HadgiGeorgiy4 Всемирното Православие - СВ. СТАРЕЦ ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ: АТОНСКИЯТ СТАРЕЦ ХАДЖИ ГЕОРГИ (1809 -1886 г.) (2)На 17 декември 1886 г. се престави пред Господа атонският старец Хаджи Георги. Немалко изпитания и несправедливи обвинения преживя този светогорски подвижник, който понасяше всичко с неимоверно смирение и любов.

Със своята толерантност и духовна кротост той изпълни успешно ролята на миротворец, когато през 1874-1875 г. в руския светогорски манастир „Св. Пантелеймон“ се получи силно разногласие между подвизаващите се тук гръцки и руски монаси.

Тогава руските старци от обителта Йероним (Соломенцов) и Макарий (Сушкин) поканиха в манастира гръцкия старец Хаджи Георги, за да бъде посредник между гърци и руснаци и да помогне да се възстанови мирът между тях. По-късно той положи усилия и за помирението на братята в руския атонски скит „Св. Андрей“. Заради това врагът на човешкия род възбуди в сърцата на някои светогорци подозрително отношение към стареца, поради което през 1882 г. той беше принуден да напусне горещо обичаната от него Света Гора.

В книгата за него, написана от също така прочутия (и вече канонизиран от Църквата - б.пр.) старец Паисий Светогорец, се разказва за нелекото подвижническо служение на великия гръцки старец Хаджи Георги. Предлагаме ви откъс, публикуван в сайта „Русския Афон“.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Наш свещен дълг е да пишем за великите духовни деяния на съвременниците ни, за тяхната усърдна борба да се приближават до Бога. Разбираемо е, че когато пишем за светиите, с това принасяме полза и на себе си, понеже си спомняме за делата им и се стараем да им подражаваме. А светиите се радват на този наш труд, помагат ни и ние да достигнем до тяхната степен на святост.

Ако сме длъжни да говорим и пишем за добродетелите на праведниците, още повече сме длъжни да не премълчаваме за добродетелите на невинно оклеветените праведници, претърпели гонения и заточение, пострадали заради нашите човешки немощи, завист и клевета.

Грешниците, ако искрено се покаят, ще се спасят. А невинно пострадалите праведници, спасявайки се, ще получат още и награда за безропотно понесените унижения. Те са любимите Божии чеда! Господ обича праведниците“.

В Свещеното Писание се превъзнасят добродетелите на праведниците, Бог чува молитвите на праведниците. „Голяма сила има усърдната молитва на праведника“.

Сред несправедливо пострадалите свети отци на нашата Църква преподобни Георги, Хаджи Георги е един от светиите на нашето време, велик светец.

Името му беше славно. „Голям подвижник и постник- говореха за него. То стана нарицателно. За големите постници казваха: „Той е като Хаджи Георги!“.

Когато дойдох на Света Гора и започнах, като всички новоначални, да обикалям градината на Божията Майка в търсене на „благоуханни цветя“ (свети старци), за да събирам с тях за себе си малко духовен прашец, чувах как всички с благоговение и възторг говореха за Хаджи Георги. Чутото ме накара да го почитам още повече. Започнах по-усърдно да се интересувам от живота и подвизите му. Запознах се с неговите „духовни внуци“ (послушници на неговите послушници), с неговите земляци кападокийци: отец Стефан от манастира Есфигмен, стареца Василий от манастира Каракал, отец Серафим иконописеца и други.

От чутото извличах духовна полза и го пазех в паметта си. Сега, заради духовна полза на ближните, записах всичко това в тетрадка. Много неща научих от записките на благочестиви руски поклонници. Те пишеха не само за самия Хаджи Георги, но и за неговия старец, и дори за стареца на неговия старец, авва Авксентий. Много неща ми разказа и руският безмълвник отец Антоний Карулски.

Разбира се, колкото и да пише човек за великия старец Хаджи Георги, все ще бъде недостатъчно!

HadgiGeorgiy2 Всемирното Православие - СВ. СТАРЕЦ ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ: АТОНСКИЯТ СТАРЕЦ ХАДЖИ ГЕОРГИ (1809 -1886 г.) (2)Молитвите му да имаме. Амин.

 

ЖИТИЕ НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ГЕОРГИ (ХАДЖИ ГЕОРГИ)

Преподобният наш отец Георги се родил в село Кермира в Кесария Кападокийска през 1809 г.. Родителите му били богати не само с добродетели, но и с веществени блага, които щедро раздавали на бедните. Баща му се казвал Йорданис, той бил родом от Кермира, а майка му Мария била от Гелвери.

След като родили две деца, Гавриил (ХаджиГеорги) и Анастасия, те заживели като брат и сестра.

Майка му от детинство била свикнала на аскетизъм. Сестра ѝ била монахиня и тя често я посещавала с децата си. Малкият Гавриил слушал от леля си различни разкази за живота на подвижниците и в детското му сърце се разпалило желание да стане монах. Той се стараел да им подражава – строго постил и се молил.

Баща му Йорданис бил също благочестив човек. Занимавал се с търговия и често пътувал. Това давало на Мария възможност да живее просто и да се грижи за „едничкото потребно“. Заедно с малкия Гавриил, който се отличавал с голямо благочестие, тя заедно с други жени ходела на нощни служби в пещерните храмове или в малките извънградски църкви. Може да се каже, че дори млякото на благословената майка, с което се хранел Гавриил, било пропито с аскетизъм.

Гавриил поотраснал и тръгнал на училище. Макар че бил съобразителен, науката не му се удавала. Не можел да се научи да чете. Изглежда, в това имало особен Божи промисъл – да може по чудесен начин да се научи да чете това благословено чедо. Цели четири години се мъчел малкият Гавриил в училище, но не могъл да се научил да чете дори сричайки. Родителите и учителите му се карали, и Гавриил избягал в пещерата. В околностите на Кермира, или както е известна още - Кермиля, имало пещера с отпечатък от стъпките на свети великомъченик Георги, тук най-често идвал малкият Гавриил. Постил и се молил с много земни поклони, а когато се чувствал изтощен, ядял от тревата, която расте в планината.

Веднъж той изчезнал за месец; намерил пустинници, които живеели в планината, и започнал да се подвизава заедно с тях, живеейки в отделна пещера. След това родителите му го намерили и оттогава престанали да му се карат, че не може да се научи да чете.

Веднъж майка му му казала:

- Гаврииле, детето ми, отиди в църквата и помоли Божията Майка да ти помогне да се научиш да четеш.

В техния енорийски храм имало чудотворна икона на св. Богородица. След тридневен пост и многочасови коленопреклонни молитви малкият Гаврил отишъл в храма през нощта, за да не го видят хората.

В притвора на храма той застанал на колене и започнал да се моли със сълзи, защото вратата била затворена.

Той молел Божията Майка: Царице Небесна, помогни ми да се науча да чета! Изведнъж вратите на църквата се разтворили, св. Богородица влязла, хванала момчето за ръка, завела го при иконата на Христос и казала: „Сине Мой, нека малкият Гавриил да се научи да чете“. „С тези думи, - разказвал самият старец, - Тя ме благослови, целуна ме и ми каза: „Сега ти вече ще можеш да четеш“. И влязла в северната врата на олтара.

Като видял, че Тя не излиза, Гавриил влязъл в олтара. Претърсил целия храм, но не могъл да Я намери.

Дошло време за службата. Пазачът, като видял отворената врата и Гавриил да стои в храма, не знайки какво да мисли, попитал недоумяващо:

- Как си се озовал тук?

Гавриил подробно му разказал всичко, което се случило. За да се убеди в истинността на думите му, пазачът му дал една книга. Гавриил започнал да чете хубаво и ясно.

- Наистина това е била Божията Майка! – удивил се пазачът.

След това чудесно събитие родителите и всички роднини започнали много да почитат Гавриил.

А той продължавал да ходи в пещерата и да се подвизава.

Събрал приятели и заедно с тях построил малък манастир с храм и килии, в който той бил игумен.

На четиринадесет години Гавриил заедно със своите роднини тръгнал за Константинопол, тъй като научили, че чичо му, който живеел там, станал мюсюлманин. По пътя към столицата те минали през едно пустинно място, и помисълът му казал, че тук живеят пустинници, които може да попроси да се помолят за чичо му. Гавриил оставил спътниците си и започнал да търси пустинниците в гората, но никого не намерил. Той изгубил пътя и в отчаянието си помолил свети Георги за помощ.

Изведнъж светецът застанал пред него облечен като воин, със светло лице и попитал:

- Пътя ли изгуби, Гаврииле ?

- Да, - отвърнало момчето.

- Ела при мен, - казал св. Георги и го взел при себе си на коня. Гавриил веднага догонил спътниците си, които се учудили, виждайки го, и прославили Бога!

Като пристигнал в Константинопол, той заедно с роднините си с болка на сърце тръгнал при своя чичо.

Чичото на Гавриил заемал висок пост при двора на султан Махмуд II (1808-1839 г.). Заради това, че някога бил заповядал да бъдат извършени някои строителни работи в родината му, арменците от завист го наклеветили пред турците. За да избегне сигурна смърт, чичото, за жалост, станал мюсюлманин. След това той, разбира се, започнал да се ползва с голямо доверие пред султана.

След срещата с чичото роднините се върнали по родните си места, а Гавриил останал в Константинопол и непрекъснато се молел. Той положил много усилия чичо му да се върне в християнската вяра, и не само чичо му, но и един свещеник, и още няколко души, които също били приели исляма от страх. Топлите молитви на Гавриил, коленопреклоненията и постът привлекли Божията милост. Чичо му и другите отначало станали тайни християни, а по-късно отишли в Смирна.

Чичото прислужвал в един от храмовете, подвизавал се ревностно в покаяние и починал в деня на светлото Христово Възкресение. Свещеникът и другите с него също ревностно се подвизавали и починали в покаяние в Смирна.

Гавриил живял четири години при двора на султана, който бил впечатлен от аскетичния му живот. Султанът се учудвал: „Юношата е напълно равнодушен към човешката слава и светските удоволствия! Доволен е от тъмното мазе, яде веднъж на ден шепа ечемик размекнат във вода! Цяла нощ се моли, прави поклони часове наред!“ Учудвал се султанът, виждайки всичко това, и попитал придворните си: Кой е научил този юноша така да пости и да се моли?

Светият живот на малкия Гавриил направил толкова силно впечатление на султана, че той самият станал таен християнин.

По-късно старецът Хаджи Георги казвал: „Султан Махмуд заобича християните. Ако преди това християните не можели нито да ремонтират стария храм, нито да построят нов, по време на неговото управление били издадени повече от две хиляди фермана за строителство на нови църкви…

Той дарил освен това две големи икони: на свети Йоан Предтеча, когото много почитал, и на баща му, пророк Захарий, както и един сребърен полилей

Покровителствал Йерусалимската патриаршия, която дължала на евреите тридесет и шест хиляди златни лири. Султанът поискал да му дадат всички разписки и ги скъсал, а на евреите строго заповядал да не търсят този дълг от Йерусалимската патриаршия. Той променил много турски обичаи и много помагал на християните. Поради това турците, разбира се, го убили, а на всички обявили, че е умрял от естествена смърт“.

Като прекарал четири години в Константинопол при двора на султана и обърнал много хора към Христа, на осемнадесетгодишна възраст Гавриил започнал да мисли и за собственото си спасение. Със сълзи на очи постоянно, ден и нощ молел Божията Майка да го насочи по пътя на спасението.

Веднъж той бил на литургия в храма на Патриаршията и със сълзи молел Божията Майка пред Нейната икона, която се намирала зад Патриаршеската катедра, да му покаже пътя, по който да върви. След службата той не напуснал храма, а със силна вяра по детински продължил да моли св. Богородица да му посочи как да постъпи. Изведнъж, както самият старец Хаджи Георги след това разказвал, той видял Небесната Царица, Която идвала от иконата към него.

Била със светла дреха. Тя се приближила и попитала:

- Какво искаш?

- Искам да се спася, - отговорил Гавриил.

Тогава св. Богородица му казала:

- Отиди при вътрешните порти на Фенар, до стълбата, там ще видиш един монах, тръгни с него на Света Гора.

Като казала това, Божията Майка влязла отново в иконата Си.

Гавриил радостно се затичал към стълбата. Той видял почтен монах, слаб, с дълга прошарена брада. Това бил игуменът на атонския манастир Григориат, отец Григорий. Гавриил паднал в нозете му и започнал да моли да го вземе със себе си на Атон. Но атонският игумен му казал:

- Светите отци и патриаршеските заповеди забраняват на Атон да се приемат деца като теб, и юноши без бради.Излишно е да питаш, на Атон сега ти не можеш да отидеш.

Като чул отказа, Гавриил силно се натъжил. Той разказал, че е видял Божията Майка и че Тя му е заповядала да се обърне към игумена. Но старецът игумен при никакви обстоятелства не искал да вземе Гавриил със себе си на Атон и не придал никакво значене на особеното указание на Владичицата Богородица, Която може да постъпи въпреки човешките правила, колкото и добри да изглеждат те.

Разговорът се провеждал в присъствието на капитана на кораба, на който игуменът Григорий бил доплавал до Константинопол. Той проявил съчувствие към Гавриил и му казал:

- Скрий се на кораба, а когато доплуваме до Атон, ще се покажеш на стареца.

Гавриил отплувал от Константинопол през 1828 г. и след няколко дни корабът акостирал при манастира Григориат. Гавриил излязъл от скривалището си и паднал в краката на игумена с думите: „Св. Богородица ме доведе на Атон“. От очите му се стичали сълзи. Но въпреки това игуменът настоявал на своето – не искал да го приеме в манастира. Дори избягвал да се среща с него. Но отците от манастира убедили своя старец, и той накрая приел Гавриил.

Веднага му дали послушание да помага на готвача, и той започнал усърдно да служи на братята и ревностно да се подвизава в духовния живот.

Веднъж, когато Гавриил бил още новоначален монах, за храмовия празник на св. Николай рибарите не могли да излязат в морето поради лошото време и отците се притеснявали, че ще останат без риба и няма да има с какво да нахранят гостите. Но Гавриил бил спокоен, защото знаел, че най-простото нещо за Светеца е да осигури риба. Той помолил Светеца и на манастирския кей в навечерието на празника по чудесен начин изскочила голяма хубава риба. Отците с радост я занесли и приготвили в манастира, славейки Бога.

След това събитие Гавриил отишъл на Кавсокаливия, за да избегне почестите от отците на манастира.

В манастира Григориат той прекарал около два месеца. Там научил, че в скита на Кавсокаливияима един опитен духовник, папа Неофит Караманлис, негов земляк, ревностен подвижник, белязан с Божия благодат.

Именно при него в килията „Св. Георги“ се отправил Гавриил. Папа Неофит приел с радост юношата, защото видял върху лицето му светлината на Божията благодат.

По това време на Атон имало много турски войници: в Гърция избухнало Освободителното въстание (1821-1830 г.). За да предпази юношата от варварството на турците, папа Неофит го поселил в пещерата на преподобни Нифон, където самият той се подвизавал дълго време. В тази пещера Гавриил се подвизавал усърдно четири години, без да вижда никого, освен своя старец, който идвал при него и го причастявал със Светите Тайни.

Гавриил възмъжал, турците на Атон намалели, и той се преместил при своя старец папа Неофит в скита, в килията „Св. Георги“, където с него се подвизавали още девет братя. Макар че Гавриил бил само послушник, той имал разсъдителност и опитност на преуспял в духовния живот монах. 

Веднъж по време на молитва той чул гласа на своя старец, който молел: „Братя мои, спасете ме!“ Гавриил се втурнал при старшия от братята, но той, уви, му се скарал:

- Ти си в прелест! По-добре отиди и си чети правилото. Как ли не, чул гласа на стареца!

Гавриил го послушали се върнал в килията си.

Захванал се отново за молитвата, но още по-силно чул сърцераздирателния вик на стареца: „Братя, спасете ме! Аз съм на пътеката до Кераси, близо до Кръста. Умирам. Помогнете ми!

Гавриил отново отишъл при старшия брат и му казал:

- Нашият старец е в опасност. Той е на върха, близо до Кръста.

Но братът още по-силно се развикал:

- Имаш ли акъл? Как можеш от Кръста да чуваш гласа на стареца ?

Гавриил започнал със сълзи да умолява брата:

- Прочети, отче, внимателно една стотица с поклони, и сам ще видиш.

Братът едва почнал да се моли с броеницата и направил няколко поклона, когато чул сърцераздирателния вик на своя старец. Братята завързали клони на краката си, за да не затънат в снега, и тръгнали към Кръста.

Вървели почти половин ден, затъвайки в снега, до мястото, където се намирал старецът. Ако долу в Кавсокаливия снегът бил метър, на върха, при Кръста, бил още повече!

Връщайки се в килията си, папа Неофит, вървял от скита „Св. Анна“ от страната на Кераси. При Кръста той остнал без сили, затънал в снега, който бил по-дълбок от човешки ръст, и не можел да се измъкне.

Монасите го намерили едва жив, вдигнали го и замръзнал го пренесли отначало в скита на Кераси, за да дойде малко на себе си. Мисля си обаче, че не топлото питие, с което напоили стареца, го спасило, а горещата молитва на Гавриил.

Когато папа Неофит се възстановил, те се върнали в Кавсокаливия, в килията „Св. Георги. Скоро в килията Гавриил бил постриган за монах с името Георги, а след поклонническо пътуване по Светите места започнали да го наричат Хаджи Георги.

Братството на папа Неофит нараснало и от Кавсокаливия се преместило в Кераси, за по-голямо уединение. Отначало четири години живели в килията “Свети Апостоли“, докато не достроили килията „Св. св. Димитрий и Мина“, където можело да се събере цялото братство. В Кераси папа Неофит имал видение, след което той въвел в своето братство строг устав на постоянен пост и непрекъсната молитва. По-късно, през 1848 г. той оставил отец Георги, Хаджи Георги, за старец, а самият той се преместил в килията „Св. Николай“ в Карея, която принадлежала на манастира Симонопетра, грижейки се за хората, търсещи от него духовна помощ, за да им бъде по-лесно да стигат до него.

HadgiGeorgiy3 Всемирното Православие - СВ. СТАРЕЦ ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ: АТОНСКИЯТ СТАРЕЦ ХАДЖИ ГЕОРГИ (1809 -1886 г.) (2)Отците от братството, останали в Кераси, се доверявали на Хаджи Георги, тъй като сам той дълго живял в послушание към стареца и разбирал какво значи да си послушник. Отсичането на волята на човека ръководел в светоотечески дух: тоест, когато било нужно, отсичал детския егоизъм, а когато било нужно, сдържал излишния ентусиазъм. С други думи, подрязвал с разсъждение, а не режел безразсъдно. Старецът имал в себе си святост, затова братята му се подчинявали от почит и благоговение, а не поради страх.

Към себе си Хаджи Георги бил строг и постоянно увеличавал подвизите си. Старец казвал: Когато човек пристъпва към пост, бдение и молитва, телесните му сили се изтощават, и плътта започва да стене и да се жалва от тежестта и труда на подвижническия живот. Затова е необходимо усилено внимание в мислената бран, понеже тогава в паметта изплуват дните от светския живот, та да няма човек препятствия по пътя към спасението и да не погуби душата си“.

Резултатът на тези трудове при Хаджи Георги било изтощаването на плътта и изтъняването на духа. Макар че краката го болели от постоянното стоене на молитва, и особено колената – от многобройните поклони, старецът не отстъпвал от строгото си правило и никога не взимал лекарства. На послушниците и идващите при него поклонници говорел: „Най-доброто лекарство – това е честото причастяване със Светите Христови Тайни. Честата изповед и Божественото Причастие е най-важното, необходимото условие за духовна радост на земята и за вечно наслаждение на Небесата“. В подкрепа на думите си давал следния пример:.

„Един пустинник попитал дявола:

- Кое е най-страшното за вас?

Дяволът отговорил:

- Страшно и непоносимо за нас е тайнството Кръщение, което ни лишава от власт и всякакви права над вас; Кръстът, който ни мъчи, прогонва и унищожава, но особено Причастяването. Причастието - продължил дяволът е за нас по-лошо от геената огнена. Ние не само че не можем да се приближим до достойно причастилия се човек, но дори се страхуваме да го погледнем. Но колкото и да са смъртно опасни тайнствата за нас, ние сме благодарни на тези хора, които със своето невнимание и греховните си навици сами се отделят от благотворното им действие и сами ни дават право да владеем сърцата им“.

С този разказ старецът давал да се разбере колко важни за християните са светите Тайнства.

За да може с радост да бъдат претърпени многото трудове и болезнени страсти на подвижническия живот заради спасението на душата, старецът Хаджи Георги постоянно си спомнял следния случай, разказван му някога от папа Неофит:

„Веднъж един болен, изгубвайки търпение, викнал към Господа и молел да Го избави от страшните болки, които се налагало да търпи. Тогава му се явил ангел и му казал:

- Благият Бог чу молитвата ти и ще изпълни желанието ти, но при условие, че вместо годините на страдание на земята, с които човек се очиства, както злато в горнило, се съгласиш да пребиваваш три часа в ада. Тъй като душата ти се нуждае от очистване с болест, трябва да боледуваш още една година. Това ти изглежда трудно, но помисли какво значи да бъдеш в ада, където отиват всички грешници! Затова опитай да бъдеш там само три часа, а след това с молитвите на светата Църква ще бъдеш спасен.

Болният помислил: "Година страдания на земятатова е твърде много! По-добре да потърпя три часа в ада".

- Съгласен съм да бъда три часа в ада, - казал той на ангела.

Тогава ангелът внимателно взел в своите ръце душата му и я сложил в ада, а самият той се отдалечил, казвайки:

- След три часа ще се върна.

Непрогледният мрак, който царял там, теснотата, виковете на грешниците, носещи се отвсякъде, страшният им вид, всичко това предизвиквало страх и мъка у нещастника. Отвсякъде страдания. Нито едно радостно възклицание по цялата безкрайност на ада. В тъмнината се виждали само огнените очи на демоните, готови да го разкъсат на парчета. Нещастникът започнал да се бори и вика, но виковете и воплите му потъвали в бездната. Струвало му се, че мъченията продължили цял век, всяка минута той чакал да се появи ангелът, но той не идвал.

В края на краищата, изгубвайки всяка надежда някога да види рая, той започнал да вика и да плаче, но никой не му обръщал внимание. Грешниците в ада мислят само за себе си, а бесовете се радват за техните страданият.

Изведнъж сладко ангелско сияние осветило бездната. С райска усмивка на уста ангелът застанал пред страдалеца и го попитал:

- Как се чувстваш, човече ?

- Не мислех, че и ангелите лъжат, - прошепнал той с гаснещ глас.

- Какво означава това? – попитал ангелът.

- Какво означава? – продължил нещастникът. Ти обеща да ме вземеш оттук след три часа, а оттогава все едно минаха цели години и векове в нетърпими мъки.

- Какво говориш! Какви години, какви векове? - казал учудено ангелът. – Само час е минал, откакто те напуснах, и ти трябва да постоиш тук още два часа.

- Какво? Два часа ? Не! Не мога, за нищо на света! Ако е възможно, ако е волята Божия, умолявам те, вземи ме оттук. По-добре да търпя цял живот на земята, дори до деня на Съда, само ме изведи оттук, от този ад! Смили се над мен!

Така викал страдалецът, издигайки ръце към ангела.

- Добре, - отвърнал ангелът. - Благият Бог, като чедолюбив Отец, ще те помилва.

При тези думи болният отворил очи и видял, че както преди, лежи върху болничния одър“.

С такива размишления старецът умъртвил всичките си чувства, защото грижата за спасението на душата смирява в човека тялото и умъртвява страстите.

След такива свръхестествени подвизи, с които се подвизавал старецът Хаджи Георги, след такова търпение и мъжество при понасянето на най-страшни страдания, при такъв смирен помисъл за себе си, когато той се виждал като голям грешник, за чието очистване на душата са необходими болести, макар че той самият бил осветен още от утробата на майка си, било ясно, че Бог обилно му е дарувал благодат, и той до края на дните си той никога не боледувал.

Отец Георги особено се съкрушавал, ако виждал, че човек още с първите си крачки в монашеския живот, едва започвайки борбата за спасение на душата си, пада духом, предава се, не търпейки суровостта на подвизите, поддава се на изкушение, оставя монашестото и напуска Атон, не осъзнавайки цялата сериозност на дадените пред Бога обети. Той казвал, че ние сме длъжни със смиреномъдрие и търпение да приемаме всяко изпитание и скръб, които ни изпраща Бог, заради съвършеното очистване на нашата душа от знайните и незнайни грехове.

Ако човекът бил обхванат от униние, старецът го утешавал и му предлагал слово за духовно назидание. А на тези, които не искали да носят кръста на монашеския живот и имали намерение да напуснат Света Гора, той разказвал следния случай:

„Един атонски монах, имащ дар на прозорливост, видял цели пълчища демони, кое от кое по-отвратителни. Едно от тях обаче било най-отвратително, по-отвратително от всички останали, толкова мерзко, че само погледът към бесовете, които го съставяли, предизвиквал отвращение. Подвижникът ги гледал и мислел защо са толкова мерзки.

- Какво така учудено ни гледаш, монаше? – го попитал със сатанински сарказъм един от бесовете. Всички, които гледаш, са тези, които изкушават монасите и по всякъв начин се стараят да им попречат в делото на спасение на душата, предизвиквайки униние със спомените за родината, роднините, внушавайки им мисли да напуснат Атон и да се върнат в света.

Аз сам занасям на раменете си на кораба тези, които свалят расото и се връщат в света, затова раменете и шията ми са такива. Заедно с тях сядам в кораба и отивам в света. Старецът се прекръстил, и видението изчезнало.

Хаджи Георги наставлявал хората с разсъждение, според мярата на всеки, утешавал и помагал със своите сърдечни молитви. От светия му живот лицето му светело, и той утешавал с Божествена благодат страдащите души. Славата за светия старец се разпространила навред и отвсякъде към него се устремявали хора, за да получат духовна полза.

От сутрин до вечер той събирал при себе си болката на страдащите хора и стоплял сърцата им с духовна любов, като пролетно слънце. „Хубавият ден се вижда от сутринта“.

Той напуснал родината си още като момче, оставил родителите си заради Христовата любов. Отказал се от родителската любов и придобил Божествената любов. Целият свят, всички хора му станали братя и сестри, членове на великото семейство на Адама, Бога!

Той не правел планове, затова Бог изпълнил върху него плана на своето домостроителство – Хаджи Георги станал духовен отец. Той познал висотата и величието на ангелския образ, затова не искал никакви земни чинове. Мнозина искали да бъдат на послушание при него, особено младежите, юношите, които не приемали в атонските манастири. А Хаджи Георги приемал тези, които били вече петнадесетгодишни, грижел се и ги пазел като нежен баща и добра майка. На младите послушници им се искало да изглеждат по-големи, и старецът със сажди им рисувал брада и мустаци. Те се утешавали и се радвали.

В братството на Хаджи Георги имало много младежи, но строгостта на устава не страдал от това – напротив, с подвизите си младите превъзхождали старшите. Отначало в братството имало тридесет души. В килията „Св. св. Димитър и Мина“ станали петдесет. Винаги в братството имало шест-седем младежи, от манастирите или от други братства. Те живеели заедно със старците, докато им израствала истинска брада и укрепвали духовните им криле. Духовната топлота и благодат, излизащи от Хаджи Георги, съгрявали отците, и затова те нямали нужда от калорична храна. Храна в братството били орехите и медът. Животински храни не се разрешавали, ядели без олио. На Пасха вместо яйца варели картофи и ги оцветявали в червен цвят.

През всички свети дни на Пасха отците от братството на Хаджи Георги се утешавали с духовна радост, а не с вкусна храна. Благодатта Божия ги укрепвала и духовно, и телесно; здравето на всички било прекрасно. Ако се случело някой от братята да се простуди, старецът напалвал печката. Когато се поохлаждала, той първо сам я пробвал с ръка, след това болният брат влизал вътре и излизал здрав.

В други случаи поставяли болния пред аналоя в храма и цяла нощ се молели. Молели Божията Майка за изцеление. След това на литургията го причастявали. Обикновено така ставало. На ако болният бил вече старец и страдал от предсмъртна болест, такъв Христос призовавал при Себе Си за почивка от трудовете.

Велико било дръзновението към Бога на светия старец и отците от неговото братство. Всички те били като ангели. Мнозина, разбира се, и преди водели равноангелен живот, а сега със свръхчовешките си подвизи се уподобили на безплътните, може да се каже, издигнали се до Небесата. Умът им непрестанно беседвал с Бога.

Светият старец имал и други послушници, вече на възраст, за които строгият устав на братството бил тежък. Те живеели в килии наблизо. Хаджи Георги сам ги снабдявал с всичко необходимо за живот, за да пребивават неразсеяни, да се молят за своето спасение и за спасението на целия свят.

Повечето от тях били руснаци.

Случило се в килията при Хаджи Георги да се поселят трима или четирима нови монаси, свикнали с някои удобства в живота. Те дошли при стареца от гордост, за да се смятат също за негови духовни чеда. Със своята немощ те заразили и други в братството, в това число и един учен монах Теофан, молдованин по произход. Написали до Великата Лавра жалба с цел оттам да накарат Хаджи Георги да промени строгия устав.

Всичко това било защото на тези трима-четирима той им се виждал труден. Светият старец проявил послушание спрямо манастирските власти, и оттогава в келията започнали да употребяват олио в събота и неделя и да ядат варено зеле.

Веднъж голям глиган влязъл в градината близо до килията, започнал да тъпче и яде зелето. Монасите казали на стареца. Старецът наредил следващия път, когато глиганът дойде, да му съобщат. И ето една вечер глиганът започнал да чупи оградата и да влиза в градината. Монасите извикали стареца. Веднага щом видял глигана, Хаджи Георги го прекръстил и той замръзнал на място. Старецът го хванал за ухото и дивият звяр, като послушна овчица, тръгнал след него в обора, където за наказание го заключили три часа гладен.

След три часа старецът отворил обора и пуснал животното с думите: „Любезни звере, малко ли са ти другите места на Атон, та идваш тук и унищожаваш зелето, с което се хранят толкова хора! Иди си сега с мир, и повече не смей да идваш, иначе ще получиш двойно наказание“. Глиганът повече не се появил.

Разбираемо е, че за стареца, достигнал духовна възраст, не било трудно на усмири глигана, той още в детството си, и когато бил послушник Гавриил, вече извършвал къде-къде по-големи чудеса.

Нещо подобно се случило някога и в скита в Кавсокаливия. Научила се да влиза в градината близо до килията една дива свиня. Папа Неофит изпратил Гавриил и му заповядал да хване глигана и на ремък да го доведе в килията. Гавриил изпълнил поръчението. Старецът наредил да го хранят с ориз и трева и да му направят отделно корито. Той казал на глигана:

„Щом огладнееш, идвай тук, монасите ще те нахранят, само градините не докосвай“. Така глиганът бил зачислен на храна, и щом огладнеел, идвал на обед в килията.

Веднъж старецът тръгнал от Кераси с послушника си Авраам за дърва нагоре по пътеката към върха на планината Атон. Нацепили много дърва, старецът ги събрал на купчина, стегнал ги с въже и наредил на отец Авраам да ги вдигне и да ги носи. Той се учудил, защото дървата били толкова много, че четири мулета не можели да пренесат всичко това наведнъж. Но вярвайки в светостта на своя старец, той хванал въжето и започнал да товари дървата на гръб. Хаджи Георги прекръстил товара, помогнал на Авраам да се изправи. След това отец Авраам казвал: „Вървях, все едно върху рамената ми нямаше гора дърва, а леко одеяло“.

Старецът имал и дар на прозорливост – той виждал, като на телевизор, какво става на разстояние. Много пъти той без видима причина изведнъж оставял работата си, излизал на пътя и посрещал хора, които идвали с натежало сърце. Утешавал ги и ги наставлявал по пътя на спасението.

Върху лицето на Хаджи Георги хората виждали сиянието на Божествената светлина, затова лесно му откривали изстрадалите си сърца и получавали изцеление. Всички говорели за стареца с възхищение и благоговение. Гърци, руснаци, българи и сърби виждали в него светец и го уважавали заради подвига му.

Светостта му се разпространила и сияела в целия Атон

Той наставлявал хората с богопросветено слово, а с гостоприемството си се уподобявал на Авраам. С духовна и телесна храна хранел посетителите си. В братството му имало двама духовника - отец Исаак и отец Антоний, които изповядвали поклонниците.

Заниманието на отците било да рисуват икони. Сред тях имало един известен иконописец – благочестивият монах отец Мина. Освен с иконопис те се занимавали и с друга работа, не преставали да се трудят и в умното делание на непрестанната молитва.

Ако старецът виждал, че някой повече от другите е разположен към молитва и обича да прави земни поклони, го освобождавал от всички послушания, поръчвал да прави поклони и да се моли за целия свят.

Защото светият старец мислел за спасението на всички хора по цял свят.

Освен това той с Божията Благодат кръщавал турци.

Сред кръстените от него имало и един турски ага, управител на Атон. Него старецът го кръстил след дълга молитва и пост, защото агата през цялото време се колебаел.

Независимо от постоянните сурови подвизи, Хаджи Георги бил бодър и здрав, и ходел така леко, сякаш летял. Имал светъл поглед, очите му били винаги широко отворени. Лицето му имало приятна руменина и сияело, главата му била леко наведена, като зрял клас върху стъбло.Той бил среден на ръст, слаб, кожа и кости.

Плътта си той пожертвал за Бога, изнурявайки я в ревностен подвиг. Старецът обичал нощните молитви, - те го хранели духовно. Мнозина си почивали, лежейки на легло, а Хаджи Георги – стоейки в стасидията (дървено кресло – б.пр.). В килията почти не се появявал – през нощта бил в цървата, а през деня с хората.

Послушниците не уморявали стареца, защото били духовно зрели хора, макар и млади по възраст. Един поглед му бил достатъчен, за да разбере с неговия дар на прозорливост, кого какви помисли тревожат и кой какво има на сърце.

Веднъж той предсказал опасност, която заплашвала царското семейство, и написал на царя в определен ден да не минава със семейството си по определен мост. Като прочел писмото, царят се усмихнал и казал: „Монахът явно иска подарък, изпратете му няколко рубли“. Но след шест месеца в посочения ден той минавал с каретата и семейството си през същото онова място, за което му писал старецът, и каляската се преобърнала. По чудо никой не пострадал! Тогава царят си спомнил пророческите думи на Хаджи Георги и разбрал, че по неговите молитви се е спасил заедно със семейството си.

Оттогава царят започнал много да почита стареца и да му изпраща хора за съвет. Това, разбира се, възбудило завист у някои руски монаси, че руснаците отиват за съвет при гърка Хаджи Георги, а не при тях, руснаците. Излекувалите се по молитвите на стареца руснаци му изпращали много подаръци, които той щедро раздавал на други пустинници или бедняци, понеже самият той със своето братство живеел много скромно. Дори се появил изразът: „Раздава като Хаджи Георги“. Така казвали, ако някой давал щедро милостиня на бедните.

Старецът имал само един подрасник и един панталон.

Той винаги ходел бос и само в храма обувал дебели филцови чорапи. Но Благият Бог го стоплял със Своята любов, тъй като и Неговият верен раб ревностно се подвизавал заради Христовата любов. Няма как иначе да се обясни как човек, живеейки високо в Кераси, в каньон, където от склоновете на Атон вее студен вятър, може през зимата да ходи бос и да се задоволява с най-скромна храна.

Които познавали стареца, го почитали като светец. И той бил такъв. Благочестиви руски поклонници взимали снимки на Хаджи Георги и ги носели в Русия.

Там болните, които се допирали до тях с вяра, се изцелявали. Руснаците държали снимките на Хаджи Георги в ъгъла с иконите на светиите. Болните и страдащи хора го призовавали в молитвите си, и светият старец им помагал с Божията благодат, както помагат светиите, макар че в това време още живеел в Кераси на Атон.

Чудесата на Хаджи Георги, почитанието, което му оказвали хората и дори самият цар, предизвикали, както казах, силна завист сред някои монаси на Атон. Те го наклеветили пред гърците за това, че той уж обичал царя и Русия, а те уж обичали Гърция… За съжаление, се намерили някои подозрителни гърци, които повярвали на това, понеже в това време сред хората имало омраза заради руската пропаганда на Атон. Но светият старец бил свързан с руснаците с чисто духовни връзки.

В същото това време започнало и друго изкушение между гърците и руснаците в манастира „Св. Пантелеймон“ - голямото разделение. За помирение (старците от Свети-Пантелеймоновия манастир о. Йероним Соломенцов и о. Макарий Сушкин, – б.ред.) поканили стареца Хаджи Георги, той два месеца ходел в манастира и се молел. След това видял във видение Божията Майка, Която поравно дала благословение на гърците и руснаците. По това старецът разбрал, че гърците и руснаците в манастира „Св. Пантелеймон“ трябва да живеят в мир и да имат любов помежду си. Но подбудителите на разприте в манастира не послушали съвета на стареца Хаджи Георги.

Старецът се върнал в Кераси, но и там му се наложило през цялото време да търпи нападения. Онези, които завиждали на о. Хаджи Георги за това, че при него идвали за съвет прочути руснаци, клеветели стареца пред гърците, наричайки го русофил. Някои подозрителни гърци повярвали на това и атмосферата силно се нажежила. Тя разпръснали ангелското братство на Хаджи Георги. С него на Кераси, в килията „Св. Димитър“ останал само йеромонахът отец Мина, и още трима монаси гърци: Гавриил, Викентий и Симеон.

Великите отци по двама, по трима се разпръснали по различни места на Света Гора. Тук, в скита Кутлумуш, дошли трима отци от братството на Хаджи Георги: отец Авраам, отец Исаак и отец Георги. Отец Георги заминал за родината си, Рахово, в Северен Епир, и се върнал на Атон с двамата си братя по плът: Периклис (отец Лука) и Герасим. Те приели монашество в килията „Св. Герасим, където започнали да живеят всички заедно. След това към тях се присъединил Стояс Герасим, техен земляк от Пликати, Коница. Той ми разказа много неща за светия живот на стареца Хаджи Георги, който бил духовен отец на неговия старец, а на него, значи, ако може така да се каже – духовен дядо.

Зад Карея, там, където започва Капсала, в килията на свети Георги „Явяващ се“ живеели още шестима монаси от братството на Хаджи Георги, най-възрастен бил благочестивият отец Евлогий. Близо до манастира Кутлумуш, в килията „Светите Теодорити“ живеели още двама.

Старецът Хаджи Георги чувствал върху себе си отговорност и за младите членове на своето братство.

Той отишъл в манастира Григориат и построил в гората килия, посветена на св. Стефан, където събрал всички млади монаси от своето братство, грижел се за тях като добър баща и нежна майка. В тази гора много работници миряни добивали дървен материал. Старецът съветвал младите монаси да не разговарят с миряните и въобще да се стараят да ги избягват. Така че, когато в гората се появявали работници, младите монаси се криели зад дърветата, седели, молели се и чакали кога те ще си отидат.

Някой отново, за съжаление, се възползвал от това.

Отново оклеветили светия старец. Обвинили го пред манастира Григориат, че: „При Хаджи Георги, твърдели, има още много монаси, които не се числят към манастира и се крият в планината, и не е известно какво замисля той …“

У монасите в Григориат възникнали какви ли не помисли и те изгонили стареца от територията си.

Наложило се старецът да се посели при своя послушник отец Евлогий в килията на свети Георги „Явяващ се“, а после да се премести в руската килия „Св. Стефан“ в Капсала.

За съжаление, и там завистниците не го оставили на мира, докато не постигнали целта си - Светият Кинотис на Света Гора да изгони Хаджи Георги от Атон!

„С настоящото постановление, прието на 27 октомври 1882 г., на своето 52 заседание Светият Кинотис… взе решение за изгонването на гръка Хаджи Георги от руската килия „Св. Стефан…“

Пристигнал човекът Божий отец Георги на мястото на своето изгнаничество, на Мраморно море, в Константинопол, оскърбен, лишен от възможността да общува с духовните си чеда и от радостта да пребивава в градината на Божията Майка, на Светата Атонска Гора.

Като орел се реел ХаджиГеорги в небето, на Атон.

Непримирими хора, не от неговото братство, се опитвали да му счупят крилете, опустошили гнездото и накрая се домогнали до изгонването на стареца. Но, както се казва, крайъгълният камък, където и да го сложат, все ще бъде глава на ъгъла“. Старецът намерил един изоставен манастир близо до Константинопол, на Мраморно море, манастира „Св. св. Ермолай и Пантелеймон“ и започнал да се подвизава там.

Присъствието му в Константинопол по това време, през 1883 г., било истински балсам върху раните на изстрадалите християни, измъчвани от жестокия султан Абдул Хамид. Светият старец не само утешавал с божествено утешение изстрадалите души, но и лекувал болните тела с обитаващата в него Божия благодат. Той вършел чудеса.

Дори поясът, който носел, бил чудотворен!

HadgiGeorgiy Всемирното Православие - СВ. СТАРЕЦ ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ: АТОНСКИЯТ СТАРЕЦ ХАДЖИ ГЕОРГИ (1809 -1886 г.) (2)Болните го слагали на себе си и се изцелявали. Жените при трудно раждане молели за пояса на светия старец и веднага, щом се обвиели с него, раждали благополучно. Бесновати се освобождавали от властта на бесовете.

Там, на Мраморно море, Хаджи Георги бил посетен от послушника си отец Симеон, и старецът му дал пари за възстановяване на изоставената килия „Св. св. Димитър и Мина“.

Това било обичайно за стареца Хаджи Георги: да раздава всички получени от другите пари, а самият той да остане без нищо и да бъде по-беден и от най-бедния бедняк. Но така той се обогатил духовно, придобил духовно благородство, с една дума, станал Божие чедо. В това, разбира се, му помогнала и неговата ревност в подвижничеството.

Старецът се подвизавал до последните дни на живота си. Последната година прекарал на болничния одър. Боляло го цялото тяло, особено краката, не можел да ходи, но не преставал да се подвизава, дори прикован към постелята. Страдащите хора също не го оставяли, времето било тежко, при него идвали за помощ и духовен съвет. А светият старец дори и на болничния одър се интересувал повече от болестите на другите.

Много помогнал на стареца руският йеромонах Партений от Кераси. Хаджи Георги навремето го спасил от сигурна смърт, и оттогава Партений станал негов послушник. Той много уважавал стареца и благоговеел пред него. Въпреки това начинът на поведение на руския йеромонах Партений вредил на стареца. Партений обичал славата и се стремял към известност. Той се прикривал в действията си под името на светия старец и така създавал много проблеми.

И все пак той обичал стареца и бил близо до него до края на живота му.

Светият старец до последните минути на живота си имал ясен ум и давал трезви, духовно мъдри съвети.

Сред идващите за духовна помощ имало хора с големи финансови проблеми; те мислели, че старецът има много пари в банката. Хаджи Георги, лежейки на кревата, им сочел с ръка към небето и казвал: „Там е банката, в която си държа парите. Остана ми само един дълг“. Той имал предвид своята душа, която трябвало да предаде в ръцете на Господ.

Старецът се причастил и на 17 декември 1886 г. (по нов стил) отишъл при Господа. Погребали го в Балукли, в храма „Св. Богородица Живоносен източник“, в един гроб с неговия брат Анастасий, починал три години по-рано.

В това време на Атон лежал прикован на легло папа Неофит (постриженик на отец Неофит Караманлис). Той живеел в Катунакя, в килията „Успение Богородично“. Старецът лежал на кревата и гледал нагоре. Изведнъж той като че припаднал, но скоро, идвайки на себе си, казал:

- Току-що бях в Константинопол, у Хаджи Георги.

- И какво ни донесе оттам ? – попитал отец Неофит неговият послушник папа Игнатий.

- Коливо (жито с мед – б.пр.).

- Какво ти каза той ? – продължил да го пита отец Игнатий.

- Каза: „След три дни ще дойда за тебе“, - отвърнал старецът и замълчал.

„Ние, - казал отец Игнатий, - не обърнахме внимание на думите на стареца“.

Но, за почуда на послушниците, папа Неофит, макар че не боледувал от никаква болест, а само чувствал старческа немощ, действително след три дни, тоест на 20 декември 1886 г., мирно предал душата си на Господа. А сам старецът Хаджи Георги отишъл на Небето на 17 декември 1886 г., в деня и часа, открити на отец Неофит.

По нареждане на Светейшия Вселенски патриарх Йоаким III, Дирахийскиятепископ Висарион в съслужение с голям брой свещеници тържествено отслужил опелото и произнесъл проникновено слово. Тялото на светия старец Хаджи Георги било съпроводено от много народ. Имало много деца на различна възраст, на които старецът много помагал.

Всички скърбели, понеже изгубили своя покровител и защитник, дори турците, тъй като на мнозина от тях старецът помогнал и излекувал от различни болести.

Те много го почитали и наричали Хаджи Георги бизим баба, което означава „нашия баща“.

Старецът Хаджи Георги имал към всички хора голяма, нелицемерна любов. Винаги бил мирен, добър и прощавал на всички. Имал голямо сърце, защото в него имало място за всички, всеки човек той приемал такъв, какъвто е. Той, може да се каже, се уподобил на безплътните. Живеейки ангелски живот, станал ангел и се издигнал на Небето, понеже нищо не го привързвало към земята, нито душевни страсти, нито материални вещи.

Светият старец без вина пострадал от хората, и аз вярвам, че се е удостоил с двоен венец от Христос – с венец на преподобен и на мъченик. Макар че, когато страда християнинът, болката е по-силна, защото Божиите хора по-силно усещат болка от човешката жестокост, а жестокостта не подобава на християните.

От малкото, което беше написано тук, мисля, може да се разбере степента на святост на преподобния отец Георги (Хаджи Георги), който се стараел да живее незабелязано, както и всички свети отци на нашата Църква. Затова сведенията за него са оскъдни, и да се пише за него толкова малко, разбира се, е несправедливо.

Няма никакво значение, че Църквата още не го е провъзгласила за светец. Главното е светлият свят живот на стареца, неговия прост мълчалив пример.

Той бил изпълнен с добродетели и божествена сила, която била насочена към това да помага на другите, без да жали себе си. Проповядвал Христа надалече. Вършел чудеса, съзерцавал божествени видения и притежавал дар на прозорливост.

Благодатта Божия изобилствала в него, издавала го. Когато открили светите му мощи, от тях се носело неизречено благоухание. Йеромонах Партений дал няколко частички от мощите на благочестиви руски поклонници, а останалите мощи пазел в Благовещенската килия на Хилендарския манастир в Карея, където се подвизавал.

Да се молим да се открият неговите свети мощи, за да можем и ние да приемем от тях благословение, защото от самия старец не можем да получим благословение, понеже не сме се удостоили да живеем в неговото време.

Преподобни отче Георги, обърни милостивия си взор и към мен, немощния Паисий.

Достойно есть, 11 юни 1983 г.

Килия Панагуда“ на манастира Кутлумуш, Света Гора

Слава Богу!

 

ПОСЛАНИЕ НА ХАДЖИ ГЕОРГИ ДО МИТРОПОЛИТА НА ОСТРОВ ХИОС

Светият старец имал духовни чеда и в света, на които той помагал и които духовно обгрижвал, което се вижда от едно негово писмо до митрополита на остров Хиос.

Макар че отците живеели в света, те живеели извън света. Живеели по строгия устав на Хаджи Георги. Със своя добър пример и ревност в подвизите те потиквали християните да пазят светите предания и традиции на нашата Църква.

Явно, още в онова време хората започнали малко по малко да се отпускат духовно, и старецът се борил да съхрани в Църквата духа на самоотверженост и ревност по Бога. На това ние трябва да обърнем особено внимание в наше време, тъй като в допълнение към всеобщата разпуснатост днес хората са стигнали дотам, че дори съставят закони, поощряващи разпуснатостта и ги налагат на онези, които искат да се подвизават...

Поради това подвизаващите се не само са длъжни да не се поддават на влиянието на светския дух, но въобще да не се сравняват с миряните, за да не помислят за себе си, че са светци и да не паднат в разслабленост, след което ще бъдат по-лоши от миряните.

Но ако се сравняваме със светците, ще видим страстите си, ще се смирим и ще се подвизаваме с голяма ревност, заради собственото ни спасение. Амин.

На Всесвещениясвят Митрополит на Хиос

Господин Григорий,

припадайки, се покланям

Всесвещени свети Владико,

смирено целувам десницата ти.

Моля Ви и уверявам, че старците Йеротей и Макарий, монаси, подвизаващи се в една килия към Вашата енория, възлюбиха и избраха добрата част; и дай Боже, да живеят според нея! Това, което те сами са си наложили като подвиг, е било от гордост, но отсега нататък нека бъде по Ваше благословение. Нека да бъде като епитимия невкусването им на блажна храна, тъй като който пости със смирение, като грешник, поради подвиг, или поради любов към Бога, правилата на светите отци не възпрепятстват такъв; дори има много свидетелства. Мнозина светци са прекарвали живота си, хранейки се едни с трева, други със зърна, както Златоуст. Светият Иаков, брат Господен, през целия си живот не е вкусвал блажно, никакви одушевени твари, както и мнозина други подвижници, а сега и аз, най-нищожният. Ние сме тридесет братя от една килия, четиридесет години живеем така, и ние заедно нито на Пасха, нито на Месопусна неделя не вкусваме блажно. Подобно на някои други подвижници - къде двама, къде трима се подвизават така; те прекарват живота си в пост. Когато някой пости по фарисейски, такъв трябва да се възпрепятства; що се отнася до подвизаващите се обаче, както се казва, „против такива няма закон“ и „всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа“. Нека сега такава да бъде молитвата и благословението на Ваше Всепреподобие, че съвестта им да не се смущава, като при непослушание.

Монахът винаги трябва да бъде добър пример за народа – „тъй да светне пред човеците светлината ви“. Особено сега има голяма небходимост да се грижите, като пастир, да противоборствате срещу борещите се против поста, защото християните днес много са се отклонили. Кога със сплашване, кога с наставление да ги учите да не нарушават законите на светите отци и църковните събори, защото е писано: който не съблюдава средите и петъците, св. Четиридесетница и другите определени пости, да бъде отлъчен. Затова сме длъжни, колкото е възможно, да възпираме хората да не нарушават Божиите закони и да не вършат неподобаващи дела, а нарушителите да бъдат преследвани.

Що се отнася за братята, които желаят да постят не от зло намерение, такива не възпрепятствай, но, виждайки как те се подвизават, се радвай, че такива добродетелни хора има при теб в енорията, и ги смятай за своя гордост. А ако се случи да имат нужда от нещо, помогни им. Мисля, че голямо въздеяние ще имаш за това, че помагаш на такива хора.

Гледай, Владико Свети, понеже всички ни очаква смърт. Очаква ни съд, и тогава Бог ще съди всекиго с подобния му. Прости на мен, най-нищожния, и моята дързост, понеже съм недостоен и устата си да отворя, за да Ви кажа и дума; освен това чух да се говорят добри неща за Вас. Да бъдат светите Ви молитви винаги с нас. Амин.

Хаджи Георги, монах

Света Гора Атон, Кераси

15 април 1872 г.

 

ДУХОВНИ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ НА СТАРЕЦА ХАДЖИ ГЕОРГИ

Ако всички ние имаме свещен дълг да помним и да благодарим на нашите предци, защото сме им много задължени, то още повече е нужно да помним своите свети духовни предшественици, които ни помагат със своето дръзновено застъпничество пред Христос! Затова би било добре да споменем духовния отец на стареца Хаджи Георги – отец Неофит, и духовния отец на самия отец Неофит – стареца Авксентий.

Отец Неофит Караманлис, когато бил още дете и живеел в Кесария, слушал за Света Гора и в детската си простота мислел, че монасите пустинници ядат, когато чуят да звъни камбанка от Небето. И той решил да им подражава. Стоял и чакал, кога в деветия час ще зазвъни камбанката, камбанката звънвала и тогава той сядал и ядял. Той дълго следвал това правило, до осемнадесетгодишна възраст, докато отишъл на Атон и приел монашески постриг от стареца Авксентий в Кавсокаливия, а след това ревностно се подвизавал осемдесет и осем години.

Епископ Порфирий Успенски, тогава още архимандрит, посетил отец Неофит и разговарял с него. Той написал следното:

Отец Неофит е роден и израснал на Изток. Той отдавна се подвизава тук, заради собственото си и на другите хора спасение. Той е духовник, и при него се изповядват монаси от пет манастира и архиереи, които живеят на Света Гора. По думите му, монасите в общежителните манастири се причастяват често със Светите Тайни, но без строг пост. Този дух не се харесва на отец Неофит. Той е строг човек. Направиха ми впечатление думите, казани от свети Йоан Златоуст, че причастяващите се с Тялото и Кръвта Христови трябва да бъдат по-чисти от слънчев лъч. Помолих моя събеседник да каже нещо за духовна полза. Той ме погледна с проницателните си очи и каза:

- Имай страх Божи и въздържание.

- Амин - отговорих аз и попитах за живота им тук.

- Имам десет послушници - каза той.- Те никъде не ходят. През деня работят в градината и на лозето, нощем правят много земни поклони, всеки отделно. Онези от тях, които обичат повече поклоните, се освобождават от работа. Задоволяват се със суха храна. Причастяват се веднъж седмично, след изповядване на помислите и разрешителна молитва.

Съврeменниците на стареца духовник отец Неофит били убедени, че той е свят пред Бога. Предсказал деня на смъртта си четиридесет дни преди това. Прочел Евангелието и Псалтира, сам си изкопал гроба, причастил се със Светите Тайни, благословил послушниците, прекръстил се и мирно предал душата си на Господа.

Починал през 1860 г. на сто и шест години, осемдесет и осем от които прекарал на Атон.

За стареца Авксентий, духовния отец на стареца Неофита, отец Германос Хаир пише следното:

По-рано в скита на Кавсокаливия живееха достопочтени старци, подобни на древните велики отци, покрай които, казвал старецът, аз и всички братя от скита минавахме с голямо благоговение и страх. Те стояха на всенощните бдения като непреклонни стълбове, гледайки надолу, в пода на храма. В църквата имаше много такива старци. Всички те бяха мълчаливи, не празнословеха, говореха малко дори за необходимото, когато беше подходящо. Спазваха точно уставите на духовния живот.

Сред тях особено сияеше с живота си старецът монах Авксентий. Той беше като звезда сред всички тези старци подвижници. Живееше в килията „Св. великомъченик Георги. Имаше един глинен съд, където вареше растенията, събирани от него в пустинята, и само с тях се хранеше. Понякога ядеше хляб, и нищо повече. Старецът Авксентий живя в скита близо шестдесет години. След неговата смърт остана послушникът му отец Неофит "Караманлис", който умря през 1860 г., беше на сто години.

А след отец Неофит Караманлис, в Кераси на Атон просия като утринна звезда послушникът Хаджи Георги! Велик подвижник и постник. Името му се прослави и стана нарицателно:

„Той е като Хаджи Георги, - казваха за големите постници.

Да бъдат с нас неговите свети молитви.

Амин.

 

ДУХОВНИ ЗАКОНИ

У някои хора може да възникне въпросът защо Бог допуска праведни хора, такива като Хаджи Георги, чиято душа била чиста от детинство, да страдат от нещастия, клевети и пр. Затова реших да напиша, каквото чувствам.

Разбира се, Божиите съдби са бездна; но една от причините, която ми идва на ум, може да бъде и следната. Ако Бог не допускаше да бъдат несправедливо оклеветени някои праведници, тогава как биха могли да се оправдаят неправедните хора, които от гордост не могат да признаят собствените си недостатъци? И земята не ги търпи, и бесовете търсят случай как да ги доведат до отчаяние, за да посегнат на себе си и да отидат в преизподнята. Но за да не погине и една дори най-слаба душа, великата Божия любов допуска праведниците да бъдат несправедливо обвинявани и обсипвани с клевети, но в края на краищата истината излиза наяве.

По такъв начин Бог помага и на нас да имаме винаги добри помисли, ако чуваме лоши думи по адрес на нашия ближен, и се питаме: „Това не е ли клевета?“ Тогава и виновните се утешават, постепенно започват да чувстват собствената си вина, собствената им съвест ги изобличава и те се поправят, ако, разбира се, в тях има добро произволение.

Казано по-просто, понякога Бог облегчава тежестта на виновните поради това, че праведниците са несправедливо обвинявани.

Разбира се, несправедливо пострадалите хора са най-любимите Божии чеда. Но според мен те самите не мислят така. Обратно, мислят, че и те биха могли да се окажат сред виновните, ако Божията благодат ги изостави, и дори да се окажат в затвора, и да се измъчват от угризения на съвестта. А сега те, като несправедливо пострадали, имат в сърцето си Христос, Който е пострадал несправедливо, и се радват и в затвора, и на мястото на изгнанието, сякаш са в рая, защото където е Христос – там е и раят.

Праведниците, имайки благородна любов, не чакат небесно въздаяние за доброто, което правят на ближните, защото те са Божии деца, и се трудят в своя дом, Христовата Църква, от любов и добра воля.

Ако човек хубаво си помисли каква душевна полза и какво вътрешно наслаждение усеща той още тук, в този живот, от едно малко добро дело, което прави на ближния си, тогава не би очаквал благодарност, а сам би благодарил на този, на когото е направил добро. Понеже веселието, което усеща душата, и радостта, която чувства сърцето на милостивия човек, дори за парчето хляб, дарено на сирак, не може да даде на сърцето нито един, дори най-великият лекар кардиолог за каквито и да било пари на света.

Такава именно радост чувстват в душата си християните, които се подвизават, трезвени са, бдят, молят се и постят. А онези, които ядат, каквото искат и когато искат, пият вино и стимулиращи напитки, нямат никакво понятие за тази радост.

Разбира се, както казах, Божиите деца се трудят не за небесно въздаяние и не за да изпитат в този живот духовни радости. Бащата не плаща на децата, защото цялото Негово състояние им принадлежи.

Друг въпрос е с какво Бог, като добър Баща, ще поиска да награди Своето чедо в този живот и в бъдещия.

Работещият за заплата е наемник; и който се отдалечава от греха от страх от мъченията, се грижи за себе си.

И това е добре, но тук няма благородство. Понеже след тази велика жертва, която принесе Христос заради нашето изкупление, ние трябва на драго сърце да се стремим да не се окажем в ада, за да не Го опечалим, виждайки страданията ни.

Такава любов към Христос са имали светите отци на нашата Църква. А при мнозина от нас любовта е бедна и евтина, защото в края на краищата евтината любов не стига по-далече от освобождаване от адските мъки. Такъв тип любов е съединена с безверие: и в този живот човек да се наслаждава на всичко, което е възможно, и в бъдещия да не се лиши от рая.

Ако Христос ни кажеше: „Деца мои, раят е препълнен, няма място за вас“, тогава някои от нас биха почнали да Му говорят дръзко: „Защо не ни каза това по-рано?“ Други, без да губят време, биха побегнали по-скоро, за да се забавляват във всеки един миг и не биха поискали да чуят нищо за Христос.

Но децата Божии, у които има любов и усърдие, с благоговение биха казали така на Христос: „Не се притеснявай за нас, важно е, че раят е пълен. Само това предизвиква у нас такава голяма радост, сякаш ние самите се намираме в рая!“ И по-нататък биха продължили усърдно духовните си подвизи, както и по-рано, заради Този, Когото са възлюбили с чиста любов.

И Христос, Който целият е Любов, ще пребивава в чистите им сърца, както е пребивавал в святата Плът на Пречистата Дева.

Такива примери, като примерът със стареца Хаджи Георги, когато Бог допуска да страдат праведните хора, силните, и да поемат върху себе си тежестта на виновните и слабите, помагайки по такъв начин на ближните си, разбира се, са редки. Само в такива случаи може да се каже, че това става по „Божие допущение“, а не когато ние сами ставаме причина за изкушения, понеже тогава сами даваме място на лукавия. Тогава действат духовните закони: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен“.

Според мен, духовните закони действат така:

Колкото по-високо се хвърли един предмет, с толкова по-голяма сила гравитацията ще го притегли надолу, той ще се удари в земята и ще се разпръсне (естествен закон).

Колкото повече човек се превъзнася, толкова по-силно ще бъде духовното му падение, и той ще се съкруши в съответствие с висотата на своята гордост. Изключение прави, когато гордостта на човек надмине човешката и достигне демонична степен. Тогава духовният закон не действа върху него в този живот, а се сбъдва словото на апостола: „А лукави човеци и измамници ще напредват в злото, като заблуждават и биват заблуждавани“. На ако човек веднага разбере превъзнасянето си от гордост и смирено помоли Бога за прошка, тогава грижовните Божии ръце ще го подхванат с радост и меко ще го спуснат долу така, че падането ще бъде дори незабележимо, без съкрушаване от падението, понеже съкрушението вече се е извършило в сърцето чрез покаянието.

Същото става и с човека, който е ударил с нож другия. Ако той се покае искрено, със съкрушение, Благият Бог не допуска в този живот той да се разплаща за греха си с рани, защото сърцето на каещия се човек е вече уязвено от угризенията на съвестта и страда. Тогава Бог, като любещ Отец, вместо рани ще му даде утешение, ще излее балсам върху страдащото му сърце.

Но ако самият съгрешил, поради голяма ревност започне настойчиво да моли от Бога да понесе в този живот наказание за своето прегрешение, макар Благият Бог да му е простил и той да е оправдан по духовния закон, Господ ще изпълни настойчивата му молба, но едновременно с това ще му приготви и нетленен, Небесен венец.

Така и който спазва Божиите заповеди и моли от Бога, като дар, сам да пострада за прегрешенията на своите ближни или да приеме върху себе си нечия болест, такъв става много близък на Христос, и Господ твърде се умилява, виждайки благородната любов на своето чедо. Бог му дава да страда за прегрешенията на ближните и допуска изпитания в живота му, по настойчивата му молба. Едновременно с това Той му приготвя като награда брилянтен венец, с който се увенчават мъчениците, тъй като много хора, които съдят „по външност“, го осъждат, мислейки, че Бог на наказва за прегрешения. В действителност обаче такъв човек подражава на Христос и заради своята любов към ближните действа като направен от чисто злато духовен громоотвод.

Съдбите Божии са бездна. Има хиляди примери с пророци и светии Но главното е, че в Своите съдби (решения по духовния закон – б.пр.) Бог се променя, ако хората се променят.

Следователно, духовните закони се различават от естествените закони, защото в духовните закони участва сърцето, и тук човек има работа със своя Творец, Многоблагоутробния, Многомилостив Бог.

Тоест, когато непослушното дете се осъзнава, кае се и започва да се терзае от мъките на съвестта, тогава Отец го прегръща с любов и го утешава.

Значи, Отец винаги наставлява чедата с любов.

Неговата цел е чедата да се осъзнаят и да се обърнат към Него. Той съди не със злоба и не по законите на човешката справедливост, а по законите на Божествената доброта и всичко върши заради доброто на Своите деца, за да се спасят и да наследят Неговото Небесно Царство.

Да действа Благият Бог, както Нему подобава, да не поменава нашия ропот и недоволство, само и само хората в цял свят да се спасят!
Амин
.

 

ПОСЛЕСЛОВ

Добрият Бог да упокои душите на всички благочестиви старци, които пазеха в чистата си памет много спомени за подвижническия живот на преподобния отец. При произнасяне на името на Хаджи Георги очите им се напълваха със сълзи.

Да упокои Бог и душите на всички благочестиви гръцки и руски поклонници, които бяха записали думите на преподобните отци, Христови подвижници, усърдно подвизавали се с добрия подвиг в градината на Пресвета Богородица, и за полза на вярващите, са направили известни великите им дела на страниците на християнските списания.

Да възнагради Христос и всички тези благочестиви хора, които ми помогнаха според силите си, като отец Антоний Карулски и други. Те ми дадоха значителен материал за стареца на руски език, който с голям интерес преведоха на гръцки отец-дяконът Филотей от манастира Григориат и г-н Йоанис Тарнанидис с помощника си г-н Апостолос Каруляс.

Благодаря също и на сестрите от манастира „Св. апастол и евангелист Йоан Богословв Суроти, които в тази книга, както и в други, поправиха правописните ми грешки.

Моля прошка от благочестивите читатели за всички недостатъци, които има тук. Молете се по застъпничеството на преподобни Георги да поправя духовните си грешки и да се спася.

Амин.

Разбира се, аз нямах намерение да издавам това малко житие. Искаше ми се просто да подредя материала, който се беше натрупал при мен, да го събера в една тетрадка и да го оставя за тези, които ще дойдат след нас.

Дързост е, че аз, неграмотният, се захванах за перото. Но мисълта за стогодишния юбилей от времето на преставяне на светия отец не ми даваше покой, така че през 1986 г. все пак се наложи това житие да бъде напечатано.

Светите молитви на преподобния старец Георги (Хаджи Георги) да бъдат с нас!

Амин.

Със съкращения от книгата: Старец Паисий Святогорец. Афонский старец Хаджи-Георгий. 1809 -1886. - М.: Святая Гора, 2009