290044.p Всемирното Православие - УПОКОИ СЕ В ГОСПОДА АРХИМАНДРИТ АДРИАН (КИРСАНОВ) - ПОСЛЕДНИЯТ ОТ СТАРЦИТЕ ОТ ПОКОЛЕНИЕТО НА О. ЙОАН КРЕСТЯНКИН  В ПСКОВСКО-ПЕЧЕРСКИЯ МАНАСТИР28 април 2018 г., в дните на Светлата Четиридесетница, през която се поздравяваме с Христос Воскресе!, на 97-годишна възраст в Псково-Печерския манастир се престави в Господа архимандрит Адриан (Кирсанов). Той е последният от плеядата велики духовници и старци, подвизавали се в Псково-Печерския манастир от втората половина на миналия век.

Царство Небесно и вечна памет на Божия архимандрит Адриан!

В своя бестселър „Несветите светци“ и други истории авторът епископ Тихон (Шевкунов) е отделил специално място на архимандрит Адриан в главата „Заклинателните молитви“. В негова памет предлагаме част от този откъс:

„Само веднъж съм присъствал на екзорцизмите на наместник Адриан, но това ми бе повече от достатъчно. В препълнения храм се разнасяха отчаяни и в най-буквалния смисъл нечовешки викове. Хората ревяха, блееха, скимтяха и кукуригаха. Други ругаеха тъй, че ми идеше да си запуша ушите. Някои се въртяха като пумпали и се катурваха с все сила на земята. При това се виждаше, че самите те ни най-малко не са го очаквали. Един интелигентен мъж с уплашено до смърт лице се носеше из храма, грухтейки като глиган, и се отпусна изнемогнал върху пода едва след като насила го доведоха при свещеника и поръсиха със светена вода.

Екзорцизмът е особен молебен, последование за изгонване на бесове. За това, което става там, е страшно и да се говори, а още по-страшно е да присъстваш на подобни неща. Как отец Адриан издържаше всичко това, не знам.

Монашеския си път отец Адриан е започнал в Троице-Сергиевата лавра. Там той също се е занимавал с екзорцизми в някаква отдалечена от туристическите маршрути църквичка. Казват, че веднъж в манастира дошли високопоставени държавни служители и за зла беда поискали да огледат всички забележителности, без изключение. В това число и храма, от който се носели странни викове.

Нямало що да се прави, и монасите ги довели в църквата, където пелтечещият и някак съвсем раздърпан отец Адриан тъкмо прочитал заклинателните молитви. Екскурзиантите се вцепенили, виждайки проснати на пода хора, крещящи с дивашки гласове. Но представете си състоянието на високопоставените гости, когато една от дамите в делегацията, отговорна държавна служителка, взела да мяучи като разгонена котка, затъркаляла се по пода и накрая завикала такива непристойности, че и обръгналите на всичко мъже били потресени.

Впоследствие тази дама дошла отново в Лаврата. Но сега вече сама. Намерила същия този отец Адриан и му задала само един въпрос: какво всъщност се е случило с нея?

Отец Адриан, този простичък човечец, ѝ отговорил простичко:

-      В теб има демон. От него са ти проблемите.

-      Но защо именно в мен?! – възмутила се дамата.

-      А, за това вече ще си го питаш него, а не мен! – и отец Адриан мушнал пръст в иконата на Страшния съд, право в изображението на рогато, омерзително същество.

Но виждайки колко пребледняла е неговата посетителка, побързал да я успокои: - Бе недей да се тормозиш толкова. Може би Господ го е допуснал, за да те доведе по този начин до вярата.

Отец Адриан се оказал пророк. Дамата започнала да идва в Лаврата, изповядала всичко, което била извършила през живота си, причастила се и пристъпите на беснуване повече не се повторили. Скоро отец Адриан ѝ казал, че повече няма нужда от екзорцизми: вярата в Христа, животът по Божиите заповеди, участието в църковните тайнства – всичко това пропъжда всичко нечисто от човешката душа.

Но самият той започнал да има неприятности, защото дамата не криела новото си отношение към вярата. Станал голям скандал и под натиска на властите наместникът на манастира отпратил отец Адриан далеч, в провинциалния Печорски манастир, за да могат отговорните съветски другари да си идват спокойно на екскурзии в Троице-Сергиевата лавра, да си пийват ликьорче с отец иконома и да разсъждават дълбокомислено за това, че „има нещо в тази Църква“.

+   +   +

Но да се върнем на екзорцизмите. Много години по-късно лекари психиатри ми разказваха как хората в дореволюционна Русия са различавали психично болните от обладаните от демон. Лекарите използвали прост метод: слагали пред болния няколко чаши с обикновена вода и една с богоявленска вода. Ако пациентът спокойно пиел от всички чаши, изпращали го в болница. Но ако отказвал да пие от чашата със светена вода, започвал да буйства и да изпада в несвяст, то това вече била работа за екзорцист.

Екзорцизмът, или изгонването на бесове, е не само неспокойна, но и твърде опасна работа. За да се убеди човек в това, е достатъчно да посети поне веднъж подобен обред. Впрочем всичко това е валидно за истинския екзорцизъм. Защото, без съмнение, на такива ритуали присъстват нерядко и симуланти, истерици или наистина психично болни хора. Но има и особено отвратителни случаи – игра на „екзорцизъм“ от страна на „изцелител“. Слава Богу, това не се среща често. Св. Игнатий (Брянчанинов) е писал за подобни субекти: „Душепагубно актьорство и най-печална комедия са старците, които се нагърбват с ролята на древните свети старци, без да имат духовните им дарби“.

Бесовете са като паразити в душата на човека. Той може да не знае нищо за тях, дори да не вярва в тяхното съществуване, но те неизбежно паразитират в душите и - незабележимо за своите стопани – управляват техните мисли и постъпки. А пък онези дори не разбират защо с тях се вършат странни, опасни и нелепи неща и защо целият им живот се превръща в скачане от една грешка на друга. Църквата има всички възможности да поправи подобни съдби. И все пак проблемът е там, че човек може да се излекува само като промени самия себе си. Молитвата на свещеника е действена помощ, но тя е само вид помощ.

Разбира се, не всички свещеници са способни да извършват ритуала по изгонване на бесове. Отец Адриан беше едва ли не единственият през 80-те години, който се нагърбваше с тази работа. Май имаше още един, отец Василий във Васк-Нарва в Естония.

Архимандрит Йоан (Крестянкин) се отнасяше скептично към тази практика. Не защото я смяташе за нещо неправилно, а защото беше убеден: тъмното въздействие на духовния свят трябва да се лекува с лично покаяние, участие в църковните тайнства и дейно изпълняване на Христовите заповеди. Той не отричаше ползата от молебените със заклинателни молитви, но скърбеше, че онези, които посещават екзорцизмите, искат да се излекуват, без да са положили собствен труд. А такива неща в духовния живот не се случват.“

Из „Несветите светци“ и други истории, изд. на Подворие на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил в гр. София, 2013 г.