Св. Марко Ефески е велик светител Божи и един от най-големите отци и учители на Църквата, наречен от своите съвременици Нови Василий, Нови Богослов и Стълб на Православието. Той е единственият епископ, който не е подписал унията с папа Евгений IV на общия Източно-западен събор във Ферара и Флоренция през 1438-1439 г. и така чрез него Бог е спасил нашата свята, апостолска, православна вяра. Благодарение на него Православната ни Църква е избегнала робството под неправославните латинци (Pravoslavieto.com).

“Всемирното православие” помества словата на св. Марко Ефески  на смъртния му одър, за да предпази читателите от манипулатувно-избирателни интерпретации на възгледите на светеца, които се появиха напоследък. Вярно е, че е имало момент, в който светецът е допуснал, че латините (католиците) ще се покаят и ще се върнат в Православната Църква. Но той много бързо разбира, че това не е така и целият му живот се превръща в борба за отстояване догматиката на светата Православна Църква. Затова нека не се подвеждаме по лукави цитирания и внушения, а да се вслушаме в думите на светеца в края на живота му.

+  +  +

 "Бих искал да изразя мислите си по-подробно. Особено сега, когато наближава кончината ми, за да бъда в съгласие със самия себе си от край до край, както и поради опасенията ми да не би на някого да хрумне, че аз съм казвал едно, а в мислите си съм таял друго, и тогава съвсем справедливо би било да бъда посрамен в часа на своята кончина.

       Към Патриарха се обръщам с молбата да не би да реши да ми оказва каквато и да било чест при погребването на моето смирено тяло или пък да изпраща при гробницата ми някого от своите архиереи, от клира си или когото и да било от хората, които се намират в общение с него, за да вземат участие в моленията или пък да се присъединят към поканените за целта свещенослужители от нашата общност, което би означавало, че по някое време или пък тайно съм допускал общение с тях.

И за да не би моята безгласност да даде повод на хората, които не са добре или напълно запознати с моите виждания по въпроса, да заподозрат каквото и да било съглашателство, твърдя и свидетелствам пред множеството достойни мъже, което се намира тук, че аз категорично по никакъв начин не желая и не приемам общение с него или с негови приближени, нито в настоящия ми живот, нито след смъртта си, така както не приемам нито бившата уния, нито пък латинската догматика, които самият той,  заедно със своите съмишленици, приеха.

А патриархът зае председателското място с цел прокарването на вижданията си. Това се случи, за да може да бъде отхвърлена правилната догматика на Църквата. Напълно съм убеден, че колкото по-далеч стоя от него и от себеподобните му, толкова по-близко се намирам до Бога и до всичките светци. Така също, колкото повече се разграничавам от тях, толкова повече пребивавам в единение с Истината и със светите Отци - богословите на Църквата. Също така съм сигурен, че онези, които се числят към тях, всъщност се отдалечават от Истината и от блажените Учители на Църквата.

Именно затова твърдя, че така както през целия си живот съм се разграничавал от тях, така и по време на моята разлъка от тялото си, както и след смъртта си аз се гнуся от всякакви контакти и общение с тях и заповядвам клетвено никой (от тях) да не се доближава нито до моето погребение, нито до гроба ми, както и (по отношение) на когото и да било от нашата общност, в опит да се присъедини и да вземе участие при отслужването на нашите (богослужения), тъй като това би означавало да се смеси онова, което не би могло да бъде смесено. На гореспоменатите подобава да стоят в пълно разделение от нас до тогава, докато Бог не им дарува поправяне и мир на Своята Църква.

       След това, като се обърнал към сановника Схоларий, той рекъл:

       Съществуват известни виждания сред философите, които, макар и вече да съм позабравил, все пак ще дам за пример с нещо дребно. Съществуват положения, които са аналогични на предположения. Сред тях е понятието за допустимост, следва понятието с по-голяма степен на допустимост, което е близко до това на необходимо произтичащото. Точно то има отношение към предмета на настоящите ми слова.

Говоря ви за сановника Схоларий, когото познавах още от неговата ранна юношеска възраст, към когото съм добре предразположен и изпитвам голяма любов, като към свой син и приятел, или който както иска да опише моето добро отношение към него и любов. Като контактувам и разговарям с него, до ден днешен, имам ясна представа за неговите изключителни благоразумие и мъдрост, както и за силата на думите му. Заради това вярвам, че той е единственият, който към настоящия момент е способен да протегне ръката си в помощ на православната вяра, която се клати от насилието на разрушителите на съвършенството на догматиката ѝ. Освен това, с Божията помощ, той би могъл да възстанови Църквата и да утвърди Православието, освен само ако не пожелае сам да отстъпи от това дело и да остави светилника в забвение.

Но аз съм напълно сигурен, че той няма да постъпи така и няма да приспи своята съвест до степен, че като вижда Църквата, която бедства насред бурята от вълни, и вярата, която зависи от немощния човек, защото говоря от човешка гледна точка, и като знае, че в негови ръце е силата да ѝ помогне, няма как да не побърза по всякакъв начин със сила и готовност да пристъпи към борбата. Защото бидейки мъдър, той разбира съвсем ясно, че разрухата на католическата вяра представлява обща гибел. Вярно е, че в минали времена, водейки доста ожесточена борба, известна на някои странични хора, и особено на мен, той не се прояви като явен поборник за Истината, вероятно принуден от определени съвети или хора. Но и аз по-рано нищо или почти нищичко не допринесох за борбата, тъй като нямах достатъчно сили и усърдие, а вече станах на нищо, а има ли нещо, което да е по-малко от нищото?

С други думи, ако той (тогава) е предполагал също, че ние (сами) можем да възстановим нещо и е счел за излишно да прави това, което могат да свършат и другите, както и факта, че при съвсем мъничка помощ останалите ще претърпят вреда, както често той ми обясняваше и ме молеше за прошка, то сега, когато си отивам от тук, не виждам равен на него, който би могъл да заеме мястото ми в Църквата, във вярата и в православната догматика.

Поради тази причина го считам за достоен, да бъде призован, дори по-точно казано, да бъде принуден от времето да разкрие искрата на благочестието, която се таи вътре в него, за да се бори за Църквата и за здравата догматика. За да може онова, което не успях да извърша, да бъде възстановено от него, с Божията помощ.

Според мен той е способен на това, имайки Божията благодат, при наличието на естеството на неговия ум и със силата на думите си, само ако пожелае да се възползва от всичкото в най-подходящия момент. С еднаква сила той е длъжен, както по отношение на Бога, така и към вярата и към Църквата, вярно и чисто да се бори за вярата. Самият аз му възлагам тази борба, за да може вместо мен той да бъде защитник на Църквата и водач на здравото учение, поборник за здравата догматика и за Истината, уповавайки се на Бога и на Истината, в името на които се води битката. Така той ще стане съучастник в това на светите Учители и на богоносните Отци, на великите богослови и ще придобие наградата от Праведния Съдия, тогава, когато Той обяви за победители всички онези, които са се борили за Благочестието.

Но и самият Схоларий е длъжен с всички сили да прояви усърдие за утвърждаване на истинската догматика на Църквата, като човек, който дължи отговор за всичко в часа на Съда пред самия Бог и пред мен, който (му) се доверих в горепосоченото дело, а също и като човек, който се надява да занесе в Благата Земя тези слова, които ще донасят повече от стократен плод. Нека той отговаря пред мен за всичко, тъй като отивайки си от този живот, аз да мога да придобия пълна увереност и да не умра опечален, отчаян за възстановяването на Църквата".