Бях започнала да претоплям печеното пиле, когато големият ми син отвори вратата на хола, дойде до масата, прегърна ме и каза: “Нали няма да се разсърдиш, ако ти кажа, че искам да отидем с Десислава на дискотека? Снощи бяхме с теб на домашна трапеза...” Потупах голямото си момче по рамото и му пожелах приятно прекарване с неговата приятелка и с приятелите им в дискотеката. Можех да приготвя вечеря за малкия син и за себе си, но през ума ми мина, че някой случаен гост може да позвъни и да дойде.

 

Тъкмо отворих витрината на шкафа, за да извадя чиниите и чашите, малкият ми 20-годишен Петър влезе с момиче в стаята. “Мамо, два месеца чакахме с Валя да дойде Коледа, за да се запознаете с нея на хубав празник. Тази вечер се събираме в нейната братовчедка, така че можеш да не ме включваш във вечерята”. Валя, хубаво светлооко момиче, с джинси и ботушки с висок ток, подаде ръката си. Бяхме се виждали по-преди, но не знаех, че ще ми се представи точно в коледната вечер като най-близка приятелка на моя син. Попитах ги няма ли да хапнат нещо, пък Петърчо отговори, че ще вечерят на обща голяма маса, а обещава за Нова година всички да се съберем тук. Е, нашата маса от две години е само за трима-четирима. Миналото лято мъжът ми реши, че при нас му е тясно и скучно, затова се премести на квартира. Никога не съм се интересувала къде е; на тази възраст разбирах, че когато на някого му е скучно в семейството, търси по-интересен живот извън дома си. Обаждаше се от време на време, идваше при децата, запази ключа от къщата, защото е наследена от родителите му. Не исках да се самоунижавам с подробности по семейната ни раздяла. Приех истината като тежък товар, който трябва да пренасям, без да се питам дали мога да издържа... Изтеглих ръката си от студената длан на момичето, тръгнах към трапезарията да изключа фурната - нямаше смисъл да се гощавам охолно. Малкият син ме прегърна и рече гузно: “Съжалявам, че ще останеш сама, мамо, но утре ще бъдем с теб.”

За да преглътна сълзите си, казах бодро и силно: “Тази вечер няма да бъда сама, а с Христос! Даже на масата ще оставя две чаши - за Него и за мен!” - извадих две от чашите за шампанско и ги поставих до бутилката на празничната трапеза. Погледнах големия стенен часовник - до полунощ имаше повече от пет часа. Изпратих двамата влюбени до вратата, включих телевизора и легнах на дивана. “Какво значи да празнуваш или да живееш с Христос?” - мислех за думите си и за самия Него, Който, ако е бил роден предишната нощ, сега би трябвало да е почти на един ден... Само след десетина минути телефонът иззвъня. Докато стана и отида до апарата реших, че някой като мен се обажда с молба да празнуваме заедно; или печеля някоя коледна весела томбола с нечакан подарък. Вдигнах слушалката и чух разплакания глас на моята приятелка Ванина: “Сигурно няма да ми повярваш, но само преди десетина минути паднах пред входа. Бях тръгнала към дома при майка си да ? занеса от любимите ? бишкоти и сок от ананас... Моля те да дойдеш и да ми направиш тази услуга, ще ти се отблагодаря...”

Докато се обличах, си мислех, че моят семеен случай е къде, къде по-лек от този на Ванина: преди седем години почина съпругът ? и навярно от стреса, макар тогава на 45, тя разви паркинсон, който я събаря почти през ден в жилището, на улицата, сред хората. Дъщеря ? живее в Англия със семейството си и не иска да напусне добрата си работа само заради майка си. Съседката на Ванина я посещава веднъж дневно, но сега отишла да празнува с приятели. След двадесет минути бях в дома при Ваня. Посрещна ме с бинтована ръка и подутина на челото. Попитах я дали иска да остана при нея, а тя пое въздух дълбоко и отново заплака: „Обещах да отида при мама, моля те да го направиш вместо мен и да кажеш, че се е наложило да замина в провинцията”. Попитах я иска ли след това да се върна при нея, а тя каза, че иска да легне и да спи, за да забрави случая. Взех коледния подарък за майка ? и се отправих към хосписа, където преди две години настаниха нейната 80-годишна майка с тежки ставни изменения. Бях идвала на това място два или три пъти, но тази вечер всичко ми изглеждаше по-различно и някак тревожно: по коридорите пъплеха възрастни самотни хора, които навярно нямаха близки и не очакваха никого. В миг си представих, че е възможно и моята съдба ще бъде такава след двайсетина години. Никак не исках да попадам в този дом точно на празника, когато всички се събират да се веселят, но...нали бях казала, че ще празнувам с Христос, Който живее навсякъде и иска да помогне на всички хора?... Дадох коледната пратка на баба Калина, а тя, вече с възрастови изменения на паметта, почти не ме попита къде е нейната дъщеря. Жената на съседното легло, навършила 90, гледаше телевизия. Впечатлена от думите на говорителя преди малко, тя ме попита: “От църквата казват, че ще продължим да живеем и след като ни няма. Ама никой не казва какво ще правим на горния свят.” Опитах се да ? обясня, че там ще е по-добре - особено за хората, които сега са тук. Поседях при възрастните двайсетина минути и побързах да се върна вкъщи.

Като отворих входната врата, видях че лампата в хола свети. Реших, че съм я забравила в бързането, преди да изляза. Съблякох палтото, събух си ботушите, и щом отворих вратата, в креслото пред телевизора видях Симеон, моя съпруг. “Извинявай, чувствах се напълно самотен и дойдох преди час. Очаквах да те видя, защото Петърчо се обади по телефона, каза, че ще си съвсем сама на празника... Но ти сигурно чакаш някого?” - той посочи двете чаши на масата, а аз го утеших: „Едната чаша е за Христос, но Той пожела да се разходим из града. Бяхме на интересно място, където не си попадал. Ако искаш, можем да се почерпим двамата?” - отидох да включа пилето във фурната. До полунощ оставаше час.

Знаех си, че тази вечер съм с Христос, но не знаех, че мъжът ми ще поиска да остане отново при нас завинаги.

Разказът участва в конкурса "Чудото на Коледа" - 2013 г., категория над 35 г. и е отличен с наградата на екипа на сайта „Всемирното православие”.