„Ти не си ли Ангел Божий?”

Една жена разказва случай, станал с нея през 1991 година. Тя се казва Екатерина и живее в Солнечногорск. Веднъж през зимата се разхождала по брега на Сенежкото езеро и решила да си почине. Приседнала на една пейка да се полюбува на езерото. На пейката седяла възрастна жена и двете се заприказвали. Разговаряли за живота. Старицата разказала, че синът й не я обича, че снахата много я обижда, и че й е много трудно.

Екатерина била благочестива, православна жена и, естествено, разговорът се насочил към Божията помощ, вярата, Православието, за живота по Закона Божий. Екатерина казала, че към Бога трябва да се обърне и от Него да търси помощ и подкрепа. Възрастната жена отговорила, че никога не е ходила на църква и не знае молитви. Екатерина пък сутринта, без сама да знае защо, сложила Молитвеника в чантата си. Сетила се за това, извадила Молитвеника и го подарила на жената.

Старицата я погледната учудено: „О-о, а ти, миличка, сега да не изчезнеш?” «Как така, защо?» — попитала Екатерина. «Ти не си ли Ангел Божий?» — боязливо рекла старицата и разказала какво й се е случило преди седмица. В дома й обстановката била такава, че се почувствала напълно излишна и решила да сложи край на живота си. Дошла при езерото и поседнала на пейката преди да се хвърли в дълбината. До нея седнал един старец, много благообразен на вид, с посребрена, чуплива коса и много добри очи, който я попитал: «Какво се каниш да правиш? Да се давиш? Не знаеш ли колко страшно е там, където се каниш да отидеш! Там е хиляди пъти по-страшно от живота ти в момента». Помълчал малко и отново попитал: «Защо не ходиш в храма, защо не се молиш на Бога?» Тя отговорила, че никога не е ходила на църква и никой не я е учил да се моли. Старецът попитал: «А грехове имаш ли?» Тя отвърнала: «Какви грехове да имам? Нямам някакви особени грехове». Старецът започнал да й припомня греховете, лошите дела, назовал дори тези, за които тя била забравила, за които никой освен нея не знаел. Тя можела само да се удивява и да се ужасява. Накрая попитала: «Е, как ще се моля, като не знам никакви молитви?» Старецът казал: «Ела тук след една седмица и ще получиш молитви. Ходи в църква и се моли». Старицата запитала: «Как се казвате?», а той отговорил: «У вас ме наричат Николай». В този момент тя се обърнала за нещо и когато пак погледнала към стареца, не видяла никого.

„Бърз Помощник в бедите”

Едно благочестиво работническо семейство имало седем деца. Живеели в Подмосковието. Случилото се било в началото на Великата Отечествена война, когато хлябът се давал с купони и в много ограничено количество. При това месечните купони при загубване не се възстановявали. За хляб ходело най-голямото от децата, тринадесетгодишният Коля.

През зимата, на Никулден, той станал по-рано и тръгнал за хляб, който стигал едва за първите купувачи. Пристигнал пръв и зачакал пред вратата на магазина. Вижда, че по улицата вървят четири момчета. Като забелязали Коля, те се насочили право към него. В главата му се стрелнала като мълния мисълта: «Сега ще ми вземат купоните за хляба». А това обричало на гладна смърт цялото семейство. В ужаса си той мислено извикал: „Свети Николае, спаси ме». Изведнъж се появил един старец, приближил се до него и му казал: «Върви с мене». Хванал Коля за ръката и пред очите на смаяните и окаменели от учудване момчета тръгнали към дома му. Като наближили, той изчезнал. Свети Николай си остава все същият „бърз помощник в бедите”.

„Защо спиш?”

Ето какво разказал на един свещеник, участник във Великата Отечествена война на име Николай. “Успях да избягам от немски плен. Нощем се промъквах през окупираната Украйна, а през деня се криех където намеря. Веднъж, след като бях ходил цяла нощ, на сутринта съм заспал в ръжта. Изведнъж някой ме буди. Гледам пред себе си старец в свещенически одежди. Старецът казва: — Защо спиш? Тук всеки момент ще дойдат немци. - Уплаших се и попитах: — Къде да бягам? Свещеникът каза: — Виждаш ли онзи храст, бързо бягай натам. Хукнах да бягам, но се сетих, че не съм благодарил на своя спасител, обърнах се ... а него вече го няма.

Разбрах, че сам свети Николай – моят светия – ме е спасил. С всички сили се затичах към храстите. Пред тях, гледам, тече река, но не широка. Хвърлих се във водата, добрах се до другия бряг и се скрих. Оттам гледам как немците вървят из ръжта с куче. Кучето ги води точно към мястото, където бях заспал. Позавъртя се там и поведе немците към реката. Започнах тихичко да се провирам през храстите, все по-далече и по-далече. Реката скри следите ми от кучето и аз благополучно избегнах преследването”.

„Накръст”

Тази история станала в самото начало на Великата Отечествена война. Разказал я един московски свещеник. Тя се случила с негова близка родственица, която живеела в Москва. Мъжът й бил на фронта и тя останала сама с малките си деца. Живеели много бедно. Тогава в Москва имало глад. Наложило се доста дълго да живеят при тежки условия. Майката не знаела какво ще прави с децата, не можела спокойна да гледа страданията им. В един момент тя изпаднала в пълно отчаяние и била на ръба на самоубийството. Имала стара иконичка на свети Николай, въпреки че не го почитала особено и никога не се молела. В църква не ходела. Възможно е иконката да е била наследство от майка й.

И ето, приближила се тя към тази иконка и започнала да упреква свети Николай, като викала: «Как можеш да гледаш всички тези страдания, това, че се мъча, че сама се боря? Не виждаш ли, че децата ми умират от глад? А ти абсолютно нищо не правиш, за да ми помогнеш!» В отчаянието си жената побягнала към стълбите, вероятно за да отиде до близката река или замисляйки да направи нещо друго със себе си. И изведнъж се спънала, паднала и видяла пред себе си две банкноти от по десет рубли, сложени накръст. Жената била шокирана, започнала да се оглежда: може би някой ги е изпуснал, дали няма наблизо някой, но никой не се виждал. Тогава тя разбрала, че Господ я е помилвал, и че свети Николай й е изпратил тези пари.

Това така я впечатлило, че станало начало на обръщането й към Бога, към Църквата. Разбира се, тя оставила всичките си лоши мисли, върнала се вкъщи при своята иконичка, започнала да се моли, да плаче, да благодари. С изпратените й пари купила храна. Но най-главното е, че повярвала, че Господ е близо, че Той не оставя човека, и че в такива тежки моменти, когато човек има нужда от помощ, Господ непременно му я дава.

След това тя започнала да ходи в храма. Всичките й деца станали църковни православни хора, а един от синовете й дори свещеник.

„Спасяване на майката и детето”

През цялото село, в което живееше баба ми, минаваше река Велетма. Сега реката е малка и тясна, най-дълбоките места стигат до коленете на дете, а преди Велетма беше дълбока и пълноводна. Бреговете на реката бяха мочурливи и блатисти. Така веднъж се случило тригодишният Ванечка да се подхлъзне от дървените трупи на брега и пред очите на майка си да падне в блатото и веднага да започне да потъва. Елисавета се хвърлила към него, скочила в благото и хванала сина си. Самата тя обаче не можела да плува. Опомнила се, но било късно. И двамата започнали да потъват. Помолила се тя на св. Николай Чудотворец, просейки спасение на грешните им души. И станало чудо. Голям силен поток, буквално вълна, вдигнал майката с детето над благото и ги спуснал върху сухо повалено дърво, преграждащо мочурището като мост. Чичо ми Ваня е още жив, прехвърлил е вече седемдесетте.