Златоуст продължава оправданието си. – Отказът му не произлизал от гордост. – Да обвиняваш другите в неуважение към свещенството значи да разкриваш невисокото си мнение за него. – Отказът му не произтичал от тщеславие. – Любовта към славата напротив трябвала да го подбуди да приеме епископство. – Свещенството има небесен характер. - Величавата обстановка на ветхозаветното свещенство и превъзходството на новозаветното свещенство. – Величието на христианското тайнодействие. – Священикът е по-силен от ангелите. – Източниците на неговото могъщество. - Ветхозаветните свещеници само давали свидетелство за изцеление от проказата на тялото, а новозаветните свещеници изцеляват проказата на душата. – Ако нашите родители ни дават телесен живот, свещениците ни преподават духовен живот, и те могат да ни го дават и тогава, когато сме го изгубили.
- Кръщение. - Покаяние. - Дори ап. Павел треперел, размишлявайки за висотата на своето служение. – Това същото уплашило и Златоуст. – Ясното съзнание за висотата на свещенослужението, от една страна, и съзнанието за своята слабост – като подбуди, заставили го да се откаже от епископството. - Други подбуди, като опасностите и трудностите, съпътстващи свещенослужението. – Отстраняване на тщеславието с всички съпровождащи го страсти. – Колкото е възвишено свещенството, толкова омерзителна е злоупотребата с него. – Може да се желае свещенство, но не издигане и власт, свързани със свещенството. - Свещеникът трябва да бъде господар над самия себе си: печалните последствия от гнева. – Грешката на свещениците бързо да стават известни на всички и произтичащите от това съблазни. – Примери за несполучливо избрани. – Ръководството на вдовиците, грижата за девствениците, църковното съдопроизводство, свързаните с тях трудности. – Отлъчването и нужното за това благоразумие.
ЗА доказателство, че съм се отклонил от честта (на епископството) не за оскърбление на желаещите да ме почетат и не затова, за да ги подхвърля на срам, е достатъчно вече казаното; а че съм постъпил така не по внушение на гордостта, сега и това ще се постарая, според силите си, да ти обясня. Ако ми предстоеше избиране за началник на войската или на страната, и ако се бях отнесъл към това със същото разположение, тогава някой справедливо би могъл да ме заподозре в гордост, или дори никой да не започнеше да ме вини в гордост, всички биха ме нарекли безразсъден; но когато предстои свещенство, което е толкова по-висше от всяка власт, колкото духът превъзхожда плътта, тогава кой ще се осмели да ме обвинява в гордост? И не е ли странно – отказващия се от маловажното да го обвиняват в неразумие, а отклоняващия се от най-превъзходното да го освобождават от обвинение в неразумие, а да го обвиняват в надменност? Това е все едно пренебрежително отнасящият се към стадо волове и не желаещият да бъде пастир, да бъде обвиняван не в надменност, а в безразсъдност, а този, който се отказва от владичество над цялата вселена и от началстване над всемирната войска, да бъде наречен не безумен, а горд. Не, не, не мен, а по-скоро самите себе си обвиняват говорещите това. Понеже самата мисъл за това, че е възможно човек да презре такова достойнство (свещенството), служи за доказателство, какво мнение за свещенството имат самите изказващи я. Ако те не го смятаха за маловажно и обикновено, и на ум не би им дошло такова подозрение. Защо никой никога не се е осмелил да помисли нещо подобно за достойнството на ангелите и да каже, че съществува такава човешка душа, която от гордост не би желала да достигне достойнствата на ангелското естество? Това е така, тъй като ние имаме високо понятие за небесните сили и то не ни позволява да вярваме, че човек може да си представи нещо по-висше от това достойнство. По такъв начин би било справедливо да бъдат обвинявани в гордост самите онези, които ме обвиняват в това. Те никога не биха заподозрели другите в това, ако предварително сами не признаваха за нищожен този предмет. Ако пък те говорят, че съм постъпил така от честолюбие, тогава ще се окажат противоречащи си и явно сражаващи се сами със себе си; понеже не зная какви други освен тези речи те биха измислили, ако биха ме освободили от обвиненията в тщеславие.
2. Ако го имаше в мен това тщеславие, тогава по-скоро щях да искам да приема (избирането), отколкото да бягам. Защо? Защото то би ми донесло голяма слава. Намиращият се в такава възраст и неотдавна отдръпналият се от житейски грижи, изведнъж да се окаже толкова дивен за всички, че да бъде предпочетен пред хора, преминали целия си живот в такива трудове, и да получи повече избирателни гласове от всички тях – това би внушило на всички удивителни и велики мисли за мен и би ме направило почитан и знаменит. А сега, освен неколцина, голяма част от църквата не ме познава и по име; дори не на всички ще бъде известно, че съм се отказал (от призванието), а само на шепа хора, от които, мисля, не всички знаят точната причина, а вероятно мнозина и от тях мислят, че аз или съвсем не съм бил избран, или след избирането съм бил отхвърлен, като оказал се неспособен, а не доброволно избягал.
3. Василий. Но знаещите истината ще бъдат учудени.
Златоуст. Но ти беше казал, че те ме обвиняват в тщеславие и надменност. От кого тогава да очаквам похвали? От народа? Но той не знае работата в точност. От шепата хора? Но те превратно разбраха поведението ми. Затова ти сега дойде тук, за да разбереш по какъв начин може да стане оправданието пред тях. Но за какво да обсъждаме това сега? Дори всички да знаеха истината, и тогава не би следвало да бъда обвиняван в гордост или честолюбие; потърпи малко и ясно ще видиш това. Ще узнаеш също и че немалка опасност заплашва не само тези, които с такова дръзновение се осмеляват (да приемат свещенство), ако има такива хора, - в което аз не вярвам, - но и тези, които подозират в това другите.
4. Свещенослужението се извършва на земята, но по небесно чиноположение; и това е съвсем справедливо; защото нито човек, нито ангел, нито архангел и нито друга някаква сътворена сила, но сам Утешителя е учредил това чинопоследование, и хората, още облечени в плът, е направил представители на ангелско служение. Поради това свещенодействащият трябва да бъде толкова чист, все едно, че стои на самите небеса посред тамошните Сили. И преди благодатта принадлежността (на богослужението) е била страшна и величествена, например: звънчета, ябълки, скъпоценни камъни на напръстника и нарамника, митра, кидар, златна дъсчица, Светая Святих, вътре дълбока тишина (Изх. гл. 39). Но ако някой разгледа свойствата на благодатното служение, ще намери,че тези страшни и величествени принадлежности са незначителни (в сравнение с последните), и тук ще признае истинността на казаното за закона: „и първото прославено дори не се показа от тая страна славно, поради надминаващата слава на второто” (2 Кор. 3:10). Когато видиш Господ заклан и предложен, свещеника предстоящ пред тази Жертва и молещ се, и всички поръсвани с тази скъпоценна кръв, тогава мислиш ли, че се намираш сред хора и стоиш на земята, и не се ли пренасяш тозчас на несебата и, отхвърляйки всяко плътско помишление на душата, със светла душа и чист ум не съзерцаваш ли небесното? О чудо, о Божие человеколюбие! Седящият горе с Отца в този час се обхваща от ръцете на всички и дава Себе си да бъде почувстван и възприет от всички желаещи. Което и правят всички с очите на вярата. Нима всичко това ти се струва достойно за презрение или такова, над което някой би могъл да прояви високомерието си? Искаш ли да видиш и от друго чудо превъзходството на тази Светиня? Представи си, че виждаш пред очите си Илия и стоящото наоколо безчислено множество народ, и лежащата върху камъните жертва; всички други пазят тишина и дълбоко мълчание, единствено пророкът се моли, и след това внезапно от небесата пада пламък върху жертвата (3 Царств. 18:30-38); всичко това е дивно и изпълнено с ужас. Сега се прехвърли оттам към извършващото се сега, и ще видиш не само дивното, но и превъзхождащото всеки ужас. Предстои свещеникът, сваляйки не огън, но Светия Дух; моли се продължително не за да слезе огън от висините и да подпали предложеното, но за това Благодатта, слизаща над Жертвата, да възпламени чрез нея душите на всички и да ги направи по-светли от очистеното с огън сребро. Кой впрочем, освен човек в съвършено изстъпление или безумният, може да презира такова най-страшно тайнство? Или ти не знаеш, че човешките души никога не биха могли да понесат огъня на тази жертва, но всички биха погинали без остатък, ако не беше великата помощ на Божествената благодат?
5. Който размисли колко е важно това, че човек, още облечен в плът и кръв, може да присъства близо до блаженото и безсмъртно Естество, този ясно ще види с каква чест е удостоила свещениците благодатта на Духа. От тях се извършват тези свещенодействия, и други, не по-малко важни за нашето усъвършенстване и спасение. Хората, живеещи на земята и още ползващи се от нея, са поставени да се разпореждат с небесното и са получили власт, която Бог не е дал нито на ангели, нито на архангели; понеже не на тях е казано: "каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, то ще бъде развързано на небето " (Мат. 18:18). Земните владетели имат власт да свързват, но само тялото; а тези връзки свързват самата душа и проникват до небесата; това, което свещениците извършват на земята, Бог довършва на небето, и Владиката утвърждава мнението на рабите. Не значи ли това, че Той им е дал цялата небесна власт? „На които,- говори (Господ), - простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат" (Иоан. 20:23). Каква власт може да бъде по-голяма от тази? „Отец целия съд предаде на Сина” (Иоан. 5:22); а аз виждам, че Синът целия този съд е поверил на свещениците.Те са възведени на такава степен на властта, все едно вече са се преселили на небесата, превъзмогнали са човешката природа и са се освободили от нашите страсти. Ако царят би предоставил на някого от поданиците си властта да заключва в тъмница и отново да освобождава, когото си поиска, такъв поданик у всички народи би бил славен и знаменит; а за този, който получава от Бога власт толкова по-превъзходна от тази, колкото небето превъзхожда земята и душата тялото, някои мислят, че той получава маловажна чест, и като че ли е възможно да си представим, че някой от получилите този дар не би го уважавал. Да отхвърлим такова безумие! Действително е безумно да не се уважава такава власт, без която е невъзможно да получим спасение и обещаните блага. Ако никой не може да влезе в Царството небесно, „ако се не роди от вода и Дух” (Иоан. 3:5), и „неядящият плътта" Господня и не "пиещият кръвта Му" се лишава от вечния живот (Иоан. 6:53), а всичко това се извършва не с нещо друго, а именно с тези свещени ръце, т.е. ръцете на свещеника, тогава как без тяхното посредничество някой може да избегне от геенския огън и да получи приготвените венци.
6. Свещеници за нас са тези мъже, на които е поверено духовното раждане и възраждане с кръщението; чрез тях ние се обличаме в Христа, и се погребваме заедно със Сина Божий, и ставаме членове на тази блажена Глава. Затова е справедливо ние не само да се боим от тях повече от владетелите и царете, но и да ги почитаме повече от бащите си; тези са ни родили от „кръв, от похот плътска” (Иоан. 1:13), а първите са виновници за нашето раждане от Бога, блаженото "пакибитие", истиската свобода и благодатно осиновение. Иудейските свещеници имали власт да очистват тялото от проказа, или по-добре казано, не да очистват, а само да свидетелстват за очистените (Лев. гл. 14); и ти знаеш, колко завидно е било тогава свещеническото достойнство. А нашите (свещеници) са получили власт не само да свидетелстват за очистването, но и съвършено да очистват - не телесна проказа, а душевна нечистота. Затова неуважаващите ги са многократно по-престъпни от Датан и последователите му, и са достойни за по-голямо наказание; защото са се домогвали до непринадлежаща им власт (Числ. гл. 16), обаче са имали високо мнение за нея и сами са доказали това именно като са се домогвали до нея с голямо усилие; а сега, когато свещенството се е украсило много повече и се е възвисило до такава степен, да не го уважават – значи да се решат на много по-голяма дързост; понеже не е едно и също: да се домогваш до непринадлежаща на тебе чест, и да презираш такива блага; последното е толкова по-тежко от първото, колкото различни едно от друго са презрението и уважението. Има ли такава нещастна душа, която би презирала толкова велики блага? Не мога да си представя нито един такъв човек, освен ако някой не е изпаднал в демонско неистовство. Впрочем, ще се върна отново към това, за което стана дума. Бог е дал на свещениците повече сили, отколкото на родителите по плът, не само за наказания, но и за благодеяния; едните и другите се различават помежду си така, както настоящият и бъдещият живот. Едните се раждат за настоящия живот, другите за бъдещия; те не могат да избавят децата си от телесна смърт и дори да ги защитят от нападенията на болестите, а тези често пъти са спасявали страдащата и готова да погине душа, употребявайки ту кротко наказание, ту удържайки от падение при самото начало не само с учение и внушение, но и с помощта на молитви. Те не само ни възраждат (с кръщение), но имат власт да разрешават и от последващите грехове: „болен ли е някой между вас”, се казва (в Писанието), „нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне; и ако грехове е сторил, ще му се простят” (Иак. 5:14-15). Освен това плътските родители не могат да окажат никаква помощ на децата си, когато те оскърбят някого от знатните и силните хора, а свещениците често примирявали вярващите не с велможи и с царе, а със самия Бог, прогневен срещу тях. Кой след това ще се осмели да ме обвинява в гордост? Напротив, мисля, че казаното от мен ще възбуди в душите на слушателите такова благоговение, че те ще обвиняват в гордост и дързост не избягващите, но тези, които сами идват и се стараят да придобият за себе си това достойнство. Ако градоначалниците, когато не са твърде благоразумни и деятелни, похвърляйки града на разорение, погубват и самите себе си, длъжните да украсяват Невестата Христова, колко, мислиш, трябва да имат сили – и собствени, и пращани свише, за да не сгрешат?
7. Никой не е обичал Христа повече от Павел, никой не е показал ревност повече от него, никой не е бил удостоен с по-голяма благодат; но и при такива предимства той подължава да се страхува и трепери както за своята власт, така и за подвластните му: „Ала боя се, да не би, както змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в Христа”; и още: "и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет (2 Кор. 11:3; 1 Кор. 2:3), говори човекът, грабнат до третото небе, станалият причастник на Божиите тайни, претърпелият толкова смърти, колкото, по уверенията му, дни е живял, и не желаещият да се ползва от дадената му от Христа власт, за да не се съблазни някой от вярващите (1 Кор. гл. X). Ако той, изпълнилият повече от това, което му е било заповядано от Бога, и търсещият във всичко не своята полза, но ползата на подвластните му, винаги бил изпълнен с такъв страх, взирайки се във величието на тази власт, тогава какво трябва да чувстваме ние, често търсещи своята полза, не само не изпълняващи повече от това, което е заповядано от Христа, но и в голяма степен престъпващите Неговите заповеди? „Кой изнемогва", говори той, "та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Кор. 11:29)? Такъв трябва да бъде свещеникът, или по-добре казано, не само такъв; това е малко и незначително в сравнение с това, което исках да кажа. Какво имам предвид ли? „Молил бих се”, говори той, „сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът” (Римл. 9:3). Който може да произнесе такива думи, чиято душа се е възвисила до такова желание, този справедливо може да бъде осъждан, когато избягва (свещенство), а който е така чужд на тази добродетел, както съм аз, заслужава порицание не тогава, когато бяга, но когато го приема. Ако при избирането на военачалник, имащият власт да дава това достойнство, представяйки медникаря или кожаря, или друг подобен занаятчия, му поверява войска, аз не бих похвалил този нещастник, който не е избягал и не е направил всичко възможно да не се въвлече в предстояща гибел. Ако беше достатъчно само да се нарече някой пастир и да изпълнява това дело както може, и ако от това не произлизаше никаква опасност, тогава нека всеки желаещ ме обвини в тщеславие; ако пък приемащият върху себе си такава грижа, е длъжен да има голямо благоразумие, а преди благоразумието - още и велика благодат Божия, и истинност на нравите, чистота на живота, и повече от човешка добродетел, тогава не ми отказвай прошка за това, че не поисках напразно да погина. Ако някой, изпращайки голям кораб, пълен с гребци и натоварен със скъпи товари, ми беше връчил кормилото му и ми беше заповядал да преплувам Егейско или Тиренско море (част от Средиземно море, до западния бряг на Италия – б. пр.), бих побегнал при първите му думи; и ако някой ме попиташе защо? – бих отговорил: за да не потопя кораба. Ако, когато вредата се състои в загуба на пари, и опасността се простира до телесна смърт, никой не осъжда хората за предвидливостта, защо тук, където на претърпелите корабокрушение им предстои да попаднат не в море, а в огнената бездна, и ги очаква не смърт, отделяща душата от тялото, а смърт, отправяща на вечно мъчение душата заедно с тялото, се гневите и негодувате, че не съм се въвлякъл лекомислено в такова бедствие?
8. Не правете това, прося и умолявам. Познавам немощната си и слаба душа; познавам важността на това служение и голямата трудност на делото. Душата на свещеника се връхлита от вълни, по-големи от повдиганите от ветровете в морето.
9. И най-напред е тщеславието, като най-ужасна и многократно по-опасна от скалите на Сирените, измислена от баснописците (скали между островите Кирка и Сцила, където митични полуптици- полудевойки омайвали с песни мореплавателите и като ги примамвали към скалите, разбивали корабите им – б. пр.) . Мнозина могат да преплуват близо до тази скала без вреда; но за мен това е толкова трудно, че дори и сега, когато никаква нужда не ме влече към тази пропаст, аз не мога да се избавя от опасността. А ако някой ми повери тази власт, този все едно ми връзва двете ръце отзад и ме предава на чудовищата, живеещи на тази скала, за да ме измъчват всеки ден. Какви са тия чудовища ли? Гняв, униние, завист, вражда, клевети, осъждания, измама, лицемерие, интриги, негодуване срещу невинни хора, удоволствие при неблагополучие на служещите, печал при тяхното благосъстояние, желание за похвали, пристрастие към почести (то повече от всичко вреди на човешката душа), ласкателство, низко човекоугодничество, презрение към бедните, услужливост по отношение на богатите, неразумни и вредни предпочитания; милости, опасни както за даващите, така и за получаващите ги, рабски страх, приличен само за най-презрените роби, липса на дръзновение; приемане вид на сериозно смиреномъдрие, но без истинско смирение, уклончиви изобличения и наказания, или по-ясно казано, пред незначителните хора – чрезмерни, а пред силните – безмълвни. Толкова и още повече чудовища побира в себе си тази скала, и веднъж уловените от тях стигат до такова робство, че дори в угода на жените правят много неща, за които е непристойно и да се говори. Божественият Закон е отстранил жените от това служение, а те се стараят да нахълтат в него; но тъй като сами по себе си нямат власт, правят всичко чрез другите, и си приписват такава сила,че и избират, и отстраняват свещеници по произвола си; пословицата: „с главата надолу” тук се сбъдва на дело. Как подчинени (били те и мъже) може да управляват началници, да не говорим за тези, на които не е позволено и да „учат” (1 Тим. 2:12). Какво говоря „да учат”? – на които блажененият Павел забранил и да"говорят" в църква (1 Кор. 14:34). Чух от един човек, че са ги допуснали до такава дързост, че те дори порицават предстоятелите на църквите и се отнасят с тях по-сурово, отколкото господарите със слугите си.
10. Нека никой не мисли, че обвиненията ми се отнасят към всички; много са тези (свещеници), които са избегнали подобни мрежи, и те са значително повече от уловените. Не виня за тези бедствия самото свещенство, не искам да стигам до такова безумие. Никой не обвинява меча за убийството, виното за пиянството, силата за оскърблението, мъжеството за безразсъдната дързост, но всички благоразумни хора обвиняват и наказват тези, които употребяват за зло Божиите дарове. Така самото свещенство справедливо ще осъди нас, разпореждащите се неправилно с тези дарове. Не то е причина за изложените от мен злини, а ние самите го очерняме, колкото можем, безразборно поверявайки го на хора, които, без да са познали най-напред собствените си души и не гледайки на трудностите на това дело, охотно приемат предлаганото, а когато пристъпят към делото, тогава от неопитност и пребивавайки в мрак, навличат множество злини на поверения им народ. Това едва не се случи и с мен, ако Бог не беше ме избавил скоро от тези опасности, пазейки църквата си и щадейки душата ми. От какво, ми кажи, според теб, стават такива смущения в църквите? Мисля, че не от нещо друго, а именно, защото избирането и назначаването на предстоятелите се извършва безразборно и както се случи. Главата трябва да бъде крепка, за да може да разполага и да привежда в необходимото състояние вредните изпарения, издигащите се от различните части на тялото; а когато самата тя е слаба и не може да отклонява болезнените влияния, тогава става още по-слаба и заедно със себе си погубва цялото тяло. За да не се случи същото и сега, Бог ме остави в положение да бъда в подножието (на църковното тяло), в което аз бях и от самото начало. Освен казаното, има още много други неща, Василий, които трябва да притежава свещеникът и които аз не притежавам; и преди всичко душата му трябва да бъде абсолютно чиста от стремления към това дело; ако той има пристрастно разположение към него, тогава при получаването му ще се възпламени силен огън, и ако бъде ръкоположен насила, тогава за утвърждаването му ще претърпи множество беди, когато трябва да угодничи, или да допусне нещо неблагородно и недостойно, или да изразходва много пари. За да не си помисли някой,че говоря невероятни неща, ще премълча, че някои, домогвайки се до тази власт, дори предизвиквали убийства в църквата и размирици в градовете. По мое мнение, към това дело човек трябва да се отнася с такова благоговение, че да избягва тежестта на тази власт, а при получаването й да не очаква какво ще кажат другите, когато се случи да извърши грях, заслужаващ низвергване, но преди това сам да се отрече от дадената му власт. По такъв начин все още ще бъде възможно да получи помилване от Бога; да удържа себе си в това достойнство, въпреки благопристойността – означава да лиши себе си от всяко прощение и още повече да възпламени Божия гняв, прибавяйки към едното престъпление друго, още по-тежко.
11. Но никой няма да се осмели на това; понеже е бедствено, наистина е бедствено да се домогва човек до тази чест. Говоря това, не противоречейки на блажения Павел, но съвършено съгласно с неговите думи. Какво говори той? „Желае ли някой епископство, добро нещо желае” (1 Тим. 3:1). И аз нарекох бедствено желание не самото дело, а първенството и властта. Това желание, според мен, трябва да бъде щателно гонено от душата и дори да не му се позволява от самото начало да я овладява, за да може във всичко да се действа свободно. Който не желае да се величае с тази власт, такъв не се бои и да се лиши от нея; а, като не се страхува от това, може да прави всичко със свойствената си християнска свобода; напротив, опасяващите се и боящите се от низвергване претърпяват жалко робство, съпроводено с много бедствия и често биват принуждавани да оскърбяват и хората, и Бога. Не такова трябва да бъде настроението на душата; но както по време на сражение виждаме и сражаващи се усърдно, и падащи доблестни войни, така и встъпващите в това служение трябва и да свещенстват, и да приемат низвергване от тази власт така, както прилича на християнски мъже, знаещи, че такова низвергване доставя не по-малък венец от самата власт. Който се подхвърля на низвергване, без да е извършил нищо непристойно и противно на това достойнство, този приготвя на несправедливо низвергналия го наказание, а на себе си голяма награда: „Блажени сте”, говори (Господ), „когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата” (Мат. 5:11-12). Това бива тогава, когато някой низвергва съслужащите или поради завист, или за да угоди на другите, или поради вражда, или поради някаква друга несправедлива причина; когато пък на някого се случи да претърпи такова нещо от враговете, тогава, мисля, не е и нужно да се доказва каква полза му доставят те със своята злоба. И така, нужно е навсякъде да се вниква и внимателно да се наблюдава дали не се скрива някаква тлееща искра от такова желание. Щастливи са тези, които от самото начало са били чисти от тази страст и са могли да я избегнат при достигане на властта. Ако пък някой още преди достигането на тази чест храни в себе си този страшен и лют звяр, думите няма да стигнат да се опише в каква пещ се въвлича при достигане на властта. При мен също (ти и не помисляй, че аз от скромност искам да ти кажа нещо лъжовно) го има това желание в голяма степен, но то не по-малко от всичко друго ме уплаши и ме обърна в бягство. Както страдащите от плътска любов, докато се намират близо до любимите, още по-жестоко усещат мъчението на страстта, а когато се отдалечават колкото може по-далече от любимите, укротяват нейното неистовство, така и стремящите се към тази власт, когато се приближават към нея, търпят непоносимо мъчение, а когато губят надежда да я получат, тогава заедно с надеждата погасяват и желанието.
12. Не е маловажна и само тази причина да беше; ако би била единствена, тя сама по себе си би била достатъчно да ме отклони от това достойнство; но сега към нея се присъедини и друга, не по-малка от нея. Каква ли? Свещеникът трябва да бъде бодърстващ и наблюдателен, да има очи от всички страни, като живеещ не единствено за себе си, а за множество хора (1 Тим. III, 2). А аз съм небрежен и слаб, и едва мога да се грижа за собственото си спасение, както и сам ще се съгласиш, макар и да се стараеш, от любов към мен, повече от всички да скриваш слабостите ми. Не ми говори сега нито за пост, нито за нощно бодърстване, нито за лежане на земя, нито за други телесни изнурения; ти знаеш, че не съм още съвършен и в това. Ако и дори с цялата строгост да изпълнявах това, и тогава при моята сегашна слабост това не би могло да ми принесе никаква полза в предстоятелството. То може да бъде твърде полезно за човек, заключил се в някаква килия и грижещ се само за своите дела; а който се раздава за такова множество народ и има особена грижа за всеки от подчинените, при такъв каква вероятна полза може да принесе това за тяхното преуспяване, ако той няма крепка и твърде мъжествена душа?
13. Не се учудвай, ако заедно с тази строгост на живота изисквам още и мъжествен опит на душата. Пренебрегването на ястия, питиета и меко ложе за мнозина, както виждаме, не представлява трудност, особено за грубоватите хора и възпитаните така от детинство, както и за мнозина други, при които телесложението и навиците смекчават суровостта на такива подвизи; но да претърпяват оскърбление, клевета, язвителна дума, обмислени или необмислени насмешки от низшите, неоснователни и напразни укори от началници и подчинени могат не мнозина, а един или двама; и може да се види, че силни в подвизите хора така се възмущават от тези неприятности, че свирепстват по-лошо от диви зверове. Такива особено трябва да се отстраняват от свещенство. Ако предстоятелят не изнурява себе си с глад и не ходи с боси нозе, това ни най-малко не вреди на църковното общество; а свирепият гняв причинява големи нещастия както на самия предаден на тази страст, така и на ближните. Бог с нищо се заплашва несъблюдаващия първото, а този, който се гневи напразно, го заплашва геената и геенският огън (Мат. 5: 22). Както предаденият на тщеславие, получавайки власт над народа, доставя повече храна на огъня (на тази страст), така и този, който, живеейки уединено и общувайки с малцина, не може да удържи гнева си, но лесно се възпламенява, когато получи да управлява цял народ, подобно на звяр, уязвяван отвсякъде и от всички, и сам не може да бъде никога спокоен, и поверените му подхвърля на безброй бедствия.
14. Нищо така не помрачава чистотата на душата и яснотата на мисълта, както необузданият и изразяващ се с голяма сила гняв. „Гневът погубва и разумните”, говори Премъдрият (слав - Притч. 15:1). Помраченото око на душите им, като при нощно сражение, не може да различи приятелите от неприятелите и честните от безчестните, но към всички се отнася еднакво и, макар и да се случи да претърпи някаква вреда, по-скоро се решава на всичко, за да достави удоволствие на душата; понеже страстността на гнева съдържа в себе си някакво удоволствие, и дори по-силно от всяко друго удоволствие овладява душата, разрушавайки здравата й стабилност. Той произвежда гордост, несправедливи вражди, безразсъдна ненавист, често принуждава безогледно и без причина да се нанасят оскърбления и заставя да се говори и да се прави много подобно на това, тъй като душата се увлича от силния напор на страстите и не може да събере силите си, за да противостои на стремленията им.
Василий каза: повече няма да търпя да се преструваш; кой не знае колко далече си от този недъг?
Златоуст. Е, какво, най-почтений, - казах аз, - ти искаш да ме поставиш близо до огъня, да раздразниш спящия звяр? Или не знаеш, че аз всъщност сдържах тази страст не със силата на волята, но от любов към спокойствието? А който е така настроен, той може да избегне този пламък, оставайки сам със себе си или общувайки не повече с един или двама приятели, но без да се хвърля в бездната на подобни проблеми. В противен случай той не само себе си, но и мнозина други увлича в погибелната бездна, и ги прави по-нерадиви в опазването на смирение. Подчиненият народ в по-голямата си част е свикнал да гледа на своите началници като на образец на поведението и да им подражава. Как може да укроти надменността на другите този, който и сам се държи надменно? Кой от народа ще пожелае да бъде кротък, виждайки началника гневен? Не трябва, не трябва свещеникът да скрива недостатъците си; и малките от тях скоро стават известни. Борецът, докато остава вкъщи и не встъпва в борба с никого, може да се скрие, дори да е най-слаб от всички; но когато излезе на подвиг, тозчас се изобличава. Така и хората, водещи частен, недеятелен живот, със своето уединение прикриват греховете си; но бивайки изложени на показ, са принудени да отхвърлят като дреха изолацията и да разкрият, чрез външни движения, душата си пред всички. Както добрите дела им принасят полза, подбуждайки мнозина към съревнование, така и простъпките им правят по-нерадиви за делата на добродетелите и предразполагат към отклоняване от похвалните трудове. Затова душата на свещеника трябва да блести от красота от всички страни, за да може и да радва, и да просвещава душите, взиращи се в него. Греховете на незначителните хора, извършвани като че в мрак, погубват само съгрешаващите; а греховете на значителния и много известен човек нанасят на всички обща вреда, правейки падналите по-нерадиви за добри подвизи, и предразполагайки към гордост внимателните към себе си. Освен това простъпките на човек от простолюдието, дори и да станат известни, на никого не нанасят значителни беди; но (простъпките) на стоящите на висотата на свещеническото достойноство, първо, са пред очите на всички; след това, макар да са направили и най-малката погрешна стъпка, на другите тя им изглежда вече огромна, защото всички измерват греха не по важността на самото действие, но по достойнството на съгрешилия. Затова свещеникът е длъжен да огради като с адамантово оръжие себе си от всички страни, с бдителност и постоянно бодърстване над живота си, наблюдавайки отвсякъде, така че никой да не намери открито или незащитено място и да не нанесе смъртоносен удар; тъй като всички окръжаващи са готови да го уязвят и поразят - не само враговете и неприятелите, но и мнозина от тези, които се преструват на приятели. И така (за свещенство) трябва да бъдат избирани такива души, каквито по Божия благодат са се оказали някога телата на светите отроци във вавилонската пещ (Дан. 3:22-46). Тук не сухи вършини, смола и лен служат за храна на огъня, но нещо много по-опасно, тъй като тук и огънят не е веществен, но всепоглъщащият пламък на завистта окръжава свещениците, изправяйки се от всички страни, устремявайки се към тях и прониквайки в живота им по-упорито, отколкото тогава огънят в телата на отроците. Ако той намери дори малки следи от слама, тозчас се прилепя към нея и изгаряйки тази гнила част, опалва и очерня с дим и всички други части, макар и да са били по-светли от слънчеви лъчи. Докато животът на свещеника е добре устроен във всяко отношение, дотогава той остава непристъпен за клевети; но ако не догледа нещо дребно, като свойствено на човека, и преплуващ при това многометежното море на този живот, останалите му добри дела ни най-малко няма да му помогнат да загради устата на обвинителите; но тази малка простъпка затъмнява всичко друго. Всички започват да съдят за него не като за същество, облечено в плът и имащо човешка природа, но като за ангел, непричастен на никакви слабости. Както от тиранина, докато властва, всички се страхуват и му се подмазват, понеже не могат да го детронират; но когато забележат, че нещата около него започват да се променят, тогава, оставяйки притворното ласкателство, неотдавнашните приятели изведнъж стават врагове и неприятели и, познавайки всичките му слабости, се стараят да го лишат от власт; това същото се случва и със свещеника: тези, които до неотдавна, което е бил в силата си, са го почитали и са му угаждали, сега, възползвайки се от незначителни поводи, се въоръжават силно срещу него и се стараят да го низвергнат, и то като още по-лош и от тиранин. Както тиранинът се бои от своите телохранители, така и свещеникът се опасява най-вече от близките и съслужещите с него; защото никой друг не се домогва до властта му толкова и никой по-добре от всички останали не познава делата му, както тях; намирайки се близо до него, те преди другите научават случващото се с него, и лесно могат да срещнат доверие дори с клеветите си, и представяйки малкото за велико, да повредят на оклеветения. Тогава се оправдава в обратен смисъл апостолското изречение: „и кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове” (1 Кор. 12:26). Само придобилият голямо благочестие може да издържи всичко това. На такава война ли ме изпращаш? И мислиш, че душата ми е способна на толкова разнородна и разнообразна борба? Как и от кого си разбрал това? Ако Бог ти го е открил, покажи Неговото определение, и аз ще се подчиня; ако не можеш да го направиш и произнасяш присъда, съдейки от хорската мълва, тогава престани да се мамиш. Относно състоянието ни трябва да се вярва повече на самите нас, отколкото на другите; тъй като „кой човек знае какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него” (1 Кор. 2:11). Ако не преди, то сега с тези думи, мисля, че се убеди как аз, приемайки тази власт, бих подхвърлил на осмиване и самия себе си, и избирателите, и с голяма вреда бих се върнал в това състояние на живота, в което се намирам сега. Не само завист, но нещо много по-силно и от завистта - желанието за тази власт обикновено въоръжава мнозина против този, който я притежава. Както користолюбивите деца се теготят от старостта на родителите,така някои от тези хора, виждайки, че нечие свещенство продължава дълго време и смятайки умъртвяването на такъв един свещеник за беззаконно дело, бързат да го лишат от власт, като всички желаят да заемат мястото му, и като всеки се надява, че тази власт се пада точно на него
15. Искаш ли да ти покажа и друг вид от тази борба, изпълнена с хиляди опасности? Иди и погледай народните празненства, където в голяма част е установено да се прави избор на църковни длъжности, и ти ще видиш, че върху свещеника се изсипват толкова много порицания, колкото голям е броят на подчинените. Всички, имаши право да предоставят тази чест, се разделят тогава на много части, и в събранието на презвитерите няма да видиш съгласие нито между тях самите, нито с епископа, но всеки си е сам за себе си, избирайки един този, друг онзи. Причината е в това, че не всички гледат на единственото, на което трябва да се гледа - на добродетелта на душата; но има и други подбуди за предоставянето на тази чест: говорят например: еди кой си трябва да бъде избран, защото произхожда от знатен род; друг – понеже владее над големи богатства и няма да има нужда да се издържа за сметка на църковните доходи; трети – за това, че доброволно е преминал от противниците към нашите; едни се стараят да предпочетат своя приятел, други – роднината, а трети – дори подлизуркото; но никой не иска да гледа на способния и поне малко да научи за душевните му качества. Аз съм толкова далече от това споменатите причини да се смятат за достатъчни свидетелства за достойнствата на свещениците, че дори и този, който би се отличавал с голямо благочестие, немалко полезно за тази власт, и него няма да се осмеля да избера веднага, ако не се окаже, че той заедно с благочестието притежава и голямо благоразумие. Познавам мнозина от прекаралите живота си в затворничество и изнурявали се с пост, които, докато са пребивавали в уединение и са се грижили само са себе си, са били угодни на Бога, и всеки ден все повече и повече са преуспявали в това любомъдрие, а когато са се явили при народа и са били длъжни да поправят невежеството на хората, тогава някои от тях от самото начало са се оказвали неспособни за такова дело, а други, макар и поради необходимост да са продължавали служението се, но оставяйки предишната строгост на живота, са причинили огромна вреда на самите себе си и не са принесли никаква полза на другите. Дори ако някой е останал цял живот на низшата степен на служението и е достигнал дълбока старост, и такъв не бих възвел на висшата степен само от уважение към едната му възраст. Какво ще стане, ако той и на тази възраст се окаже неспособен? Казвам това сега, без да желая да унизя старостта или да узаконя принадлежащите към монашеския лик напълно да бъдат отстанявани от това предстоятелство, - понеже се случва мнозина и от тях да са се прославяли на тази длъжност, - но се опитвам да докажа, че ако нито благочестието само по себе си, нито дълбоката старост могат на направят притежаващите ги достойни за свещенство, то още по-малко биха ги направили изброените вече причини. Някои представят и други безразсъдни подбуди, така едни се избират в състава на клира от опасение, че ще преминат на страната на противника, други – заради злобата им, за да не би, бидейки пренебрегнати, да направят много злини. Кое може да бъде по-беззаконно от това, когато хора негодни и изпълнени с множество пороци получават чест поради това, за което би трябвало да ги накажат, и заради което не би следвало да им позволяват да престъпят църковния праг, точно за същото те да бъдат въвеждани в свещеническо достойнство? Ще търсим ли, ми кажи, още причини за Божия гняв, позволявайки на хора порочни и нищо не заслужаващи да погубват толкова свeти и страшни дела? Когато управлението на делата се поверява или на тези, на които те са съвсем несвойствени, или на тези, чиито сили се превишават многократно от тях, тогава църквата e ни най-малко по-различна от Еврип (бурен пролив на о. Евбея- б. пр.). Преди се присмивах на морските началници, че при раздаването на почести те обръщат внимание не на душевната добродетел, а на богатството, преклонната възраст и високото покровителство; но вече няма да смятам това за толкова странно, когато чувам, че такова неразумие е проникнало и в нашите дела. Учудващо ли е, че грешат светските хора, търсещи слава и правещи всичко за пари, когато и представящите се за отрекли се от всичко, не постъпват ни най-малко по-добре от тях и, препирайки се за небесното, като че съвещавайки се за акри земя или за нещо подобно, взимат нищожни хора и ги поставят над тези дела, за които Единородния Син Божий не се отказа да пренебрегне славата Си, да стане човек, да приеме образ на раб, да претърпи заплювания и оскърбления, и да умре по плът с позорна смърт (Фил. 2:7; Мат. 26:67)? И не се спират само на това, а прибавят и друго, още по-безразсъдно: не само избират недостойните, но и отхвърлят способните. Като че ли е нужно от две страни да се разрушава църковната крепост, или като че не е достатъчна една причина за възпламеняване на Божия гняв, та прибавят и друга, не по-малко тежка. Според мен еднакво престъпно е да се отстраняват полезните хора и да се допускат безполезните; и това да се прави, за да може стадото Христово в нищо да не може да намери утешение и отрада. Не е ли достойно това за хиляди мълнии и по-ужасни геени, отколкото тази, която ни заплашва? Обаче понася и търпи такива зли дела: „не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив” (Иезек. 33:11). Кой няма да се учуди на човеколюбието Му? Кой няма да се изуми от милосърдието Му? Християните повече от враговете и неприятелите погубват принадлежащото на Христа, а Той, Благия, продължава да бъде милосърден и да призовава към покаяние. Слава Тебе, Господи, слава Тебе! Каква бездна е човеколюбието Ти! Какво богатство на дълготърпението! Тези, които с Твоето име от прости и незнатни станаха почтени и знатни, обръщат тази чест срещу Почелия ги, дръзко се домогват до недостъпното, оскърбяват светинята, отстранявайки и отхвърляйки доблестните, за да могат при голямо разорение и с крайна свобода порочните да извращават всичко по произвола си. Ако искаш да узнаеш причината и за това зло, ще намериш, че те са еднакви с предишните; защото техният корен и, така да се каже, тяхната майка, е една – завистта; но те нямат един и същ вид, а се различават помежду си. Говорят: този трябва да бъде отхвърлен затова,че е млад; друг – че не умее да се подмазва; трети - че се е поскарал с някой си; четвърти - за да не се оскърби някой си, виждайки, че предложеният от него е отхвърлен, а е избран този; пети – затова, че е добър и скромен; шести – затова, че е твърде страшен за съгрешаващите; седми – по друга подобна причина. Въобще, не се затрудняват да приведат толкова основания, колкото поискат; ако път не намерят нищо друго, тогава изкарват на видно място и богатството, и това, което не трябва да издига в тази чест изведнъж, а постепенно и малко-помалко, и други, каквито поискат, причини могат да намерят. Желал бих сега да попитам: какво трябва да прави епископът в борбата с такива ветрове? Как ще устои той срещу такива вълни? Как ще му се отразят всички тези нападения? Ако той ще се ръководи в делата от здравия разум, тогава всички ще станат врагове и неприятели и на него, и на избраните, ще правят всичко наопаки, всеки ден ще предизвикват раздори и ще преследват избраните с безброй насмешки, докато не ги свалят или не възкачат свои привърженици. И се случва подобно на това, сякаш вътре на плаващия кораб кормчията е имал за свои спътници морски разбойници, които постоянно и ежечасно биха замисляли интриги по отношение и на него, и на гребците, и на плаващите. Ако пък епископът предпочете угаждането на тези хора пред собственото си спасение, приемайки тези, които не би следвало, тогава вместо тях ще има за свой враг Бога; какво може да бъде по-ужасно от това? И положението му по отношение на тях ще бъде по-трудно, отколкото преди, тъй като всички те, съдействайки един на друг, чрез това още повече се усилват. Както от силните ветрове, срещащи се от противоположни страни, доскоро спокойното море изведнъж започва да свирепства, да издига вълни и да погубва плаващите, така и църковната тишина, при приемане на зловредни хора, се подбужда и претърпява много корабокрушения.
16. Представи си впрочем какъв трябва да бъде този, на когото предстои да издържи такава буря и да отклонява такива препятствия от общото благо? Той трябва да бъде важен и негорделив, суров и благосклонен, властен и общителен, безпристрастен и услужлив, смирен и нераболепен, строг и кротък, за да може удобно да противостои на всички препятствия; той трябва с пълна власт да приема способния, макар и всички да са против него, а пък неспособния със същата такава власт да отхвърля, макар и всички да действат в негова полза, да има предвид единствено благосъстояниете на църквата и нищо да не прави от вражда или от угаждане на някого. И така, ясно ли ти е, че аз не напразно се отказах от това служение? Впрочем, аз не съм ти изяснил още всичко; има и друго, за което мога да говоря, а ти не се теготи да изслушаш искрения приятел, желаещ да се оправдава пред теб в това, за което го укоряваш; това не само ще ти бъде полезно, когато ме защитаваш пред другите, но може би ще принесе немалка полза и за самото разпореждане с това дело. Необходимо е имащият намерение да встъпи в този житейски път предварително добре да разузнае всичко и след това да пристъпи към него. Защо? Ако не за друго, то, в крайна сметка, затова, че знаейки добре всичко, той не би дошъл в смущение от новостта на задачите, когато им дойде времето. Искаш ли да започна разговор за приглеждането на вдовиците или за грижата за девствениците, или за трудностите на съдебното дело? Всяко от тези дела е свързано с различни грижи и с нещо повече от грижи – със страх. Първо, ще започнем с това, което изглежда по-лесно от другите, - приглеждането на вдовиците очевидно представлява за грижещия се за тях дело, ограничаващо се с паричната издръжка, (1 Тим. 5:16); но се случва това да не е така: изисква се щателно изследване и те да бъдат приемани тогава, когато е нужно, тъй като включването им в списък просто и без разбор би причинило много беди. Те може и дома си да са разстроили, и да брака си да са разтрогнали, и често да са били уличавани в кражби, нетрезвост и други подобни постъпки. Издръжката на такива вдовици за сметка на църквата навлича и наказание от Бога, и крайно осъждане от хората, и самите благодетели прави по-малко разположени към благотворителност. Кой ще се реши някога на това, имуществото, което му е заповядано да жертва за Христа, той да харчи за тези, които позорят името Христово? Затова е нужно да се прави щателно и строго изследване, така че не само такива вдовици, но и тези, които са в състояние сами да се препитават, да не отнемат от трапезата на най-бедните. След този разбор следва друга немалка грижа, свързана с това жизнено важните за тях продукти да текат изобилно, като от извор, и никога да не свършват. Недоброволната бедност е лоша с това, че бива ненаситна, взискателна и неблагодарна. Иска се много благоразумие и много старание, за да им се загражда устата, използваща за осъждане всеки предлог. Щом народът види някой непристрастен към богатство, веднага го обявява за способен за разпореждане с това дело. Но аз мисля, че за него не е достатъчно едното великодушие, но, макар че е необходимо, тъй като без това той ще бъде по-скоро погубвач, нежели покровител, и вълк, а не пастир; но заедно с това той трябва да има и друго качество. Това качество е търпение, причина на всички блага; то привежда и вселява душата в тих пристан. Вдовиците и по своята бедност, и по възрастта си, и по свойството на пола си позволяват, така да се каже, някаква неумерена дързост; те викат с време и без време, обвиняват напразно, жалват се за това, за което би трябвало да благодарят, и порицават това, което би трябвало да хвалят. Всичко това предстоятелят трябва да понесе мъжествено и да не се дразни нито от безвременните искания, нито от безразсъдните укори. Този пол трябва да се щади в нещастието, а не да се оскърбява; тъй като да бъдеш безжалостен към тяхното нещастие и да прибавяш към скърбите от бедността още и скръб от обидата, би било крайно жестоко. Затова един премъдър мъж, виждайки користолюбието и надменността на човешката природа, и знаейки свойството на бедността, която е способна да унизи и най-доблестната душа и често разполага към безсрамно повтаряне на едни и същи искания, когато наставлява човек да не се гневи и от раздразнение от непрестанната им настойчивост да не стане вместо помощник гонител, го увещава да бъде снизходителен и достъпен за нуждаещия се: „прикланяй, – казва той, ухо към сиромаха – без огорчение – и отговаряй му засмяно, с кротост” (Сирах. 4:8). Като оставя раздразнителния човек (защото какво може да се говори на болния?), той се обръща към този, който може да понесе слабостта на бедния, и увещава преди подаянието да го ободри с кротът поглед и ласкава дума. Ако някой, макар и да не присвоява имуществото на вдовиците, но ги обсипва с куп укори и ги оскърбява, и се дразни от тях, този не само не облекчава унининето им от бедността на подаянието, но и още увеличава тежестта й с порицанията си. Въпреки че поради нуждата на стомаха са принуждавани да забравят срама, те обаче преживяват това принуждение. По такъв начин, когато гладът ги заставя да просят, и в просбите си да пренебрегват срама, а заради безсрамието си те отново се подхвърлят на огорчения, тогава душата им е нападана от разнообразно и предизвикващо гъст мрак силно униние. Поелият грижата за тях трябва да бъде толкова великодушен, че да не увеличава унинието им с укори, а по възможност да облекчава състоянието им с утешение. Както претърпелият обида, при голямо изобилие не чувства ползата от богатството поради нанесената обида, така и този, който е чул ласкава дума и е приел подаваното с утешение, повече се весели и радва, и самият дар става двойно по-голям при такъв начин на даване. Говоря това не от себе си, но с думите на този, който и малко по-нагоре предложи увещание: „Синко, кога вършиш добро, недей натяква, и при всеки подарък не оскърбявай с думи. Росата не разхлажда ли жега? Тъй и дума е по-добро, нежели даяние. Затова думата не стои ли по-високо от добро даяние? А у добродетелен човек има и едното, и другото” (Сирах. 18:15-17). Грижещият се за тях трябва да бъде не само кротък и незлобив, но не по-малко от това и пестелив; в противен случай имуществото на бедните се подлага на риск. Така някой, приемайки върху себе си това служение и събирайки много злато, макар и да не го изхарчил за себе си, но не раздавал и на бедните, освен малка част, а заривайки в земята голяма част, я пазил дотогава, докато настъпилото тежко време предало това имущество в ръцете на враговете. Затова е нужна голяма предвидливост, така че църковното имущество нито прекалено да се умножава, нито да се довежда до оскъдица, а всичко събрано незабавно да се раздава на бедните, църковните съкровища пък да се събират от доброволните приношения на народа. Така също за приемане на странници и за лекуване на болни каква, мислиш, парична издръжка се изисква, колко старание и благоразумие на попечителите? Тук са необходими не по-малко разходи от споменатите, а често и по-големи, и попечителят е длъжен да събира средства с кротост и благоразумие, за да предразполага богатите да правят своите пожертвования с охота и без съжаление, да не би, грижейки се за приглеждането на немощните, да огорчи душите на пожертвователите. Усърдие пък и ревност тук трябва да се оказва много повече, защото болните са по принцип раздразнителни и безгрижни; и ако не се прилага във всичко голяма загриженост и голямо внимание, е достатъчен и някакъв малък пропуск, за да се причини преголямо зло на болния.
17. При грижата за девственицаите пък страхът е толкова по-голям, колкото съкровището е по-драгоценно, и с каквото този сонм стои по-високо от другите; защото и в живота на тези светии са се намесвали мнозина, извършвани са множество злини и са довеждали до голяма скръб. Както не е все едно дали ще съгреши свободната девица, или нейната слугиня, така не трябва (в това отношение да се сравнява) девственицата с вдовицата. За вдовиците да празнословят, да се карат помежду си, да лъжат, да забравят срама, да се появяват навсякъде и да ходят на площада се смята за нещо обикновено; а девственицата се е обрекла на висш повдиг и се е посветила на висше любомъдрие, обещава да води на ангелски живот на земята и се стреми с тази плът да се уподоби на безплътните сили. Тя не трябва излишно и често да се отлъчва от дома и не й се позволява да води празни и безполезни разговори, а злословията и ласкателствата не трябва да знае и по име. Затова тя има нужда от по-строго пазене и по-голяма помощ. Врагът на светостта непрекъснато и най-вече напада девствениците и ги обсажда с козните си, готов да погълне ту тази, която отслабва и пада; също (против нея действат) и мнозина злонамерени човеци, и заедно с тях неистовстовото на човешката природа; въобще тя е длъжна да издържа двояка борба с неприятелите, нападащи отвън, и с враговете, воюващи вътре в нея. Затова на попечителя й предстои много страх, а също по-голяма опасност и скръб, ако се случи нещо нежелателно, което да не бъде! Ако „дъщеря за бащата е постоянна тайна грижа; грижата за нея отпъжда съня” (Сирах. 42:9), ако бащата така се бои да не би дъщеря му да остане безплодна, или да не излезе от цветущата възраст, или да не бъде ненавиждана от мъжа си, какво понася грижещия се не за това, а за много по-важното друго? Тук се отвращава не мъжът, а самият Христос; безплодието се подлага не само на хули, но и завършва с гибел на душата: „всяко дърво”, казва (Господ), „което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън” (Лук. 3:9); и на ненавиждания Жених не му е достатъчно да вземе разводно писмо и да си отиде, но заради гнева Му тя се наказва с вечно мъчение. Плътският баща разполага с много удобства за пазенето на дъщеря си: и майката, и възпитателката, и множеството слугини и безопасността на жилището помагат на родителите за опазването на девицата. Той не й позволява да излиза често на градския площад; и тя, когато излиза, няма нужда да се показва на някой от срещаните; а вечерният мрак не по-малко от стените на дома скрива нежелаещата да се показва. Освен това никакви причини не я заставят да се явява понякога пред погледите на мъжете; нито работата за домашните нужди, нито притесненията на обиждащите, нито друго подобно нещо я принуждава на такава среща, тъй като за всичко това се грижи нейният баща. Самата тя пък има само една грижа - да не прави и да не говори нищо непристойно за свойствената й сромност. А тук на бащински грижещия се много неща правят труден и невъзможен надзора над девственицата; той не може да я държи в дома си, защото такова съжителство е непристойно и небезопасно. Макар и от това да не произлиза за тях никаква вреда, и макар те да биха съблюдавали постоянно светостта на неприкосновението, но ще дават отговор за душите, които са подхвърлили на съблазън, не по-малък, ако биха били съгрешили помежду си. Тъй като съжителството е невъзможно, той няма как да наблюдава движенията на душата и безпорядъчните да обуздава, а правилните и стройните да поощрява и развива; а също е неудобно да следи за излизанията й от дома. Бедността и усамотението й не позволяват на попечителя да следи строго за свойствената й благотворителност. Тъй като тя е принудена във всичко да се справя сама, ако поиска да живее според волята си, може да намери много поводи за своите отсъствия. Този, който би започнал да я заставя да си стои винаги вкъщи, ще трябва да отстрани и тези предлози, да й доставя необходимото за всекидневните й нужди и да прикрепи към нея прислужница, която да се занимава с услугите; би трябвало да я удържа и от ходене на погребения и панахиди. Умее, наистина умее този хитър змей и чрез добрите дела да сее отровата си! Девственицата трябва да бъде ограждана отвсякъде и да излиза от дома си не повече от веднъж в продължение на цялата година, когато я принуждават неотложни и необходими причини. Ако пък някой каже, че няма нужда да се възлагат тези дела на епископа, нека да знае, че грижата и нещата, случващи се с всяка една от тях, имат отношение към него А за него е много по-полезно да следи всичко сам и да се избавя от обвинения, на които би се подхвърлил заради грешките на другите, нежели пък да се откаже от това служение и да се страхува от отговорност за делата на другите. При това е удобно този, който върши това, да го прави сам; а принуденият да го върши с участието на странични мнения, не толкова си отдъхва вследствие на освобождаването от полагащата му се дейност, колкото си създава главоболия и неприятности от недоволни и противящи се на мненията му хора. Но аз не съм състояние за изчисля всички грижи за девствениците. Дори когато е необходимо да се включат в списък, и тогава те причиняват немалки затруднения на този, на когото е възложено това задължение.
Съдебната част (също част от служението на епископа) е свързана с множество неприятности, големи главоболия и такива трудности, каквито не търпят и светските съдии; не е лесно да се намери правдата; а и намерената е трудно да се запази неизопачена. Тук съществуват не само главоболия и трудности, но и немалка опасност. Някои от по-слабите, подложени на съд и не намерили защита, отпадат от вярата. Много от обидените, ненавиждайки обидилите ги, пък ненавиждат също толкова и тези, които не им оказват помощ; засегнатите не искат да вземат под внимание нито сложността на делото, нито трудността на обстоятелствата, нито ограничеността на свещеническата власт, и нищо друго подобно, но стават неумолими съдии, приемайки за оправдание само едно – освобождаването от угнетяващите ги беди. А който не може да направи това, макар и да представи хиляди оправдания, никога няма да избегне осъждането им. Като споменавам за защита, ще ти открия и друг повод за укори. Ако епископът не посещава всекидневно домовете на повечето градски надзиратели, оттук произлизат невъобразими засягания; понеже не само болните, но и здравите желаят посещението му, - не от благочестиви подбуди, а по-скоро защото мнозина се домогват до чест и уважение. Ако пък се случи някаква нужда да го застави, за общото благо на църквата, по-често да се вижда с някой от по-богатите и силните хора, с това той веднага си навлича упрек за угодничество и ласкателство. Но какво говоря за защитата и посещенията? За един свой разговор той се подхвърля на толкова много порицания, че често, обременен от тяхната тежест, изпада в униние: осъждат го и за единия поглед; мнозина строго разследват и най-простите му действия, отбелязвайки и тона на гласа, и положението на лицето, и колко и как се смее. С някой си, казват, той гръмко се смя, беше весел и разговаряше ясно, а с мен - малко и небрежно. И ако по време на разговор в многолюдно събрание не обръща поглед на всички страни, тогава също смятат това за лична обида. Кой пък, ако няма голямо мъжество, може да действа така, че или съвсем да не се подхвърля на осъжданията на толкова много обвинители, или, ако се подхвърли – да може да се оправдае? Той трябва или изобщо да няма обвинители, или, ако е възможно, да опровергава обвиненията им; ако пък това не е удобно – има хора, намиращи удоволствие в това да обвиняват без причина и напразно, - нужно е мъжествено да се понесе неприятността от тези укори. Справедливо обвиняемият лесно може да понесе обвинението; защото няма по-жесток обвинител от съвестта и затова, изпитвайки предварително упреците на този най-жесток обвинител, ние лесно понасяме външните обвинения, като по-кротки. Но ако не намиращия в себе си нищо лошо бъде обвиняван напразно, той скоро се възпламенява от гняв и лесно пада в униние, ако преди това не се е научил да понася невежестото на народа. Не, невъзможно е напразно оклеветеният и осъжданият да не се възмущава и да не чувства никаква скръб от такава несправедливост. А какво да се каже за тези скърби, които (пастирите) чувстват тогава, когато трябва някой да се отлъчи от църковното общество? И о, ако това бедствие се ограничаваше само със скръб? Но тук предстои и немалка беда. Опасно е да не би наказаният свърхмярка да претърпи това, което е казано от блажения Павел: „да не пропадне той от преголяма скръб” (2 Кор. 2:7). Затова и тук се изисква огромно внимание, да не би точно правещото се за полза, да му причини голяма вреда; понеже за всеки от тези грехове, които той е извършил след такова лекуване, заедно с тях подлежи на наказание и лекарят, който недобре е лекувал раната. Какви пък наказания трябва да очаква този, който дава сметка не само за греховете, извършени от самия него, но се подхвърля на крайна опасност и заради греховете на другите? Ако ние, размисляйки за отчета за собствените ни прегрешения, треперим, ненадявайки се да избегнем вечния огън; какво ще бъде мъчителното очакване на този, който ще трябва да отговаря за толкова много хора? А че това е справедливо, изслушай блажения Павел, или по-добре говорещия в него Христос: „покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души” (Евр. 13:17). Нима е малък ужасът от такава заплаха? Не трябва да се говори така. Впрочем всичко това е достатъчно за убеждаването и на най-недоверчивите и сурови хора, че аз не поради гордост и честолюбие се обърнах в бягство, а единствено страхувайки се за себе си и представяйки си трудността на (пастирското) дело.
