Приятели, цялата дейност на човешкия род през историята свидетелства и твърди едно: че за човека е невъзможно да победи смъртта. Но ако това е последното и окончателно заключение, за какво тогава да живее човекът? За какво да създава история, да участва в нея, да се бори за нея? Историята на човешкия род, която не е нищо друго освен немилосърдна, тиранична диктатура на смъртта, не е ли насмешка над човешкото същество и неговия прогрес? 

Да не се самозалъгваме: смъртта е триумф на тиранията и трагизма, и уви - пир на иронията и комизма... Жалко и комично същество е човекът, след като му е съдено да живее във воденицата на смъртта, да гледа как тя безмилостно мели човек след човек, поколение след поколение и усеща как и самия него постепенно смила, докато не го смели докрай... За нещастното и осмяно същество,което се нарича човек, е абсолютно невъзможно да победи смъртта. Тогава какво? Има ли изход? Да, има!

Това, което е невъзможно за човека, се е оказало възможно само за Едно Същество във всички светове. Кое ли? Богочовекът Христос. Богочовекът Христос е победил смъртта. С какво? Със Своето възкресение. И с тази победа е решил проклетия проблем за смъртта; решил го е не теоретично, не абстрактно, не априорно, но със събитието, с преживяването, с факта, с историческия факт на възкресението Си от мъртвите.

Няма събитие, не само в Евангелието, но и в човешката история, което така силно, така убедително, така неоспоримо да е засвидетелствано, както Христовото възкресение. В целокупната си историческа действителност и мощ християнството е основано на факта на Христовото възкресение. Със своята всепобедна сила то се е наложило като център на християнството. Ако християнството може да се сведе до едно събитие, то това събитие е Христовото възкресение. Ако християнството има начало във времето, то започва не от Витлеем, а от Възкресението. Основа на християнството е Христовото възкресение. То е основен факт; ако не се тръгне от него, не може да се разгадае тайнствената Личност на Иисуса Назарянина.

Със Своето възкресение Господ Христос е обяснил Себе Си и Своята Богочовешка Личност на света. До възкресението Си Той учел за вечния живот, но едва след възкресението доказал, че Той наистина е живот вечен. До възкресението Си Той учел човеците за победата над смъртта, но едва след възкресението победил смъртта и дал на хората сили, та и те да побеждават смъртта и в душата, и в тялото си. С една дума: цялото Христово учение едва в Неговото възкресение добива своето опитно потвърждение и обяснение. Без Христовото възкресение християнството не може да се обясни. Моля ви, с какво ще обясните смелата проповед на апостолите за възкръсналия Христос, онези същите апостоли, които, поразени и уплашени от голготската Христова смърт, страхливо избягали от Него? С какво ще обясните, с какво? Единствено с възкресението Христово. Ако Христос е умрял и не е възкръснал, с право пита свети Иоан Златоуст, кой би се решил да Го проповядва като Бог и Спасител? Кой би тръгнал след Него, кой би отишъл за Него на смърт? Ако Христос не е възкръснал, кой би въодушевил апостолите - тези немощни, отчаяни и наплашени бегълци - да проповядват един мъртвец; и каква награда са могли да очакват от мъртвеца, каква почест?

Та те са избягали от Него, Живия, когато е бил хванат; а след смъртта Му нима биха могли да застанат така смело зад Него, ако Той не е възкръснал? Не, не! Те не биха могли, нито биха посмяли да измислят Христовото възкресение, ако то не се е случило. Много пъти докато е бил жив Спасителят, им говорел за Своето възкресение, но те не разбирали нищо. Затова ако Христос не е възкръснал, те, гонени от целия народ, пропъждани от град в град, би трябвало най-накрая да се откажат от Него и да престанат да издигат гласове за някакво Негово възкресение. Ако възкресението Христово не се е случило действително, а са го измислили апостолите, на какво са могли да разчитат, проповядвайки една такава измислица? Дали на силата на своите думи? Но те били неуки хора. Дали на богатство? Но те не са имали нито торба, нито тояга, нито обуща. Дали на знатен род? Но те били бедни и родени от бедни. Дали на знаменит роден край? Но те идвали от незнайни села. Дали на своята многобройност? Но те били само единайсет. Дали на обещанията на Учителя? Но ако Той не е възкръснал, тогава и останалите Му обещания не биха били остоверни за тях.

И как биха могли да укротят народния гняв? След като храбрият Петър от страх пред слугинята се отрекъл от Христа, а и всички останали, виждайки Го вързан, страхливо се разбягали, как тогава биха посмели дори да си помислят да отидат по всички краища на света и навсякъде да посяват една измислена проповед за Възкресението? След като единият се уплашил от слугинята, а останалите само от вида на оковите, то как ХРИСТИЯНСКАТА тогава са могли да устоят пред царе, владетели и народи, мечове, нагорещени казани, разпалени пещи,безброй видове смърт, как ако възкръсналият Господ Христос не ги е подкрепял с Божествената Си сила?

Да, всичко това е вършила силата на възкръсналия Богочовек.

Без Христовото възкресение не би могло да се обясни не само апостолството на апостолите, но и

мъченичеството на мъчениците, изповедничеството на изповедниците, светителството на светителите, чудотворството на чудотворците, не би могла да се обясни нито вярата на вярващите, нито любовта на обичащите, нито надеждата на надяващите се, нито който и да е християнски подвиг. Ако християнската вяра не е вяра във Възкръсналия, и поради това във вечно Живия и Животворящ Богочовек Христос, кой би въодушевявал през вековете милиони хора да вярват в Христа, да Го обичат, да живеят в Него; кой би ги ръководил чрез евангелските добродетели и подвизи? С една дума: ако няма възкресение Христово, не би имало и християнство. Христос би бил първият и последният християнин, Който е издъхнал и умрял на кръста, а заедно с Него и Неговото учение и Неговото дело. Тогава биха били истина думите на злочестия Ницше: “Първият и последен християнин е разпънат на Голгота”.

Приятели, възкресението на Богочовека Христос е първият радикален преврат и първата истинска

революция в историята на човечеството. То е разделило историята на две части. В първата част е

господствал девизът: смъртта е необходимост; във втората започва да господства девизът: безсмъртието е необходимост. Христовото възкресение разделя човешката история на две; преди него истинският прогрес е бил невъзможен, след него той става възможен. От факта на Христовото възкресение се родила философията на Възкресението, която неопровержимо показва и доказва, че необходимост е не смъртта, а безсмъртието; не победата на смъртта, а победата над смъртта. Въз основа единствено на този факт и на живота, изграден върху Христовото възкресение, е възможен истински прогрес.

Практическото убеждение и философската догма: смъртта е необходимост, е връх на песимизма. Тази догма има своите следствия в принципите: грехът е необходимост, злото е необходимост. Но и философията наВъзкресението има свои следствия, етапи: безгрешността е необходимост, доброто е необходимост. След като възкресението на Богочовека Христос е факт, събитие, преживяване, тогава не съществува нито еднабогочовешка добродетел, която не би могла да стане факт, събитие, преживяване в човешкия живот. Фактът на Христовото възкресение не е ограничен нито от времето, нито от пространството; във всяко отношение той е безкраен и безконечен, както и самата личност на Богочовека Христос. Това е събитие с общочовешко значение. Той се разраства в многомилионния живот на всички християни, тъй като християните затова са християни, защото с вярата във Възкръсналия Господ Христос стават членове на Богочовешкото Му тяло - Църквата. Църквата е непрекъснато и безкрайно продължаване на едно събитие, на един факт - Христовото възкресение. Тя е нов организъм, нова реалност, безкрайна, безсмъртна. Тук няма граници - нито временни, нито пространствени. Фактът на Христовото възкресение е основа на Църквата, основа на християнството и на всеки християнин. Ако човек не съгражда върху него, съгражда живота си на пясък, защото всички основи, освен тази, не са нищо друго, освен движещ се пясък. Със Своето възкресение Богочовекът е разкъсал порочния кръг на смъртта: извършил е преминаване от смъртта към безсмъртието, от времето към вечността. Чрез Неговата Личност това преминаване е извършил и човекът, но не като човек, а като Богочовек. Затова Възкресението е централен факт: от него се извежда и до него се свежда същността на цялото християнство, на целия християнски живот. От човека се иска едно - да усвои този факт, да преживее това преживяване, да възкреси себе си от гроба на всичко онова, което е смърт, като чрез вярата съединява душата си с възкръсналия Господ Христос.

Христовата победа над смъртта е направила възможен безкрайния прогрес на човека и човечеството към божествено съвършенство. Всъщност истинският прогрес се състои в победата над смъртта, в обезсмъртяването на душата и тялото, в спасението от смъртта, а това ще рече: в спасението от греха излото, които са единствените източници на смъртта. Ако смъртта е завършек на човека и човечеството, тогава всички стремежи на човека към прогрес са най-проклетото и най-подигравателното свойство, което някой е вложил в човека, за да му се надсмее колкото се може по-злостно. В този случай най-добре и най-последователно е да замреш в отчаяна инерция и да извършиш самоубийство, понеже животът би бил непоносима тирания и нетърпима насмешка.

Мнозина не признават възкресението, не признават победата над смъртта, а говорят за прогрес. Но всички тези прогреси, били те научни или философски, или в изкуството, или културни, не са нищо друго, освен концентрични кръгове, вписани в кръга на смъртта. Прогрес, който изневерява на човека и го допуска до смъртта, не е прогрес, а фалшификат на прогреса. Ако прогресът не е в състояние да осмисли живота и смъртта, да обезсмърти човека и човечеството, тогава това не е прогрес, а маскиран регрес. Такива са всички прогреси, освен прогреса, основан на възкръсналия Богочовек. Ако смъртта не е победена и безсмъртието не е осигурено с възкресение, тогава няма истински прогрес в страшната воденица на смъртта, тогава всички хора без изключение са роби на смъртта, лакеи на смъртта, мливо на смъртта. Ако е така, тогава защо живеем, воденичари на прогреса, във воденицата на смъртта? Затова ли, за да ме смели в последна сметка целия, без остатък воденицата на смъртта?... Да, да, всеки прогрес, който не се основава на безсмъртието на човешката личност, представлява наивни и фантастични приказки и легенди, които нещастният жител на тази планета сънува. В чии обятия? В отвратителните обятия на змея смърт.

Думата “прогрес” буквално означава всяко движение напред. Чрез разностранната си дейност: религиозна, философска, научна, техническа, икономическа, човешкият род очевидно се движи напред, върви напред - към какво? Няма съмнение - към смъртта като последна реалност. Родени във воденицата на смъртта, отраснали в нея, хората, всички хора със своите прогреси най-накрая биват смилани от смъртта. Разгледайте тайната на човешкия прогрес и ако разумът ви не е приспан с морфина на наивния хуманизъм и сърцето ви не е упоено с опиума на културното идолопоклонство, вещопоклонството, вие би трябвало да откриете,че човечеството чрез целия си прогрес бърза към едно, прогресира към едно - към смъртта. Зад всеки наш прогрес стои смъртта. Това е най-сигурната цел на човешкия прогрес. А след като прогресът завършва със смърт, не е ли смешно да го наричаме прогрес? По-разумно е да го наричаме регрес, кобен регрес, тъй като отвежда всичко в небитието, в несъществуването, в нищото. Ако не искаме нарочно да залъгваме и малкото съзнание, което имаме в сърцето си, тогава трябва да съзнаем и усетим, че няма истински прогрес без победа над смъртта, без осигуряване на безсмъртие на човешката личност, без осигуряване на вечен живот. С други думи: за човека и човечеството не съществува прогрес без Богочовека Христос, единственият Победител на смъртта. Защото прогрес е само онова, което побеждава смъртта и осигурява безсмъртие на човешката личност. Всичко онова, което не побеждава смъртта и не осигурява безсмъртие на човешкото същество, е регрес, фатален регрес, който осъжда човека на смърт, от която няма възкресение. Тъй като Богочовекът Христос е единственият Победител на смъртта, то Той е и единственият Основател и Творец на единствено истинския прогрес, богочовешкия прогрес; а човекът и всичко, което е човешко, прекалено човешко, всъщност е регрес. Дилемата е много ясна: човекът или Богочовекът, смъртта или безсмъртието?...

Приятелю, ако поне веднъж сериозно си се запитал: какъв е смисълът на моя живот, който така неуморно бърза към гроба, прогресира към смъртта - ти би могъл да намериш отговор на въпроса си само във възкръсналия Господ Иисус. Ако пък личния си проблем си разширил за цялото човечество и в безсънни нощи и шумни дни сериозно си се питал: какъв е смисълът от съществуването на човешкия род и какво всъщност е човешкият прогрес, от всички факти ти би могъл да извлечеш само едно заключение, че прогрес е всичко, което отвежда към Христа и възкресението, защото осигурява безсмъртие за човека и човечеството; регрес е всичко, което отдалечава от Христа и възкресението, понеже тласка и човека, и човечеството към смърт, към небитие. Стремежът към Христа е виталната сила на прогреса, защото с нея се побеждава смъртта и смъртността, тоест греха и злото, и осигурява безсмъртие и вечен живот.

Единственият смисъл на човешкото съществуване във воденицата на смъртта е личното безсмъртие на всяко човешко същество. Без това, за какво ни е прогрес и усъвършенстване, за какво ни е философия и култура, защо ни е добро и зло, за какво ни е Бог и свят? Да се усетиш безсмъртен още живеейки в тялото, е блаженство, което може да се намери и осигури само чрез Богочовека Христос. Развиването на усещането за безсмъртие и неговото превръщане в съзнание за безсмъртие е мисията на Христовия човек в този живот.

Мисля, че Евангелието на Спасителя не е друго, освен практическо напътствие как човек може себе си, смъртния, да превърне в безсмъртен. Практикувайки евангелските добродетели, човек побеждава всичко, което е смъртно у него; и доколкото живее по евангелски, дотолкова по-силно изтласква от себе си смъртта и смъртността и израства в безсмъртност и вечност. Да усещаш Господ Христос в себе си, е същото, както и да се чувстваш безсмъртен. Това усещане за безсмъртие извира от усещането за Бога, понеже Бог е извор

на безсмъртието и вечния живот.

“Какво е безсмъртието?”, пита великият християнски философ свети Исаак Сирин и отговаря: “Безсмъртието е усещането на Бога”. Да усещаш Бога, значи да се усещаш безсмъртен. Бог и безсмъртие са взаимно свързани. Едното е невъзможно без другото. Да усещаш Бога в себе си постоянно, във всяка мисъл, във всяко усещане, във всяка постъпка, това е безсмъртието. Да придобиеш това усещане за Бога, означава да си осигуриш безсмъртие и вечен живот. Следователно само от вярата в Бога, от усещането за Бога произлиза и усещането за личното човешко безсмъртие.

 

Христос Воскресе! 

Слушайте "Радио Канон"

Baner radio 3 1

ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО  СТЪПКА ПО СТЪПКА 

 

Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време

С ТЕКСТОВЕ ОТ КНИГИТЕ НА

ИГУМЕНИЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА

МОЖЕТЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕТЕ ТУК

Нагоре