Архимандрит Лазар (Абашидзе)
На 17 август си отиде от нас архимандрит Лазар (Абашидзе), клирик на Грузинската православна църква, ревностен служител на Христовата Църква, поборник за чистотата на православната вяра, пламенен църковен писател и публицист, критик на църковния модернизъм и на икуменизма.
Архимандрит Лазар е роден в Абхазия на 25 август 1939 г. След завършване на светското си образование е постриган за монах.
Премества се в манастира Бетания (Грузия), в който благодарение на архимандрит Йоан Майсурадзе) и схиархимандрит Йоан (Мхеидзе), които „работели като екскурзоводи в собствения си манастир“, скривайки подвига на поста и молитвата, процъфтявал съсредоточен монашески молитвен живот.
Бетания, на която отец Лазар посвети една от забележителните си книги („Бетания — “Домът на бедността”), станал първият манастир, който позволили да бъде открит в съветско време, през 1978 г. През 1990 г. отец Лазар изрисувал параклиса в чест на светата грузинска царица Тамара. Пак там той получил почетното звание архимандрит (бил игумен на Бетания до 1997 г.). По това време отец Лазар пише за аскетиката, молитвата, езическите религии и икуменизма.
Архимандрит Лазар беше автор на редица душеполезни книги и статии, написани за нашите съвременници – православните християни от края на XX – началото на XXI век. Произведенията му са основани върху ученията на светите отци и уставите на Православната Църква. Архимандрит Лазар неведнъж произнасяше изобличителни слова срещу духовните пороци, най-често срещащи се на пътя на съвременния човек, такива като окултизмът, индуизмът, йога, срещу въвеждането на т.нар. проект за полово възпитание в училищата, който всъщност цели от най-ранна възраст децата да се запознаят с различните видове разврат.
Ето какво пише той за последните времена преди идването на антихриста:
„Последното християнство ще вземе само обвивката от древното, съдържанието му обаче незабелязано ще бъде подменено с нов дух, различен стил на живот, начин на мислене и с други ценности.
„Секуларизираното християнство, с отрязани криле, не само че не е страшно за дявола, но дори ще му служи: нали антихристът ще се представя за Христос, за Месия, за Богочовек.
Дяволът, приготвяйки път за антихриста, ще бъде заинтересован от разпространението по цял свят на осветскостеното, обезжизнено и формално християнство и дори ще се постарае да „сдружи“ всички религии с него.
Всички религии ще признаят „духовното си родство“ с християнството, и дори ще се възхищават от висотата на неговото учение, от светостта на неговите нравствени изисквания, от красотата на неговата символика и т.н.
Мнозина, дори най-простосърдечните християни, ще ръкопляскат, виждайки това почтително отношение на света към тяхната вяра и с горещ ентусиазъм, оставяйки на произвола страстите и духовните си язви, ще се устремят в порив на плътска ревност да проповядват на целия свят секуларизираното си християнство.
За такива именно проповедници говори Писанието:
„Аз не съм пращал тия пророци, те сами са се разтичали; Аз не съм им говорил, а те пророкуваха“ (Иер. 23, 21).
Проповядайки приземено, приспособено към плътската воля на падналото човечество „християнство“, тези „ревностни глашатаи на евангелското слово“ всъщност ще отклоняват света от Христос и ще го примамват в пътя на анихриста. Но самите проповедници няма да забележат това“.
+ + +
На перото на архимандрит Лазар (Абашидзе) принадлежи, в частност, известната книга „Грехът и покаянието в последните времена: За тайните недъзи на душата“, преиздавана напоследък многократно на руски език (преведена и на български – бел.прев.).
Отец Лазар винаги заемаше особено непримирима позиция по отношение на икуменизма. През 1997 г. той стана един от игумените, които написаха послание до Грузинския католикос-патриарх Илия II с искане Грузинската православна църква да излезе от икуменическия Световен съвет на църквите, което и стана с патриаршеско постановление през 1997 г.
Царство Небесно и вечен покой на новопреставилия се архимандрит Лазар!
+ + +
Предлагаме на читателите на "Всемирното православие" откъс от книгата на архим. Лазар (Абашидзе) „Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин“, изд. Тавор:
КАК ДА СЕ ОТНАСЯМЕ КЪМ ИКУМЕНИЗМА ОТ ПРАВОСЛАВНА ГЛЕДНА ТОЧКА
Икуменизмът е движение, което се стреми към обединение на всички християнски Църкви. По своята същност то произхожда, първо, от недрата на римокатолическата църква като движение на римокатолическото мисионерство, а, от друга страна, се формира по линията на различни протестантски обединения, откъдето най-широко се е разпространило и е придобило най-мащабни организационни и идейни форми, и накрая - съвременното икуменическо движение като организация се е формирало и утвърдило на Конгреса в Амстердам през 1948 г. при създаването на Световния съвет на църквите (ССЦ), който сега е главен орган на икуменическото движение.
За начало на икуменическото движение може да се смята световната конференция в Единбург през 1910 г.
Асамблеите на ССЦ са се провеждали: в Евестон (САЩ) през 1954 г.; в Делхи (Индия) през 1961 г.; в Упсала (Швеция) през 1968 г.; в Найроби (Кения) през 1975 г.
Руската православна църква встъпи в ССЦ през 1961 г., а Грузинската православна църква - през 1962 г. (През 1997 година Грузинската православна Църква напусна ССЦ, а Българската православна църква я напусна през 1998 г. - бел. ред.) .
В тази организация влизат много религиозни обединения, които обаче не могат да се нарекат църкви: лутерани, англикани, грегорианци, старокатолици, евангелисти - баптисти, методисти, квакери, реформисти, презвитерианци, конгрегационалисти и т. н., и т. н.
Каква е идеологията на икуменизма?
„Идеологията, която се крие зад икуменизма, е идеология, отнасяща се към вече добре известни ереси: „Църквата Христова не съществува, никой не знае истината, Църквата започва да се строи едва сега...“ (14, Въведение).
Един от най-известните икуменисти, проф. В. В. Зенковски, казва през 1935 г.: „Църквата не е открита на света в пълнотата на своята сила и истина, и само в резултат на икуменическото общение ние ще се сподобим да получим откровение за Църквата“ (Вестник русского студенческого христианского движения, януари - февруари 1935 г.).
Професорът икуменист Илия Цоневски (Софийски университет) през 1947 г. казва: „Природата на Църквата и нейните основни свойства по най-тесен начин са свързани с нейното единство, защото тя е Тяло Христово и Христос е неин Глава. Църквата не би могла да бъде нито света, нито съборна, нито апостолска, ако тя не е една. Целият смисъл и пълното значение на икуменическото движение се състои в единството на Църквата; то се явява негова основа, а също и негова задача и реализация“ (Духовна култура, 1947, юни, с. 31).
„По такъв начин икуменистите полагат като крайъгълен камък единството на Църквата или Едната Църква. Но в понятието „една“ те влагат свой неправилен, изопачен смисъл, защото под тази Една Църква те разбират не само всички православни, но и всички инославни християни, т. е. еретиците.
Тази икуменическа гледна точка напълно се разминава с православния възглед, който под една Църква винаги разбира само истинно вярващите православни хора.
Нашата църква никога не е смятала, че еретиците влизат в състава ѝ, в състава на самото Тяло Христово. Пък и как е възможно тази гледна точка да се смята за православна, когато Вселенските Събори винаги са произнасяли анатема срещу еретиците, т.е. отлъчвали са ги от Църквата? Очевидно икуменистите в своето учение за Църквата не признават Вселенските Събори като авторитет за себе си. Но това е равносилно на отричане на авторитета на цялата Православна Църква и в дадения случай – признаване на своя собствен разум за единствен критерий за истината при отричане на православната вяра в Църквата.
Същия рационализъм и същото неверие в истинната Христова Църква икуменистите влагат в своето тълкувание на назоваването на Църквата Съборна. Ние заедно със Светите отци наричаме Църквата Съборна, или Католична, или Вселенска, защото „тя не се ограничава от никакво място, нито време, нито народност, но съдържа в себе си истински вярващите от всички места, времена и народи“ (Пространен катехизис на митрополит Филарет). Ала икуменистите под това название на Църквата
разбират не само истински вярващите православни християни, но и всички еретици.
Също такова заблуждение те проявяват и в своето отношение към назоваването на Църквата Апостолска. Колкото и да е странно, икуменистите отнасят към тази Апостолска Църква и така наричаните „християнски църкви“, които съвсем нямат апостолски произход или приемственост. Те смятат, че всички еретически изповедания принадлежат към Апостолската Църква, независимо от това, че Павел, най-големият от Апостолите, отлъчва всички еретици от Православната Църква и ги предава на анатема, като казва: „Но дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние благовестихме, анатема да бъде“ (Гал. 1:8).
Но повече от всичко православните икуменисти погрешават против деветия член на Символа на вярата по отношение на назоваването на Църквата Света, когато включват в състава на тази Света Църква еретиците. Църквата се нарича Света затова, защото тя раздава благодатта на Светия Дух, която се дарува на вярващите в Тайнството
Миропомазване при Кръщението.
Тази възраждаща, освещаваща и спасяваща благодат е най-скъпоценното и висше благо за нас, защото даруването ѝ е било цел на пришествието на Христа в света и на Неговите кръстни страдания и смърт... Симеон Нови Богослов казва: „Именно това е било целта и краят на всяко домостроителство Христово - да приемат вярващите Духа Свети и той да стане като душа на нашата душа и чрез действието Му да се освещаваме, обновяваме и пресътворяваме по ум, съвест и всички чувства.“
Но това най-скъпоценно за нас благо, тази възраждаща благодат на Светия Дух с нейната святост я няма и не може да я има при протестантите, защото при тях липсва тайнството Миропомазване. В кръщението ние само се очистваме от греховете, умираме за плътския живот и се възраждаме от Светия Дух за живот нов и свят. Но последният е възможен за нас само с помощта на тази благодат, която получаваме в
тайнството на Миропомазването. В това тайнство ни се дава Дух Свети с всичките Му дарове, възрастващи и укрепващи ни в духовния свят живот.
Такъв благодатен свят живот е невъзможен и за онези инославни християни, които, макар и да имат тайнството на Миропомазването, са отхвърлени от Православната Църква заради ереси и затова тази благодат у тях е недействителна и неспасителна.
Оттук съвсем не са прави православните икуменисти, когато в Светата Църква включват всички еретици... Те смесват в едно отделните членове, членовете на Православната Църква като грешници и немощни хора, с инославните християни и техните „църкви“, като смятат, че и едните, и другите ще станат свети чрез Божията благодат и чрез любовта в общението.
Но между едните и другите съществува огромна разлика. Членовете на Православната Църква, макар грешници, колкото и да са големи греховете им, винаги могат чрез тайнството на Покаянието и с помощта на действената и спасителна благодат да станат свети - да достигнат истинската и съвършена благодатна святост. Но на еретиците поотделно или в цели групи и организации тази святост никога не ще бъде присъща, защото при тях не действа благодатта на тайнството на Миропомазването и благодатта на тайнството на Покаянието. Еретиците могат да бъдат свети само след покаяние или отричане от всички свои ереси и след възсъединяване с Православната Църква. Само тогава инославните християни могат да бъдат включени в състава на Светата Христова Църква...
Но тълкуването на православните икуменисти на назоваването на Църквата Света и на другите ѝ наименования не е само обикновено заблуждение. Това заблуждение по същността си е низвергване на нашата Православна вяра в Църквата. Тази вяра изисква от нас да вярваме в Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква с цел всички тези
свойства да прилагаме само и изключително съм нашата Православна Църква. А православните икуменисти не искат да ѝ бъдат послушни. Поради това те до неузнаваемост изопачават деветия член на Символа на вярата. В резултат се получава някакво неестествено смесване между истината и лъжата, Православието и ересите, което довежда православните икуменисти към крайно извращаване на истинското понятие за Православна Църква, и дотолкова, че бидейки членове на Православната Църква, те в същото време са членове на някаква икуменическа църква, по-точно на някакво вселенско еретическо общество с неговите безбройни ереси. Би следвало те винаги да помнят думите на Христа: „Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:17).
Това непослушание на православните икуменсти ги довежда до заявлението, че „разделителните стени между църквите не достигат до самото небе, до Христа - Главата, и не се спускат до самото сърце на Църквата, до Светия Дух.“
Но тези разделителни стени, т. е. разделението на Православната Църква от еретиците, са започнали да се издигат на Вселенските Събори. Това е ставало с цел запазване на православната вяра от гибел поради смесване с пагубни ереси. Това разделение е станало, за да се изпълнят думите на Христа: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а - раздяла“ (Лука 12:51). Също така на Вселенските Събори са се осъществявали и думите на нашия Господ, казани на Апостолите и техните приемници, на стоящите начело на Православната Църква епископи: „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). Ясно е, че това разделение достига до самото небе. Как не би достигало то Христос, когато е основано на собствените думи на Христа Спасителя!
Освен това догматическите постановления на Вселенските Събори с анатема срещу еретиците са били определяни на основата на апостолските думи: „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15:28). Следователно постановленията срещу еретиците не са изхождали само от Светите отци на Вселенските Събори, но и от Самия Дух Свети.
Знаменателни са в този случай думите на Христос, казани от Него при появяването Му пред учениците след възкресението: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:22-23).
Ясно е, че анатемата на Вселенските Събори, основана на словата на Христа, се е налагала на еретиците съвместно: и от Светия Дух, и от Църквата. Пита се тогава, могат ли тези догматически определения да не достигат Светаго Духа, след като са излезли от Него?
Но и това не е всичко. От думите на Христос: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето“ е ясно, че анатемата срещу еретиците, т. е. отлъчването им от Църквата, преминава и в бъдещия живот и че всички еретици след смъртта си са осъдени на адски мъки...
Православните икуменисти не само не слушат Православната Църква, но дори открито я обвиняват в греха на разделението...
Но не Православната Църква, а еретиците са създали ересите. Православната Църква до проливането на мъченическа кръв е защитавала от еретиците чистотата на православната вяра. Ако я нямаше тази борба, православната истина чрез смесване с еретическата лъжа би престанала да съществува, а наред с това би изчезнала от лицето на земята и Православната Църква...
Трудно е да се каже в какво православните икуменисти повече отстъпват от Православната Църква - в своите писания или с присъствието си на икуменически конференции? Това присъствие по същността си е предателство към нашето православно догматическо учение за Църквата, изразено в деветия член на Символа на вярата.
Присъствайки на еретическо събрание, което икуменистите наричат „световна църковна конференция“, „събрание на всички християнски църкви“ и „единна Света Христова Църква“, православните представители по такъв начин утвърждават съществуването на „единната Света Църква Христова“ с всичките ѝ еретически заблуди...
Освен това на всички икуменически конференции се извършват съвместни молитви на еретици и православни. Но такава съвместна молитва се забранява от светите канони на нашата Църква (10, 45 и други апостолски правила).
В своето тълкувание на това последно правило Смоленски епископ Иоан казва: „Правилата се стремят не само към опазване на православните от заразата на еретическия дух, но и към предпазването им от индеферентността към вярата и Православната Църква, която лесно може да възникне от общуването с еретици в делата на вярата. Такова положение впрочем никак не противоречи на духа на християнската любов и търпимост, отличаващ Православната Църква, тъй като има голяма разлика между това да се търпят заблудилите се във вярата... и да се живее с тях във външно гражданско общение или да се встъпва безразборно в религиозно съприкосновение с тях, тъй като последното означава, че ние не само не се стараем да ги обърнем в Православието, но и сами не сме твърди в него.“
Св. Киприан, Епископ Картагенски, казва, че еретиците никога няма да се върнат в Църквата, ако от нас самите се утвърждават в убеждението, че и те имат Църква и Тайнства...
Православни представители биха могли да присъстват на икуменически
конференции само в случай, че организаторите им заявят пред Православната Църква от името на така наричаните християнски църкви, влизащи в икуменическото движение, за готовността им да се откажат от всички свои религиозни заблуди и да се съединят с нея в православната вяра. Но организаторите на цялото движение на икуменически конференции никога не са правили такива заявления и не ще направят, защото инославните християни не мислят да се отричат от ересите си и да се съединят с Православието.
Не бива да се забравя с какво упорство и фанатизъм еретиците отстояват своите религиозни убеждения. Съединяването с Православната Църква, както сочат фактите, трябва да се отнесе към единичните явления, при това много редки и изключителни. Нека помним винаги пророческите слова на Христос: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8).
Поради това ние нямаме основание да се надяваме, че така наречените
„християнски църкви“ могат да се съединят по вяра с Православната Църква. Ние трябва да очакваме все повече и повече да намалява броят на истински вярващите хора.
Впрочем и самият главен икуменически съвет съвсем не желае инославните християни да се съединят с Православната Църква...
Зад икуменическото движение стоят изконните врагове на Православната Църква – масоните... Организаторите на икуменическите конференции се стремят не към догматическо съединение на всички така наречени християнски църкви с Православните църкви, а към смесването на едните с другите чрез отстъплението на православните от своята вяра и икуменическото им приятелство с еретиците, особено с протестантите. А
това смесване е равносилно на унищожаване на Православието.
Разбира се, в икуменическия въпрос ние не трябва да забравяме, че източник на икуменическото движение са не само вечните врагове на нашата Православна Църква, но и бащата на всяка лъжа и пагуба - дяволът.
През отминалите векове, възбуждайки в Църквата всякакви ереси, той искаше да погуби Светата Църква чрез смесване на православни и еретици. Това прави и сега чрез същото смесване с помощта на икуменизма с неговите неизчерпаеми масонски капитали.
Но по-рано пред това дело на смешението са се издигали повече препятствия, отколкото сега. Тогава християните са имали огнена ревност за православната вяра, защото са я защитавали до проливането на мъченическа кръв. Днес православните са обзети от небивало равнодушие към своята вяра, което така ненавижда Господ, Който е казал: „О, дано да беше студен и ли горещ! Така, понеже си хладък, ще те изблювам от устата Си“ (Откр. 3:15-16). Тогава заради ревността във вярата и чистотата на християнския живот православните са имали от Бога познание. Богословски непросветеният народ (и дори прости жени по пазарите), е спорил дали е единосъщен или подобносъщен Христос на Своя Божествен Отец? Днес сред православните царува всеобщо заслепление по въпросите на вярата. Възползвайки се от всичко това, икуменическото движение бързо се разраства в света и хваща в хитроумно изплетените си мрежи дори Православните Църкви...
Като помним каква е същността на икуменизма, нека изцяло да отхвърлим икуменическото движение, защото то е отстъпление от правата вяра, предателство и измяна към Христа, което ние всячески трябва да избягваме, за да изпълним думите на преподобния Серафим (Саровски): „Горко на оня, който дори и на йота е отстъпил от Светите Вселенски Събори.“ Това е свят, враждебен на Христа и Неговата Света Православна Църква. Затова приятелството с този свят, по думите на Апостола, е „вражда против Бога“ (Иак. 4:4).
Нашата Света Църква винаги се е борила срещу ересите и мъченици са проливали кръвта си в тази борба. Но Православната Църква винаги е съжалявала хората, изпаднали по внушението на дявола в ерес. Движима от любов към тях, тя им е налагала епитимия, дори ги е отлъчвала от църковното общение. Но никога не е прекратявала и не ще прекрати молитвата си – това дихание на благодатната истинска любов, за вразумление и обръщане на еретиците към пътя на спасителната истина. Ето как Светата Църква ни учи да се молим за тях: „Отстъпилите от православната вяра и заслепените от погибелни ереси, със светлината на Твоето познание просвети и в Святата Твоя Апостолска, Съборна Църква приеми“ (молитва за поменуване на живите, Молитвослов).
По такъв начин Светата Църква различава самите ереси, изисквайки безкомпромисна борба с тях, от хората, изпаднали в ерес, винаги простирайки към тях майчините си любвеобилни обятия...
Затова нека да нямаме абсолютно никакво общение с икуменическото движение. Нека в този случай се ръководим от словата на Свещеното Писание: „Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?“ (2 Кор. 6:14-15). „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци...“ (Пс.1:1), Архиепископ Серафим (Соболев) (10).
Източници:
www.pravoslavieto.com
https://napravdestoy.livejournal.com
http://zneoba.ge/450
http://ebooks.ucoz.com/Tavor/lazar1.pdf
