163_2312_Esenin1 Всемирното Православие - СЕРГЕЙ ЕСЕНИН - ПРАВОСЛАВНА ПОЕЗИЯПо небесното мастило

ален знак е начертан.

В глуха вечер за молитва

в равнината съм призван.

С тежка орис се намятам,

но в очите ден светлей.

Монахиня е земята,

всички родни тук милей.

Разпиляхме се от нея

под лазурното небе.

 

Тя от псалми ще ни пее,

от псалтир ще ни зове.

Пак ще дойдем в равнините,

с кръстна правда ще вървим,

в мъдростта на святи книги

жадни устни ще топим.


***

Алый мрак в небесной черни


Алый мрак в небесной черни

Начертил пожаром грань.

Я пришел к твоей вечерне,

Полевая глухомань.

Нелегка моя кошница,

Но глаза синее дня.

Знаю, мать-земля черница,

Все мы тесная родня.

Разошлись мы в даль и шири

Под лазоревым крылом.

Но сзовет нас из псалтыри

Заревой заре псалом.

И придем мы по равнинам

К правде сошьего креста

Светом книги голубиной

Напоить свои уста.

1916


***

Сребърно звънче ли пее,

или сън ми се явява?

Лъч в иконата светлее,

клепките ми позлатява.

Нищо, че не съм отрокът,

от крило на гълъб гален,

а сънят ми, чист и кротък,

не на тази е поляна.

Не от гробните въздишки

тайни думи ще разбуля,

да науча само искам

как съня да не изгубя.


***

Колокольчик среброзвонный,

Ты по?шь? Иль сердцу снится?

Свет от розовой иконы

На златых моих ресницах.

Пусть не я тот нежный отрок

В голубином крыльев плеске,

Сон мой радостен и кроток

О нездешнем перелески.

Мне не нужен вздох могилы,

Слову с тайной не обняться.

Научи, чтоб можно было

Никогда не просыпаться.

1917

***


Божи дух витай над мене –

не напразно съм живял,

тук заставам на колене

пред крайпътната трева.

През борове, през елите,

през мънистени брези,

в ореол, с венец иглици

сам Христос ми се яви.

Той зове ме към дъбрави

като в царствено небе,

запламтяват в цвят лилаво

скрити в облак лесове.

Дух от гълъба на Бога,

сякаш огнен е език,

слезе в пътя ми отгоре,

затаи се моя вик.

Пламък светъл озари ме,

детска радост ме обзе,

аз повярвах – от рождение

Богородица е с мен.


* * *

Чую радуницу божью —

Не напрасно я живу,

Поклоняюсь придорожью,

Припадаю на траву.

Между сосен, между елок,

Меж берез кудрявых бус,

Под венком, в кольце иголок,

Мне мерещится Исус.

Он зовет меня в дубровы,

Как во царствие небес,

И горит в парче лиловой

Облаками крытый лес.

Голубиный дух от бога,

Словно огненный язык,

Завладел моей дорогой,

Заглушил мой слабый крик.

Льется пламя в бездну зренья,

В сердце радость детских снов,

Я поверил от рожденья

В богородицын покров.

1914

***


Богомолки минават по пътя

и до кръста си газят пелин.

Влачат дрипи, почукват със пръти,

край канавките тропот звъни.

Подпетяват полите в цървули,

нейде цвилят коне от табун

и звъна на камбана се чува,

сякаш меден е зов от чугун.

Поизтупват старици палтата,

а момите косите плетат.

От килии на горната стряха

кърпите им монаси следят.

Над врата манастирска прочиташ:

„Упокой ще намериш във мен”,

а дочуваш как кучета тичат,

уж крадци гонят с лай разярен.

Мракът ближе от слънцето злато,

над горичките носи се стон...

А под ивите сенчести крачат

богомолки на кръстен канон.


***

По дороге идут богомолки,

Под ногами полынь да комли.

Раздвигая щипульные колки,

На канавах звенят костыли.

Топчут лапти по полю кукольни,

Где-то ржанье и храп табуна,

И зовет их с большой колокольни

Гулкий звон, словно зык чугуна.

Отряхают старухи дулейки,

Вяжут девки косницы до пят.

Из подворья с высокой келейки

На платки их монахи глядят.

На вратах монастырские знаки:

"Упокою грядущих ко мне",

А в саду разбрехались собаки,

Словно чуя воров на гумне.

Лижут сумерки золото солнца,

В дальних рощах аукает звон...

По тени от ветлы-веретенца

Богомолки идут на канон.

1914

 


***

Не вятърът брули гората,

не хълма златей с листопад.

От шатра далеч в глъбината

звездите на псалми струят.

Аз виждам – наметната в синьо,

на облаци леко стои,

на всички ни Майка любима,

в ръцете с Пречистия Син.

Тя дава на света отново

възкръснал от кръста Христос:

„Иди, мой син, живей на воля,

Почивай под дърво и храст!”

Сакатият и всеки странник

с тъга върви по своя път,

не е ли той на Бог избраник

да чука с брезовия прът.

А може даже да отмина,

да не усетя в таен час,

с крила в елите - херувима,

под тях е гладният Иисус.

* * *

Не ветры осыпают пущи,

Не листопад златит холмы.

С голубизны незримой кущи

Струятся звездные псалмы.

Я вижу - в просиничном плате,

На легкокрылых облаках,

Идет возлюбленная Мати

С Пречистым Сыном на руках.

Она несет для мира снова

Распять воскресшего Христа:

"Ходи, мой сын, живи без крова,

Зорюй и полднюй у куста".

И в каждом страннике убогом

Я вызнавать пойду с тоской,

Не Помазуемый ли Богом

Стучит берестяной клюкой.

И может быть, пройду я мимо

И не замечу в тайный час,

Что в елях - крылья херувима,

А под пеньком - голодный Спас.

1914

 

***

(Следва)