280px-Amfilohije_Radovi%C4%87 Всемирното Православие - ИСИХАЗМЪТ – СЪРЦЕТО НА ДУХОВНИЯ ЖИВОТ 2  Автор:

 митрополит Амфилохий Радович

  Източник:

в. "Алтернатива"  

 

Неутолимият глад и жаждата за Бога и вечната Божествена светлина  е основната движеща сила за цялостното отричане от света, което е търсил св. Симеон Нови Богослов. Тук не става въпрос за някакъв абстрактен философски или религиозен мистицизъм, а за опитен светотайнствен и светодобродетелен реализъм. Това е жаждата на кръстената и настроената в светлината на Трислънчевото Божество душа, за общение с историческия Богочовек Христос, в Църквата на живия Бог, със силата на Св. Дух, чрез очистването и духовната борба.

Двеста години преди св. Симеон Нови Богослов, св. Петър Дамаскин свидетелства, че тази жажда не е свойствена само за монасите или отшелниците, ами е в природата на всеки християнин. „Това е подвиг, – казва той – който частично или цялостно е необходим на всички хора. Без него не може да се придобие духовно знание и смиреноумие. На този, който го търси чрез него му стават ясни тайните скрити в Божественото Писание и във всички твари”. Без молитвено безмълвие, твърди светията,  не може да се познае нито да се очисти нашата слабост, нито да се познае демонското лукавство; без него не сме в състояние да схванем Божията сила и Божия промисъл, скрити в Божието слово, което четем или пеем.

 

 

 

Светогорското житие по Бога

 

Точно от такава жажда, любов и подвиг е създадена, расла е, живяла е и живее Света Гора. Светогорските подвижници от древност прегърнали исихазма. Света Гора по самата си природа от самото начало е място на исихия и едновременно огнище на добродетели. Това, което се пее за първия светогорски пустиножител св. Петър Атонски – „окото на своята душа, ума непомрачимо си утвърдил на небесата, отрекъл си се от дом, отечество и родители, сродници по кръв и приятели, като си се простил със всички, посветил си своя живот на едно – да живееш по Бога...” Това е било и си остава евангелското правило за всичките му духовни последователи. За него св. Григорий Палама, един от неговите следовници, казва, че той със своята умереност и пълно въздържание „е придобил силата на ума, а със строгото си житие в молитвено безмълвие е превърнал сърцето си в божествена колесница и във второ небе, което за Бога е по-приятно за пребиваване от небето. В това се състои възвръщането на ума към самия себе си, събирането му, и колкото и да е странно да се каже, връщането към ума на всички душевни сили и неговото действие по Бога”.

С помощта на събирането на всички душевни и духовни сили  човекът се освобождава от своето страстно отношение към себе си и към света и отхвърля „отвратителната маска” на своето отчуждение от Бога и от истинската светлина. Това е пътят на събиране в себе си, на разпръснатото човешко естество, пътят на придобиване на вътрешен мир, дълбина и богопознание и обожение чрез общението с Божествената благодат и пътят на вечното усъвършенстване и израстване. Исихастът, отричайки се от всичко боголюбиво и боговъзлюбено, стои пред Бога „глух и ням”, побеждавайки законите на материята, а душата му се преобразява от Божествената благодат, придавайки и на тялото „знаците” на божествената красота…

 

 

Исихазмът на св. Григорий Палама

 

Основеният принцип на исихазма е първо да бъдеш, а после да действаш. Първото е корен и източник на второто и второто е немислимо без първото, и първото трябва да се открие и изпълни във второто. Човекът трябва  да срещне Живия Бог и само тогава убедено и вярно да изповядва тази свята и неизречена тайна. В това е същността на исихазма. Св. Григорий Палама и исихастите през 14 век не внасят нищо ново, само оживяват и се задълбочават в това което вече е съществувало в църквата от векове като опит начин на живот по Бога. Това което може да се разглежда като ново в исихазма през 14 век е богословско-догматическото задълбочаване и обосноваването на този опита на Църквата. Светогорският исихазъм и църковният опит на исихасткото предание придобиват в лицето на св. Григорий Палама своя богослов-теоретик. Главния предмет на свегорските спорове, които имат много важни последствия, бил проблемът за възможността или невъзможността за реално богообщение и начините на това богообщение. Калабрийският хуманист Варлаам, заедно със своите привърженици, намиращи се под силното влияние на елинската философия и западната аристотелевски ориентирана схоластика или отричали възможността за реално богообщение, или му придавали символичен, интелектуален характер. Бог според техните твърдения може да се познава само чрез природата на окръжаващия ни свят и тварните символи, в които Той се открива на човека. Св. Григорий веднага почувствал, че тук става въпрос за подмолно изгонване на Бога от историята и решително се противопоставил на това изкривяване на християнското разбиране на отношението на Бога и неговото творение. Своята гледна точка Св. Григорий обосновал с Библейския парадокс: Свещ. Писание от една страна утвърждава, че „Бог никой никога не е видял” (Йоан 1:18), но от друга страна свидетелства, „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). От това светителят изтъкава своя богословски парадокс, основан на Боговъплъщението и на хилядолетния опит на Църквата – Бог по същността си е недостъпен, неизречим и неописуем, но чрез своите вечни Божествени сили и енергии Той е Живот на нашия живот, Мъдрост на нашата мъдрост, Упование на нашето упование, Светлина на нашата светлина, Сърце на нашето сърце, Творец на този свят, негов Промислител и Оживотворител. Бог според опита на исихастите, ако може да се каже така е съкровенно отсъстващо присъствие. Като присъствие той е „Царството Божие” в нас, Той е Таворската светлина – славата на Христос, която видели апостолите на планината Тавор, реално присъстваща във всичи тези, които с вяра и добродетелен живот са приготвили място за нея във своите сърца.

Това пребиваване на Бога в човека и на човека в Бога, както и нашето съединение с вечната божествена слава и преобразяване в Божествената светлина се отнася към цялото психо-физическо съществуване на човека. То предполага и изисква нашия телесен и духовен подвиг. Смисълът на целия ни труд е в това доколкото е възможно за човека да събере цялото си същество в молитвения призив-вопъл, за да ходи ежеминутно пред лицето на Живия Бог. Това което най-много предизвиквало противниците на св. Григорий Палама било значението, което той придавал на тялото в духовния живот. То станало най-голямото изкушение за отровените с платониски и дуалистически теории на презрение към тялото негови опоненти, които се подигравали на „гледащите пъпа си”, за да съзерцават Божествената светлина. Светителят е разбирал, че след Възкресението на Христос всяко човешко тяло, всяко тяло и кост е светиня и храм на Св. Дух.

Както и цялото Божие творение, както тялото, така и душата са призвани да бъдат храм Божий. А за да се постигне това трябва с пост смирение, чистота и себевглъбяване (себесъбиране) да се отворят крилете на душата и да се освободи тя за божествената безкрайност и за съкровенното й откриване в нейните дълбини.