ДОСТОЕВСКИ И ВЯРАТА В БОГ

 

За Достоевски въпросът за съществуването на Бог се явява най-важният въпрос в живота на човека. „Въпросът за това съществува ли Бог и въпросът съществува ли безсмъртие са въпроси преди всички останали”, казва Альоша Карамазов.[1] Всеки, който не се замисля върху тези въпроси, е обречен на празен живот, а отговорът му трябва да бъде единствено и само утвърдителен.

Фьодор Михайлович Достоевски (1821 1881 г.)

 

 

Достоевски не вярва в абсолютния атеизъм: „Никой не може да бъде неубеден в съществуването на Бог. Мисля, че дори и атеистите поддържат тази теза.” Отричащите Бог попадат в логическа безизходица рационално да докажат, че Бог не съществува, и не могат, понеже още много неизвестности има на земята. Те ще говорят за злините в Църквата, за противоречията в Писанията, за слабостта на древните хора и за това, че те са измислили Бог за утеха. Атеистът говори не за Бог, а за хората и тяхното несъвършенство и недостатъци. Героят на Достоевски от „Идиот” княз Мишкин възкликва, че колкото повече общува с такива хора и чете техните книги, толкова повече се убеждава в тяхното незнание.[2] Именно затова може да се каже, че и всички произведения на Достоевски са озарени от великата светлина на християнството, и в частност на Православието. Цялото му творчество е едно застъпничество за човека и неговата душа, доведена до богоборство, но позволяваща възлагането съдбата на човека на Богочовека Иисус Христос. Такова едно антропологично съзнание е възможно единствено и само в християнския свят и в историята на християнската епоха. Древният свят не познава едно такова отношение към човека, а християнството обръща именно представата му и прави човека център на света. В някои от записките на Достоевски е открито, че той прави планове да напише книга за Иисус Христос. Книгата не е написана, но цялото му творчество се върти така или иначе около Него, около главната и централна истина на християнството, трагедията от сблъсъка на тази истина с живота, с историята и проблема на злото в света.

На практика във всеки един от героите на Достоевски можем да видим черти, присъщи на Христос: кротост, смирение, любов, безкористност, красота на душата и вътрешното „аз”, духовен израстък. Целият живот на персонажите зависи от решението на религиозните им въпроси, така че вярата се явява основополагащ елемент в романите му. В разрешението им се корени всяко решение на героите за техния живот. Има ли Бог или не? Ако няма Бог, няма и закон, и следователно „всичко е позволено”. Ако няма Бог и закон, то тогава всичко се разделя и в света ще царуват лъжите и егоизма, противопоставяйки се едни на други, нарушавайки свещените традиции, като насърчават „син да желае смъртта на баща си”.[3]

Опитващ се именно да докаже несъществуването на Бог е героят Кирилов. Той причислява себе си към Бог по неволя. В неговата глава за пръв път изплува мисълта: „Ако няма Бог, то тогава аз съм Бог!” Той е готов дори на самоубийство, само и само да докаже своята теза. Според него така всички ще разберат и проумеят, че няма Бог и ще могат да преобърнат историята. Но уви, постъпката на Кирилов отново доказва многовековния опит, че на хора, които се опитват на практика да докажат своите убеждения, се гледа като на полудели, но и с действията си доказва абсолютно противоположното, тоест, че чрез самоубийството си убива единствено и само себе си, а не Бог.

Тук можем да отбележим и една идея, която Достоевски разкрива в романа „Бесове”: „Ако в народите се е запазил идеалът за красота, то те тогава имат потребност от норми, и следователно на тях самите им е гарантирано и по- висшето развитие на този народ”. „Без наука човечеството може да живее – заявява старецът Верховенский от „Бесове” – без хляб, без една такава красота е невъзможно. Това е цялата тайна, това е цялата история.” Възможността за изпълнението на този идеал, според Достоевски, гарантира това, че в света има красота. ”Народите се движат – четем в „Бесове” – сила, чието произхождение е необяснимо и неизвестно. Това е естетическото начало, както казват философите, нравственото начало, както те го отъждествяват – търсене по Бога, както аз просто го наричам”.[4] Достоевски се опитва всячески да докаже колко велика е силната вяра и как тя може да помогне на човека в труден момент.

Едно от централните места в романа „Престъпление и наказание” заема четенето на евангелския пасаж за възкресението на Лазар[5] и безкористното и чисто изповедание на вярата от Соня. Тази вяра и помага да оцелее и при най-голямото и унижение. „Бог прави всичко”, ето защо Той я подкрепя и спасява от лудост, но дава на плахата девойка най-вече възможност да стане опора на човек, който е обезсилен и разрушен от престъпление.

Вярата в Бог, според Достоевски, не е следствие от разсъдения, а силно изначално чувство. Бог се явява на човека и той не е в състояние да Го отрече, но и умът не може и не е в състояние да преодолее опита. Животът предполага присъствието на Бога и Бог (макар тайно и невидимо) е главният герой в творчеството на великия мислител. Той властва над действията и ги ръководи, живее във всеки човек, понеже той или се опитва да се отклони от Него, или се ангажира да бъде ръководен от Него.

Подобен е и въпросът, засегнат в романа „Братя Караманови” – в един кратък, но значим диалог, в момент от развитието на личността, когато тя трябва да отговори на основния въпрос – въпросът за Бога и безсмъртието[6]. Старият Караманов се обръща към двамата си сина Иван и Альоша с въпроса дали има Бог и получава два противоположни отговора. Иван отговаря с не, а Альоша с да. Старият Карамазов счита, че може би Иван е правият и си задава въпроса откога е започнало да се говори за Бог, а Иван добавя, че цивилизацията не би се развила така, ако в нея не се говореше за Бог. Той знае, че само Бог, в Когото той не вярва, може да донесе мир и ред на земята. Без Бог има само хаос и смърт. Иван, който отрича света, както е видно, не иска да отхвърли от него Бога. Подобно на Ставрогин от „Бесове”, той и вярва и не вярва. По-дълбоки са разсъжденията му за това има ли необходимост от Бог и за атеизма. Иван се превръща в един защитник на своето самолюбие и гордост.

Вярата в Бог и Неговото Провидение винаги са поддържали Достоевски в трудни моменти на личния му живот. Възгледите му, като всеки истински християнин, изброяват всички световни ценности, придаващи смисъл на живота и осигуряващи крайната победа на доброто от позицията, че Бог съществува и че е Творец на света и Промислител. За него личността, която може да доведе света до спасение, е личността на Иисус Христос. През целия си живот Достоевски се опитва да разгадае великата тайна на Богочовека. Това искане за „положително красив човек” го занимава постоянно и става основополагаща част в неговото творчество. Христос – Човекът, Който оживотворява на земята царството Божие, възвръща на земята любовта в изначалния й смисъл, състраданието и милосърдието, от които се нуждае цялото човечество.

Бог явява Себе си в човешки образ, според Достоевски, за да изпълни великия нравствен закон, който предполага съществуването на Бог – цел, затворен кръг. Човешкият живот доказва съществуванието на Бог. Човекът отхвърля Бога дотолкова, доколкото той иска да го замени и живее в посока, стремяща се към истината, любовта, красотата, но стремяща се към единната истина, красота и любов, вечни и безконечни. В такъв образ, на стремящия се човек, Бог винаги присъства и именно това присъствие обяснява напрежението, в което персонажите живеят, поставени при крайни обстоятелства. В това присъствие се състои основополагащата идея на християнството. Чрез въплъщението на Син Божий в човешка природа се изпълнява окончателно Божественото откровение и то става оръдие на действие, така че човешката природа да не бъде разединена, а едно в Христа, така че човекът престава да бъде без Бог.

2. Вж.: Лоский Н. О Бог и мировое зло. Москва, 1994, с. 68.


ДОСТОЕВСКИ И ПРОБЛЕМЪТ С ЧОВЕКА

През 19 век на преден план излизат идеите и идеалите за универсалната цел на битието и живота на обществата, основани на абсолютно обективните закономерности в човешката история. Представите за рационалност на вселената, в това число и на обществата, обединяват и идеалисти, и материалисти. Рационализмът става основна теория на социалната идея за революционна промяна на света, а от друга страна – опростено тълкование на същността и предназначението на човека, който в тези теории се е разглеждал като някаква механична част от определена класа, народ, маса. Творчеството на Достоевски става едно явно противопоставяне на това мислене. Собственият му живот го кара да преосмисли своите теоретични виждания за социална справедливост и нейното постигане. За Достоевски търсенето на съвместимост между социалистическите идеи се превръща в трагедия, като в това число влизат марксизмът, социализмът и реализмът. Той разбира, че достигането до примитивна еднопоставеност на революционните програми за преобразуване на обществото се дължи на това, че те не включват в себе си представата за реалните хора с техните потребности и интереси, с уникалността и неповторимостта им и с техните духовни стремежи. Най-вече обаче, че всички тези програми влизат в конфликт със сложната човешка природа.

Пътят, избран от Достоевски чрез житейски повратности, става път на преосмисляне на всички тези теории и една нова гледна точка в отношението човек – общество, като главен приоритет е човекът. Стойността на човешкото „аз” не е толкова в масата от хора и колективното мислене, а в конкретната индивидуалност, в личното виждане за себе си и във взаимоотношенията с другите и обществото.

За да даде отговор на въпроса: „Що е човекът?”, Достоевски прави опити в началото да разбере човека, отхвърлен от обществото. Той не започва своето изследване с най-добрите примери от човешкия род, които се считат за висше проявление на човешката същност и нравственост, а с постижения на живота, постигнати на границата на човешкото съществуване.

Достоевски вижда своето изследване върху хората в два тясно свързани помежду си аспекта: той изучава себе си и се опитва да разбере другите посредством своето „аз”. Той не скрива своята субективност и дори субективизъм. Цялото му дело се крие в това, че той представя този субективизъм като съд на хората и представя пред всички своят ход на мисли и логика, като не предлага толкова резултатите от изследванията за оценка, колкото това, че е прав в своите разсъждения и изводи. Признанието сложността на своето „аз” е неразривно свързано с признанието на сложността на „другия”, какъвто и да би бил той по своята същност, а битието – израз на неяснотата на хората в отношенията им един към друг.[7] Именно в своите творби и философски разсъждения Достоевски се стреми да разкрие деликатността на човешката душа. В съответствие с православните традиции той счита, че човекът обладава една цялост – духовна, душевна и интелектуална, която обаче вътре в себе си съдържа противоречия. По представите на Достоевски човекът е една безкрайна връзка между доброто и злото. Източник на произход на доброто се явява Бог, а източник на произход на злото – човекът. „Злото се крие много по-дълбоко у човека, отколкото ние предполагаме!”, пише Достоевски.[8] Един от най-важните източници на злото в човека е неговото желание и воля или като самият мислител пише, „желанието”, доминиращо над съзнанието. Ето това е вечният сблъсък между желание и съвест у човека, израз на вечната боба между доброто и злото у човека. Това не е случайност, защото всички герои от произведенията на Достоевски са разкъсани между доброто и злото и в неговите романи и разкази няма абсолютно положителни герои.

Хвърлянето на човешката душа между доброто и злото на свой ред е източник на постоянно човешко страдание. Достоевски казва, че страданието и болката са задължителни за широко скроения ум и дълбините на сърцето. Оттук следва да заключим, че светът като цяло е основан на страдание, а страданието е задължителен атрибут от човешкото битие. Мислителят формулира гениалния по прозорливост и парадоксален на пръв поглед възглед, че човек съвсем не е благоразумно същество, стремящо се към щастие, а същество ирационално, имащо нужда от страдание, което страдание е причина за възникване на човешкия разум. Този руски човек (православен) може много по-лесно да понася страданията, отколкото западния (католик или протестант); в същото време той е много по-чувствителен към страданието и състрадателен, отколкото западния.[9]

Защо така е устроен света и може ли всичко това да се промени? Отговор на тези въпроси постоянно търси Достоевски. За него пътят на отговора им не е в това човек да избегне страданията. Човекът, избиращ земния живот и земните блага, сам себе си отдава на злото, и обратно – човек, който достойно понася страданията и продължава напред, търси истината. Това е и основата на едно от най-важните заключения в творчеството на Достоевски: че тайната на живота не в това кой живее, а за когото живее.

За Достоевски е важно и всеправославното схващане за всеобщото възкресение и спасение. Като нарича вярата в безсмъртието „основа на най-висша идея на човешкото битие”, той стига до извода, че „самоубийството при загуба на идеята за безсмъртие става съвършено и неизбежно, дори необходимост за всеки човек, едва-едва издигнал се в своето развитие над скотовете…”. Идеята за безсмъртие – „това е самият живот, живият живот, неговата окончателна форма и главен извор на истина и правилно съзнание на човечеството.[10]

И така човек трябва да намери собствения си път, въпреки страданията и осъзнаването на собственото недостойнство. Главният принцип на живота това е вярата, а после красотата и любовта. Те са скрити в човека, но основният проблем е, че хората не знаят как да ги разкрият в себе си. Чрез устата на стареца Зосима от „Братя Карамазови” Достоевски ни казва, че ако ние успеем да разберем, че животът ни е един рай, то той веднага ще блесне пред нас в своята красота. Именно на него принадлежат и изумителните думи, че „красотата ще спаси света”. За него няма нищо по-високо от красотата, която се разкрива за него чрез човека. Достоевски не съзерцава красотата в космоса, а божественото устройство на света. Оттук – вечното безпокойство и в самата красота. Няма покой у човека. Чрез героя си Митя Карамазов Достоевски разкрива известната истина, че: „Красотата е страшно и ужасно нещо. Страшно, защото е непреодолима, а и не може да се определи, защото Бог е създал само загадки.”[11]

Великият мислител вярва в човека и в това, че той е способен да преодолее злото в сърцето си и избере доброто. Познавайки обаче естеството на човешката душа и знаейки историческия път на човешкото развитие смята, че човекът не е способен сам да стори това. Пример за това Достоевски взема от последното столетие на своето съвремие, където хората избират лекия и лесен начин на живот и вследствие на този пагубен живот се отказват от Бога и обожествяват самия човек. Този път, ярък пример на който става западната цивилизация и нейният културен индивидуализъм, рационализъм и безбожие, установили на земята култа към човеко-бога. За великия руски мислител именно това е пътят за разпространяване на злото у човека и затова е крайно настроен към модния по това време социализъм, в който вижда най-голямо зло: „Социализмът иска да прероди човека, мислейки че чрез промяна на икономическото състояние може да достигне своите цели. Но човек не ще се промени поради външни причини, а не само като промяна на морала.[12] „Именно стремежът на социалистите да унищожат Бог и религията, т.е. силите, опитващи се да преобразят нравствено човешката душа, срещат у Достоевски най-жестока съпротива. След като унищожат Бога, социалистите ще унищожат и самия човек. Именно това е и основата на романа „Бесове”, където Достоевски изразява тезата, че социализмът идва единствено, за да създаде нова и много по-изтънчена система на несправедливостта, нова и много по-зловеща и по-престъпна апаратно организирана система на властта на малка група, деянията на която неизмеримо ще са по-скверни от всички съществуващи до този момент престъпни деяния.

Ф. М. Достоевски изисква дълбока любов към човека. Той е един от най-великите хуманисти, но това съвсем не означава, че той проповядва сладникаво-сантиментален хуманизъм и идеализира човека. Напротив, той е истински реалист и знае най-добре до какви бездни на злото и греха може да се спусне човек. Центърът на човешкото същество е сърцето – „полето на битката между дявола и Бога”. Изходът от тази битка зависи само и единствено от самия човек и не се поддава на научен разчет. В желанието си да съхрани самия човек и личността му Достоевски въстава срещу такива крайности, каквото е самоубийството. За него то е болест на века – вяра в лъжливото и неверието в истината тласкат хората към него. В поученията на стареца Зосима той казва: „Но горко на онези, които сами са се изтребили на земята, горко на самоубийците! Мисля че никой не може да бъде по-нещатен от тях”[13]. В своето творчество Достоевски ни разкрива единствения и правилен път – общението с Бога в името Христово и вяра в безсмъртието на богообразната човешка личност, изповядваща в свръхестествената истина: „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин.” (Символ на вярата, чл. 11-12 член).


ЕПИЛОГ

Светогледът и творчеството на Достоевски са основани върху изключителната му вяра в човека. Достоевски наистина е вървял към вярата в Бог по един твърде тежък път и едва когато е разбрал, че образът Божий съществува във всеки човек, той се е убедил, че има Бог. В това се състои спецификата и необичайността на този път, специфика, която до ден-днешен все още не е разбрана от всички. Съзерцанието на Бога чрез неговото творение – човека, в непостижимата си сложност и максимална свобода на своите прояви способен на изключителни прозрения и на извънредни падения, на бунт срещу Бога, на забравата Му, но и в най-тъмните свои мигновения, заобиколен от непрестанна Божествена любов – това е реалността, която е въплътил в романите си Достоевски, въплътил е тъй, че всеки, който е успял да прочете книгите му, се оказва приобщен към тази реалност – реалността на света, създаден от Словото („В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без него не стана нито едно от онова, което е станало.”( Йоан 1: 1-3) и пресъздадено от словото на Достоевски в неговите романи.

Често възниква въпросът: ако Достоевски е християнски, православен писател, то нима той е закрит за хората с други светогледи и от други конфесии? Да– такива читатели, оставайки си в рамките на своите убеждения, не ще могат да разберат докрай смисъла на неговите произведения. Но колкото по-дълбоко човек разбира Достоевски и прониква в дълбините на неговия свят, толкова повече той става православен – по дух, по светоусещане, а дали след това ще последва конфесионално самоопределение – това е въпрос, зависещ от разни други обстоятелства.

На онези постмодернисти (по светоглед, а такива са мнозина съвременници, а съвсем не само професионални философи и художници и писатели), които възприемат разединеността и хаоса на съвременния свят като трагедия, Достоевски е способен да внуши надежда и да помогне за „изтриване на случайните черти" от лицето на обкръжаващата действителност. Равнодушните, които обичат поне себе си, Достоевски може да научи да обичат също тъй и ближните. Онези, които не обичат и себе си, Достоевски може да спаси, пробуждайки любов към тях у другите хора.



ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Бердяев Н. Мирогледът на Достоевски. – В: http://www.mihailnovak.eu/berdiaev/dostoevsky-s-worldview/item/342-chapter-ii-man.html

2. Библия. София, 1994.

3. Достоевски Ф. М. Бесове. София, 2003.

4. Достоевски Ф. М. Братя Карамазови. София, 2003.

5. Достоевски Ф. М. Идиот. София, 2003.

6. Лоский Н. О. Бог и мировое зло. Москва, 1994.

7. Пенков Д. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски. София, 2009.

8. Перевезенцев С. В. Ф. М. Достоевский. – В: http://www.portal-slovo.ru/history/35585.php

9. Рыбаков С. Философско-христианские взгляды Ф. М. Достоевского. – В:

http://www.samara.orthodoxy.ru/Smi/Vera/04_05.html

10. Скворцев, А. Достоевский и Ничше о Боге и безбожии. – В:

http://magazines.russ.ru/october/1996/11/skvor.html

11. Философское творчество Ф. М. Достоевского. – В :

http://www.abc-people.com/typework/literature/rus/liter-n-90.htm



 

[1][1] Вж.: Достоевски Ф. М. Братя Карамазови. Ч. 2. София, 2003.

[2][2] Вж.: Скворцев, А. Достоевский и Ничше о Боге и безбожии. – В: http://magazines.russ.ru/october/1996/11/skvor.html.

[3][3] Вж.: Рыбаков С. Философско-христианские взгляды Ф. М. Достоевского. – В: http://www.samara.orthodoxy.ru/Smi/Vera/04_05.html.

[4][4] Вж.: Философское творчество Ф. М. Достоевского. – В:

http://www.abc-people.com/typework/literature/rus/liter-n-90.htm.

[5][5] Лука 11:1-46. – Вж.: Библия. София, 1994, с. 1257.

[6][6] Вж.: Пенков Д. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски. София. 2009, с. 186-187.

[7][7] Вж.: Проблеми человека в филосфии Ф. М. Достоевского. – В: http://abc.vvsu.ru/Books/Ist_fil/page0090.asp.

[8][8] Вж.: Перевезенцев С. В. Ф. М. Достоевский. – В: http://www.portal-slovo.ru/history/35585.php.

[9][9] Вж.: Перевезенцев С. В. Ф. М. Достоевский. – В: http://www.portal-slovo.ru/history/35585.php.

[10][10] Вж.: Пенков Д. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски. София, 2009, с. 189.

[11][11] Вж.: Бердяев Н. Духовният образ на Достоевски. Гл. ІІ. – В:

http://www.mihailnovak.eu/berdiaev/dostoevsky-s-worldview/item/342-chapter-ii-man.html

[12][12] Вж.: Перевезенцев С. В. Ф. М. Достоевский. – В: http://www.portal-slovo.ru/history/35585.php

[13][13] Вж.: Пенков Д. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски. София, 2009, с. 203.

 


Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Богословски факултет

Магистърска програма „Вяра и живот”

 

Курсова работа на архимандрит Атанасий (Султанов)

Научен ръководител: доц. Димо Пенков

София, 2013 г.

 


 



Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре