(На този ден отбелязваме успението на Охридския архиепископ Варлаам и 422 години от Първото Търновско въстаниe)

Паметта на св. Варлаам Охридски се почита на 28 май. Той е един от българските архиереи, отдали живота си за вяра и народ. Днешните християни в България и Македония незаслужено са забравили този наш мъченик, просиял дори с нетленни, мироточиви мощи и чудеса.

А в продължение на три века - от края на XVI до втората половина на XIX век - дедите ни са го тачили и са се уповавали на неговото молитвено застъпничество пред Бога в трудности и изпитания.

През 1908 г. проф. Йордан Иванов обнародва в първото издание на Български старини из Македония" приписка от български ръкопис със следния текст (в превод): В лето 1598, месец май, 28 ден, на архиепископа охридски кир Варлаам глава му отсякоха турци у града, у Велеса, които сътвориха велика мъка, а нему - вечна му памет". От бележка към Пролога от XVI в., обнародвана от Йордан Иванов в Български старини из Mакедония", става ясно, че през 1869 г., или 281 години след смъртта на св. Варлаам, охридчани все още си спомняли за него. Бележката е подписана от Хр. К. Узуновъ, охридский Българинъ, Мес. Фев. 9".

Тази по-късна приписка  в Пролога  се съхранява в библиотеката на БАН. През 1946 г. руският учен Ерьомин съобщава за неизвестно произведение на българската литература за пренасяне на мощите на св. Варлаам в Охрид, а през 1955 г. обнародва съчиненията на украинския писател Иван Вишенский, в които се намира и разказът за мъченика. (И. П. Еремин. Неизвестный памятник болгарской литературы конца XVI в. - Научный бюллетень Ленинградского Государственого университета).

  На 28 май 1598 г. архиепископ Варлаам пътувал за Велес, придружаван вероятно от хора от своето обкръжение. Tам той бил посечен от турци, а тялото му хвърлено във водите на р. Вардар. Според Похвалното слово за светеца той бил убит „по клевета на други християни". Дълго време никой не посмял да извади тялото от реката. Един рибар, благочестив мъж, беше познал архиепископското тяло по раните и по мълвата за това убийство... Намерили се троица мъже с праведен живот... да го положат в гроб" в селска църква близо до Велес. След година охридчани измолили от кадията да преместят тялото на своя архиепископ в Охрид.

"О, чудо! Когато тялото било опознато по раните на посичането, то и раните се бяха излекували и зараснали..., личаха само някои малки белези... И от тези рани... изтече благоуханно миро и изпълни всичко с благоухание и радост... И когато идваха болни и обхванати от различни недъзи и страсти, с името на светеца чрез докосване и помазване с миро... получаваха здраве и се освобождаваха от недъзи. И така онези христоносни люде... го донесоха в град Охрид и го положиха в църквата на Охридската архиепископия, където непрестанно изтича изцеление и дарува благодат на търсещите благодатта."

Турците рядко прибягвали до физическото унищожение на патриарси и архиепископи, които били охранявани обикновено от еничари. За подобен акт е трябвало да има сериозна политическа причина. Може да се предположи, че смъртта на архиепископ Варлаам е била свързана с избухването на въстанието в Търново през 1598 г., организирано предимно от духовници. Начело бил Търновският митрополит Дионисий Рали, който проявил голяма дипломатическа активност, за да привлече съмишленици от останалия християнски свят. С тази цел той посещавал няколко пъти Москва. През 1592 г. митрополит Дионисий, придружаван от Гребенския митрополит Калистрат от Охридската архиепископия, занесъл в Москва грамота и писма до руския цар Теодор Иванович (син на цар Иван Грозни – б. р.), царицата, Московския патриарх Йов и болярина Борис Годунов.

По това време  Атанасий, друг архиепископ на Охрид и радетел за освобождението на балканските народи от турския гнет, потърсил помощ на Запад. Той посетил в Италия неаполитанския вицекрал, папата, австрийския император, испанския крал, за да моли помощ от тях. Претърпял много несгоди, като се наложило да продаде дори богослужебните си дрехи. Последните сведения от него са от затвор на Инквизицията. Християнският Запад и Русия не помогнали на поробените българи.

Когато въстанието избухнало, за български цар бил провъзгласен Шишман III, вероятно потомък на последната царска династия.  След потушаването му 60 000 българи се преселили отвъд Дунава. Много хора били избити, много селища запустели.

В писмо на митрополит Дионисий Рали до австрийската дворцова камара от 1617 г. четем: При негово римско императорско величество Рудолф... с моите верни слуги събрах лично към 1000 християни в седмоградската война, обаче наследственият враг, турчинът, връхлетя с голяма сила, разгроми тази войска (въстаниците), отне ми епископството и аз трябваше да избягам (из „Христоматия по история на България", т. III, изд. "Наука и изкуство", Ц. Георгиева, Д. Цанев).

За мъченическата смърт на св. Варлаам пише акад. Иван Снегаров, родом от Охрид, в История на Охридската архиепископия" (т. 2, С., 1932): През XVI в. положението на християните в Турция станало непоносимо. Султаните си съперничели по разпуснат живот и жестокост. Мохамед III (1595-1603 г.) е избил 21 свои братя и сестри и 10 наложници на баща си. Неговият син Ахмед I обичал чуствените наслади и нямал твърда ръка да въдвори ред в държавата си, поради което след смъртта му няколко години Турция била разклащана от династични борби и етнически безредици. При него в 1598 г. във Велес бил обезглавен Охридският архиепископ Варлаам".

За св. Варлаам е писал още Марин Дринов („Избрани съчинения”), а в по-ново време - Маню Стоянов (Църквата и съпротивата на българския народ срещу османското иго"), Трендафил Кръстанов (Новина за намиране мощите на обезглавения от турците охридски архиепископ Варлаам в края на XVI в." - В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV-XVII в. В. Търново, 1992, и Нови данни за български мъченици от XV-XIX в." – В: Духовна култура", кн. 2/1995, накрая и монахиня Валентина (Друмева, Разкази за българските светци", т. I).

Д-р Стефан Герлах (1546-1612 г.), съвременник на св. Варлаам Охридски, който прекарва в Цариград пет години, пише в Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград" (С., 1976): ...на 4 април 1577 г. бях в патриаршията, където видях архиепископа на Охрид и на цяла България, човек на 50 години, с просто монашеско облекло..." И още: ...на 4 октомври подарих 10 аспри на един поп, който спахията му взел всичко, което имал, трябвало да изостави жена си и двете си деца и да се изхранва с цепене на дърва. Иначе той спада под властта на архиепископа на Охрид".

+  +  + 

През 2018 г. се навършват 420 години от избухването на Търновското въстание, организирано от митрополит Дионисий Рали и други български духовници. В съзаклятието взели участие и Шуменският митрополит Спиридон, Илчо войвода от Шумен и неговата хайдушка чета. Според преданието, стигнало до нас, за кратко Шумен бил свободен, но радостта не траела дълго. От Одрин към Търново била изпратена усмирителна войска. По пътя от Карнобат през старопланинския проход дошла султанска войска, водена от великия везир Синан паша. Битката била кървава, от 70-те момци на Илчо войвода живи останали неколцина, и то тежко ранени. Илчо се оттеглил с останалите седем ранени момци, на възвишението над Шумен (наричан днес Илчов баир) и се грижел за тях като баща. Страхил, Горан, Добри, Петър, Йордан, Радуш- един по един умрели в ръцете му. (Тошев, Георги, „Шумен – бащино огнище“, изд. Отечествен фронт, 1971 г.) ...

В  Календар на българската святост" (изд. Витезда") при 15 март пише:    

Село Търновца било основано от заселници, дошли от Търновско. След потушаване на Търновското въстание от 1598 г. жителите му били подложени на масова ислямизация. Един еничар, съпровождан от цял отряд войници и от ходжи, поставил ултиматум на търновци, на следващия ден до обяд да решат дали желаят да приемат исляма. На другия ден пред него се явили една шепа хора. Пламнал от гняв, еничарът решил да погуби всички.

Тръгнали войниците по къщите и изловили укрилите се. Откарали ги в близкия дол и там ги изклали. Проляла се много християнска кръв, която се вливала в бистрите води на потока. Затова той и до днес се нарича „Канлъ дере“, което значи „Кървав поток“."

След неуспешния край на въстанието много християни били избити или се заселили във Влашко. Много селища опустели, църкви и манастири билиопожарени. Но светлината свети в света и тъмнината я не обзе" (св. Йоан Богослов).

По това време в светогорския Зографски манастир се подвизавал  монахът Пимен Зографски, родом от София. Заради високия си подвижнически живот той получил от Бога дара на чудотворната молитва. Но се наложило да остави тихата атонска монашеска килия. Когато бил на 55 години, явил му се св. Георги Победоносец и му съобщил Божията воля да се върне в България и да помогне духовно на народа си, останал почти без пастири. Най-напред бил в София, после в Бачковския манастир. Обиколил цяла Северна България. Построил и обновил около 300 църкви и манастири, като собственоръчно ги украсявал със стенописи.

Преподобни Пимен Зографски се упокоил  в Господа на 3 ноември 1620 г. в Черепишкия манастир и на тази дата е почитан като светец от светата Българска православна църква.

. . .

 Днес те са забравени. Ние ходим по земя, пропита с кръвта на мъченици, за които не помним.

Тропар, глас 4

С мъдрост и благочестие, с вяра и усърдно служение ти достигна архипастирски сан. В Охрид не остави да угасне делото на Климента и Наума, просвещавайки в православната ни вяра. Утешаваше паството си в бедите му от агаряните. Демонските козни не те сломиха, но чрез агарянски меч отнеха живота ти. И пак, владико Варлааме, ти си сред своето паство. Със своето застъпничество пред Христа болни се изцеряват, отчаяните добиват надежда. Бъди и за нас, които ти се молим, застъпник пред Бога, да закриля българския народ и спаси нашите души. Амин!

 

Автор на тропара е г-н Никола Николов, бивш дългогодишен диригент на хора в храм "Възнесение Господне", гр. Шумен.