете ли колко е важно това?! Така се е чувствал старецът Паисий.

— В какво се изразява истинската любов към хората?

— Когато можеш да отдадеш живота си за другия, като преподобна Елена Мантурова. Когато поискаш да си на мястото на прокажения. Можем ли да направим това? Виждате, че отговорите ми са все въпроси.

Говорим за това, че във всеки човек съществува сияещата красота на Божия образ. Но как да видим тази красота, да речем, в бандита, в човек, който се е демонизирал? Как да се отнасяме еднакво към всички хора?

— Веднъж взех лист хартия и започнах да рисувам лица на хора. Красиви, некрасиви, мили, немили и на всяко от тези лица нарисувах ореол. Мислех за разбойника. За това колко ужасен е бил  и колко прекрасен е станал с помощта само на две думи: «Прости ми, Боже». Има надежда, че ще се спасят дори най-страшните грешници, защото лоши хора няма. В „Евергетинос“ има много различни жития. Има един текст за египтянина авва Памво ‒ всичко на всичко пет думи, нищо друго: «Ако имаш сърдечно трезвение, ще успееш да се спасиш». Тоест сърцето трябва да гори. Както казва св. Ефрем Сирин: «Влез в себе си, пребивавай в сърцето си, защото там е Бог. Той не те оставя, но ти Го оставяш». А огънят размеква дори метал». Металът се стопява само в огън.

— Как да пуснем Христос в сърцето си? Как да пренасочим погледа си от външното към това, което е вътре в нас? Как да се научим да живеем, по думите на Хамлет, обръщайки зениците на очите към душата си?

— Трябва да избягаме от ежедневието. Да оставим всички тези дребни неща и да стигнем до такова състояние, при което да можем да влезем в сърцето на другия човек, а чрез това – и в нашето собствено сърце. Нима това, че понасяме теготите на целия този свят, не е всъщност търсене на самите себе си?

— Монахът се моли за целия свят. Как става това? Светът – това са милиарди хора, как монахът вмества в себе си тези милиарди?

— Свети Йоан Дамаскин казва, че заедно с нарастване на броя на хората на земята, нараства и броят на Ангелите-хранители, защото всеки човек има свой Ангел-хранител. При нас, православните, може би, отношенията с него са по-близки, тъй като всеки ден в молитвите си се обръщаме към него. А инославните не знаят, че имат Ангел-хранител. Но въпреки това те търсят, опитват се да намерят своя духовен път, и Ангелите им помагат. Може би това разбиране ще разшири сърцето ни? И тогава ще свалим златните си копчета, които при нас са зашити навсякъде и на които се крепим. Ще излезем заедно с преподобни Серафим на снега и няма да замръзнем, понеже отвътре ще горим от любов.

Може ли човек да бъде щастлив?

— А какво е щастие?

Какво е щастие?

— Да, ние си задаваме този въпрос. Спомням си един такъв момент: поглеждам си часовника – неусетно бяха минали четири часа. А старецът Паисий ми казва: «Ето това е щастие, това е Божият мир». Пребъдвахме в тишина. Нищо не притежавам: нито кола, нито банкова сметка, дори и расото ми е само едно, но духът ми лети. Когато човек чувства, че няма нужда от нищо, защото в него е радостта от общуването с Бога, нима това не е щастие? Когато казваме: «С мир на Господа да се помолим», ‒ ние попадаме в благословеното Царство на Отца и Сина и Светия Дух; и какво друго може да искаме, за да бъдем щастливи? Да се причастим с Тялото и Кръвта Господни, да не си отидем гладни – това е щастие. Днес на проскомидията отец Серафим разряза Агнеца, и при нозете на Христос се събрахме всички заедно, защото поменахме: руснаците – руснаци, гърците – гърци, аз – още и американци, и африканци, и други, тоест всички се събрахме при Христовите нозе. Всички, които си спомнихме да поменем. Нима има по-голямо щастие? И всичко това чрез Кръвта Христова се превръща във възкресение. Ето я нашата радост.

— Как се става истинско Божие чедо?

— Сигурно помните евангелските слова, където сме наречени вече не роби, а чеда Божии? Ако Отец те нарича Свое чедо, как иначе можеш да Го наречеш, освен Отец? Той те призовава: «Чедо мое», ‒ а ти се отвръщаш… Само когато отговорим с «да» на Божието «да», можем да станем Божии чеда.

— Латинската дума finis означава край и цел. Как да изживеем живота си така, че краят и целта да съвпадат?

— По нашия път има знаци, които ни насочват, и ако следваме тези знаци, в края на този път краят и целта ще съвпаднат.

Всичко това го знаем. Чели сме за светиите. Защо не приличаме на тях?

— Може би просто ни липсва ореол? И са ни малко тежки обувките, които ни теглят към земята, защото мръсотията е полепнала по тях. Дали не трябва да си почистим обувките? Ще ви разкажа една история.

Трима монаси решили да отидат при св. Антоний Велики и да побеседват с него. Най-големият говорил, говорил, говорил. Вторият говорил, говорил. А най-малкият нищо не казал, и си отишли. На следващата година решили отново да отидат при авва Антоний. Всичко отново се повторило. И на третата година станало същото. Тогава св. Антоний Великий попитал най-малкия: «Три години идваш тук и нищо ли не искаш да попиташ?» ‒ «Достатъчно ми е, че те виждам» - отговорил той. Ето такъв беше и старецът Паисий.

Затова казвам, че всички времена са еднакви. Хората идваха при него – и всичките им въпроси веднага се разрешаваха. Намираш спокойствие и мир. Аз учех в богословския факултет, но когато отидох на Атон, оставих университета; мислех, че там опитно ще позная богословието. Беше втората година на моето послушничество, и моят старец ми казва: «Трябва да заминеш за Атина и да си вземеш изпитите». Отговарям му: «Защо ми е това, авва? Тук при нас е най-висшето богословие на Атон». Той видя, че не може да излезе на глава с мен, бях начинаещ послушник. Тогава моят старец ми казва: «Отиди при стареца Паисий». Когато дойдох, отец Паисий ме посрещна: «Е, най-накрая пристигна, от три дни те чакам». Държеше в ръка книгата на стареца Софроний за стареца Силуан, в нея с лентичка беше отбелязано мястото, което се отнасяше за мен. Даде ми я да я подържа и отиде някъде. Отворих книгата и зачетох отбелязаната страница. Беше глава за нуждата да се учи богословие. Забави се, но аз го чаках. Каза ми: «На добър път». — «Благословете, авва». Той знаеше всичко и ме чакаше.

Какво да правим ние? На всеки, разбира се, му е нужна подкрепа. Представете си, дори на малката фиданка ѝ трябва подпора. А ние четиридесет години сме раснали-раснали и докъде сме израсли? Имаме обаче светиите: преподобни Серафим, и авва Нектарий, и други, които ни помагат да победим изкушенията. У нас много почитат стареца Паисий. Тази година в деня на неговата кончина 100 хиляди души бяха дошли на гроба му. За него е казано, че Паисий е този, който ще отнема тъгата от хората. Навремето с преподобни Серафим например било същото. Колко скърби са имали тогава хората! И доколкото е можел, преподобни Серафим е отнемал тъгата им. Затова, както казва св. Йоан Златоуст, след зимата винаги идва пролет. Зимата ще отмине…

Източник: diveevo.nne.ru