Миниатюра из Сийского Евангелия. 1340 год. Христос с апостоламиМиниатюра от Сийското Евангелие. 1340 година. Христос с апостолите

Апостолите проповядват евангелието – благата вест за Небесното царство, опирайки се на думите на своя Божествен Учител, разказващи на слушащите ги за Неговите деяния, за Неговата кръстна смърт и възкресението Му от мъртвите. Към средата на I век се оформя устойчива традиция за проповед на земния живот на Христа и Неговото учение. От тогава датира и писмената фиксация на Книгите, разказващи за живота и смъртта на Спасителя, които са наречени Евангелия.  

Първото от тях е съставено в Йерусалим при управлението на Клавдий. Дело е на Матей, един от 12-те апостоли, по молба на местната християнска община. Написано е на арамейски език – език, който е ползван широко от йерусалимските християни. Някои изследователи на Библията, в частност протойерей Леонид Грилихес, считат, че евангелието е написано на еврейски език. Впоследствие Евангелието от Матей е преведено на гръцки койне, език, който е бил в широка употреба в елинистическия свят. Според Папий Йераполски, който по собствените му твърдения беседвал със старци, общували със самите апостоли „Матей записал беседите на Иисус на еврейски език и ги превел, както могъл”. Тези думи са написани от Папий около 120 г. Евсевий Кесарийски пише за Евангелието от атей следното: „Матей проповядвал първоначално на евреите; връчил им своето Евангелие, написано на роден език”. Написано през 40-те г. на І век (трудно е да се докаже точната датировка), това Евангелие е преведено на гръцки език и достига до нас във вида си от 70-те г. Ориентацията на Евангелието от Матей от юдеи към християни намира потвърждение в многото цитирания в текста на месиански места от Стария Завет, използван да потвърдят основната идея на автора Матей – че Иисус от Назарет е обетованият пророк, Месията.   

Някои от билеистите, особено в протестантските среди, приемат за написано първо по хронология от останалите евангелия Евангелието от Марко. То, както и другите две –от Лука и Йоан са написани на гръцки език от ученици на апостол Петър. Марко е племенник на Варнава, спътник на апостол Павел и дори самият той е съпровождащ Павел в едно негово мисионерско пътуване, а след това се сближава много с апостол Петър, който го напича свой син: „Поздравява ви с избраната с вас църква във Вавилон, и син мой Марко” (1 Пет. 5: 13). В християнските среди столицата на Римската империя Рим често е наричана Вавилон. Вероятно и точно в Рим е написано Евангелие от Марко, въпреки че някои библеисти предполагат, че може да е написано и в Александрия, с основаването на чиято християнска община е свързан ученикът на Петър, Марко. Според Папий „Марко е бил преводач на Петър. Той записва точно всичко, което е запомнил от чутото за казаното от Господ, но не в точен ред, защото самият той не е слушал Иисус и не е ходил с Него. По-късно той съпровждо Петър. Марко в нищо не сгрешава и е записал всичко така, както го е чул и запомнил от Петър”. Свети Юстин Философ, цитирайки Евангелието от Марко го нарича „Възпоменания на Петър”. Според Свети Ириней Лионски, Марко написва Евангелието веднага след смъртта на апостол Петър, следователно в края на 60-те г. Според свидетелствата на древните християнските писатели, адресат на това Евангелие са и християни, и езичници, много от които даже в този момент и в самия Рим говорят на гръцки език, защото са преселници от източните части на империята. Но особеностите на това койне, на който е написано Евангелието от Марко издават семитски, т.е. еврейски произход на неговия съставител. Годината на мъченическата смърт на Свети евангелист Марко е неизвестна; обвинен във вълшебства, той е убит на следващия ден след тържествата в чест на египетския бог Серапис в Александрия, т.е. на 25 април.


Евангелист Лука. Миниатюра из Евангелия, IX-X в.в. Иверский монастырь, Афон

Евангелист Лука. Миниатюра от Евангелието,  IX-X в. Иверски манастир, Атон

Третото от евангелията, това от Лука, е написано от Лука - спътник и ученик на апостол Павел. Неговото авторство се потвърждава от църковната традиция и древните християнски писатели: Свети Ириней Лионски и Ориген. Според Евсевий Кесарийски „Лука е преселник от Антиохия и лекар по образование, а по-голяма част от времето прекарва с Павел и общува и с останалите апостоли. От тях се научава да лекува човешките души, което показва в две Боговдъхновени книги: в Евангелието… и в Деянията на апостолите, които съставя не по разкази, а като очевидец. Казват, че именно това евангелие има предвид апостол Павел, когато говори, за своето Евангелие”. Лука повярва в Христа след срещата си с апостол Павел. Не е известно дали е елин или юдей, но в Посланието на Павел до колосяните е казано „Поздравяват ви възлюбеният лекар Лука и Димас” (Кол. 4: 14) и се споменава отделно от изброените „обрязан”: „Варнавовият сестрин син Марко…и Иисус, наречен Юст. От обрязаните тия са единствени мои съработници за Божието царство, които са и били утеха” (Кол. 4: 10, 11). Във всеки случай неговото гръцка образованост  е извън всякакво съмнение. Евангелието и Деянията са написани от него на превъзходен гръцки език, безукорен и съвършен. Изследователите на тези текстове подчертават техните високи литературни качества. Евангелието от Лука започва с предисловие, съставено в съответствие с правилата на гръцката риторика от елинистическата епоха, и с обръщение към някой си Теофил, за когото е трудно да се каже със сигурност дали е реално съществуващо лице или е обобщен образ на всеки „боголюбец”: „Понеже мнозина предприеха да съчинят повест за съвършено потвърдените между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от началото са били очевидци и служители на евангелското слово, види се добре и на мене, който изследвах подробно всичко от началото, да ти пиша наред за това, почтени Теофиле, за да познаеш достоверността на това, в което си бил поучаван” (Лк. 1: 1–4). При съставяне на Евангелието Лука се опира на по-рано написаните текстове от Матей и Марко, на недостигнали до нас записи на думи на Спасителя и на устното църковно предание. Особено ценни в Евангелието от Лука са повествованията за рождението на Йоан Кръстител, за рождеството и детството на Спасителя. Евангелието от Лука извежда родословието на Иисуса Христа, не от Авраам, както е в Евангелие от Матея, а от самия праотец на човешкия род – Адам. Евангелие от Лука е написано в края на 60-те г. в Антиохия или в някой от градовете на Елада.    

В написаните от евангелист Лука Деяния на Светите апостоли се съдържат сведения за най-ранното съставено от тях евангелие: „Първата книга аз я написах за теб, Теофиле, за всичко, което Иисус е правил и на което е учил от началото до деня, в който Той се възнася”(Деян. 1: 1–2). Деянията са написани веднага след евангелията и вероятно до разрушаването на Йерусалим през 70 г. Няма достоверни сведения за мястото на написване на Деянията. Блажени Йероним смята, че са написани в Рим. Последното споменаване на Лука в новозаветните писания се съдържа във Второтовероятно предсъртно, послание на апостол Павел до Тимотей, написано в Рим, където апостолът се намира в тъмница: „Постарай се да дойдеш скоро при мен; защото Димас ме остави, като обикна сегашния свят; той отиде в Солун, Крискент в Галатия, а Тит в Далмация. Само Лука е при мене.” (2 Тим. 4: 9–10). Според преданието, евангелист Лука, след смъртта на своя учител, проповядва в Елада, Либия и Египет, и постига мъченическа смърт в град Тива на 85 годишна възраст по време на управлението на император Домециан.  

И по времето на написване и по съдържанието си, Евангелието от Йоан се различава много и се отличава рязко от синоптическите евангелия. То е съставено от възлюбления ученик на Христа и по-малък брат на Яков Зеведеев във време, когато всички други останали от 12-те апостоли вече не са между живите. За принадлежността на Четвъртото евангелие на Йоан Богослов пишат Светите Игнатий Антиохийски, Юстин Философ и Ириней Лионски, а също и Климент Александрийски. Според Евсевий Кесарийски „Евангелието от Йоан отразява първоначалната дейност на Христос”. Светоотческият възглед на характера му отличават това Евангелие от другите три синоптически. Евтиий Зигабен пише в своите тълкувания: „Когато Йоан получава от някои вярващи Евангелията на другите евангелисти, той вижда, че всички те говорят предимно за човешката природа на Иисус, а не се задълбочават в Неговата Божественост. Въпреки това, той одобрява тези Евангелия и по внушение на Самия Иисус Христос пристъпва към написване на воето Евангелие. В него той разказва за неща, които пише и в останалите Евангелия, за да не бъде упрекнат, че неговото Евангелие няма връзка с другите, но обръща особено внимание на пропуснатото от тях – преди всичко на богословското учение за Спасителя”. С изложението на това учение и започва Евангелието от Йоан: „В началото бе Словото, и Словото беше у Бог, и Словото беше Бог. То в началото беше у Бога. Всичко това чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало. В Него бе животът и животът бе светлина на човеците. И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана” (Ин. 1: 1–5). Някои екзегети приемат, че този евангелски пролог е един от първите християнски химни. Евангелието е съставено от Йоан Богослов през 90-те години, когато той е живял в Ефес. Написано последно, то получава особено широко разпространение и откъси от него се съдържат в най-старите от новозаветните ръкописи, датирани приблизително около 120 г.  

Скоро след съставяне на Евангелията, апостол Йоан, бидейки в изгнание на остров Патмос, където е изпратен от Ефес „заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово” (Откр. 1: 9) при управлението на Домициан, продиктува на своя ученик Прокл книгата Откровение, или наречена още Апокалипсис. В древността не всички християнски писатели признават и приемат авторството за Апокалипсиса на Свети Йоан Богослов. Според Свети Амфилий Иконийски „Откровение Йоаново се причислява от някои към свещените книги”. Евсевий Кесарийски в своя списък на свещените книги отбелязва следното „Йоановият Апокалипсис...едни го отхвърлят, а други го признават за една от свещените книги”. За Свети Ириней Лионски автор на Апокалипсиса е „възлюбеният ученик” на Спасителя. Откровението започва с изпратени ангели, т.е. предстоятели, до седемте азиатски Църкви: Ефеската, Смирненската, Пергамската, Фиатирската, Сардийската, Филаделфийската и Лаодикийската, в които се дава характеристика на тяхното духовно състояние. Особена грижа проявява апостолът към християнските общини в малоазийските градове и тя е свързана с това, че те са в областта на неговото мисионерско служение. В по-късната екзегеза тази характеристика получава пророческо тълкувание за опасностите, грозящи Вселенската църква през различните етапи от нейното съществуване и особено до Второто пришествие на Спасителя. Но Боговдъхновените видения на апостола са изпълнени с есхатологическо съдържание. В тях в закодиран вид са описани събития, с които свършва светът. Със своя патос Откровението на Йоан е победен химн на гонената Църква. Патос, изпълнен с надежда за скорошно избавление: „Който свидетелствува за това, казва: да, ида скоро! Амин, да дойди, Господи Иисусе! Благодатта на Господа Нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас! Амин.” (Откр. 22: 20–21). Така завършва Апокалипсиса, а с него и Новият Завет.    


Евангелист Иоанн Богослов. Миниатюра из Евангелия, IX-X в.в. Иверский монастырь, Афон

Евангелист Иоан Богослов. Миниатюра из Евангелие IX-X в.,Иверски манастир, Атон

На Йоан Богослов принадлежат още три послания, написани в Ефес през 90-те години. Призовавайки своите ученици и адресати, с удивително мъдри и прости думи, към любов към Бог и към хората, Свети Йоан казва: „Възлюбени нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов, Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта. Ние го любим, защото Той по-напред ни възлюби. Който каже „любя Бога”, а мрази брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: „Който люби Бога, да люби и брата си” (1 Иоан. 4: 7–9, 18–21).

Апостол Йоан не само учи на любов, но и я проявява с примери от собствения си живот, когато трябва на дело да изпълнява христовите заповеди за спасение на заблудените овци.  У християнските писатели на границата на II и III век са запазени удивителни разкази за това, как веднъж Йоан Богослов след смъртта на Домициан и след връщането си от Патмос в Ефес се опитва да спаси душата на един юноша от близкия град, като го предава на грижите на местния епископ. Климент Александрийски разказва следното за случая: „Аз ти го давам пред лицето на Църквата и Христа. Епископът взел юношата в своя дом, кръстил го и предполагайки, че сега той се намира в безопасно духовно състояние, започнал да му обръща по-малко внимание. Но юношата се сближил с лоши младежи, които били безделници и го въвлекли в пиршества и кражби, и накрая младежът се оказал предводител на разбойническата шайка. И когато в същия град отново дошъл Свети Йоан, той упрекнал епископът, че изоставил младежа, който станал разбойник и изгубил душата си; громко застенал и заудрял главата си. Когато младежът узнал за пристигането на Свети Йоан в града тръгнал да бяга. Апостолът, забравяйки своите години, хукнал да гони разбойника, с думите: „Дете, защо бягаш от мен, твоя отец, от стареца? Пожали ме, дете! Не бой се, ако у теб все още има желание за живот! Аз ще помоля Христа за теб, ако е нужно ще приема смърт за теб, както я е приел за нас Господ. Ще си отдам душата за теб”. Разбойникът чул тези думи и се спрял, захвърлил оръжието, което носел и започнал да ридае горко, прегърнал стареца, покаял се и се покръстил повторно”.  

Освен споменатите по-рано послания на апостолите Йоан Богослов и Яков, в Новия Завет са включени и две послания на апостол Петър, и едно на Юда, брат Господен, който, както и Яков, е син на Йосиф Праведника от неговата първа жена. Посланията на апостол Петър са съставени в Рим, първото в края на 50-те години на І век, а второто в средата на 60-те г., малко преди разпятието на апостола. Те са адресирани, както може да определим по съдържанието, до азиатските църкви. Петър не е знаел гръцки език, но посланията му са съставени на този език. Но апостолът сам разрешава този въпрос: „Написах ви накратко по Силуана, верния брат, както мисля, като ви утешавам и уверявам, че това е истинска Божия благодат, в която вие стоите” (1 Пет. 5: 12) – Силуан излага мислите на апостола, които той изказва на родния си арамейски език, в превод на гръцки език. Посланието на Юда е написано приблизително по същото време, когато е написано и Второто послание на Петър, а за мястото на написването няма никакви сигурни сведения.


Апостол Павел. Миниатюра из Апостольских посланий, XIII-XIV в. Пергамент. Монастырь Дионисиат, Афон

Апостол Павел. Миниатюра от Апостолски послания, XIII-XIV в. Пергамент. Манастир Дионисиат, Атон

Най-важно значение сред новозаветните писания, след Евангелията, има корпусът от послания на Свети апостол Павел. Едни от тях са адресирани до местните Църкви: до римляните, две послания до коринтяните, до галатеяните, до филипяните, до колосяните, две да солунци. Други, които са наречени „пастирски”, са обръщения до учениците на апостола: до Тимотей (две послания), до Тит и до Филимон.Особен характер притежава Послание до евреите, призвано да укрепи в християнската вяра покръстените евреи. Ориген пише за Послание до евреите, че в „неговия език няма особености, присъщи за езика на апостола, който признава, че е „неискусен в думите”. Т.е. Посланието е съставено на много добър гръцки език и всеки, който разбира от материята, го признава… Мислите в това Послание принадлежат на апостола, а изборът на думи – на човека, който нарича споменатия апостол „учител”. Посланията на апостол Павел са написани за времето от началото на 50-те г., когато по време на неговото второ мисионерско пътешествие в Коринт са съставени двете послания до солуняните, до 67 г., когато в Рим, по време на заточението на апостола е написано неговото предсмъртно послание, адресирано до Тимотей.    

На първо място от павловите творби във всички издания на Новия Завет винаги стои Послание към римляните, което е написано от Тертий, под диктовката на апостол Павел в края на третото му мисионерско пътешествие (най-вероятно през 58 г., когато Павел се намира в Коринт). В това послание се съдържа богословската квинтесенция на апостол Павел – неговото учение за закона и благодатта, за избраните и предопределението, за спасението на езичници и юдеи, чрез вярата в Христа: „Скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло, първо на юдеин, после и на елин, а слава и чест, и мир всекиму, който прави добро, първом на юдеин, а сетне и на елин; защото Бог не гледа на лице. Ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще загинат; а ония, които при закон са съгрешили, чрез закон ще бъдат съдени (защото не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани; защото, щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе си са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и мислите им една друга и обвиняват, или се оправдават )” (Рим. 2: 9–15).

Апостолът представя с поразителна задълбоченост в това послание драмата на вярващата душа, осъзнаваща своята греховност и безсилие да се преодолее порокът без действието на благадатта, дарена чрез вярата от Христа: „А каквото правя, не зная; защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя. Ако пък върша това, що не желая, съгласявам се със закона, че е добър; а в такъв случай не аз върша това, а грехът, който живее в мен. Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”  (Рим. 7: 15–17, 22–24).

В Първото послание към коринтяните апостол Павел използва изпълнени със свръхчовешка сила думи, звучащи като гимн на истинната обич: „Да говоря всички езици човешки, и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася,       не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор. 13: 1–7).

Освен свещените писания, създадени в самата Църква и по-късно включени в каноническия състав на Новия Завет, през І и ІІ в. са написани и други книги, посветени на земния живот на Христа и Неговото учение, които не получили църковно признание. Много от тях са достигнали до нас в различна цялост. За съществуването на някои от тях ни е известно от съчиненията на древните християнски писатели. Това са „Евангелията” на Яков, Тома, Никодим, Петър, Филип, Варнава, Юда, Матфий, на 12-те апостоли, на евреите, на египтяните; „Деянията” на Павел, Петър, Андрей, Матей, Йоан, Филип, Тома, Вартоломей; „Апокалипсис на Петър”. Достоверните сведения в тези съчнения са смесени с лъжи и направо фантастични. В някои от тях е отделено особено внимание на разказът за детството на Иисус Христос. Съдържащите се в „Евангелието на Яков” сведения за рождението на Христос от Божията майка влизат в Църковното предание. Апокрифните евангелия се разминават с църковното учение. Едни от тях, Евангелията на Петър и на евреите имат близки паралели с каноничното Евангелие от Матей, но други – „Деяние на Тома”, „Евангелие от Юда”, „Евангелие на Василид”, възникват като ереси в гностическа среда и се отклоняват от църковното предание.   

За живота на Църквата през последните три десетилетия на І век е известно по-малко, отколкото за периодите, предшестващи разрушаването на йерусалимския храм, събитие, отразено в Деянията. В църковната памет са запазени имената на предстоятелите на най-важната Църква, които впоследствие са включени от Евсевий Кесарийски в неговата „Църковна история”. След Яков Йерусалимската община е оглавена от неговия брат Симеон. Както разказва Евсевий Кесарийски: „след мъченическата кончина на Яков, Господните апостоли и ученици, останали все още живи, пристигат отвсякъде и заедно с роднините на Господ по плът, провеждат съвет. Всички избират единодушно за наследник на престола в Йерусалим, Симеон, който е споменат в Евангелията. Егезип пише, че Симеон и Яков са братя и синове на Клеопа, който пък е брат на Йосиф”. Симеон оглавява Йерусалимската община дълго време – чак до 107 г. Цитираният от Евсевий Егезип пише, че еретиците „известили на Симеон, син на Клеопа, че е потомък на Давид. Симеон пострадал през 120 г., при император Траян и проконсул Атика”. Подложен на чудовищни мъчения, той, по думите на историка, удивява съдиите и мъчителите си с твърдостта, напомняща тази на Христос по време на неговите мъчения.       

В „История” на Евсевий се съдържат сведения и за предстоятелите на християнските общини в имперската столица: „След мъченическата смърт на апостолите Петър и Павел, по жребий за първи епископ на Рим е избран Лин. За него говори Павел в Послание към Тимотей”. И както пише този писател, през втората година от царстването на Тит, следователно през 79 г., Лин, служил на Римската църква 12 години, предава управлението и на Анаклет. А в дванадесетата година от управлението на Домициан, Анаклет е сменен от Климент, покръстен от апостол Петър. Свещеномъченик Ириней Лионски пише, че той „видял блаженния апостол и общувал с него…”. През 98 г. според Преданието, Климент е заточен в Херсонес Таврийски. Предявяват му обвинение в покръстване на членовете на семейството на принцепса. Климент продължава да проповядва Евангелието и в затвора. Създал нови християнски общини, Свещеномъченик Климент е удавен в морето при управлението на император Траян през 101 г.     


Сщмч. Климент, папа Римский

Свещеномъченик Климент, папа Римски

Запазеното Послание към коринтяните безспорно принадлежи на апостол Павел, за разлика от Второто послание към коринтяните на апостол Павел, което всъщност е написано чак в средата на ІІ век. Автор на това Второ послание е Свещеномъченик Климент, който се обръща към християните от коринтската община с апостолски думи. А тези християни не са единни, а разделени още от времето на Св. Ап. Павел: „А това казвам, защото един от вас дума: „Аз съм Павлов”, друг: „аз пък - Аполосов”, трети: „аз съм Кифин”, а друг: „аз пък - Христов” (1 Кор. 1: 12), така че апостолът се е обръщал с упрек към раздорниците: „Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?” (1 Кор. 1: 13).  И сега, в края на І в. Свети Климент пише за печалното състояние на коринтската община: „Ревност и завист, вражда и раздор…Безчестни хора са въстанали против почтените, глупаците против разумните, младите против старите. Затова и се изгубиха правдата и мира – защото всички изгубиха страх от Бог”. Главната причина за това са „беззаконията и нечестивата завист, чрез които смъртта навлезе в живота”. Свещеномъченик Климент призовава коринтяните към спасително покаяние и отбелязване на смъртта на разпънатия Христос: „Да оставим пустите и суетни работи и да се обърнем към славните и достопочтени правила на нашия Спасител…Да обърнем внимание на Христовата кръв и ще видим, че Божията Негова кръв, която е пролята за нашето спасение и донесе благодат”.     

От самия факт, че лично предстоятелят на Римската църква се обръща към християнската община в Коринт, може да направим извод за съществуващата тогава юрисдикция на епископите в единна Църква, но с първостепенно значение на Римската катедра. Това положение се налага с още по-голяма сила през следващите векове. Поместната структура на църквата се създава по-късно, вече в края на гоненията. Но с високият си авторитет Свети Климент, апостолски мъж, тясно обвързан със самия апостол Павел, не е могъл да остане безразличен към съдбата на братята си от останалите християнски общини. ТОва идва да покаже, че въпреки отсъствието на поместен строй и юрисдикция през І-ІV в., Римската катедра поначало си има висок авторитет и отстъпва по влияние само на Йерусалимската община – Майката на всички Църкви.        

С голям авторитет още от древността се ползва и Александрийската църква. Според Евсевий Кесарийски, на осмата година от управлението на Нерон, или през 62 г., александрийската община е оглавена от „Аниан – първи след евангелист Марк”. А в четвъртата година от управлението на Домициан „когато се навършили 22 години от служението на Аниан, той умрял, а негов приемник и втори епископ станал Авилий”. През първата година от управлението на Траян, или през 98 г., Авилий „който 13 години управлявал Александрийската църква е наследен от Кердон”, който оглавява катедрата до 107 г. „След първия епископ Еводий в Антиохия, втори епископ станал Игнатий”. Еводий бил приеман за приемник на самия апостол Петър. Времето на неговото предстоятелство в Антиохия е датирано в църковно-историческата наука в различно време, поради отсъствието на точни хронологични сведения. Един от несъмнено условните варианти е: 43-67 г., а според друг – 57-86 г. Свещеномъченик Игнатий Антиохийски е убит по време на управлението на император Траян, през 107 г., или десет години по-късно, в последната година от управлението на Траян.     

Апостоли от 70-те апостолски мъже оглавили християнските общини и в други градове на Римската империя. Апостол Павел и спътникът му Тимотей поставят основите на Ефеската църква, а друг негов сподвижник, Тит, става епископ на Крит. Първи епископ на Атина е Дионисий Ареопагит, също поставен от апостол Павел. В „Църковна история” на Евсевий се споменават имената и на други епископи от края на І век: Онисим, оглавил Ефеската катедра след смъртта на Тимотей, Дамас Магнезийски, Полибий Тралски.     

Освен откритите противници на Църквата, в лицето на отхвърлящите Христа юдеи и езичници, вътре в църковните кръгове се откриват групи, чито виждания и вярвания противоречат на апостолското Предание. Апостол Петър предупреждава христовите последователи за опасността от появата на ереси: „Имало е и лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и като се отричат от Господа, Който ги е изкупил, ще навлекат върху си скорошна погибел” (2 Петр 2: 1). През II век най-сериозна духовна опасност става гностицизма, но корените на гностическата ерес произхода от апостолския век.  

Древните християнски писатели посочват Симон Влъхва за първи еретик и за предшественик на гностицизма, самарянина, който, както разказва Свети евангелист Лука в Деянията на апостолите: „А в града имаше един човек на име Симон, който преди това правеше магии и смайваше самарийския народ, говорейки за себе си, че е някой велик човек”  (Деян. 8: 9), но след това повярва в Христа и е покръстен от Филип: „Повярва и сам Симон, и след като се кръсти не се отделяше от Филипа; и като гледаше големите чудеса и личби, що се вършеха, смайваше се” (Деян. 8: 13).  И той решил да получи този дар, предлагайки в отплатаза него пари, но в отговор Симон чува гневната проповед на Петър: „Но Петър му каза: среброто ти да погине заедно с тебе, задето си помислил, че с пари се добива дарът Божий. И тъй, покай се за това си зломислие и помоли се Богу: може би ще ти се прости помисълът на твоето сърце” (Деян. 8: 20, 22). Но този път Симон изразява разкаяние в своята нечестива молба, но както се вижда от последвалите дела: „понеже те виждам изпълнен с люта жлъч и окован от неправда” (Деян. 8: 23), стремейки се не към покаяние и помирение с Бога, а към слава и могъщество.  

Това пише за него и Свети мъченик Юстин Философ в адресираната до император Антоний Пий „Апологии”: „След възнесението на Христа на небето, въстават някои хора с помощта на демони, нарекли се богове…Такъв бил и някой си Симон Самарянин от село на име Хитон. Със силата на демони, действащи чрез него той извършвал чудеса в столичния град Рим по времето на кесаря Клавдий, за което е признат за Бог…И почти всички самаряни, а и някои хора от други народи го признават за първи бог и му се покланят; а с него също и някоя-си Елена, която преди това живяла в дом за блудници…”. След Юсин, за Симон споменава ученикът му Менандър, също самарянин, но от село Капаретеи: „Симон бил под влиянието на демони и по време на живота си в Антиохия изумил много с вълшебните си способности, и даже уверил мнозина, че няма да умре”. Характеризирайки симоновото учение Свети Ириней Лионски пише, че и Менандър се самоназовава „спасител” и твърдял, че никой, даже и ангелите не могат да достигнат съвършенство, докато не овладеят магическите приьоми, които той владее, и заради които той е безсмъртен и ще живее вечно.  

Апология на аморалната девиация представлява николаитската ерес. Неин основател е Николай Антиохиец (Деян. 6: 5), един от седемте дякони, избрани от апостолите: „Тогава дванадесетте апостоли, като свикаха цялото множество ученици, казаха: не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите” (Деян. 6: 2). Тази ерес е спомената и в Апокалипсиса: „На ангела на ефеската църква напиши: тъй казва Оня, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи посред седемте златни светилника; Но ти имаш това добро, че разиш делата на николаитите, които и Аз мразя” (Откр. 2: 1, 6). Гнусните дела на николаитите се изразяват и в: полова разюзданост, оправдаване на съпружески изневери и на безразборните връзки. За това доколко е съпричастен Николай Антиохиец към тази ерес у древните писатели има различни мнения. Климент Александрийски в „Стромати” пише, че николаитите тълкуват нееднозначно думите. По негови сведения „Николай имал жена. Когато по Възнесение Господне Николай е разкритикуван от апостолите, че твърде много ревнува жена си, той поставя жена си в средата на събранието и предлага да я даде на всеки, който я пожелае. Това поведение напълно отговаря на твърдението му, че „плътта не трябва да се щади.”. И тази негова постъпка, и тези негови думи започват да се следват буквално от последователите му, които се отдават на пълен разврат. Същевременно аз дочух и друго, че Николай не е познавал друга жена, освен своята собствена, че неговите дъщери остаряват девственици, а синът му остава непорочен. Ако това е така, то думите му „плътта не трябва да се щади”, означават точно обратното – борба със страстта и призоваване към въздържание от желани наслади”.     

Ереста на николаитите се развива от протеста против ограничителните постановления на Апостолския Събор в Йерусалим. От тази забрана да се употребява идоложертвено и кръв, като антитеза на юдеохристиянството, което съществува тогава във вид на две секти – евионити и назореи, отхвърлящи решенията на Йерусалимския Събор по причина, че той не изисква от приелите Христа езичници, ставайки прозелити, да се отказват от обредите на мойсеевия закон. След разрушаване на храма и прекратяване на жертвоприношенията тези обряди престават да се спазват от християните, бивши евреи, а евионити и назореи продължават да ги спазват, подобно на юдеите, не вярващи в Христа. Разликата между двете секти е тази, че назореите се разминават с християните по въпроса за обрязването и други старозаветни ритуали, а евионитите поддържат крайно еретическото учение за природата на Христа. Според Евсевий „Те Го приемали за обикновен човек, който поради своята нравствена висота е признат за праведник. Роден е от брачното общение на Мария с нейния мъж. Трябва да се спазват напълно обрядите, изисквани от закона…Други не отричат, че Христос е роден от Дева и от Светия Дух, но не признават предвечното съществуване на Христа – Словото и Премъдростта Божия…Те приемат, че посланията на Св. Апостол Павел трябва да бъдат напълно отхвърлени и го наричат „отстъпник”. От други източници е известно, че евионитите признават също Евангелието от Матей и Апокалипсиса, а пренебрегват останалите книги”. Името на сектата идва от еврейската дума „евионим” («бедни»), както са се наричали някога първите покръстени евреи.      

Подобно на евионитите, безмъжното рождение на Спасителя е отречено и от Керинт, друг основател на секта. За него е известно, че е получил образование в Александрия, а след това проповядва в Ефес и в Юдея. Неговото учение е смес от различни ереси: евионитска, николаитска, и гностическа, а от хилиастическите вярвания е възприета идеята за хилядолетното земно царство на Христос. Тази идея впоследстие е възприета от някои известни църковни писатели: Свети Юстин Философ, Ириней Лионски, Иполит, Папий Йераполски, Викторин Пиктавийски, Лактанций. Еретическите идеи на Керинт имат отпечатъка на крайна вулгарност. Той учи, че след Възскресението си от мъртвите, Христос отново ще се установи в Йерусалим, където ще пребивава хиляда години. Свети Дионисий Александрийски представя по следния начин учението на Керинт: „На Земята ще бъде Божието царство; осъществено така, както Той го иска – в плът и с чувства, и напълно задоволен с храна, питиета и брачни съжителства. И всичко това разнообразено с празненства, приношения и жертви”.   

Свети Ириней Лионски разказва с думите на своя учител Поликарп Смирненски, който в младежките си години е общувал с апостоли и най-често със Св. Йоан Богослов,  как веднъж Йоан Богослов пристига „за да се измие в банята, но узнавайки, че там е и Керинт, скочил от мястото си и избягал навън, защото не би могъл да остане под един покрив с него. Уговорил и спътниците си да постъпят като него: „Да бягаме, защото в банята се намира Керинт, врагът на истината”.   

Апостол Йоан надживява всички със словата си. Сред християните се пазпространява вярване, че тай не е умрял, а ще доживее до кончината на света и до Второто пришествие. Размишлявайки за последната беседа на Спасителя с неговите ученици, апостол Йоан пише в Евангелието, наречено на негово име: „А Петър, като се обърна вижда, че подире му върви ученикът, когото Иисус обичаше…И разнесе се тая дума между братята, че тоя ученик няма да умре…Този е ученикът, който свидетелствува за тези неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му е истинско” (Иоан. 21: 20–24). Апостол Йоан е единственият от 12-те апостоли, който си отива от този свят при Господ, не чрез мъченическа гибел, а мирно и в дълбока старост. Неговата кончина е в град Ефес.   

 

 

ЦЪРКВАТА НА АПОСТОЛСКИЯ ВЕК. ЧАСТ 1