sv_ioan_zlatoust Всемирното Православие - СВ. ЙОАН ЗЛАТОУСТ - ПЕТО СЛОВО ЗА СВЕЩЕНСТВОТО Продължение на разсъждението за църковното красноречие. - Беседите, предназначени за народа, изискват по-голям труд. – Трудността да се удовлетворят слушателите, защото те често идват не да се поучат, но за да съдят за проповедника. – За да може с успех да се преодолее тази трудност и да се овладеят слушателите, са необходими две неща: пренебрежение към похвалите и сила на словото. – Пренебрежението към похвалите няма никакво значение без силата на словото, и обратното.  -- Към пренебрежението към похвалите трябва да се прибави и презрението към завистта.  – Не е достатъчно да се придобие дарът на словото, трябва още и да се запази с труд и упражнения, тъй като красноречието е повече дар, който се изучава, отколкото природна даденост.
– Колкото е по-висш дарът на словото у проповедника, толкова повече той е длъжен да се труди над него. – Козните спрямо големия проповедник от страна на завистливите му врагове.  – Не са много хората, които са в състояние основателно да съдят за беседите. – Силен със съзнанието за своя дар, проповедникът може да бъде по-високо от мнението на тълпата. – Още по-голяма увереност може да му даде стремежът към главната цел – да благоугоди на Бога. - Пренебрежението към похвалите е необходимо не по-малко и на този, който не притежава дара на красноречието.
ДОСТАТЪЧНО говорих за това каква опитност трябва да има наставникът в борбата за истината; освен това искам да кажа и за друг един предмет, който става причина за много опасности, или по-добре казано, не той е причина, а тези, които не умеят добре да се ползват от него; а самото това дело може да достави спасение и много блага, когато с него се занимават ревностни и способни мъже. Какво път е това? Велик труд, състоящ се в беседи пред народа в общите събрания. Първо, по-голямата част от пасомите не искат да се отнасят към говорещия като към наставник, а като се смятат за нещо повече от ученици, заемат позицията на зрители, присъстващи на светски зрелища. Както там народът се разделя и едни застават на страната на единия, а другите – на другия, така и тук, разделяйки се, едни застават на страната на единия, а другите на другия, и слушат говорещите според своите благоприятни или враждебни разположения. И не само в това се състои трудността, но и в друго, не по-маловажно от това. Ако се случи на някой от говорещите да прибави към думите си някаква част от чуждо произведение, той се подхвърля на по-големи укори, отколкото похитителите на чуждо имущество; а често търпи подобно обвинение и този, който само се подозира в това, въпреки че от никого нищо не е заимствал. Но какво говоря за чужди произведения? Често той не може да се ползва и от собствените си съчинения. Хората в по-голямата си част са привикнали да слушат не за полза, а за удоволствие, представяйки си, че са съдии на трагиците, или на свирещите на лютня; и това изкуство на словото, което ние сега признахме за излишно, тук се одобрява, както при софистите, когато те се принуждават да спорят един с друг.

2. И така, и тук е нужен човек с мъжествена душа, превъзхождаща многократно нашата немощ, за да може да отклони народа от това непристойно и безполезно удоволствие и да го приучи да слуша по-полезното, така че народът да го следва и да му се подчинява, а не той да се ръководи от капризите на народа. Но това може да се постигне не иначе, а по тези два начина: „с презрение към похвалите и със сила на словото”. Ако едното от тях липсва, тогава и останалото, отделено от първото, ще бъде без полза. Ако презиращият похвалите не преподава учението, „с приятност, със сол подправено”  (Кол. 4:6), тогава той се лишава от уважение сред народа, не получавайки никаква полза от великодушието си; а ако владеещият словото започне да се прелъстява от славата на аплодисментите, тогава ще произлезе еднаква вреда и за народа, и за самия него, тъй като стараещият се по пристрастие към похвали говори повече за удоволствие, отколкото за полза на слушателите. И както този, който не е пристрастен към похвалите и не умее да говори, макар да не угажда на народа, но не може да му принесе и някаква значителна полза поради това, че  не може нищо да каже; така и увличащият се от страстта към похвалите, макар и да може да води назидателни за народа беседи, вместо тях им предлага това, което повече услажда слуха, придобивайки по този начин за себе си шума от ръкоплясканията.

3. И така, отличният ръководител трябва да бъде силен и в едното, и в другото, за да не би недостатъкът на едното да унищожи и другото.  Когато той, излизайки сред народа, захване да изобличава безгрижно живеещия, но след това се смути и започне да се запъва и поради оскъдност на речта е принуден да се изчервява, тозчас изчезва всяка полза от казаното. Изобличаваните, негодувайки за казаното и като нямат друго средство да му отмъстят, го обсипват с насмешки за неговото неумение, надявайки се по този начин да прикрият недостатъците си. Затова му е нужно, като на отличен кочияш, добре да владее тези две съвършенства, за да може по подходящ начин да въздейства и на едните, и на другите. Когато се окаже безукорен във всичко, тогава, с каквато поиска власт, може и да наказва, и да освобождава всички поверени на неговото ръководство; а без това трудно ще придобие такава власт. Впрочем, великодушието не трябва да се ограничава само с едното презрение към похвалите, но и да се разпростира по-далече, за да не бъде ползата отново несъвършена.

4. От какво пък още трябва да се въздържа? От ненавистта и завистта. Полезно е нито прекалено да се опасяваме и боим от несправедливи обвинения (а за предстоятеля е неизбежно да се подхвърля на безразсъдни укори), нито абсолютно да ги пренебрегваме; но дори те да са лъжливи, дори да са повдигнати срещу нас от незначителни хора, е необходимо да се постараем скоро да ги погасим. Нищо така не увеличава лошата и добрата слава, както неразумният народ; привиквайки и да слуша, и да говори необмислено, той повтаря безразборно всичко случило се, без ни най-малко да го е грижа за истината. Ето защо не трябва да се пренебрегва народът, но възникналите лоши подозрения веднага да се премахват, убеждавайки обвинителите, макар и те да са най-безсмислените от всички хора, и не изпускайки от очи нищо от това, което може да унищожи недобрата слава; ако пък и след това, след като сме направили всичко от своя страна, обвинителите не поискат да се вразумят, тогава да се отнесат към тях с презрение. Който пада духом от такива неприятности, той никога няма да бъде в състояние да извърши нещо доблестно и достохвално; унинието и непрестанното безпокойство могат да съкрушат силата на душата и да доведат до крайно изнемогване. Свещеникът е длъжен да се отнася към пасомите така, както бащата би се отнесъл към малолетните си деца; както от тях не се отвръщаме, когато те оскърбяват или удрят, или плачат, и дори когато ни се смеят и ласкаят, ние много-много не се грижим за това, така и свещениците не трябва нито да се превъзнасят от похвалите на народа, нито да се огорчават от порицанията, ако те са неоснователни. Това е трудно, блажени, а може би, мисля, и невъзможно. Да слушаш за себе си похвали и да не се радваш, не зная случвало ли се е някога на някого от хората: а който се радва на това, той, разбира се, и желае да ги получи; желаещият пък да ги получи непременно ще се опечалява и ще унива и скучае, и ще се ядосва, когато се лишава от тези похвали. Както богаташите, докато са богати, се веселят, а щом обеднеят, роптаят, и привикнали с разкоша, не могат да понесат бедния живот, така и пристрастените към похвали не само тогава, когато ги порицават без причина, но ако и не ги хвалят често, се терзаят душевно, като от някакъв глад, ако са привикнали към похвалите или чуят, че другите са се удостоили с похвали. Колко ли пък труд и колко огорчения, мислиш, предстои на излезлия на подвига на учителството с такава страст? Невъзможно е морето понякога да не се вълнува; невъзможно е душата на такъв човек да остава без грижи и скърби.

5. Дори и който владее великата сила на словото (а тя се среща при малцина), и той не бива свободен от непрестанни трудове. Тъй като силата на словото не е природен дар, а се придобива с образование, макар и някой да я е довел до висше съвършенство, и тогава той може да я изгуби, ако не развива тази сила с постоянно усърдие и упражнения. По такъв начин най-образованите трябва да се трудят повече, отколкото по-малко образованите, понеже нерадението на едните и на другите не е съпроводено с еднаква вреда, но при първите то е толкова по-важно, колкото е различието между това, които владеят те и другите. Никой няма да укорява последните за, ако словото им е посредствено, а първите, ако не предлагат винаги беседи, превишаващи мнението, което всички имат за тях, ще бъдат подложени на големи укори от всички. При това последните и за малкото могат да получат похвали до небесата; а първите, ако думите им не предизвикват силно удивление и не поразяват, не само че няма да се удостоят с похвали, но и ще си спечелят порицатели. Слушателите седят и съдят за проповедта не по съдържанието й, а по мнението за проповядващите. Затова който превъзхожда всички по красноречие, на него повече от всички му е нужно да се труди; той не трябва да се извинява с онези общи недостатъци на човешката природа, че не е възможно да успява във всичко; но ако беседите му не съответстват напълно на високото мнение за него, се съпровождат от множество насмешки и порицания от народа. Никой не помисля за това, че  връхлитащите страсти на униние, безпокойство, грижа, а често и гняв помрачават чистотата на ума и не позволяват речите на проповедника да бъдат светли, и че въобще е невъзможно човек да бъде винаги еднакъв и да успява във всичко; но естествено понякога и ще сгреши, и ще се окаже по-слаб от собствените си сили. За нищо такова, както казах, не искат да помислят, а винят проповедника, съдейки за него като за ангел. И въобще човекът е такъв, че не обръща внимание на многочислените и големи заслуги на ближния си; а ако се открои някакъв недостатък, - пък бил той и незначителен, пък бил той и случил се отдавна, - тозчас го научават, веднага се закачат за него и винаги го помнят: и това малко и незначително нещо често принизява славата на мнозина велики мъже.

6. Виждаш ли, почтени, че който е силен в словото, трябва да има особено голяма ревност, а заедно с ревността и такова търпение, от което се нуждаят не всички от споменатите. Мнозина го безпокоят напразно и без причина, и като няма в какво да го обвинят, враждуват против него заради това, че е уважаван от всички. Нужно е той мъжествено да понася гнусната им ненавист. Не желаейки да скриват тази проклета ненавист, изпитвана от тях без никаква причина, те злословят и порицават, клеветят тайно и враждуват явно. Ако душата при всяка такава неприятност започне да се безпокои и да се раздразва, тя няма да може да бъде бодра, изнемогвайки от печал. И не само самите те му отмъщават, но се стараят да правят това и чрез други; често избирайки някого, който не умее нищо да каже, те го превъзнасят с похвали и му се удивяват повече от достойнството му; едни правят това поради безумие, други и поради невежество, и поради завист, за да унизят славата на достойния, а не за да прославят недостойния. Но не само с тях трябва да се бори доблестният мъж, но често и с невежеството на целия народ. Както е невъзможно всичкият събрал се народ да се състои от образовани хора, а понякога голяма част от събранието е съставено от прости люде; прочее пък, дори и по-разумни от тези последните, но в сравнение с хората, способни да съдят за красноречието, много по-незнаещи, отколкото всички други в сравнение с тях; а ще се намерят едва един или двама души, имащи такава способност, неизбежно ще стане така, че говорещият по-добре получава по-малко аплодисменти, а понякога остава и без всякакви похвали. Нужно е човек да се въоръжи с мъжество против такива несправедливости, и на тези, които постъпват така поради невежество, да им прощава, а тези, които правят това поради завист, да оплаква като нещастни и жалки, и да бъде уверен, че силата му не се намалява нито от едните, нито от другите.  Така и отличният и превъзхождащ всички в своето изкуство живописец, виждайки, че хора, невежи в това изкуство, осмиват нарисуваната с голямо старание негова картина, не трябва да пада духом и да смята, според съда на невежите, картината за лоша, също както и да смята за удивителна и прекрасна действително лошата картина само затова ,че невежите й се възхищават.

7. Отличният художник трябва и сам да бъде съдия на произведенията си; добри или лоши те трябва да се смятат тогава, когато произвелият ги ум произнесе за тях една или друга присъда; а за мнението на страничните, невярно и неопитно, никога не трябва и да мисли. Така и приелият върху себе си подвига на учителството е длъжен да не взима под внимание похвалите на страничните, и да не отслабва душата си без тях; но съставяйки поучения така, че да угоди на Бога (понеже това би трябвало да бъде за него правило и единствената цел на старателно съставеното поучение, а не аплодисментите и похвалите), ако е хвален от хората, нека не отхвърля похвалите, ако пък не ги получава от слушателите, нека не ги търси и не роптае; защото за него достатъчно и най-добро утешение в трудовете е това дали може да съзнава в самия себе си, че той съставя и насочва поученията си така, че да благоугождава на Бога.

8. Наистина, който се предава на страстта към безразсъдни похвали, такъв човек няма да получи никаква полза нито от многото си трудове, нито от силата на словото си; защото душата, не умееща да понася неразумните осъждания на народа, слабее и губи охота за упражнения в словото. Затова повече от всичко е необходимо да се приучава да презира похвалите; понеже без това, за запазване в себе си на тази сила, не е недостатъчно едното умение да се говори. Дори ако някой поиска да обърне старателно внимание на този, при когото не достига тази способност, ще намери, че и той не по-малко от него има нужда да презира похвалите. Не достигайки тази слава от народа, той неизбежно ще падне в много грехове. Така, като няма сили да се сравнява с отличаващите се със способността на красноречието, той няма да се удържи от вражда към тях, и от завист, и лъжливи порицания, и от много подобни непристойни неща; но ще се реши на всичко, дори ако трябва да погуби душата си, само за да придобие тяхната слава с оскъдните си способности. Освен това той загубва и ревността към тези трудове, тъй като някакво разслабване обхваща душата му. Много да се труди, а да получава малко похвали - това действително може да изнури и да потопи в дълбок сън неумеещия да презира похвалите. Така и земеделецът, принуден да се труди над неплодородно поле и да обработва камениста земя, скоро оставя трудовете си, ако не е много склонен да работи и не се страхува от глада. Ако способните да говорят с голяма власт, имат нужда от постоянно упражнение, за да запазят тази способност, този, които никак не се е подготвял отрано и принуденият да мисли за това по време на самите подвизи, какви само трудности ще срещне, какво безпокойство, какво смущение, за да придобие с голям труд някакъв малък успех! А ако някой от поставените след него и заемащите по-ниско положение успее повече от него да се прослави в тази част, тогава е нужна едва ли не божествена душа, за да не се предаде на ненавист и да не падне в униние. Да стои на висша степен на достойнството и да бъде надминат от нискостоящи, и да понесе това мъжествено – това е свойствено на необикновената, и не на моята, а на подобната на адамант душа. Тази неприятност е все пак сносна, когато превъзхождащият е скромен и твърде умерен; но ако той бъде дързък, и горд, и честолюбив, тогава този трябва всеки ден да си желае смъртта; до такава степен той ще му вгорчи живота, превъзнасяйки се над него явно, надсмивайки се тайно, отнимайки все повече и повече властта от него, стремейки се да го измести във всичко, и намирайки във всички тези случаи важната опора в свободата на речта, разположението на народа към него и привързаността на всички пасоми. Нима ти не знаеш каква любов към красноречието се е развила в душите на християните сега, и че занимаващите се с него се уважават повече от всички не само между външните (езичниците), но и измежду „своите по вяра” (Гал. 6:10)? Кой пък може да понесе такъв срам, когато по време на беседата му всички мълчат, и се отегчават и чакат края на речта, като някаква почивка от трудовете, а другиго, макар и дълго говорещ, търпеливо слушат, досаждат, когато поиска да спре, и се гневят, когато възнамерява да замълчи? Всичко това сега ти се струва маловажно и незаслужаващо внимание, като нещо неизпитано, но то може да погаси ревността и да отслаби душевната сила, нима този, който се е отрекъл от всички човешки страсти, ще побърза да се уподоби на безплътните Сили, неподложени нито на завист, нито на славолюбие, нито на някаква друга подобна слабост. Ако се намери такъв човек, който може да потъпче този неуловим, непобедим и див звяр, т. е. народната слава, и да отсече многочислените му глави, или по-добре – не допусне тази слава дори да се зароди в самото начало, такъв ще бъде в състояние удобно да отразява всички тези нападения, и да остава спокоен, като в тихо пристанище; а който не се е освободил от нея, такъв обременява душата си, все едно е в разнообразна борба, постоянен смут и униние, и е обременен с множество други страсти. Необходимо ли е да се изброяват и други затруднения, за които не може и да говори и да знае този, който всъщност не ги е изпитал?
(следва)
(Из „Шест слова за свещенството”)