Те поверяват живота си на Elder, или старец и му се доверяват да ги води към съвършенство и освещение – обожение

Погледите им винаги са вперени в Кръста Христов, търсейки сила и утеха от Разпнатия и Възкръснал Господ.

Чрез молитва, послушание и смирение стават подобни на Христа. Разпъват плътта и волята си, за да превърнат себе си от паднали човешки същества в преобразени Божии деца.

Докато нашите два малки автобуса напредваха през безводната пустиня, съзнанието ми се чудеше: „Къде, за Бога, са дошли да живеят?”. И изведнъж пред нас се появи оазис, който превърна „студенината” на земята в топла и гостоприемна прегръдка; почувствах туптенето на монашеската молитва, струяща наоколо „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”; сърцето ми се изпълни с радостно очакване: какво ли щеше да се случи за пет дни в манастир, построен в атонски стил в тази аризонска пустиня? Как ще се отрази това преживяване на всеки от нас лично и на цялата ни група?

Автобусите прекосиха прашния паркинг, заобиколен от вековни кактуси и „jumping joys” и спряха пред сводестата врата, водеща към двора на манастирската обител.

Членовете на групата бързо наслязоха от двата автобуса и занесоха багажа си към покритата беседка.

Въздъхвайки с облекчение (мисията изпълнена!), аз си сложих нещата на пейката и извадих фотоапарата. Църквата, изградена във византийски стил, възправяща се кротко в кристално ясното синьо небе, скрита срамежливо зад смесица от пустинни и тропически дървета и красиви цветя, черноризците монаси, дошли учтиво да ни предложат вода и локум и жените от нашата група, които трудно можеш да разпознаеш заради кърпите за глава и дългите рокли, даваха представа за декора, към който щяхме да привикнем в следващите пет дни.

Това беше различно, много различно от всичко, което бях преживял през последните тридесет години на пътуване по манастирите – на границата на едно уникално преживяване.

Един висок монах от Русия, към трийсетинагодишен (говорещ перфектен гръцки), ни показа стаите. Жените трябваше да изминат целия път до края на пустинната обител към двете нови сгради, където бяха стаите им. Мъжете бяхме отведени до близката къща за гости и до „владишката резиденция” – просторен апартамент, където настаняват свещениците в двойни стаи; владишкото отделение (където отсяда митрополит Герасим Сан-Франциски, когато идва тук) беше заключено. Просторната кухня и дневна скоро станаха място за събиране за свещениците, дошли на посещение. С влизането си в апартамента бях поздравен от о. Фотий от Питсбъргската митрополия, пенсиониран свещеник, пристигнал тук от събота, който чакаше да види стареца о. Ефрем. Предложи ми да ме разведе наоколо и ми помогна да се ориентирам.

В 15:30 ч. звукът на дървеното клепало изпълни въздуха с дрезгавия си звук: беше време за вечерня. Сложих си расото и калимавката и се запътих към католикона на манастира.

Църквата вече беше пълна с поклонници. Членовете на групата ни бързо се разтвориха в тълпата. Заех място до о. Фотий в предната лява част, където стоят гостуващите свещеници. Деветият час свърши и чредният свещеник се придвижи от притвора на църквата към царските двери – вечернята започна. Огледах се наоколо, търсейки кръщелника на съпругата си, о. Василий, който живееше в манастира като монах. Той беше приет в Православната Църква в Орландо и съпругата ми му стана кръстница преди около двадесет и пет години. По-късно той замина за Атон, където стана монах. След прекара няколко години на Света Гора, старецът Ефрем помолил о. Василий да се върне в САЩ и да служи в новооснованите манастири тук. И той неохотно се подчинил.

Тази вечер той беше застанал на аналоя и пееше „Господи, воззвах”. Перфектният му гръцки ме изненада много повече от способността му да пее във византийски лад. Известен е с това, че е първият афроамериканец, служил на Атон толкова години. Неговият живот е свидетелство за стремежа на човешкото сърце за по-висше съществуване. Не го бях виждал от седемнадесет години, така че тази вечер сърцето ми беше изпълнено с радост. Ето го и него – служещ, пеещ и живеещ в това аскетично обкръжение.

В края на вечернята монасите изпяха молебен канон към св. Йоан Златоуст – днес се празнуваше неговата памет (13 ноември).

Излязохме от църквата и се насочихме към трапезата (трапезарията) за вечеря. Свещениците насядаха около масата до игумена, монасите – покрай стената на една страна, мъжете – на средните маси и жените – покрай стената, от другата страна. Прочетоха молитвата и храненето започна. Един монах четеше с монотонен глас от амвона на трапезарията житието на св. Йоан Златоуст. Всички ядяхме в тишина и чакахме игумена да удари камбанката, за да можем да си налеем вода в купите от неръждаема стомана и да утолим жаждата си. Храната беше скромна (понеделник е постен ден за монасите), но беше много вкусна – винаги е така в манастирите. Спомням си, че си говорихме с Джордж и Тед по време на последното ми пътуване към Атон през 2004 г. и заключихме, че няма друго обяснение – молитвите на монасите, докато приготвят храната, са причината за превъзходния й вкус. Повечето от нас у дома си не се хранят по този начин и въпреки това тази храна тук на вкус беше най- превъзходната на земята. Особено хлябът – четири различни вида – прясно изваден от фурната, беше невероятно вкусен.

Скоро игуменът удари камбанката и всички се изправихме за благодарствена молитва. Монахът, който четеше по време на храненето, слезе от амвона и се насочи към игумена. След като получи благословение и парче хляб, вечерята завърши със специалната молитва след хранене и игумена тръгна към изхода на трапезата, вдигна ръката си за благословение и благослови всички ни на излизане, първо свещениците, после монасите, мъжете и накрая жените. След като всички излязоха, последвахме игумена обратно в църквата за четенето на повечерието, последвано от акатиста на Св. Богородица. Вечерната служба приключи около 18:15 ч., а гасенето на осветлението щеше да бъде в 20:00 ч.

Събрахме се отново, за да обсъдим първите си преживявания и едно неловко чувство надвисна над нас. За повечето от членовете на групата това беше първото преживяване в манастирска среда. Черното облекло на монасите, дългите им бради, покритите им глави, бързото четене в църквата (и то все на гръцки), но най-вече дистанцията, която монасите поставяха между себе си и нас, караше повечето от нас да се чувстват неудобно (по-късно един от монасите ми каза, че само на няколко от тях е позволено да разговарят с нас). Един от членовете на групата ми каза, че този неловкост е всъщност един вид страх от монасите. Те бяха различни. Бяха необикновени. Принадлежаха към различен свят. Аз отговорих, че това е естествена реакция. Идвахме от различен свят и това за нас беше културен шок. Трябваше да си дадем време, за да се нагодим.

Приключихме събранието си и тръгнахме към леглата. Аз бях изтощен. Пристигнах във „владишката резиденция” и открих, че си имам другар по стая, о. Теодорос. Бързо открихме, че пътищата ни се бяха пресекли в семинарията „Свети Кръст”, по време на последната ми година там, когато той беше приет в програмата. Чувствах се така, сякаш винаги съм го познавал. И той показа същото усещане.

Клепалото заби в 1:50 ч. За няколко минути се озовахме в църквата. Полунощницата вече бе започнала. Застанах до другите свещеници- гости, а монасите се заемаха местата си, тъмните им силуети се придвижваха бързо в слабо осветената църква, покланяха се пред иконите и заемаха местата от двете страни в предната част на църквата. Първият час беше последван от третия и започна утренята. В манастирите редът на службата е малко различен, те следват типика на св. Сава. Ние в енорийските църкви следваме цариградския типик. В манастирите четат допълнително Псалтир, пее се канонът на празника и се четат часовете. След утренята дойде  шестият час, а след това и Божествената литургия. Беше празникът на св. Йоан Златоуст и службата беше малко по-богата като съдържание, понеже се честваше паметта на великия църковен отец.

Всички монаси се подредиха за Светото причастие. Всеки ден служат литургия, но Свето причастие взимат вторник, четвъртък и събота, след като са постили строго предния ден (понеделник, сряда и петък). Постът за тях е постоянна аскеза. Никога не ядат месо и се хранят предимно със зеленчуци и плодове, зърнени храни, маслини, салати. Яйца и сирене се консумира в дните, в които не се пости, а риба и морски дарове – в празничните дни.

Бях помолил групата ни да не взима Свето причастие днес. Искахме да се потопим в молитва и манастирски живот за няколко дни, да се изповядаме в сряда и да вземем причастие в четвъртък. Така щяхме да направим Светото причастие изпълнено със смисъл и да издигнем преживяването си до по-висше духовно ниво.

За нас беше сервирана закуска в 5:30 ч., след като излязохме от Светата литургия. Имаше яйца, сирене, мляко, но монасите ги нямаше. Те се хранеха само по два пъти на ден. Към шест часа бяхме приключили. Навън беше още тъмно и звездите блестяха толкова ярко, колкото не ги бях виждал от дълго време насам. Членовете на групата ни се разбрахме да се срещнем в 10:30 ч., за да направим разходка из монашеското обиталище. Запътихме се обратно към леглата си, за да си доспим. Имаше много още да видим и преживеем, но всичко можеше да почака.

Срещата ни беше при беседката на главния вход. Всички жени бяха там, а мъжете бяха в кухнята, за да помогнат да се сложи за обяд. Монасите ги бяха помолили за едно рамо. Трапезарията трябваше да бъде готова до 12:30 ч. за повече от 150 човека. Манастирът беше препълнен. Автобус с 55 арабоговорящи палестински християни от Калифорния, беше пристигнал късно тази нощ. Мъже, жени и деца, придружени от двама свещеници, баща и син, щяха да останат две нощи. И монасите трябваше да нахранят всички, да подготвят леглата им, да изперат чаршафите и хавлиите, да почистят стаите и да се погрижат за градината. Няколко от тях работеха на строежа на новия параклис на близкия хълм, посветен на пророк Илия.

Обядът беше вкусен: печена сьомга, пресен хляб и салата. Това си беше угощение!

Групата се срещна след обяда, за да се разходи из двора. Сега мъжете гледаха от по-различен ъгъл, отколкото предната нощ. Страхът от монасите си беше отишъл. „Те са готини момчета, приятели са ни”, обясни един от тях. „След като работихме с тях рамо до рамо и можахме да си поприказваме, се чувствам доста по-различно”. Страхът отстъпи място на едно топло чувство на приятелство. Манастирските условия дадоха своя отпечатък върху сърцата и умовете ни. И съм сигурен, че ще си тръгнем от тук дълбоко променени от това преживяване. 

 © Copyright 2007 by pravmir.com

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре