Чудотворната икона "Св. Богородица Троеручица" в Троянски манастир

След Господските празници важно място в църковния ни календар заемат празниците в чест на св. Богородица. Светата Църква тачи Майката Божия затова:

1. Че тя показала съвършенство в християнските добродетели.

2. Че тя „като по-чиста от херувимите и по-славна от серафимите” се удостоила да стане майка на Спасителя.

3.Бидейки Майка Божия, тя е майка-закрилница на всички повярвали в Иисуса Христа[1].

Много и разнообразни са празниците в чест на св. Богородица.

Едни от тях са свързани с различни събития от нейния живот – Рождество, Въведение, Благовещение и Успение.

В други тя е прославена като съучастница в събитието – Събор на Пресвета Богородица (26 декември),  Обрезание Господне (1 януари), Сретение Господне (2 февруари).

В трети е засвидетелствана почит към нейни вещи – Полагане честната дреха на св. Богородица във Влахерна (2 юли), Полагане пояса на св. Богородица (31 август).

Четвърти възхваляват чудни нейни прояви — Покров на Пресвета Богородица (1 октомври), Всех скорбящих радость (24 октомври), Акатист – похвала на св. Богородица (събота на пета Неделя на Великия пост), Животворен източник (петък на Светлата седмица).

Значителен брой празници са посветени на нейни чудотворни икони[2].

Богослужебната прослава на св. Богородица е твърде обемна. Тя започва непосредствено след нейното Успение. Сама света Дева предрича своята прослава. В дома на праведната Елисавета тя заявява: „Душата ми величае Господа и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята си; защото, ето, отсега ще ме ублажават всички родове” (Лука 1:46-48).

Празникът Рождество Богородично (8 септември) води началото си от дълбока древност. Най-ранните свидетелства за него са от IV-V век. Св. царица Елена (+327) издигнала храм в Палестина в чест на празника[3]. Писмени свидетелства за него намираме у св. Епифаний Кипърски (315-403)[4], св. Прокъл Константинополски (+446)[5], блажени Августин (354-430)[6].

Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две литийни стихири (гл. 1) в чест на св. Богородица, които изпълняваме и днес на празника. Патриарх Сергий (VII в.) – първите три стихири на Господи воззвах на Великата вечерня (гл. 6). Другите три са на преп. Стефан Светогорец (VI в., гл. 6). Негови са и първите две литийни сгихири на вечернята (гл.1, 2). Слава и Нине на литиите (гл. 8) е на патриарх Сергий, както и Слава и Нине (гл. 8) на стиховните, а самите стиховни стихири (гл.4) са на патриарх Герман Константинополски (IX в.). На утренята са предвидени два канона – на Кир Иоан и Кир Андрей. Кондакът и икосът (гл. 4) са произведения на преп. Роман Сладкопевец (V-VI в.)[7].

Св. Дева Мария била дъщеря на праведните Иоаким и Ана. По баща тя произхождала от царски род, а по майка — от свещенически. Мария на еврейски език означава „Госпожа” и „надежда”, защото тя наистина родила Господа Иисуса, Който бил очакван от народите[8]. Станала Майка на Твореца на света, пише св. Иоан Дамаскин (VII-VIII в.), св. Дева Мария станала действително „Госп?жа” на всички твари[9]. Раждането ѝ било плод на усилни родителски молитви на безплодните Иоаким и Ана. И Господ чул тези молитви. Родила се малката Мария. Голяма била радостта на престарелите родители. Голяма е и нашата радост на този ден, защото светата Дева е оная богоизбрана Девица, която, по думите на пророк Исаия, по-късно заченала безсеменно от Св. Дух и роди Сина Емануила (Ис. 7:14; 8:8; ср. Мат. 1:23), Спасителя на човешкия род.

Основната идея на празника е радостта на Църквата, че с раждането на св. Дева Мария започва изпълнението на Божието обещание за спасение на човечеството, която преминава като червена нишка през цялото богослужение на този ден. Идейно синтезирана, тази идея откриваме в тропара на празника: „Твоето рождение, Богородице Дево, възвести радост на цялата вселена, защото от тебе изгря Слънцето на правдата – Христос Бог наш. Той, като отмени клетвата, ни даде благословение, а като обезсили смъртта, дарува ни вечен живот” (гл. 4). „Настоящият празник, говори св. Андрей Критски (+826) е за нас начало на празниците… Люде Божии, свят народ, събрание свещено! Да почетем отеческата памет, да възвеличим силата на тайнството. Всеки от нас, по мярката на дадената му благодат, да принесе достоен дар на настоящето тържество. Бащите – благоденствие на рода; майките – благочадие; неплодните – неплодство на греха; девиците – сугубо целомъдрие на душата и тялото; брачните — похвално въздържание. Този от вас, който е баща – да подражава на бащата на Дева; даже и този, който е бездетен — да пожъне плодотворна молитва, увеличаваща се от богоугоден живот. Майка, която храни своите чеда, да се радва заедно с Ана, възпитала чедо, дарувано ѝ в неплодство чрез молитва. Неплодната, тази която не е родила, лишената от благословен плод, да дойде с вяра при богодарувания отрасъл Анин и да остави настрана безплодието. Девицата, която живее непорочно, да бъде майка на Словото, украсявайки с думи благолепието на душата си. Брачната (омъжената) – да принесе смислена жертва от плодовете на молитвата. Заедно богат и беден, юноша и девойка, старци с юношите (Пс. 48:3; 148:12), свещеници и левити – всички заедно да тържествуваме в чест на Отроковицата, Майката Божия и пророчица: из нея излезе Пророк, предсказан от Моисея (Второз. 18:15), истинския Христос Бог!”[10].

Св. Иоан Дамаскин пише: „Денят Рождество Богородично е празник на всемирна радост, защото чрез Богородица се обнови целият човешки род и великата печал на прамайката Ева се превърна в радост. Дева Мария се роди от неплодство, защото чрез чудеса трябвало да се подготви пътя към единствената новост под слънцето — най-великото чудо (раждането на Спасителя) и постоянно възлиза от по-малкото към по-голямото”[11].

Светата Църква така изобразява важността и значението на празника в богослужебните песнопения:

„Постави се началото на нашето спасение” (1 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 4).

„Днес… Бог приготвя свят престол на земята за Себе Си и от неплодния корен… – своята Майка” (1 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6).

„Днес неплодната Ана ражда Богоотроковица, предизбрана от всички родове за жилище на Царя и Твореца на всичко Христа Бога” (6 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6).

„Всемирна радост от праведните възсия нам, от Иоаким и Ана, всепетата Дева, която заради премногото чистота, става одушевен храм Божий” (1 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 4).

На вечернята е предвидено да се четат три паримии. В първата (Бит. 28:10-17) се говори за стълбата, която старозаветният патриарх Яков видял насън и която е предобраз на св. Дева Мария. Във втората паримия става дума за затворените врати на светилището, която пророк Иезекиил (43:27-44:1-4) видял, през която Господ Бог Израилев преминал, за да посети и избави своите люде – символ на приснодевството на Божията Майка. И третата – за Премъдростта, която си съгради дом (св. Богородица), просвещаваща всеки човек, който идва на света (Прит. 9:1-11; ср. Иоан 1:9).

Колко красиви са песнопенията на Рождество Богородично и с какъв дълбок патос те разкриват величието на празника.

Ето какво се казва в една от песните: „Дойдете, всички верни, да се притечем към Дева, защото се ражда тая, която преди раждане е предвидена за Майка на нашия Бог, съсъд на девството, разцъфнал Ааронов жезъл от корена Иесеев, предмет на пророческо проповядване, произрастък от праведните Иоаким и Ана. Ражда се прочее и с нея светът се обновява. Ражда се и Църквата се украсява в благолепието си. Става свят храм, обител на Бога, девствен съсъд, царски чертог, в които се извърши преславното и неизреченно съединение на слелите се в Христа (две, ск. м.) естества и се извърши напълно тайнството (на боговъплъщението, ск. м.). На Него се покланяме и възпяваме раждането на всенепорочната Дева!” (Слава и Нине по стиховните на Великата вечерня, гл.8)[12].

Най-ранните сведения за празника Въведение Богородично (21 ноември) са също от IV век. Древнохристиянско палестинско предание приписва изграждането на храм „Въведение Богородично” на св. царица Елена[13]. Сведения за празника намираме в проповедите на Константинополския патриарх Герман (+733)[14]. Георги Никомидийски (IX в.) съставя три литийни стихири (гл. I,4). Леонтий Магистър съставя Слава и Нине на литиите (гл. 5) и слава и Нине на Всякое дихание (гл. 2), а Сергий Агиополит – Слава и Нине на стиховните (гл. 6) на Великата вечерня. Има два канона. Първи канон – творение Георгиево, вероятно Георги Никомидийски (IX в.), и втори канон – творение Василиево, вероятно Василий Македонец (IX в).

Когато св. Дева Мария навършила тригодишна възраст, родителите ? Иоаким и Ана, верни на своя обет, я посветили в служение на Господа. „Благоукрасена с добродетели” (2 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 1), съпроводена от своите близки, приятели и познати, „носели свещи”, „с веселие”(2 Стихира на стиховните на Великата вечерня, гл. 5; вж. 3-та Стихира, както и Слава и Нине на стиховните, гл. 6) тя била въведена в Иерусалимския храм „да се възпитава от Божествената благодат” (2 Канон, песен 6, тропар 5; „да се възпитава в Святая святих” — Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 8; „да се възпитава странно в жилището на Христа Бога” — 2 Канон, песен 7, тропар 6; „свещено да се възпитава” – 6 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня (гл. 4).

„Трилетствуваща” („Трилетствуваща нескверна юница”, „Многоименита и по-славна от непорочна юница” – 2 Канон, песен 5, тропар 3, 5; „трилетствуваща юница” – Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 2, Слава и Нине на литиите, гл. 2) по тяло, св. Дева Мария била многолетствуваща по дух и младенчувствуваща по плът — съвършена по душа. Поставена на първото стъпало на Иерусалимския храм, тя сама изкачила останалите 14. Ангели Божии невидимо я подкрепяли и подпомагали. Първосвещеник Захарий я приел с радост и я въвел в Божия дом. („В обиталището на всецаря Бога” – Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 2). Това учудило всички. Даже и „ангелите”, отбелязва песнописепът, се удивляват на въвеждането на Пречистата, как Дева влиза в св. святих” (Припев на 9 песен от 1 Канон).

Поселила се в Иерусалимския храм, светата Дева прекарвала времето си в молитва, четене на словото Божие и богомислие. Занимавала се със свойственото за нея ръкоделие. Особено много обичала да приготвя одежди за служещите в храма. Изпълнявала и други послушания: служела на бедните и недъгавите, на които според църковното предание раздавала част от храната си.

Живеейки при храма и отдавайки се на добродетелен живот, Пресвета Дева непрекъснато крепнела по душа и тяло, ум и сърце, възпитавайки в себе си крепка вяра и пламенна любов към Господа, всесъвършена преданост на волята Божия, дълбоко смирение и кротост, неизповедимо търпение и послушание на Божието слово.

Преуспявайки в мъдрост и благодат със своите високи духовни качества, тя превъзхождала всички свои връстници, „представяйки себе си, както пише св. Иоан Дамаскин, образец на най-добър живот и най-чист в сравнение с останалите”[15]. Умножавало се нейното богомислие.

А когато навършила пълнолетие, тя била обручена за своя родственик праведния Иосиф, осемдесетгодишен старец, и отишла да живее в Назарет, пребивавайки в пълно целомъдрие, което тя изцяло посветила на Бога. И в по-нататъшния си живот, пише св. Амвросий Медиолански (340-397), „била Дева не само по плът, но и по дух, по сърце — смирена, в славата — богомъдра, в говора — спокойна, в беседите — целомъдрена, никого не обиждала, на всеки желаела доброто, не се гнусяла от немощните, никому не се присмивала, видът ѝ бил образец на вътрешно съвършенство, всички свои дни превърнала в пост, на спане се отдавала толкова, колкото било потребно, но и тогава, когато тялото ѝ почивало, бодърствала духом, повтаряйки насън прочетеното или размишлявайки за провеждане в изпълнение на бъдещите намерения или предначертавайки нови; впрочем макар тя да излизала от дома, съпровождана от други, но най-добра охрана за себе си била самата тя: другите охранявали само нейното тяло, а своите нрави тя пазела сама”[16].

Свeтата Църква възпява Пресветата Дева в службата на празника като „боговместим храм” (2 Стихира на литиите на Великата вечерня, гл. 4; 3 Стихира на стиховните на Великата вечерня, гл. 4; самогласна стихира на евангелския чин, гл. 4); „закрилница на скърбящите” ( Слава и Нине на литиите, гл. 5); „същински Божествен храм” (2 Седален на утренята, гл. 4); „Божествена свещ” (Слава гл. 2, на евангелския чин); „Храм и палат” Божий (1 Канон, песен 1, тропар 2); „боговместима скиния” (2 Канон, песен 3, тропар 9 — и Нине); „непорочна Агница и нескверен чертог” (Слава и Нине на седалния след 3 песен от канона); „врата непроходима” — с оглед на нейното приснодевство (1 Канон, песен 4, тропар 1); „радост за всички” (1 Канон, песен 5, тропар 2); „свещник многосветъл” (1 Канон, песен 5, тропар 4); „нескверна Агница и чиста гълъбица” (2 Канон, песен 6, тропар 3);  „одушевена скини” (1 Канон, песен 8, тропар 3); „приятно кадиво” (2 Канон, песен 9, тропар 1).

Проповядвана от апостолите тя е „слава на апостолите, похвала на мъчениците, обновление на всички земнородни” (3 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 1).

Кондакът на празника я възпява като „Пречист храм Спасов, многоценен чертог и Дева, свещено съкровище на славата Божия” (гл. 4).

Основната идея на празника е синтезирана в тропара на деня: „Днес е предобразът на Божието благоволение и проповедта за спасението на човеците: в храма Божи Дева тържествено се явява и на всички Христа предизвестява. На нея и ние тържествено нека извикаме: Радвай се, изпълнение на Създателевата разпоредба” (гл. 4).

„Богоневесто Владичице, четем в Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, наскоро след твоето раждане ти дойде в храма Господен да се възпитаваш в Святая святих като осветена. Тогава и (Архангел, ск. м.) Гавриил бе изпратен при тебе, всенепорочна, за да ти донася храна. Всички небесни сили се удивиха, като видяха Св. Дух да се вселява в тебе. Затова, пречиста и нескверна Майко Божия, славима на небето и земята, спаси нашия (човешки, ск. м.) род” (гл. 8)[17].Празникът Благовещение Богородично  св. Църква чества на 25 март. В древност той имал различни наименования: „Зачатие Христово”, „Благовещение на Христа”, „Начало на изкуплението”, „Благовещение на св. Дева Мария от Ангела”. Едва в VII в. той бил наречен „Благовещение на Пресвета Богородица”[18]. Води началото си още от апостолския век. Сам св. евангелист Лука описва красноречиво Благовещението (Лука 1:26-38). Най-ранните писмени свидетелства за празника са от III век. Св. Григорий Неокесарийски чудотворец (+ 270) пише специална проповед за празника[19]. През IV и V в. проповеди за този ден оставят св. Иоан Златоуст (+ 407)[20], блажени Августин (+ 430)[21] и малко по-късно св. Иоан Дамаскин (VII-VIII в.)[22].

Блажени Иероним (347-420) съобщава, че в Назарет — на мястото, където станало самото Благовещение, бил издигнат храм в памет на свещеното събитие[23].

Блажени Августин пише: „От прадедите е предадено на Църквата, че въплъщението станало на 25 март”[24].

Св. Атанасий Велики (295-373) пише, че Син Божи се въплътил на 25 март, защото в този ден Бог създал човека[25].

Св. Анастасий Антиохийски (+599 г.), опирайки се на старо църковно предание, говори, че сътворяването на човека станало на 25-ия ден на месец март. Поради това и Архангел Гавриил в този ден бил изпратен да благовести на светата Дева нетленното от нея въплъщение на Спасителя и да ? предизвести, че чрез нея ще се извърши спасението на човеците. Защото, прилично е, щото съгрешилият да бъде възстановен в това същото време, в което е създаден [26].

През вековете празникът се обогатява с песнопения. Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две литийни стихири на Великата вечерня (гл. 1). Св. Андрей Иерусалимски (VII в.) пише Слава и Нине на стиховните стихири на Великата вечерня (гл. 4). Канонът на утренята е на преп. Теофан Никейски (IX в.). С. В. Булгаков смята, че той е произведение на преп. Теофан и св. Иоан Дамаскин[27].Колко тържествен е празникът Благовещение Богородично! „Днес е началото на нашето спасение и откриване на вечната тайна: Синът Божи става Син на Девица и Гавриил благодат благовести. Затова и ние с него да извикаме на Богородица: Радвай се, благодатна, Господ е с тебе” (Тропар, гл. 4).

„Днес е радостта на Благовещението, девствено тържество, земното с небесното се съединява, Адам се обновява и Ева се освобождава от първата печал” (Слава и нине на стиховните стихири на Великата вечерня, гл. 4).

„Бог, когато пожелае, побеждава естествения чин” (3 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6) – „Скритата от векове тайна се открива днес – Син Божи става Син Човечески” (Слава и Нине на Всякое дихание, гл.2).

Светата Църква възпява св. Богородица като „неизгаряща къпина…, глъбина необозрима, висока стълба, божествена стомна с мана” (1 Стихира на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6); „Майка на живота” (Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 6); „Дева чиста” (1 Литийна стихира на Великата вечерня, гл. 1); „вместилище на Невместимия, Адамово въздигане, Евино избавление, радост на света и веселие на нашия род” (2 Литийна стихира на Великата вечерня, гл.1 ).

Удивен от тайната на Благовещението песнописецът Иоан Монах възкликва: „0, чудо!” (Слава и Нине на литиите (гл. 8) на Великата вечерня). „Дева ще родиш, говори Архангел Гавриил на св. Богородица, а след раждането пак Дева ще останеш” (Слава и Нине на седалния по полиелей, гл. 4).

Интересна е разработката на празничния канон. Всички песни са съставени в диалогична форма. Диалогът се води между Архангел Гавриил и св. Дева Мария.

Кулминационният момент в богослужебната прослава на св. Богородица в този ден откриваме в кондака и икоса на празника, който ние най-тържествено пеем през Великия пост:

„На тебе, Богородице, поборница воевода, твоите раби, които се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви беди ни освободи, та да ти викаме: Радвай се, невесто неневестна!” (Кондак, гл. 8).

Още по-емоционално звучи Икосът, който е влязъл в състава на Богородичния акатист (1 Статия): „Първият Ангел бе изпратен от небето да каже на Богородица: Радвай се! – и като видя, че Ти, Господи, едновременно при тоя безплътен глас, се въплъщаваш, стоеше ужас?н и викаше към нея така:

Радвай се ти, чрез която ще изгрее радостта; радвай се ти, чрез която клеветата ще изчезне!

Радвай се ти, чрез която падналият Адам бе възвърнат; радвай се ти, чрез която Ева се избави от сълзи!

Радвай се, висота, трудно достижима с човешки помисли; радвай се, глъбино, в която мъчно се прониква и с ангелски очи!

Радвай се, защото ти си Царев престол; радвай се, защото носиш Онзи, Който всичко държи!

Радвай се, звездо, която явяваш Слънцето; радвай се, утробо на Божественото вместилище!

Радвай се ти, чрез която се обновяват тварите; радвай се ти, чрез която се прекланяме на Твореца!

Радвай се, невесто неневестна”[28]

Успение Богородично честваме на 15 август. След Възнесението на Иисуса Христа, съгласно заповедта на Господа (Иоан 19:26-27), св. Дева Мария останала да живее при св. Иоан Богослов. По време на гонението на цар Ирод  (Деян. 12:1-3) тя се преселила заедно със св. Иоан в Ефес. Посетила Кипър и св. Гора Атонска. В края на земния си живот тя отново живеела в Иерусалим. Три дни преди това, чрез Архангел Гавриил, Господ ѝ открил деня на нейната земна кончина. По общоприето старо църковно предание това станало в 48 година[29]. Тогава св. Богородица била на 70 годишна възраст[30], а според други свидетелства -  на 59[31].

В деня на Успението на Божията Майка св. апостоли били пренесени по чудесен начин в Иерусалим от различните краища на земята. „Отвсякъде богоносните апостоли бяха взети от високи облаци, за да дойдат до пречистото и живоначално твое тяло…” (Слава и Нине на Господи воззвах на Великата вечерня, гл. 1); „Когато отиваше, Богородице Дево, при неизречено Родилия се от тебе, бяха Яков брат Господен и пръв свещеноначалник, първозваният Петър, началник на богословите и целият апостолски лик” (Слава и Нине на стиховните на Великата вечерня, гл. 4); „На безсмъртното твое Успение, Богородице, Майко на Живота, облаци пренесоха по въздуха апостолите” (Слава и Нине на Всякое дихание, гл. 6).

Приготвяйки се за отшествие от този свят, св. Дева Мария заповядала да украсят стаята и леглото ?, да запалят свещи и да покадят с тамян. Личните си вещи наредила да раздадат на живеещите с нея девици и вдовици, а за своето пречисто тяло завещала да бъде погребано в Гетсиманската градина между гробовете на благочестивите ѝ родители и Иосиф Обручник. В последната минута на живота ѝ изведнъж необичайна светлина озарила дома. Сам Господ Иисус Христос с ангелски сонм и светни снисходил при Богоматер, за да приеме пречистата ѝ душа в Своите ръце. Св. апостоли погребали тялото ѝ в специална за целта гробница. Поставили върху ѝ голям камък. Три дни апостолите и другите вярващи престояли на гроба ѝ. На третия ден дошъл св. апостол Тома и пожелал да види тялото на Богоматер. Отворили гробницата, но Божията Майка не била вече там. Намерили само честните ѝ дрехи, от които се раздавало чудно благоухание. Тя била взета на небето за вечен живот. Пребивавайки на небето, Майката Божия не е оставила и нас вярващите на земята: „В раждането запази девство, е успението не остави света, Богородице: в живота премина ти, която си Майка на Живота, и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души” (Тропар, гл. 1).

Празникът Успение Богородично е установен в дълбока християнска древност. В първия век за Успението на Божията Майка пише Псевдо-Дионисий Ареопагит[32]. През втори век – епископ Мелитон Сардийски[33]. За празника упоменава и блажени Августин (+430)[34]. Блажени Иероним (347-420)  свидетелства, че на гроба на Богоматер бил изграден храм[35]. Константинополския патриарх Анатолий (V в.) е написал втората стихира на Литиите на Великата вечерня (гл. 2). Четвъртата стихира е на патриарх Герман Константинополски (VIII в.). Славата (гл. 5) е на преп. Теофан Никейски (IX в.) Службата за деня има два канона — първият е на Кир Козма (вероятно преп. Козма Маюмски – IX в.) и вторият – на кир Иоан (вероятно св. Иоан Дамаскин – VIII в.).

„Дойдете, четем в една богослужебна песен, да празнуваме всемирното Успение на всенепорочната Богородица!” (Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 6); „Дойдете, люде, да възпеем пресветата и чиста Дева, от която неизреченно дойде въплътилото се Слово!” (1 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 4).

Удивен от празненството песнописецът възкликва: „О, дивно чудо!” (1 Стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 1; „Величай, душо моя, честн?оо пренасяне на Божията Майка от земята на небето!”. (Припев на 9 песен, 2 Канон).

В прославата на св. Богородица вземат участие ангели и човеци: „Твоето всечестно успение, пресвята и чиста Дево, множество ангели на небето и човешкия род на земята ублажават, защото ти си била Майка на Твореца на всичко, Христа Бога: молим се, не преставай да Го молиш за нас, които на тебе с Бога възлагаме надежда, Богородице всепета и неискособрачна” (3 Стихира на стиховните, гл. 4, самогласно).

„Ангелите като видяха успението на Пречистата, се удивиха, как Дева възхожда от земята на небето” (Припев на 9 песен, 1 Канон).

Особено тържествен е Светилният на деня — топла молитва на св. Богородица към нейния Божествен Син Господа Иисуса Христа: „Апостолите от всички краища (на земята, ск. м.) се събраха, тук в Гетсиманската градина погребете моето тяло: а Ти, Сине и Боже Мой, приеми духа ми” (гл. 3).

Паримиите на Великата вечерня, апостолското и евангелското четиво на св. Литургия са същите, както на Рождество Богородично. На Рождество — за радост, че св. Дева Мария се е родила за живот на земята, а на Успение – за вечен и блажен живот на небесата[36].

Отначало празникът Успение Богородично се чествал на различни дати – едни чествали на 14-ти, други – на 15 август. Честването на 15 август за цялата Църква било въведено от император Маврикий (592-603) в 582 г. в памет на победата му над персите в този ден[37].

Освен чрез службата св. Църква прославя Успението на св. Богородица и със специален Акатист[38].

След Рождество Христово (25 декември), още на следващия ден св. Църква чества „Събор на св. Богородица” — в памет на това, че като Дева родила Спасителя на света. В богослужебните песни за този ден четем: „Господ Иисус се роди от св. Дева” (2 Стихира на Господи воззвах, гл. 2, самогласно); „Дойдете да възпеем Майката Спасова, която след раждането пак остава Дева” (1 Стихира на Всякое дихание, гл.4).

Празникът „Събор на св. Богородица” води началото си от дълбока древност. Най-ранно писмено свидетелство за него намираме в слово на св. Епифаний Кипърски (315-403) за празника, за което в службата, след първия Седален на утренята, се казва: „И четем словото на Епифаний Кипърски, похвала на Пресвета Богородица, на три части”. Податки за празника срещаме и в проповедите на св. Амвросий Медиолански (340-397)[39] и блажени Августин (+407)[40]  за Рождество Христово. Указание за празника намираме и в 79 правило на Шестия вселенски събор (691 г.)[41].

Обрязването било установено от Бога още в Стария Завет (Бит. 17:12; Лев. 12:1-2). На осмия ден след Своето раждане, в изпълнение на Закона (Мат. 5:17), Спасителят бил обрязан. Дали му името Иисус, съобщено от Архангел Гавриил още при Благовещението (Лука 1:31, 2:21). Старозаветното обрязване било предобраз на новозаветното християнско Кръщение (Иоан 2:11-12).

В спомен на Христовото Обрязване св. Църква е установила специален празник (1 януари). Първите литературни свидетелства за него са от IV и V век. Поучение за празника ни е оставил св. Амвросий Медиолански (340-397)[42]. Oт V век е запазена беседа от Туринския епископ Максим[43]. В VI в. за празника говори св. Григорий Двоеслов (540-604)[44].

Преп. Стефан Саваит (VIII в.) съставя празничния канон.

Спомняйки Обрязването Господне, св. Църква възпява събитието така: „В осмия ден се обряза като Младенец Владиката: прие името Иисус, защото (Той, ск. м.) е Спасител и Господ на света” (Канон на празника, песен 8, тропар 1); ,,Като осмодневен Младенец се обряза на земята…” (Седален – И нине,гл. 1).

Съприсъствието на Майката Божия в празненството химнописецът изразява така: „Плътското обрязване на боговъплътеното Слово и паметта на Василия (празникът се свързва и с паметта на св. Василий Велики), почитан като Велик, Богородица величаем” (Слава и Нине на Малката вечерня, гл. 2). „Седейки на огнезрачния престол на небесата с безначалния Отец и Божествения Твой Дух, благоволил си да се родиш на земята, Иисусе, от недокоснатата от мъж Твоя Майка, поради което си бил обрязан като осмодневен човек…” (Тропар, гл. 1).

Когато се изпълнили дните на очистването (40 дни след раждането) св. Дева Мария и праведният Иосиф донесли Младенеца Иисус в храма, за да Го посветят Господу (Лука 2:22-39), както предписвал Законът Моисеев (Изх. 13:2; Лев. 12:2-8; Числа 3:13, 8:16-18). В храма Младенецът бил посрещнат от праведния Симеон (един от 70-те преводачи на Стария Завет от еврейски на гръцки език), който казал следните вдъхновени слова, които ние пеем на всяко вечерно богослужение: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израиля” (Лука 2:29-32). Възпявайки събитието (Сретение Господне, 2 февруари), св. Църква пее: „Радвай се благодатна Богородице Дево, защото от тебе изгря Слънцето на правдата — Христос Бог наш, Който просвещава ония, които са в мрак. Весели се и ти, старче праведни, който си прегърнал Освободителя на нашите души, даруващ нам възкресение” (Тропар, гл. 1).

Празникът Сретение Господне е установен през IV век. За него съобщават св. Амфилохий Иконийски (род. ок. 340 или 345 – умира преди 403 г.)[45] и св. Методий Тирски и Патарски (+311)[46]. Св. Кирил Иерусалимски (315-386)[47] и св. Иоан Златоуст (347-407)[48]  съставят проповеди за този ден.

В следващите векове празникът придобива популярност както на Изток, така и на Запад. На Изток началото на тържественото честване на празника се отнася към 542 г. и се свързва с името на Юстиниан Велики (527-565), а на Запад – с името на папа Геласий (492-496), около 496 година, и на св. Григорий Двоеслов (540-604), около 600-та година[49].

Константинополският патриарх Анатолий (V в.) съставя две стихири на литиите на Великата вечерня (гл. 1, 2). Св. Андрей Критски (+826) пише Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня (гл.4) и Слава и Нине на стиховните стихири на Великата вечерня (гл.5). Патриарх Герман Константинополски (+733) пише три стихири на Господи Воззвах на Великата вечерня (гл. 1), две литийни стихири (гл. 2), и Нине на литийните стихири на Великата вечерня (гл. 5), Слава и Нине на Всякое дихание (гл. 6). Канонът е произведение на преп. Козма Маюмски ( IX в.).

Св. Църква възпява св. Богородица като съучастница в празненството с прекрасни песнопения: „Носения на херувимска колесница и Възпявания в серафимски песни, носи на ръце Богородица Мария” (3 Стиховна стихира на Великата вечерня, гл. 7); „Към Богородица да се притечем, ако искаме да видим нейния Син, носен към Симеон” (Икос).

В припевите на 9 песен от Канона авторът възторжено възклицава: „Богородице Дево, надеждо на християните, покрий, запази и спаси нас, надяващите се на тебе”; „Богородице Дево, блага помощница на света, покрий и запази от всякаква нужда и печал”.

„О, Дева Марио, просвети душата ми, помрачена от люти житейски страсти” (Канон, песен, 9, тропар 11 – и Нине).

По времето на византийския император Лъв Велики (457-474) братята Галвий и Кандит,високи византийски сановници, откриват в Назарет честната риза на св. Богородица. Убедили се в чудотворната ѝ сила, те я пренесли в Константинопол (458 г.) и я положили във Влахернския храм на Божията майка. Това събитие Църквата чествала богослужебно на 2 юли. Тропарът на празника възпява събитието така: „Богородице Приснодево, покровителко на човеците, ти даде на твоя народ като мощна защита одеждата и пояса на пречистото си тяло, които поради девственото ти раждане, останаха нетленни. В тебе и природата и времето се обновяват. Затова те молим: дарувай мир на света и на душите ни велика милост” (гл. 8).

Преп. Иосиф Песнописец (IXв.) съставя канон за празника, чието краегранесие гласи: „Почитам ризата на пречистата Дева”[50].Освен честната риза на св. Богородица, християните запазили и нейния свещен пояс, който тя, според преданието, подарила на св. апостол Тома. Предаван от поколение на поколение, по времето на византийския император Аркадий (395-408) той бил пренесен в Константинопол в храма на св. Богородица във Влахернския дворец. Чудотворната му сила била неоспорима. Зоя, съпругата на император Лъв Мъдри (886-911) получила изцеление от тежка болест чрез него. В памет на това събитие в началото на X в. бил установен празникът Полагане пояса на св. Богородица,който честваме на 31 август[51]. Частици от този пояс се съхраняват в Атонския Ватопедски манастир, в Трирския манастир в Германия и в Грузия[52].

Преп. Иосиф Студит (IХ в.) съставя Канон за празника с акростих: „Чиста Дево, препаши ме с твоята сила!”[53].

Св. Църква възпява събитието с чудно хубавия по съдържание Кондак: „Твоят честен пояс, Богородице, с който си била препасана, се оказа необорима сила за твоя град и неоскъдно съкровище на добрини, Приснодево, която единствена си родила” (гл. 2). В началото на X в. (910 г.) по времето на император Лъв Мъдри (886-911) арабите нахлули във византийската империя. Настанал смут. Жителите на Константинопол пълнели столичните църкви и търсели небесен покров. На 1 октомври 910 г. в Богородичния храм във Влахерна, където се пазели честната риза, честния пояс и омофора (голямо покривало за глава забрадка) на св. Богородица, по време на всенощно бдение св. Андрей Юродиви и ученикът му Епифаний видяли чудно явление: светата Дева, окръжена от ангели, пророци и апостоли, сияеща цяла от светлина, да се моли за целия човешки свят, разпростирайки над вярващите своя покров.

Сподобил се с това видение св. Андрей попитал своя ученик: „Виждаш ли, брате, Царицата и Госп?жата на всичко, моляща се за целия свят?” „Виждам, св. отче, отговорил Епифаний, и се ужасявам”.

Скоро арабите били прогонени. Събитието най-напред било чествано в Константинопол, но поради междуособици в империята, празникът не намерил широк прием. След това преминал в Русия и там намерил най-широко разпространение [54]. Основание за това намираме в 8 песен от Канона, тропар 1, където четем: „Владичице, с ангелските чинове, с честн?те и славни пророци, с върховните апостоли и със свещеноначалниците, и с архиереите, помоли се пред Бога за нас, празникът на твоя Покров се прослави в руската земя”. Прославяйки своята небесна Застъпница, св. Църква пее: „Днес благоверните люде тържествено празнуваме осенявани, Богомайко, от твоето дохождане, и като гледаме на твоя пречист образ, умилно казваме: покрий ни с твоя честен покров и ни избави от всяко зло, като молиш твоя син Христос, нашия Бог, да спаси душите ни!” (Тропар, гл. 4).

„Дойдете, верни, в св. храм, защото там Богородица прикрива с омофор людете от всяка вражеска напаст!” (2 стихира на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 2).

„Дойдете, всички празнолюбци, да ублажим честн?я покров на Божията майка! (Слава и Нине на Господи воззвах на Малката вечерня, гл. 3).

Св. Църква възпява Покрова на Божията Майка и със специален Акатист[55].

Празникът „Всех скорбящих радость” св. Църква чества на 24 октомври. Иконата на Божията майка „Всех скорбящих радость” станала известна едва в 1688 година. Сестрата на Московския  патриарх Иоаким Евфимия страдала от неизлечима болест. В молитва болната чула глас: „Евфимия, в Преображенския храм има мой образ (икона), именуван „Всех скорбящих радость. Повикай свещеника с този образ и се помоли, и ти ще получиш изцеление от твоята болест!” Когато отслужили молебен пред св. икона и поръсили болната със светена вода, тя оздравяла. Това чудо станало на 24 октомври, в памет на което е установен и празникът „Всех скорбящих радость”[56].

В минея няма служба за празника, но Руската православна църква е отпечатала служба в отделен отпечатък в 1888 година[57]. В Събота на Петата Неделя от Великия пост св. Църква извършва Акатист на св. Богородица в памет на трикратното чудесно избавление на Константинопол от чуждо нападение – в 626 г. при император Ираклий (610-641) от перси, авари и скити; при Константин Погонат (668-685) – от сарацините-араби; и при Лъв Исавриец (716-685) -от агаряните-османски турци, описано подробно от византийските летописци[57а].

В 626 г. на Константинопол налетяли по море и суша перси, авари и скити. Целият град бил в отчаяние. Отникъде помощ! Константинопол останал беззащитен. Всички очаквали помощ от небето. Патриарх Сергий направил литийно шествие с образа на св. Богородица Одигитрия (Пътеводителка) от вътрешната страна на крепостните стени, като събуждал твърдост и бодрост в защитниците на града. След това той направил и второ литийно шествие с иконата на Спасителя, св. Кръст Господен и честната дреха на Майката Божия. Патриархът потопил честната риза на св. Богородица в залива и станало чудо: морето се развълнувало и потопило корабите на противника. Пехотинците били разбити по суша. Градът бил спасен. (По същия начин Константинопол бил спасен и при другите две нападения)[57б].

Още същата нощ народът въздал хвалебна благодарност към св. Богородица — поборница Воевода — за спасения град. Един вдъхновен, но непознат певец (вероятно Теодор Синкел[58]) създал специално Акатистно песнопение за случая[59].  Трудно може да се каже, кой собствено е автор на Богородичния Акатист. Според едни това е дякон Георги Писидийски (VII в.), според други — преп. Роман Сладкопевец (VII в.), а според трети — патриарх Сергий[60].

Св. Църква е наредила Акатистът да се чете на части в петъците на първите четири недели от Великия пост и целия в събота на петата седмица. В Българската православна църква целият Акатист се изпълнява в петък на петата седмица с Малко повечерие. Подтекстът е ясен. Ние християните постоянно сме атакувани от нашия противник дявола, както някога Константинопол от противници, затова винаги трябва да прибягваме до помощ от св. Богородица, като изпълняваме нейния Акатист.

Акатистът съдържа 25 песни – 13 икоси и 12 кондака. Главната и основна идея в кондаците е боговъплъщението. Във всичко 144 възхвални приветствия към св. Богородица (става дума за икосите) чрез образи, сравнения, антитези, метафори, авторът на Акатиста разкрива нравствените качества на Богоматер[61].

Тук ще се спрем само върху някои изрази от Акатиста.

В статия 1, Икос 2, четем: „Радвай се, стълбо небесна, по която слезе Бог”. — Изразът е метафоричен. Той е взет от Стария Завет. Стълбата, която патриарх Яков видял насън, свързваща небето със земята, по която слизали и възхождали Ангели Божии (Бит. 28:10-17), е предобраз, както вече се каза, на св. Богородица, чрез която се роди Спасителя на света.

„Радвай се, море, което потопи духовния фараон; радвай се, скало, която напои жадуващите за живот”.

„Радвай се, огнени стълбе, който напътваш намиращите се в тъмнина; радвай се ти, която си за света покров, по-широк от облак” (2 Статия, Икос 6).

Кои са събитията, които предобразяват Божията Майка като „море”, „скала”, „огнен стълб” и „облак”?

Като нарича Божията Майка „море, което потопи духовния фараон” авторът на Акатиста има предвид преминаването на израилтяните през Червеното море.

Израилският народ бил под египетско робство и Бог благоволил да го изведе от Египет чрез своя избраник Моисей. Отначало фараонът се противил, но Бог изпратил на египтяните десет наказания. Най-сетне фараонът се съгласил да освободи израилтяните, но след това се разкаял и изпратил войска да ги върне обратно в Египет. Израилтяните били вече пред Червеното море. „И рече Господ на Моисея: що викаш към Мене? Кажи на Израилевите синове да вървят; а ти вдигни тоягата си, и простри ръката си над морето, и раздели го, и ще минат Израилевите синове презсред морето по сухо” (Изх. 14:15-16). Така и станало. Израилтяните минали през Червеното море, а египтяните потънали в морето според както била волята Божия.

Смисълът на израза „море, което потопи духовния фараон” е този: „Чрез раждането на Иисуса Христа, св. Дева Мария се явява губително море за сатаната и неговите слуги, а за вярващите в Христа – море на спасението”[62].

Св. Богородица е наречена „скала, която напоява жадуващите за живот”. — Тук авторът на Акатиста има предвид друг един факт от живота на израилтяните в пустинята: Нямало вода. По Божия воля Моисей ударил с жезъла си „скалата” в планината Хорив и потекла вода в изобилие (Изх. 17:1-6). Пресвета Богородица е „скала, която напоява жадуващите за живот” – скала, от която тече вода на благодатта и утолява жаждата на всяка вярваща човешка душа[63].

Изразът „огнен стълб”, който напътва намиращите се в тъмнина има предвид друг факт от живота на израилтяните в пустинята. В Изх. 13:21 се казва: „Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят дене и ноще”.

Огненият стълб предобразява св. Богородица, която като роди Слънцето на правдата Христос — светлината на света, се явява за нас „огнен стълб”, който просвещава живеещите в духовен мрак[64].

Св. Богородица е „покров на света, по-широк от най-големия облак”[65].

Икос 9 (3 статия) възпява св. Богородица така: „Радвай се, корабе за ония, които искат да се спасят; радвай се, пристанище, на плаващите в живота”. Авторът тук има предвид всемирния потоп, Ноевия ковчег и Араратските планини. Умножило се злото. Бог решил да изтреби човеците с потоп. На Ной Той заповядал да направи ковчег, за да стане родоначалник на следпотопното човечество. Бог изпратил потоп на земята и когато валежът престанал, ковчегът се спрял на Араратските планини (Бит.1:14-7:1).

Ковчегът, в който се спасил Ной и синовете му предобразяват св. Дева Мария. Много години бил строен той – много години се готвило човечеството, за да приеме Спасителя и раждането му от светата Дева.

Ковчегът бил направен от „гоферово дърво” (Бит. 6:14) – това символизира приснодевството на Божията Майка.

В ковчега се спасили Ной и домашните му — чрез св. Дева Мария се спасяват всички, послушни на гласа на Божията благодат.

От Ной произлязъл целият следпотопен човешки род – от Иисуса Христа, Който се ражда от св. Дева Мария, водят началото си новозаветните чеда на любовта.

Араратските планини се оказват пристанище за Ноевия ковчег — нашето духовно пристанище е св. Дева Мария![66].

Св. Богородица се възпява още: „Радвай се, скиния на Бог Слово; радвай се и ти, която си по-голяма от святая святих” (Икос 12, 4 статия).

Скинията е старозаветният храм на израилтяните. Святая святих е най-важната ? част. Тук се намирали Златната кадилница, Ковчегът на Завета, в него стояли двете плочи с десетте Божии заповеди, цъфналият и завързал плод жезъл Ааронов, златната стомна с мана и една Книга на Закона (Евр.9:1-7).

Скинията, Святая святих, Ковчегът на Завета и всички негови принадлежности са предобраз на св. Богородица.

Тя прие в утробата си Невместимия и стана Негова святая святих.

В Святая святих влизат веднъж в годината Първосвещеникът — в утробата на св. Богородица се всели Сам Син Божи, Който е по-голям от всеки израилски Първосвещеник, затова св. Богородица е наречена „по-голяма  от Святая святих”.

В Ковчега на Завета се намирали скрижалите с 10-те Божии заповеди и Книгата на Закона — св. Дева Мария е носила в утробата си Самия Законодател.

Цъфналият и завързал жезъл Ааронов е също предобраз. — Светата Дева произлязла от безплодни родители, както цъфналия и завързал изсъхнал жезъл Ааронов — безсеменно заченала и станала Майка Божия.

Златната стомна с мана е също предобраз на св. Богородица. — Тя носила в утробата си „Маната на Живота” — Христа — „Хлябът на живота” (Иоан 6:48)[67].На Светли петък (след Пасха) св. Църква чества Живоносния Източник. Ето какво говори за историята на празника Синаксарът на деня. Живоносният Източник край Константинопол бил открит от византийския император Лъв I в 454 година, когато още бил обикновен войник. Разхождайки се около Източника един слепец, търсел вода за пиене. Слепецът помолил Лъв да утоли жаждата му. Лъв навлязъл в гората и дълго търсил извор, но безуспешно. В същото време чул глас, който му казал: „Лъве, не трябваше толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизо”. Лъв се върнал отново в гората, но пак не намерил извора. И отново чул глас: „Император Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място”.

Лъв направил, както казал гласът и слепият веднага прогледнал. Според предсказанието на Божията Майка, не след много време Лъв наистина станал император. Наскоро след това той издигнал храм на името на св. Богородица и го нарекъл „Живоносен Източник”, който съществува и днес.

Службата за деня е съставена от Константинополския патриарх Никифор Калист (XIVв.). Св. Църква възпява „Живоносния Източник” като „вечнотечащ извор на благодатта” (4 Стиховна стихира на вечернята, гл. 5). В Кондака на празника четем: „Богоблагодатна, от неизтощимия твой извор, ти ми даваш неизчерпаеми реки от твоята вечно течаща благодат, тъй като необяснимо си родила Бог Слово. Моля те, ороси ме с твоята благодат, та да ти викам: Радвай се, вода, спасителна!” (гл.8).

Освен празниците в чест на св. Богородица, св. Църква е наредила и други богослужебни чинове за Нейна прослава:

Благодарствен канон на св. Богородица[68].

Молебен канон на Пресвета Богородица[69].

Втори молебен канон от Теодор Дук Ласкарис (XIII в.), поместен в края на Октоиха.

Канон на св. Богородица от преп. Иосиф Песнописец в събота на Пета Неделя на Великия пост, заедно с Богородичния Акатист[70].

Вторите канони на утренята за всяка сряда в Октоиха от преп. Иосиф Песнописец[71].

Богородичните канони на повечерията в Октоиха от св. Иоан Дамаскин.

Малък водосвет с тропари в чест на св. Богородица от Теодор Четец (V в.)[72].

Има издадени множество Акатисти в чест на чудотворните икони на Божията Майка[73].

Освен това в нейна чест са съставени множество отделни песни, които са влезли в една или друга част на православното богослужение.

За най-древна се сочи песента „Богородице Дево”, съставена от благовестието на Архангел Гавриил и поздрава на праведната Елисавета към св. Богородица (Лука 1:28, 42)[74].

Молитвата „Нескверна, без никакво петно” на Великото повечерие е на св. Ефрем Сириец (+372)[75].

Богородични песни се изпълняват всеки ден на православното ни богослужение. Едни от тях са поместени в самите служби (След всяка Слава и Нине е богородичен; всяка песен от канона на чествания светец има богородичен тропар), други – в края на Октоиха, Минея и Часослова. Те са:

1. Възкресни богородични на 8-те гласа – на Господи воззвах и на Стиховните стихири (Октоих – за всеки глас; също в края на Минея, 1 раздел).

Догматиците (богородични на Господи воззвах) са творение на св. Иоан Дамаскин. Те третират догматически въпроси: учението на св. Църква за св. Богородица и раждането на Спасителя. В тях св. Дева Мария се възпява като „всемирна слава, просияла от човеците и родила Владиката Христа” (Догматик, 1 гл.).

„Както къпината гореше и не изгаряше, така Дево и ти си родила и Дева си оставаш. Вместо огнен стълб, възсия Слънцето на правдата, вместо Моисей – Христос, спасението на душите ни” (Догматик, 2 гл.).

,,Как да не се радваме на твоето божествено майчинство, Пречиста, защото без да приемеш изкушение от мъж (без да познаваш мъж), Всенепорочна, родила си по плът, без Баща, Сина, Който преди вековете е роден от Отца без Майка” (Догматик, 3 гл.)

„Застана царицата отдясно на Тебе” (Пс. 44:10; Догматик, 4 гл.)

„Дева роди безсеменно Христа” (Догматик, 5 гл.).

„Кой не ще те ублажи, пресвета Дево? Кой не ще възпее твоето пречисто майчинство? Защото Единородният Син, като възсия от Отца преди вековете, Той чрез тебе, Чиста, премина, въплъщавайки се неизказано” (Догматик, 6 гл.).

„Езикът не може да изкаже чудото на твоето раждане (Богородице, ск. м.). Ако зачатието, Чиста, е преславно, то непостижимо е и раждането” (Догматик, 7 гл.).

„Небесният Цар от човеколюбие се яви на земята и живя между човеците: прие плът от пречистата Дева” (Догматик, 8 гл.).

2. Богородични на 8-те гласа, за всеки ден, след Славата на светията в минея (Края на Минея, 2 раздел).

3. Възкресни богородични отпустителни на 8-те гласа след възкресните отпустителни тропари (Октоих — за всеки глас; края на Минея, 3 раздел).

4. Богородични отпустителни (на вечернята и утренята, както и в края на утренята, след тропара на светията, за всеки глас и всеки ден поотделно (Края на минея, 4 раздел).

5. Богородични (или кръстобогородични за сряда и петък) на Светилния за всеки ден (Часослов, пос. изд., с. 53-54).

6. Възкресни богородични светилни (ексапостиларии) – 12 на брой от византийския император Константин Порфирогенит (X в.)[76]. (Края на Октоиха).

С неизяснени автори са богородичните песни „В молитвах неусипающую” – „Неуморната в молитви”, (Кондак на Успение Богородично, гл. 2); „К Богородице прилежно нине притецем” – „Ние грешните и смирените, нека сега усърдно да прибегнем до Богородица” (Требник, пос. изд., с. 342-343; Акатистик, пос. изд., с. 189); „На спасения стези настави мя, Богородице” – „Упъти ме пo пътя на спасението, Богородице” (Триод – и Нине на Евангелския чин (след 50 псалом; Часослов, пос. изд., с. 50) и др.

Много богородични богослужебни текстове са послужили за написване на сладкогласни ирмоси и концерти. Заслужават внимание сладкогласните ирмоси „Радуйся, Всечистая”, гл. 1, от свещ. Васалий, „Нетления искушением”, гл. 7, също от свещ. Васалий[77], „0 тебе радуется”, гл. 8 от Синесий Иверит и х. Ангел Ив. Севлиевец[78], „Ангел вопияше”  гл. 5, от свещ. К. Дъновски[79].

От композициите на западни ноти ще трябва да отбележим композициите „К Богородице прилежно” и „Утоли болезни” (Слава и Нине, 5 гл., понеделник вечер) от А. Архангелски; „Ангел вопияше” 1 тропар на 9 песен от възкресния канон на Пасха – Пентикостар (от Е. Азеев). На същия текст съставят концертни композиции М. Балакирев, П. Чайковски, П. Чесноков и др.); “Дева днесь” (Кондак на Рождество Христово, гл. 3) от Д. Бортнянски, А. Львов, Д. Соловьов и П. Чайковски; „О тебе радуется” (Часослов, пос. изд., с. 74-75) от Д. Бортнянски, Н. Данилин, С. Смоленски и П. Турчанинов; „На спасение стези” (Часослов, пос. изд., с. 50) от А. Ведел; „Милосердия двери” (Часослов, пос. изд. с. 27-27, 176) от Д. Соловьов, „Богородице Дево” (Часослов, пос. изд., с. 146) от С. Рахманинов и Макаров[80].

Трудно е да изброим всички песнопения, с които св. Църква богослужебно прославя св. Богородица. Но и казаното дотук е достатъчно, за да се види, колко високо тя е поставена в сонма на светиите и каква достойна хвала ѝ се отдава в православното ни богослужение.

„Ние грешните и смирените усърдно сега да се притечем към Богородица и да паднем пред нея в покаяние и от дълбочината на душата си да извикаме: Владичице, смили се над нас и ни помогни. Побързай, защото загиваме от множество грехове! Не връщай празни твоите раби, защото тебе едничка надежда имаме”

„Богородице, ние недостойните няма да млъкнем да говорим за твоите сили. Защото, ако ти не би предстоявала да се молиш за нас, кой би ни избавил от толкова беди? Кой ли би ни запазил досега свободни? Владичице, ние няма да отстъпим от тебе, защото ти винаги спасяваш твоите раби от всякакви злини” (Требник, пос. изд., с. 342-343; ср. Края на Минея, 4 раздел, гл. 4, понеделник вечер и вторник сутрин на Богь Господь).

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1989, кн. 2, с. 15-32.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, декември 2011, авторът на статията е проф. д-р.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Д-р Тодор п. Тодоров, Омилетика (Пълен курс), ч. I, Теория на проповедта, София, 1956, с. 204.

[2]. За тази класификация на Богородичните празници вж. + Неврокопски митрополит Пимен, Света Богородица – живот и прослава, София, 1981, с. 229; за празниците на чудотворните икони на Божията Майка вж. още: С. В. Булгаков,  Настольная книга для священно-церковно-служителей, изд. 3, Киев 1913, с. 1566-1590; прот. Г. С. Дебольский,  Дни богослужения православной кафолической восточной Церкви, т. I, С. Петербург, 1887, с. 149-247.

[3]. Прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 114.

[4]. S. Epiphanius Constantiensis Cypros episcopus, In laudes sanctae Mariae Deiparae; Migne, PG. t. 43, col. 485-502.

[5]. S. Proclus Cp. Episcopus, Laudacio in sanctissimam Dei genitricem Mariam; Migne, PG, t. 63, col. 679-692; Oracio de laudibus s. Mariae, ibid., col. 715-758.

[6]. По прот. Г. С. Дебольский, поc. съч., с. 114.

[7]. Проф. д-р Васил Иванов Пандурски, Преп. Роман Сладкопевец. Из историята на църковната химнология, ГДА, т. XI (XXXVII), 9, 1961-1962, с. 331.

[8]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 350.

[9]. Св. Иоанн Дамаскин, Точное изложение православныя веры, Полное собрание творений, т. I, С. Петербург, 1913, с. 315.

[10]. Св. Андрей Критский, Слово на Рождество Пресвятой Богородицы. — Настольная книга свещеннослужителя, т. 2, Москва, 1978, с. 42-46.

[11]. S. Joannes Damascenus, Homiliae 1-2, In nativitatem b. v. Mariae; Migne, PG, t. 96, col. 662-698.

[12]. Преводът е по + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 61-62.

[13]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 119.

[14]. S. Germanus archiepiscopus, Ср. In dormicionem В. Mariae, 1-3; Migne, PG, t. 98, col. 339-372.

[15]. По С. В. Булгаков, поc. cъч., с. 463.

[16]. Пак там, с. 464.

[17]. Преводът е по + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 69.

[18]. С. В. Булгаков, пос. съч., с. 126.

[19]. S. Gregorius Neocaesariensis episcopus, Homiliae 1-3, In Annuntiatione sanctae Virginis Mariae, Migne, PG, t. 10, col. 1045-1073.

[20]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. II, С. Петербург, 1912, с. 870-873; т. VIII, С. Петербург, 1914, с. 905-913; т. XI, кн. 1, С. Петербург, 1905, с. 973-979.

[21]. S. Augustinus Hipponensis episcopus, Sermones de Tempore, Sermo 193-195; Migne, PL, t. 39, col. 2105-2110.

[22]. S. Joannes Damascenus, Homilia in Annuntiat. b. v. Mariae; Migne, PG, t. 96, col. 647-662.

[23]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 124.

[24]. S. Augustinus Hipponensis episcopus,  De Trinitate, lib. IV, cap. 5; Migne, PL, t. 42, col. 893-894.

[25]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 124.

[26]. S. Anastasius I Antochenus episcopus, In Annuntiationem interatisimae Deique Genitricis Mariae; Migne, PG, t. 89, col. 1375-1385; In Lauditissimae Dei Genitricis Annuntiationem, ibid., col. 1385-1390.

[27]. С. В. Булгаков, поc. cъч., с. 126.

[28]. Архиеп. Филарет Черниговски и Нежински, Историческое учение об отцах Церкви, т. III, Спб., 1859, с. 154, бел. 8, приписва кондака и икоса на преп. Роман Сладкопевец.

[29]. С. В. Булгаков, поc. съч., с. 313.

[30]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 132.

[31]. + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 191.

[32]. S. Dionysius Areopagita, De divinus nominibus, cap. 3; Migne, PG, t. 3, col. 678-692.

[33]. S. Melito Sardium episcopus,  De transitu Virginis Mariae; Migne, PG, t. 5, col. 1251-1256.

[34]. S. Augustinus Hipponensis episcopus,  Sermones de Tempore, Sermo 208. – In festo Assumptionis B. Mariae; Migne, PL, t. 39, col. 2129-2134.

[35]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч., с. 133.

[36]. Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 193.

[37]. С. В. Булгаков, поc. съч., с. 315;  прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 134.

[38]. Акатистник, София, 1957, с. 63.

[39]. Св. Амвросий епископ Медиоланский, Избранные поучительныя слова, Киев, 1882, с. 35-38, 55-58.

[40]. S. Augustinus Hipponensis episcopus, Sermones de Tempore, Sermo 184-196. – In Natalia Domini; Migne, PL, t. 38, col. 995-1021; Sermo 115-128, ibid., t. 39, col. 1973-2001.

[41]. Правилата на св. Православна църква с тълкуванията им, т. III. Превеждат и редактират свещеник д-р Стефан Цанков, протодякон Иван Стефанов, Пенчо Цанев, София, 1913, с. 324-326.

[42]. По прот. Г. С. Дебольский,  пос. съч.,с. 43.

[43]. Там.

[44]. S. Gregorius Magnus, Liber Sacramontorum de circulo anni; Migne, PL, t. 78. col. 36-37.

[45]. S. Amphiloechius Iconiensis episcopus, Oratio in occursum Domini; Migne, PG, t. 39, col. 43-60.

[46]. S. Methodius episcopus et Martyr,Sermo de Simeone et Anna, quo die Dominico in templo occurerunt; ac de sancta Deipara; Migne, PG, t. 18, col. 347-382.

[47]. S. Cyrillus Hierosolymitanus episcopus, Incerti homilia in occursum Domini; Migne, PG, t. 33, col. 1147-1204.

[48]. Св. Иоан Златоуст,  Творения, т. II, с. 891-897.

[49]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 70.

[50]. Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, Преп. Йосиф Песнописец, Из историята на църковната химнология. ГДА, т. VIII (XXXIV), 6. 1958-1959. с. 290; вж. и Службата за деня.

[51]. Прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 136.

[52]. Настольная книга свещеннослужителя, т. 3, Москва, 1979, с. 784.

[53]. Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, пос. студия, с. 291.

[54]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 392-393; прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 148-149.

[55]. Акатист или неседално пение към Покрова на Пресвета Богородица, София, 1911; Акатистник, пос. изд., с. 64-76 (само новобългарски превод).

[56]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 424-425; прот. Г. С. Дебольский, пос. съч., с. 156-157.

[57]. С. В. Булгаков,  пос. съч., с. 425.

[57а]. Georgius Pisida, Bellum avaricum (Аварската война). Увод, превод и бележки от М. Войнов. – Извори за българската история, София, 1960, с. 57-66; Theophanis Confessores, Chronographia, 29, (Хронография). Превод от В. Бешевлиев и Г. Цанкова-Петкова,увод и бележки от Г. Цанкова-Петкова, пак там, с. 259-260; Niceforus Patriarcha, Breviriarum, 3 (Бревиарий). Превод от В. Бешевлиев, увод и бележки от П. Тивчев, пак там, с. 293-294.

[57б]. Вж. описание на събитията в „Полезна повест” — края на Постния триод; новобълг. превод у + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 235-243.

[58]. + Неврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 234.

[59]. Вж. новобълг. превод: Акатистник, пос. изд., с. 40-50.

[60]. Синаксар (Празнични четива от Триода и Пентикостара), превел и преработил + Макариополски епископ д-р Николай, София, 1977, с. 40.

[61]. Пак там, с. 41.

[62]. + Доростолски и Червенски митрополит Софроний, Сборник проповеди, т. I, София, 1974, с. 237.

[63]. Там.

[64]. Там.

[65]. Там.

[66]. Пак там, с. 237-238.

[67]. Пак там, с. 242.

[68].  Акатистник, пос. изд., с. 196-202.

[69].  Часослов, София. 1941, с. 264-278; Акатистник, пос. изд.,

с. 185; Требник, София, 1981, с. 474-492.

[70].  Вж. доц. д-р Васил Иванов Пандурски, пос. студия, с. 285.

[71].  Пак там, с. 284.

[72].  Требник, пос. изд., с. 342-366.

[73]. Hеврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 245.

[74]. Пак там, с. 247.

[75]. Там.

[76]. Пак там, с. 250.

[77]. Вж. Петър Динев, Църковно певчевски сборник, ч. ¬IV (Пространни пападически песнопения от Литургията на св. Иоан Златоуст, Василий Велики и Григорий Двоеслов), София, 1953, с. 196-200; Манасий п. Тодоров, Псалтикийна литургия, II изд., София, 1971, с. 282-284, 288-290.

[78]. Манасий п. Тодоров, пос. сб., с. 159-161; Петър Динев, Църковно певчевски сборник, ч. III, (Триод и Пентикостар – песнопения от великопостното и пасхалното богослужение), София, 1951, с. 155-162.

[79]. Петър Динев, пос. сб., с. 73-76.

[80]. Hеврокопски митрополит Пимен, пос. съч., с. 253.

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

Нагоре