promo_gallery_bigpromo_news_45_435 Всемирното Православие - ИЗ НАСТАВЛЕНИЯТА НА СВ. АНТОНИЙ ВЕЛИКИ 1.    Нека ваша първа грижа като започвате своите трудове да бъде да не отслабвате и унивате и да не казвате: вече дълго време пребиваваме в подвиг; но по-добре със започването на всеки ден да преумножаваме своята ревност.
Целият човешки живот е твърде кратък в сравнение с бъдещите векове и всичко наше е нищо пред вечния живот; и докато в света всяка вещ се продава според стойността си и всеки заменя равно за равно, то обещанието за вечен живот се купува с твърде малко.
Защото е писано: Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест (Пс. 89:10). И така, ако и през всички осемдесет или даже сто години пребъдваме в подвиг, то времето на нашето царстване няма да е равно на сто години, но вместо сто години ще царстваме вечно; при това подвизавалият се на земята получава своето наследство не на земята, но на небесата, за което имаме обещание; и още – жертвайки тленното си тяло, ние го възприемаме нетленно. Да не униваме и да не мислим, че дори и дълго да сме пребивавали в подвиг, сме сторили нещо велико: Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18).
 
2.    И тъй, наблюдавайки света, да не мислим, че сме се отрекли от нещо велико, защото и цялата тази земя е твърде малка пред небето. Затова, дори да бяхме господари над цялата земя и се отречем от нея, то и в това не би имало нищо, равноценно на царството небесно. Защото както този, който жертва една медена драхма, за да придобие сто златни, така и този, който, бидейки господар на цялата земя и се отрича от нея, жертва малко, а получава стократно повече. Ако цялата земя не е равноценна на небесата, то тогава и оставящият няколко декара земя всъщност не оставя нищо. Макар той да е оставил при това и дом, и много злато, и тогава не бива да се хвали или да изпада в малодушие. От друга страна, трябва да помислим, че ако ние не оставим (това, което имаме) заради добродетели, то непременно после, умирайки, бихме го оставили, и дори, както често се случва, не на тези, които бихме желали, както ни напомня за това още Еклесиаст (Екл. 4:8). Защо тогава да не оставим това заради добродетелите и да наследим царството небесно?
3.    И тъй, по тази причина никой от нас не трябва да подхранва в себе си желанието за придобиване на каквото и да било. Защото какво полза да се придобива нещо, което няма да вземем със себе си. Защо да не придобием по-добре това, което можем да вземем със себе си, като например: благоразумие, справедливост, целомъдрие, мъжество, разсъдителност, любов, нестяжание, вяра в Христа, кротост, гостоприемство? Придобивайки тези добродетели, ние ще ги намерим там преди себе си, да ни подготвят пристан в земята на кротките.
 
4.    С такива именно мисли всеки да убеждава себе си, за да не изпада в малодушие, най-вече като разсъди, че е роб Господен и е задължен да работи за своя Владика. Както робът няма да се осмели да каже: тъй като аз работих вчера, то сега няма да работя, и изчислявайки изминалото време, не престава да се труди в следващите дни, но всеки ден, както е написано в Евангелието, проявява същата ревност, за да угоди на своя господар и да не изпадне в немилост; така и ние всеки ден с търпение да пребиваваме в подвиг, знаейки, че ако и един ден прекараме в нерадение, Господ няма да ни прости това заради труда през изминалото време, но ще ни се прогневи. Така сме слушали у и пророк Иезекиил (18:26): Ако праведник отстъпва от правдата си и върши беззаконие и затова умира, той умира поради беззаконието, що е извършил. Така и Иуда в една нощ погубил своите плодове, придобивани цял живот.
 
5.    И така, да се заемем с подвига и да не униваме. Защото в това имаме за помощник Господа, както е писано: на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро (Рим. 8:28). И тъй, за да не униваме, добре е да държим в мисълта си и следното изречение на апостола: всеки ден умирам (1 Кор. 15:23). Защото, ако ние започнем да живеем като умиращи всеки ден, то няма да съгрешим. А това значи: пробуждайки се всеки ден, да мислим, че няма да доживеем вечерта, и лягайки да спим – че не ще се пробудим; защото поради нашето естество не ни е известен пределът на нашия живот, както не е известно и каква мяра му определя всекидневно Провидението. Ако живеем с такава нагласа всеки ден, ние няма нито да грешим, нито да имаме похот към нещо, нито да се възпламеняваме от гняв към някого, нито да си събираме съкровища на земята; но като очакващи всеки ден смъртта, ще бъдем нестяжателни и на всеки ще прощаваме всичко; и нито за миг няма да задържаме в себе си похот към жени или други някакво нечисто удоволствие, но начаса ще се отвръщаме от него като от нещо мимолетно и винаги ще бъдем като в предсмъртно сражение, помнейки съдния ден. Защото силният страх и опасенията от предстоящите мъки унищожават приятността на удоволствията и изправят клонящата към падение душа.
...

(Иконата на св. Антоний Велики е от сайта hramsvetigeorgi.com)