Владика Евсевий и отец Адриан (вдясно)

Защо властта се страхуваше от отец Адриан?

Евсевий, митрополит Псковски и Порховски:

– Архимандрит Адриан беше съвременен подвижник, изповедник във времена на богоборчество и ежби за власт. Познавахме се повече от 60 години. През 1957 г., когато той беше подстриган за монах, а аз постъпих в Московската духовна семинария, ние се срещнахме за първи път в Свeто Троице-Сергиевата лавра.

От този момент нашето духовно общение никога не е прекъсвало.

В живота си той беше приел Христовото иго и вървеше по този път със смирение и кротост, по примера на Христа: Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29).

Отец Адриан беше взел пример от Самия Господ, подчини се на Неговия глас и Го последва по пътя на кротостта и смирението. Верен на Христос и Неговата свята Църква, той беше приел в своя живот специален кръст – да бъде молитвеник и изповедник, като обръщаше към Бога, отстояваше и утвърждаваше светата православна вяра, укрепяваше вярващите със своята чиста молитва и с добротата на отческите си думи.

XX век беше сложен. Нашата Църква беше подложена на репресии и гонения, преследван беше и отец Адриан. Той винаги говореше открито, увещаваше, убеждаваше, в това число и силните на деня.

Когато го питали:

– Вие изповядвате? И гоните бесове?

Той със смирение потвърждавал:

– Да, това правя.

Имаше тогава и един своего рода антирхист – човек, близък до властта, невярващ и далече от Църквата. Тогава съветската власт на земята своя си рай изграждаше, както се шегувахме, то и названията на институциите и учрежденията все такива им бяха: райсъвет, райизпълком и т.н. Та този безбожник попитал отец Адриан:

– А Вие и мен ли ще отчистите?

– Ще Ви отчистя, – отговорил му той.

Не след дълго отец Адриан бил, меко казано, преместен, а всъщност отстранен от Свeто Троице-Сергиевата лавра и отправен в изнание в Псковско-Печорския манастир.

Но и там към него се стичаха хора, търсещи истинските неща, а не фалшификати. И кога явно, кога тайно те успяваха да се доберат до него, а това тогава съвсем не беше лесна работа.

Неговата молитва, кротката и тиха изповед са помогнали на мнозина да се укрепят във вярата си, да се борят с несгодите, с нападките и най-разнородните връхлитащи ги изпитания.

Помним го винаги кротък, тих и смирен, с детска усмивка, утешаващ своя събеседник. Със своята тихост и всеопрощение той остави светла диря в паметта и сърцата на тези, с които беше близък и с които имаше духовно общение.

Архиерейският живот също не е лек, и аз съм благодарен на Бога за това, че когато ме назначиха на Псковската катедра, бях утешен от старците: и протойерей Николай Залитски, и архимандрит Иоан (Крестянкин), и отец Адриан.

Вечна им памет!

Среща със старците – това беше личен опит на богообщение за всеки от нас

Игумен Хрисант (Липилин), килийник на стареца Адриан

– В продължение на 30 години, започвайки от 1964 г., отец Адриан по благословлението на стареца на Лаврата архимандрит Кирил (Павлов), извършваше по един или два пъти в седмицата молебен за прогонване на зли духове. Самият аз един път бях свидетел на такова изгонване на демон, както и на пълното изцеление на страдаща жена само с произнасянето на три думи от подвижника. Впоследствие архимандрит Софроний (Сахаров) в писмо до отец Адриан през 1993 г. сравни това наистина жертвено, рядко църковно служене с „проливане на кръв”; една година преди това в кореспонденция между тях той беше посъветвал батюшката да остави това тежко, понякога непосилно, изпълнено със скръб и изключителен подвиг деяние.

В представите на мнозина този подвиг се свързва с върховете на духовното тайнознание, а в същото време отец Адриан беше съвсем прост, обикновен човек. Колкото всъщност обикновен е бил и батюшката Йоан (Крестянкин), но той навремето е учил в Московската духовна академия, само дисертацията си не успял да защити – арестували го. А отец Адриан бил по професия ковач. Когато се обръщах към него с въпрос, който беше достатъчно сложен, касаещ например нещо специфично от сферата на догматиката, отец Адриан ми казваше така:

– Ти сега иди при Иван, а аз ще се помоля.

Достатъчно беше да отида веднага, и резултатът надхвърляше всичките ми очаквания!

Общуването с тези, както биха казали, прости, обикновени хора, ни убеждава в това, че основното, което отличава старците, е техният живот в името на другите. А да се научи това е възможно, но само вървейки по кръстния път на страданието.

Подобно на отец Йоан (Крестянкин), който постъпвайки през 1967 г. в Псковско-Печорския манастир, вече бил пречистен от понесените страдания, от изпочупените пръсти на ръцете по време на разпитите, както и в лагерите, където не малко е претърпял, така и отец Адриан още в детството си опознал и глад, и бедност, затова в силата на неговия молитвен подвиг – гоненето на бесовете – постоянно беше изложен на гонения от всички страни. През 1975 г. той беше принудително изселен от родната Свeто Троице-Сергиева лавра в Псковско-Печорската обител.

Архимандрит Теофан (Малявка) веднъж се пошегувал:

– Печорския манастир изгнаниците го съсипаха.

Известните в света старци, сред които беше и отец Адриан, привличаха хората към обителта. Срещата със старците – това е винаги, а понякога е и първият, разкриващ се пред човек личен досег с Богообщението.

На Бог е угодно така да привлича хората към Себе си – от сърце към сърце. Това нормално състояние на чистота, която виждаме в старците, става достъпно за всеки от нас. Старците са живите свидетели, че Господ очаква това от нас.

Обичайно, стичащите се към старците хора, не са склонни да се замислят с какви усилия и трудове е постигната от подвижниците тази чистота, която те с такава щедрост поделят с другите. На нас просто ни е приятно и добре да се подкрепим с тази сила, която излъчват, но невидими и скрити остават страданията, благодарение на които са се пречистили техните сърца, и са се осветили мислите и думите им.

Още повече, че щом получим търсения отговор, ние веднага забравяме за непостоянството си и неприлагането от самите нас на вложения смисъл в думите на апостола: …и вие сами бъдете свети във всичките си постъпки ( 1Петр. 1:15).

Какво беше разкрито на отец Адриан

Архимандрит Адриан (Кирсанов)

Рожия рабиня Людмила, една от помощниците му:

– Случваше се, отец Адриан да ме благославя и така: „Не се показвай!” – което означаваше, че подписвайки се някъде, дори фамилното си име не трябваше да разкривам.

Познавам батюшката от 1982 година. Помня, тръгнах аз, младо момиче, в Естония за модни дрешки, а тогава дефицит имаше за всичко, и ето че се оказах в Печори. Едва се бяхме запознали с отец Адриан, а той направо ми заяви:

– Оставай! – и това е всичко.

– Батюшка, как така – оставай?! Та аз съм на работа там.

– Е, ти поживей-поживей…...

И аз поживях, докато ми свърши отпуската.

– Е, поживей още малко тук – не благославя.

И така, от неделя до неделя, измина още един цял месец. Отивам аз все пак един ден при отец Адриан в храма „Успение Богородично”, спомням си, че тогава там имаше само една икона – на Спасителя.

– Батюшка, трябва да замина!

– Ще тръгнеш, и там ще отидеш – и посочи надолу.

„Къде там?” - недоумявах аз, едва бях минала 20-те.

Изпратих телеграма на мама: „Оставам тук, изпрати ми нещата.”

Мама веднага се втурна :

– Дъще-е, мислех си, че умираш, а ти нещата си искаш!..

Самата тя тогава беше в тайно монашество, още на 35 години в Почаево отците я бяха тайно подстригали.

А всъщност работата беше в това, че преди това там, където работех, се бях сериозно натровила – станала беше някаква авария с изпускане на газ. Така че я карах едва-едва. Затова и мама казваше „умираш”. Въпреки че тук, в Печори, между другото, ведната ми стана по-леко, но аз така или иначе все още нямах никакви сили.

Излизам някак си от храма, а там беше иконата на Успение Богородично. Гледам стои отпред отец Адриан. Обърна ме той към иконата и ми говори нещо обнадеждаващо.

– Батюшка, какво говорите? – произнасям със съмнение – Та аз и краката си с труд движа.

– Ще те изцеля – и отново насочва поглед към иконата.

„Как ли пък ще стане…То, лекарите не помогнаха, та той ли ?”

– Ще те изцеля – повтаря той и сочи към иконата на Пресвета Богородица.

Моденската икона на Божията Майка

„О! –мисля си аз за батюшката. - Е, нека пък опита…”

– След месец ще тичаш…

„Е, да, да разбира се…” – не ми дават мир една след друга мислите.

А, между другото, Моденската икона на Богородица той обичаше най-много. Вероятно именно в този образ Пресветата Богородица му се беше явявала.

Тогава аз живеех на квартира, при хазайка, а там – дечурлига, колкото искаш, а и всички трябваше да се хранят. Често се случваше да ме изпратят в гората за гъби. Веднъж се изгубих, а как само намерих пътечката отново – а тя и стръмна, и нанагорна – а аз от радост, че съм я намерила се затичах по нея. Тичам и крещя: „Царю Небесни…” – аз тогава само тази молитва и знаех. И както казах „Амин”, изведнъж се опомних: „Не е за вярване, та аз тичам!”

Отивам в храма, а там батюшката изповядва. В същия миг спира, обръща се и високо произнася:

– Людмила дойде!

Всички се втренчиха в мен, почувствах се неловко. И плахо пристъпих.

– Е? Дотича ли?! – и направо ме обгърна през раменете, както едва бях влязла.

– Не е точната дума, – дори някак не се учудвам откъде знае той – Долетях!

– Аз нали ти казвах!

Но по-късно аз така или иначе отвреме-навреме все опитвах да се откъсна от Печори. Това вероятно е било дело на врага, да отблъсква от пътя на спасението.

– Заминавам – спомням си, че отидох при батюшката и го изправих пред решението ми.

– Как така заминаваш? – и той също ме изправя пред следния факт. – Ще плача.

– Вие няма да плачете, но аз все пак си тръгвам.

Той седеше и мислеше, мислеше…

– Искаш ли да ти подаря една моя фотография?!

„Не ми трябва нищо, аз все едно - заминавам.”

Същата снимка, една от купчината еднакви фотографии.

А вместо това отговарям:

– Искам. Само че вие ще ми подарите сега една такава снимка… Така че по-добре, не трябва!

– Защо?

– Тук се нагледах да ви виждам такъв сериозен, а сега и у дома този ваш строг поглед от стената да ме укорява…

– Ще ти подаря една такава, на която се усмихвам! – опитва се да маневрира той. – Веднага ще ти намеря!

Изсипва купчината на масата и започна да избира:

– Ето тук, усмихвам ли се?

– Не, – отговарям аз.

– А ето тук?

– Също не...

– А тук?..

Гледам и разбирам, че държи купчина еднакви снимки и всъщност ми показва едно след друго копия на една и съща фотография.

„Господи, – мисля си, – какво изобщо правя? А батюшката ги прехвърля пред мен - тук съм така, тук съм инак..”.

– Ето тук – съгласявам се аз на поредното копие - се усмихвате. Хубава снимка, дайте ми нея.

Така и остана. Ето тази снимка и досега виси на стената.

Случваше се и това, решавам тихичко да се измъкна, куфарът ми е приготвен, и изведнъж се появява неговият съкилийник:

– Батюшката те вика.

А аз дори не се канех за благословение да отида … И веднага нещо в мен прещрака: „Защо ли ме вика точно в този момент?”

– Отивай-й-й! – досети се навярно за причината на моето стъписване и съкилийникът му.

„Добре - мисля си аз – защо трябва сега накрая да обиждам батюшката”.

И отивам:

– Людмила, за къде си се приготвила?!

–Отивам да се видя с брат си…

И той така, помисли-помисли, пък навярно реши и той да не ме обижда:

– Не заминавай никъде, върви…

Не ме благослови, но не ми се и накара…

Един път си спомням, всичко ми беше дошло в повече, и ми беше обидно, ама много обидно. Седя до печката в Успенския храм, хванала съм с ръце главата си и мисля: „Дори при батюшката няма да влизам. Нека всички си отидат, тогава и аз ще си тръгна…” И в същия момент някаква особена тишина настана… „Какво става – мисля си – всички млъкнаха?” Повдигнах глава, отворих очи и какво да видя – пред мен ботинки. Батюшката стои. А хората около мен се насъбрали и гледат.

„Господи, помилуй”.

– Батюшка, благословете...

След това, когато имаше тежки моменти, си казвах: „Край, повече не мога!” – и веднага си спомнях тези ботинки, и дотам: оставах.

Спомням си, с неговата благословия си бях купила къщичка, тук, в Печори. Той дойде, седна и каза:

– Тук е като в рая.

Често напомняше:

– Трябва да имате вяра! Да вярвате!

Благославяше да се ходи на служба всеки ден, и сутрин, и вечер.

Спомням си, живееха тук майка и дъщеря, и двете бесновати. Батюшката ги беше благословил постоянно да са в храма и сам ги изповядваше. Майката много старателно се готвеше за изповед, записваше си греховете, а ето че веднъж си забрави „пищова” у дома.

– Ти докато си пишеше греховете, аз всичките ги прочетох – каза батюшката и веднага я покри с епитрахала.

На практика той живееше в два свята: в този, и в духовния.

Отец Зинон (Теодор) разказваше, как един път заедно с батюшката тръгнали от Николския храм към Михайловское. Покрай тях минавала група чужденци. В този момен отец Адриан силно, ясно и отчетливо казал нещо на арамейски. Една жена от тази група се обърнала и му отговорила, също на арамейски. Отец Адриан махнал с ръка: е, както искате. И жената продължила по пътя.

Отец Зинон веднага попитал батюшката:

– Какво става?

– Ето това става, върви жената, а с нея и бесът, този, който е бил при Божието Разпятие – до Кръста е стоял. И сега, същият, към нея се е прилепил и по петите ѝ ходи. Аз мислех да го изгоня, но тя не пожела. Е, нека си ходи с него!

Батюшката много обичаше децата. На кого едно бонбонче ще даде, на кого - две, а на някои от тях така се радваше:

– Този е мой! Мой е! – казваше той и му даваше цялата кутийка.

А след време това момче ставаше монах.

За батюшката много от миналото, от невидимото за нас, както и от бъдещето, беше открито и ясно.

Относно методиката, по която се достига съвършенство в Православието

Игумен Августин, катехизатор в Псково-Печорския манастир:

– Отец Адриан беше наистина до толкова обикновен, че днес такива хора, вероятно, вече няма и да има. Могат да се види и чуе в запазените аудио и видео записи как обикновено и непреднамерено, понякога дори и с грешки, говори батюшката.

За първи път в неговата килия попаднах още съвсем млад, едва-едва въцърковен човек, театрал и режисьор. Бях подкован теоретично с всякакви, дори с източни учения, и главно ме интересуваше методиката, по която се постига съвършенство в Православието.

– Молете се! – това беше всичко, което ми каза отец Адриан.

Но тогава тази една-единствена дума се превърна за мен в откровение: искаш да разбереш как да постигнеш съвършенство? – питай Бога! Не знаеш как да стане това – за това и се помоли: Господ да те научи как да се молиш!

Спомням си, че като напълно външен човек, още преди това поклоничество в Псковско-Печорския манастир, аз можех да оборя в спор своя приятел – семинарист, без да имам при това ораторски умения, но въпреки това, вътре в себе си чувствах, че истината е на негова страна…

И ето, че попаднах на беседа при немногословния отец Адриан…

Но не за високопарни думи към него се стичаха хората. Батюшката беше много топъл. Отидеш при него, а той там, в килията, направо като печка те загрява.

Братята се събираха при него в килията му за изповед. По-късно и той при нас се изповядваше, причастяваше се в килията, когато вече беше слаб и болен.

По това време до отец Адриан беше много по-лесно да се добереш, за разлика от отец Йоан (Крестянкин). При батюшка Йоан се стичаше колосален поток от вярващи, пък той беше и по-голям от отец Адриан. Между впрочем, той, основавайки се на натрупания мъдър опит, беше против „гоненето на бесове”.

– Господ и без „гонене на бесове”, – твърдеше отец Йоан, – може да изцелява. Това е просто кръстът, който Господ е дал на този човек и той трябва да го понесе...

Отец Адриан освобождаваше много бесновати. По-късно самият той се увери, че е това било напразно. Лично на мен ми е разказвал следната история.

– Пристигна, –казва той, – при мен една майка заедно с обсебената си от бяс млада дъщеря. А девойката една такава миловидна, стана ми толкова мъчно и започнах усилено да се подвизавам за нея: постех, молех се.

В края на краищата хубавата девойка се изцели… А какво стана после? Минаха година-две, пристига пак майка ѝ, обляна в сълзи:

– Тя не стъпва вече в храма, не се причастява, сближи се с някакъв младеж и отиде да живее с него…

Всичко стана още по-лошо!

– За какво ли я изцелих? – съкрушено се питаше отец Адриан? – Тогава тя поне ходеше в храма, причастяваше… Да, страдаше. Но това е бил нейният спасителен кръст…

Той носеше този страшен кръст

Протодякон Владимир Василик:

Представи се пред Господ архимандрит Адриан. Ние дори не можем веднага да оценим тази загуба. Всъщност, той беше последният от старците, които красяха Псковско-Печорската обител от 70-те до 2000-те години и поддържаше вярващите не само по време на комунистическите гонения, но и в периода на перестроечното безвремие. Господ знае кого и кога да присъедини към Своето небесно войнство. Бих желал да споделя с читателите на сайта „Православие. ру” своите скромни спомени за отец Адриан.

За първи път попаднах в Печори през 1985 година. Това бяха трудни времена, властта всячески се стараеше да ограничи и пресече възможността за общение със старците. И въпреки това вярващите винаги намираха начин да успеят да стигнат до отец Йоан и отец Адриан със своите неотложни житейски проблеми. При отец Адриан водеха десетки болни, бесновати – от хора в преклонна възраст до деца, и той ги „отчистваше” в храма „Благовещение”. Това бяха трудни служби. Бесноватите крещяха, виеха, хапеха, с несвойствени гласове ръмжаха: „Няма да изляза!”, от време-навреме се нахвърляха върху отец Адриан. И всичко това понасяше този вече немлад батюшка, не с богатирско, а по-скоро с подкопано още от войната здраве.

И въпреки това той носеше този страшен кръст, който е по силите на малцина. От тези, които гонеха бесове в Северозапада, мога да спомена още само отец Василий Борин, който служеше в храм Васкс-Нарва (той почина през 1993 г.). При отец Василий бесовете буйстваха и се съпротивляваха още по-неистово: веднъж една бесновата жена, която удържаха двама мъже, беше изтръгната от ръцете им от неведома сила и отхвърлена два метра назад. На следващия ден я видях сред другите поклоници, вървеше, понесла тежка кофа с камъни за строежа на оградата около храма, и пееше „Царице моя, преблага”. Подобни случаи на изцеление, а може би и още по-ярки и впечатляващи, се случваха и при отец Адриан.

Батюшката мъжествено изпълняваше това свое служене почти до средата на 90-те години, когато претърпя страшно нападение от демонските сили. След този случай той изнесе проповед, същността на която се състоеше в следното: „Никого повече няма да отчиствам. Покаяние трябва, а не прогонване на бесове.” И наистина, без покаяние, без дълбоко сърдечно осъзнаване на извършените грехове (или за греховете на свой ближен, ако той не е способен на съзнателна изповед) са безполезни всякакви „отчитки”.

Но независимо от това, почти до самата си смърт, отец Адриан никога и никому не отказваше нито молитва, нито съвет. Лишен от възможността заради болестта си да приема посетители, той писмено общуваше с всеки, който търсеше неговата помощ и духовно напътствие.

Поразително беше, че изпълнявайки това страшно служене, подложен и на такова духовно напрежение, отец Адриан винаги биваше уравновесен, доброжелателен, сдържан и овладяно радостен. Той излъчваше огромна доброта и духовна сила. Към отец Йоан (Крестянкин) напливът от посетители беше огромен, но в отец Адриан липсваше каквато и да било завист или недоброжелателство от тази ситуация. Дори някои от своите посетители, търсещи съвет, той лично отпращаше при отец Йоан. Чувстваше се дълбокото му смирение и удивителна доброта, скрити под външната и привидна строгост.

Неговите проповеди бяха немногословни, дълбоко православни и винаги с практическа насоченост – целящи поправяне живота на слушателите. По преме на литургия в о. Адриан се усещаше не само дълбоката му съсредоточеност, но и удивителна молитвеност, това пълно потапяне в тайнството на Евхаристията. Той просто живееше литургията.

Архимандрит Йоан (Крестянкин)

Затова към усещането на скръб и загуба същевременно се примесва и чувството на радост. Отец Адриан завърши своя тежък земен подвиг и отмина във вечната обител „където няма нито болест, нито печал, нито въздишки, а живот безкраен”. А земната Църква се сдоби с още един молитвеник и застъпник на небесата. За целия свят и за Русия.

Всички ние сме миризливи овчици, които трябва да помнят рая

Раиса Мустафиева, духовно чедо на стареца:

– Батюшката постоянно ни благославяше да се смиряваме. Учеше да мислим за себе си така: „Аз съм миризлива овчица”.

Имаше и други вариации на тази тема: например, „смърдяща“ също може да се добави.

Случва се да отиде някой мъж на изповед и започва да се кае и разкайва, а батюшката изведнъж го шокира, казвайки му:

– Наричай себе си миризлив овен!

– Как така?!– смущава се той.

– Удряй се в гърдите и казвай: аз съм миризлив овен, най-миризливият овен!

Той смиряваше: юристите тук работеха като чистачи. Ето, помагат на бесноватите да им се издействат пенсии, а самите те живеят от труда на ръцете си: така подмятаха отстрани.

–     – Кайте се, кайте се, - неспирно напътстваше батюшката и всичките си беседи свеждаше до това. – Без покаяние няма спасение.

Неговите „отчитки” буквално предизвикваха потрес - когато обсебените блееха, ръмжаха, а един младеж пък буквално като кон препускаше, тропаше и подскачаше – хората, като виждаха всичко това, а много от тях никога не се бяха и замисляли за съществуването на духовен свят, започваха да се каят и се обръщаха към вярата.

Той по някакъв начин умееше да пренася вниманието от външното към вътрешното.

Архимандрит Зинон (Теодор)

Спомням си, тогава живеех при хазайка, а тя някак между другото ми съобщава, че отец Зинон (Теодор) събира ученици: сега, казва, не само монасите ще могат да се обучават в иконопис. А аз по това време завършвах художественото училище и това много ме заинтересува. Тогава отец Зинон често изповядваше и при него можеше да се отиде с молба за обучение. А пък батюшка Адриан, докато аз обмислях такива планове, минава покрай мен и все едно отговаря на мислите ми:

-      – Тогава не е имало икони, а цар Давид така е плакал!

Един вид за мен главното е да се кая, да плача за извършените грехове – явно, не е моя работа икони да рисувам.

По-късно аз никога нищо не питах батюшката по този въпрос, но веднъж на изповед той сам ми каза следното:

-         – Ти икони няма да рисуваш, няма да успееш - и така окончателно ме разубеди.

Това се случваше често: за нещо много важно, за което дори и не си и попитал, батюшката сам, като че ли „в движение”, ти дава отговор.

Ако човек размисля по някои тревожещи го въпроси и не знае дори как изобщо да попита за тях, в това време батюшката започва да отговаря на някой друг, но човекът разбира, че тези отговори всъщност засягат него и неочаквано намира решение за терзаещия го проблем.

Спомням си, че исках да уредя моята няня (леля- б.пр.) в една детска ясла, но се колебаех трябва ли да го направя, или не… Изведнъж батюшката ме приближава и мимоходом ми казва:

– Всичко ще бъде чисто и прекрасно. Отивай!

А аз дори не бях успяла и да го попитам! Но той щом каза това, веднага отидох и написах заявление.

Разбира се, имаше трудни моменти и изпитания.

Някой беше задал въпрос на отец Зинон за отец Адриан:

– Хулят ли батюшката?

– И Господ са хулили, – отговорил отец Зинон.

Случваше се отец Адриан да ни разказва за рая.

– Днес служих с отец Йоан – казва ни той една сутрин, а това беше след като отец Йоан (Крестянкин) се беше вече преставил.

– Как е там при него, батюшка? – подпитваме ние, интересно ни е някак.

– Той там има малка енория. Такава красив-а-а! – усмихва се той и сякаш целият свети.

Мен батюшката често ме приканваше:

– Раят, не забравяй за рая.

Той посрещаше всички като най-скъпи хора

Йеромонах Ион, населник в Псковско-Печорския манастир:

– Стареца Адриан беше строг и благодатен. Беше открит за хората. Същевременно беше вътрешно овладян и сдържан, не допускаше отпускане и размекване.

Още щом пристигнах в обителта, започнах да питам отец Адриан за съвет: как да живея занапред. Той впоследствие беше много радостен от факта, че ме приеха в манастира. Отиваш при него, а той:

– О! Йонушка, ти дойде, драги мой!

Но всъщност той всички посрещаше така. Да даде Бог, така и в рая да ни посрещне.

Спомням си, че той имаше и две духовни чеда – съпружеска двойка. Мъжът се разболял от рак и те и двамата бяха приели монашески обети. Отец Адриан им беше казал:

– След пострижението всичко ще отмине.

И наистина, след като се замонашиха, те отпътуваха в Москва за поредните изследвания, а там новопостриганият чул:

–        Вадим (светското му име) имаше онкологичен проблем, но в отец Николай нищо такова няма.

После те заживяха като брат и сестра и възпитаваха в монашески дух и своите шест деца, родени преди да приемат монашество.

Налагало ми се е да изповядвам и причастявам батюшката; но и само да бъдеш край него носеше такава огромна радост.

Когато отец Адриан се престави пред Господа, аз отидох в параклиса, където беше поставен ковчегът, и се притиснах до него – и усетих как той ме обгърна с такава любов!

Приживе той беше изключително съсредоточен, молитвено устремен към Бога, и винаги проявяваше към себе си такава строгост, а ето че сега – цялата тази негова любов се откри! Явно, се беше срещнал с Господ. И всички ние почуствахме това.

+ + +

Този текст беше за 9-ия ден от смъртта на стареца Адриан – 9 дни, през които душата на всеки човек съзерцава райските обители. Затова за преставилия се пред Господ Псковско-Печорски подвижник си спомнят тези, които тук на земята се чувстваха с него, все едно са в рая. Публикуваме го днес, 6 юни, когато е 40-ият ден от блажената кончина на архимандрит Адриан (Кирсанов).

Молитвите му да имаме!

Още за стареца Адриан (Кирсанов) може да прочетете тук.