18 Всемирното Православие - СВЕТСКИЯТ ДУХ СРЕЩУ СЪБОРНОСТТА: Великият Светски Събор, малодушието, пробужданетоНе казвай: „заради Господа отстъпих“, защото, което Той мрази, това не бива да правиш“(Сир. 15:11).

Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да сетъпче от човеците (Мат. 5:13).

Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога (Иак. 4:4).

 

В историята на Църквата няма такъв Събор като насрочения за юни 2016 г. в Крит. Той се подготвя от 93 години, а 39 години преди тази подготовка да бъде доведена докрай, този Събор вече е разобличен от светите Отци чрез св. Иустин (Попович), който в своето знаменито Послание от май 1977 г. авторитетно заявава:

Ако такъв събор, не дай Боже, се състои, от него можем да очаквам само едно: разколи, ереси и гибелта на много души.

Всяка дума от това послание е писана с кръвта на сърцето му и със сълзи – заради „гибелта на много души“.Никой не е оспорил и няма да може да оспориправдивостта и актуалността на неговите разобличения:

Цялата сегашна дискусия около темите на бъдещия събор, несигурността и промените при подготовянето на определенията, на изкуствената каталогизация, както и всичките нови изменения и „редакции“ доказват на истинската православна съвест само едно: че в дадения момент няма нито една сериозна и неотложна тема, заради която да се свика нов Вселенски събор на Православната Църква. Но дори и да съществува такава тема, която заслужава да стане предмет на свикване и провеждане на нов Вселенски събор, тя не е известна на днешните му инициатори, организатори и редактори от всички гореспоменати конференции, с всичките им предишни и сегашни каталози.

За наш най-голям укор, Посланието на св. Иустин срещу Събора,със своята властна евангелска истинност,е изцяло, дума по дума, в сила и днес. С болка на сърцето и с необорими доводи светецът, който е вдъхновен ревнител на Съборността, решително отхвърля такъв събор:

В действителност обаче всичко това разкрива и подчертава не само най-елементарна непоследователност, но и очевидната неспособност и неразбиране на Православието от страна на тези, които днес (в дадената ситуация и по такъв начин) натрапват на Православните Църкви своя „събор“; разкрива тяхното незнание и неспособност да почувствуват и осъзнаят какво е означавал винаги и какво означава и сега за Православната Църква и за пълнотата на нейните верни в Христа чеда един истински Вселенски събор. Защото, ако биха почувствали и осъзнали това, те биха разбрали първо, че в историята и живота на Православната Църква никога, нито един събор, а още повече такова благодатно и духоносно начинание, каквото е Вселенският събор, не е бил свикван изкуствено, с измислени теми за работата на заседанията му; че никога не са били преднамерено свиквани такива нарочни конференции, съвещания, конгреси, предсъбори и други изкуствени събрания, неизвестни и чужди на православната съборна традиция и изкопирани всъщност от западни организации, чужди на Христовата Църква.

За наш най-голям укор, онези, които в 2010 г. тържествено канонизираха св. Иустин Челийски, възхваляват го като свой „авва“, а себе си – като негови ученици, сега с действие, бездействие и мълчание предават неговото учение и съучастват в това, което той отрече. И не само те. Иначе уважавани църковници сноват по „предсъбори и други изкуствени събрания“, пазят уклончиво някаква тайна, виновно избягват нашите погледи – сякаш под знака на неведома „омерта“, сякаш движени от чужда на тях и на Църквата сила. Гузно мълчат по необоримите възражения срещу съдържанието на Събора, чиятоподготовката се извършва с апаратни похвати, неискрено, сякаш заговорнически зад гърба на Божия народ. Но заблудата, че можеш да излъжеш Божия народ, подценява и народа, и Бога.

Нито един православенчовек дълбоко в себе си не вярва в достойнството на предстоящия Събор.Никога не е имало по-малодушен „велик“ събор, от който всички вътрешно да се срамуваме: както противници, така и привърженици. Дори главните муархитекти(патриарх Вартоломей, митрополит Иоан Пергамски) не могат да подведат нито един детектор на лъжата – нито Бог, нито Църквата, нито своята съвест, нито сърцето на който и да е от нас – че готвеният от тях събор е достоен, велик, свят.Скръбно е да признаем: духът подготвил този Съборне е духът на Църквата. Защото неискреността,секуларизмът, изкуствеността, малодушието не са угодни на Светия Дух.

Църквата има спасителното свойство чрез Съборността да извлича от нас, малодостойнитенейни членове, най-доброто, което имаме. Точно така ще стане и сега – в крайна сметка. Но между Съборността и Събора има принципна разлика. Съборността включва и Божия народ, и светите Отци. Събор, който престъпи постановеното от Св. Дух чрез светите Отци, не е и не може да бъде истинотворен. Притози Събор – дасега– от нас сякаш се извличаше не най-доброто, а ставаше обратното: в неговата подготовка бяха въвлечени мнозина уважаеми, умни идуховнилюде, но тя извлечеот тяхнещо неумно, недуховно, невелико, несвято, неправославно, несъборно. Сякаш сме попаднали в притчата за „новите дрехи на краля“ и чакаме някое дете да ни освободи с вика: „Недостоен!“ Думите на св. Иустин за тогавашната Първа предсъборна конференция са напълно верни в наши дни –и за последната такава конференция, която:

не е дала нищо съществено ново, не е разработила нищо смислено; а само е отклонила православните души и съвести на мнозина към нови лабиринти на нечии амбиции, за удовлетворяване на които е замислян и подготвян въпросният Вселенски събор още от 1923 г., както впрочем и сега спешно се подготвя.

Става така сякаш съборно събираме от 93 години милиардите наши микро-предателства и дребни богоотстъпничества, безбройните пропуснати мигове, неизпълнени дългове и премълчани истини, проспаните години, несвършената работа, вековните ни ежедневни и ежечасни малодушия спрямо светския дух. Цялото това духовно замърсяване не изчезва, а се наслоява през десетилетията и възраства като планина. И сега тази планина оживява катоогромен Левиатан-Събор, който предявява своите права върху нас-Църквата. Осъзнаваме, че това еВеликият Светски Събор на нашето 93-годишно малодушие спрямо секуларизма.

Но щом Съборът не разглежда никакъв догматичен въпрос, щом няма „нито една сериозна и неотложна тема“ – защо изобщо се свиква? 93-годишна работа залудо? Изкуство заради изкуството? Само за една многолюдна снимка за спомен, символизираща „единството“? Безобидно сбъдване мечтата на отиващи си добродушни старци?

Съвсем не. Това е Събор на водачите на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква – следователно залогът е върховен. Но трябва под и над видимото да видим невидимото. Зад постановката на неистинското да потърсим-намерим истинския смисъл.  

Насроченият за юни 2016 г. Събор е замислен и задействан още в 1923 г. и св. Иустин изрично посочва първоавтора:

Въпросът за подготовката и свикването на Вселенски събор на Православната Църква ... вече бе поставян приживе от нещастния Константинополски патриарх Мелетий (Метаксакис) — известен модернист и реформатор, предизвикал разкол в Православието със своя т. нар. Всеправославен конгрес в Константинопол през 1923 г. ... Тогава било предложено подготвяният събор да се проведе през 1925 година в град Ниш.

Днешните двигатели на Събора осъществяват замисъла на патриарх Мелетий, но се срамуват да признаят неговото компрометиращо бащинство. Затова признават родословието на предстоящия събор само до Родоското съвещание от 1961 г. при патриарх Атинагор. Но знайно е, че Мелетий (1921-1923) и Атинагор (1948-1972) са едно и също – духът на секуларизма. А св. Иустин ясно и проникновено свидетелства, че този Събор е същият, който е заченат в 1923 г. и че жалоните по пътя към осъществяването му са:1925 (Ниш), 1930 (Ватопед), 1961 (Родос), 1976 (Шамбези)...

Съборът и катастрофата

Починът от 1923 г. за свикване на Вселенски събор е свързан с историческа катастрофа: така наречената „малоазийска катастрофа“ на Гърция от 1922 г. и историческия провал на „мегали идея“. Това е четворна катастрофа за Константинополската патриаршия (Фенер). От една страна, бидейки гръцка националистична (елино-филетична) църква, тя пряко губи от провалилия се гръцки национален мега-проект. От друга страна тя губи своето паство (милионното гръцко население напуска Турция). От трета страна след 1917 г. тя губи своята вековна историческа опора в Руската империя (единствената православна Велика сила). От четвърта страна тя губи своянад 460-годишен конкордат с Османската империя (колкото и перфидно султаните да са го използвали за своите цели). Султанатът е ликвидиран в 1922 г. А диктаторът-секуларист Ататюрк, победителят на гърците, поставя „вражеската“ Патриаршия в положение много по-зависимо и по-унизително, отколкото при султаните. Константинополскатапатриаршияе уплашена до смърт, че както великата някога Антиохийска патриаршия беше изгонена от Антиохия (турската Антакия), така и тя може да бъде изгонена от Константинопол (Истанбул). Затова тя е готова да сключи сделка с всяка сила – само и само да оцелее в Града. Но по онова време всички значими земни сили са светски, т. е. антиправославни. Фенер отчаяно търси всякакви средства за оцеляване. Свикването на „Вселенски събор“ е едно от тези средства (защото ipso facto утвърждава международния статут и значимост на Константинополската патриаршия). Друго такова средство еспоразумение със светскитесили. Но при такова споразумение, щом получаваш от света своето оцеляване, трябва да дадеш на света нещо равностойно.А какво иска светът от Църквата? – да секуларизира нейните членове.Бедата е, че Съборът иприятелството със света“в случаястават едно.

Историята помнидруг подобен случай. По повод на друга историческа катастрофа Патриаршията пак участва във „Вселенски Събор“.Преди решаващото настъпление на турците срещу Константинопол и с цел привличането на западнисили за отбраната на Града, на „Вселенски Събор“ във Флоренция Константинополският патриарх Йосиф ІІ и епископите с него (освен митрополит Марк Ефески) отстъпват от Православието и се прекланят пред Рим (1439 г.), както това прави и император Иоан VІІІ Палеолог. Но верният народ не приема вероотстъпничеството. Църквата, както винаги, излиза чиста от изпитанието. Впоследствие непреклонният Марк Ефески е прославен за светец, а позорът, както винаги, остава лично върху всеки от преклонилите се. Имайки предвид тъкмо този поучителенисторически пример,Св. Иустин предупреждава:

поведението на представителите на Константинополската патриаршия през последните десетилетия показва такова нездраво безпокойство и болезнено духовно настроение, каквото през XV век доведе Църквата до флорентинската измяна и позор.

Сега отново сме в катастрофално време за Константинополската патриаршия и тя пак прибягва до Всеправославен Събор. Катастрофата и този път е четворна. От една страна след 2009 г. икономически рухна Гърция: тя до голяма степен загуби своя национален суверенитет и падна под властта на международни финансови институции. И ако след 1922 г. „мегали идея“ оставаше само като непостижима мечта, то сега тя вече дори не може да бъде мечтана... От друга страна, днешна „православна“ Елада – за пръв път в историята – избра и преизбра на власт заявен атеист. Последиците за Църквата са известни... От трета страна на власт в Турция се утворди силният диктатор-ислямист Ердоган. От четвърда страна гръцкото население в Истанбул за един век спадна 150 пъти: от 300 000 през 1919 г. на 2000 души сега. В съвсем краткосрочна историческа перспектива (20 години) продължаването на тези естествени тенденции би означавало трагичен срив, маргинализация и отмиране на Фенер. Но ето! Патриаршията свиква Събор не за да търси помощ от съборната Църква като й каже истината за себе си – че потъва! – а за да води Църквата: след себе си.

От 1923 г. досега видимият двигател на предстоящия Събор е Константинополската патриаршия. Останала без паство, без средства, без властова светска подкрепа във връждебна среда, тя запазва само своите стари велики титли и историческите прерогативи на всеправославен лидер. По времето на Византия тези титли и прерогативи са имали основавание в действителността. С падането на Града (1453 г.) Патриаршията става пленник на султана, но част от прерогативите й се запазват, а светската й власт дори се разраства. С изчезването на Османската империя и катастрофалното прогонване на гърците от Турция великите титли стават кухи (номинални, титулярни), а „първенството по чест“ в Православието става всъщност лост в чужди ръце.Точно този утопизъм на титлите, опразнени от съдържание, се превръща в съблазън за „титулярните митрополити“, както предупреждава св. Иустин:

Константинополската йерархия почти на всички всеправославни събрания е представена най-вече от титулярни митрополити и епископи — пастири без пасоми и без конкретна пастирска отговорност пред Бога и пред живото си паство. Кого представляват и ще „представляват“ те на бъдещия събор?...

След катастрофата от 1922-23 г. пред Константинополската патриаршия стоят два пътя: или достойно отстояване на вярата или малодушно преклоняване пред светските сили.

Акоразгледаме историята на Руската Църква след катастрофата на Революцията, св. патриарх Тихон е пример за достойно отстояване на вярата, а патриарх Сергий (Страгородски) е пример за втория избор. В историята на Константинополската патриаршия патриарх Мелетий (Метаксакис) и неговите наследници избират втория път. Ако бяха подходили честно и доблестно спрямо земната си немощ, точно тази земна немощ щеше да станеза тях велика духовна сила защото силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2Кор. 12:9). Но, блазнейки се с власт и „първенство“, те падат. А светите Отци ни припомнят древната мъдрост: „не е достоен за почести този, който търси почести“.За да си купи светска сила, Фенерстава подвластен насветски сили(западните правителства, масонството, икуменизма, папата, Турция и пр.). Пример за тази емблематична зависимост е „честта“, която оказва американският президент Хари Труман (горд носител, от 1945 г., на 33-та масонска степен)на патриарх Атинагор, когато през януари 1949 г. дава личния си самолет за да превози новоизбрания патриарх от САЩ до Истанбул.

Угодно бе на светския дух

Истинският двигател на този Събор не е Патриаршията, а светският дух, който господства в нея. А той придобива власт над нея чрез властолюбието й. Рангът на Константинополската патриаршия (втора след Рим;после първар след отпадането на Рим) се е дължал не на нейните достойнства, а на властта на императора (впоследствие – на султана). След изчезването на империята и султаната, между претенциите за власт и действителните възможности на Фенер зее пропаст. Затова Константинополската патриаршия търси светска сила за да премости пропастта. В мечтателната утопия на Патриаршията тя е все още „вселенски“ хегемон. В действителността – тя е слабото звено в Православието. Защото светските лостове, за които се хваща Фенер,се държат от другата страна от по-силни анти-православни фактори. Така Патриаршията става подвластна на тези сили, т. е. подвластна на секуларизма(светския дух), който подменя Божието със светското.Всичко това става без грубост и насилие, а в атмосфера на приятелство, учтивост, bon ton, чувство за хумор, сговорчивост, толерантност, отстъпчивост, отстъпничество...

Но светският дух, след като овладява Константинополската патриаршия, иска да използва лоста на „първенството“ за да узакони своятавласт върху цялотоПравославие. Това може да стане самочрез „Велик и Свят Събор“. Оттам и трескавата дейност на Фенерпо свикване на предсъбори, конференции, за чиято цел св. Иустин казва:

всичко това показва тайното желание на определени лица от Константинополската патриаршия — тази първа по чест Православна патриаршия, да натрапи своите собствени възгледи и собственото си поведение на всички Православни автокефални църкви, и изобщо на целия православен свят и на православната диаспора; и това неопапистко намерение да бъде узаконено с помощта на един „Вселенски събор“.

Целта на Фенер е да превърне своето първенство „по чест“ във власт. И свикването на Всеправославен събор е инструммент за постигане на тази цел. По подобен начин патриарх Вартоломей се опитва да инструментализира майчинството на Константинополската църква спрямо Българската патриаршия и да го превърне в „права“(власт) върху нея. Но. Майката на всички поместни Църкви е Иерусалимската Църква. Има ли тя въз основа на това майчинство права и власт върху всички?

Светският дух не напада Църквата с пристъп, защото тя е защитена с яка крепост от догмати и канони. Един секуларен „Велик и Свят“ Събор не би си позволилявно и честно да отменя догмати или канони – защото веднага ще бъде отменен от Божия народ. Но Съборът може крадешком да узакони някое микро-отстъпничество от каноните – за да отвори в крепостта малка пукнатина-пробив. Каквато и да е. Колкото и да е привидно безобидна, оправдана, постлана с добри намерения.

Пробиването на пукнатина-врата в каноничната крепост на Църквата е главната цел на невидимия истински двигател на Събора, светския дух. Затова именно каталогът с темите на Събора постоянно се променяше – а всъщност е без значение. Затова „няма важна тема“ – всяка тема става важна, ако осъществи пробива (и най-малката врата на крепостта става най-важната, ако остане открехната). Затова и Съборът е сякаш необяснимо самоцелен, безсъдържателен, „изкуствен“. Затова и недоумяваме: защо изобщо се свиква?

Най-подходящото време за светския дух да осъществи своя пробив и да „вземе властта“ в Църквата е било между 1944 и 1990 г., когато ръководствата на всички православни Църкви са преклонени спрямо секуларни анти-християнски режими.Всички гръцки църкви са под хегемонията на Фенер, който е превит от Турция и приютен-подчинен от секуларния Запад. Ръководствата на източноевропейските православни Църкви, потиснати от комуниизма, са преклонени пред още по-тежък вариант на светския дух. Така към 1976-77 г. съзряват условия за провеждане на Вселенския събор, чрез който светският дух се надява да „превземе“ Църквата. Силната молитва и достойното отстояване на вярата от страна на непреклонни духовници като св. Иустин (и други) осуетява тази опасност.

Малодушието в Църквата („мелетианското“, „сергианското“, ежедневното, нашето) само по себе си не е ерес, не е нарушение на догматите и каноните. То е спад в нашата духовна имунна система.Секуларизмът сам по себе си не е нарушение на догматите и каноните. Той е спад в нашата духовна имунна система, охлаждане на вярата, отпадане от благодатта. Малодушието и секуларизмът имат различни степени на проявление и всеки от нас ги проява в някаква степен. Евангелският пример показва този избор във върховното му проявление:

Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене сатана!(Мат. 4:8-9)

Но лукавият дух може да ни изкушава не с „всички царства на света“, а само с част от светската власт. Поклонът може да не бъде до земята, а само кимване. Но нашите непрестанни микро-богоотстъпничества не са безобидни. Подобно на екологичните микро-престъпления, с натрупване те могат да доведат до глобална катастрофа – и гибелта на много души“.Глобална катастрофа за Православието би било Съборът да отмени един догмат или канон. Защото „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко.“ (Иак. 2:10).

Но сега, когато Великият Светски Събор на нашетомалодушиеслед 93-годишно възпиране е най-сетнедопуснат, вирусът на църковния секуларизъм е обезсилен и може да създаде антитела в тялото на Църквата, да стане ваксина, която да оздрави това тяло. Вместо да овласти църковния секуларизъм, Съборът може да го разобличи. Вместо да узакони икуменизма – да го отрече. Вместо да победи Църквата – Църквата да победи чрез него. 

Привидността срещу Истината

За да поддържа утопията си на всеправославен лидер, Фенер подменя истината с привидност. Наместо да бъде проявление на истинността на Църквата, Съборът е режисиран като проявление на неистина, привидност, подмяна.Някогашното истинско участие на православни папски представители в истинските Вселенски Събори – сега биваподменено с декоративно присъствие на неправославни папски представители. Някогашното истинско участие на византийския василевс в истинснките Вселенски Събори – подменено с декоративно присъствие на българския цар-гражданин Симеон Сакскобургготски (?). И най-пагубното: истинското участие на епископите в Събора бива подменено с тяхното декоративно присъствие – без право на изказване! Така самият Събор – с апаратни хватки – биваподменен и сведен до заседание на 14-те предстоятели – на фона на зрелищен миманс с многобройни безгласни епископи-статисти... Всичко това е безпрецедентно и безпринципно нововъведение в двухилядолетната история на Църквата, кактоподчертава Лимасолският митрополит Атанасий:

Смирено изразявам несъгласието си относно отпадането на практиката на всички Свети Събори – Поместни и Вселенски, всеки епископ да има и свое право на глас. Никога не е имало такава практика – всяка Поместна Църква да има един глас, докато членовете на Великия и Свят Събор, с изключение на Предстоятелите на Поместните Църкви, да се явяват като декоративни елементи, лишени от правото на глас. 

Но пък ако позволят на епископите да говорят, ще заговорят съвестите  – и тогава скритият действителендвигател на Събора ще изгуби контрол и няма да минатпредрешените „решения“. И тогава Съборът може да стане истински и де изговори истината. А истината е, че светският дух, двигателят на този Събор, е смъртен враг на Църквата, който иска да я преобрази по свой образ и подобие.    

Истината е, че вместо да подчини своето лидерство на всеправославната полза, Фенер злоупотребява с него в ущърб на Православието за своите самоубийствени властови утопии. Св. Иустин изрично указва пагубността на този път:

би било нарушаване на евангелските принципи, ако на Константинопол, поради трудното положение, в което се намира сега, му бъде позволено да докара цялото Православие до ръба на пропастта.

Воденичарят беше Първенец в селото. Но дойде наводнението. И за да запази своето първенство, той иска да качи своите воденични камъни в нашата спасителна лодка.

Водени от Фенер, предсъборните съвещания на православните водачи допускат недопустими грешки. Ето един тежък воденичен камък: решението им за провеждане на Събора в някогашния столичен катедрален храм (а сега не-столичен не-катедрален не-храм) „Св. Ирина“. В самоизмамното съзнание на Патриаршията „Св. Ирина“ символизира величието на Византия, т.е. величието на Патриаршията. В суровата действителност обаче е обратното. Бронзовият полумесец върху купола на поруганата църква провъзгласява  urbi et orbiпоражението на Византия и победата на Турция. Неслучайно векове наредточно тази сграда е била музей на турските военни трофеи – т. е. символ на турските победи над нас. „Св. Ирина“ е собственост на турската държава.Затова „поканването“ на Православието в тази сграда щеше да ни постави в символна зависимост. Щеше да превърне падналия в символния капан Събор в безценен „военен трофей“ на турците. Какво щеше да ни струвабезплатният поклон за да получим „Св. Ирина“? За прослава на Православието ли Ердоган ни даваше този данайски дар? Новопостроената от турците джамия в Амстердам носи името „Света София“ и архитектурния образ на великата катедрала; кого утвърждава този символ – нас или тях? Ако водачът е сляп за смисъла на символите, то не ни ли водикъм ямата?

Заседаването на Събора в десакрализирано място десакрализира самия Събор. Слава Богу това се провали! Но остава незабравимият историческият факт, че Турция (както в 1872 г.) е пак с еднаумствена класа над Фенер и го примамва-манипулира чрез неговата заслепена амбиция за своите (антиправославни) цели. Поне от век и половина насам Константинополската патриаршия(сякаш без да вижда!) не е автокефална, а туркокефалнапо редица важни въпроси – и това е пагубно за Православието, което тя иска да ръководи. Пагубно е и за самата Патриаршия. Заради такива случаи Писанието предупреждава:

Не дигай товар по-тежък от силите си, и не общувай с оногова, който е по-силен и по-богат от тебе.(Сир. 13:2)    

Но ако приемем, че Константинополската патриаршия чрез своя хюбрис е паднала под властта на светския дух, то защо ръководствата на другите автокефални Църкви се съгласяват с нея? Митологичното конспиративно обяснение е просто: силите на злото са купили за милиони архипастирите – за да купят без паримилионните паства. Но по-вероятно е влиянието на други фактори.

Гръцките църкви (Александрия, Иерусалим, Атина, Кипър) инстинктивно се солидаризират с Константинополската църква чрезцърковно-светския национализъм (елино-филетизма). Фенерумело отъждествява себе си с най-скъпи за гръцкото сърце образи: славата на Византия, величието на Константинопол, „мегали идея“, елинизма, „пророчествата“ за триумфалното завръщане в Града... (Малцина гърци разбират, чеименно чрез хюбриса и утопизма на Фенер османска Турция успя да надхитри-победи елинизма, да остане в Европа,вКонстантинопол и на Проливите – и в крайна сметка да стъпче Фенер. Безплодният стремеж на Константинополската патриаршия към власт върхувъзраждаща се България, управляван с неподражаемо майсторство от великите везири Аали паша и Мидхат паша, разпализа сто години напред българо-гръцката църковна разпра и внесе раздор между двата братски в Христа православни народа. Това доведе до разбиване на православното единство срещу Османската империя: българите се хванаха на анти-гръцката въдица, гърците – на анти-българската. Така – в класически образец наdivide et impera– анти-турският православен фронт беше разбит, което се прояви фатално при Втората Балканска война и при Първата световна.)Но за немислещия грък е ясно: Фенер – това са „нашите“. Иако мислещото малцинство каже истината за провала на „нашите“, това го прави „предател“ за немислещото мнозинство. Така инстинктивното малодушие ни кара ежедневно да премълчаваме истината, т. е. ежедневно да се прекланяме пред лъжата...

Източноевропейските църкви пък са още под дългата светскасянка на комунизма и свързаната с него дълга светска сянка на антикомунизма. Те още не са се освободили отдесетилетнитекомпромиси с атеистичните власти, от компрометирните лични биографии, от развития от тях по време на комунистическия гнет провинциален комплексна малоценност спрямо „свободния свят“. Уви, за комплексирания пост-комунистическия духовник всеки жест на внимание от страна на секуларния Запад е чест, престиж, себеутвърждаване... Поколенията и съответните мисловни навици още не са се сменили. Храмът на Христос-Спасител беше въздигнат, убитите от болшевиките Христови мъченици бяха прославени – и слава Богу! Но по кулите на Кремъл още стоят петолъчките, а вождът на убийците още лежи в своя мавзолей в сърцето на Москва... Повечето православни страни като Румъния, България, Сърбия, Грузия, Черна Гора, Украйна – са политически васали на САЩ и икономически васали на Европейския съюз (също политически васал на САЩ).Това подчинено положение на държавите властисе просмуква и в църковните власти – и води до безброй незабележими, но ежедневни поклони на светския дух...

Шовинизмът, комунизмът, политиката, икономиката – всичко тезипроявления на светския дух са все църковно нелегитимни. За да ги легитимира като църковни светският дух трябва да ги вкара вътре в Църквата. Това той се опитва да направи под предлог за нейната модернизация (уж за полезно„приспособяване“ към света;уж за православно „свидетелстване“ в света; уж за „спасяване“ на света). Но Господ знае нашето лукавство ичрез Писанието ни възпира: „Не казвай: „заради Господа отстъпих“, защото, което Той мрази, това не бива да правиш.“(Сир. 15:11)

Душата дълбоко в себе си търси не човекоугодничество, а болезнено-спасителната истина за себе си. Душата не иска лъже-Църква, която да й преподаде духовна евтаназия, а истинска Църква, която да убива самоизмамите ни. Църквата Христова, както всички истински неща, не подлежи на модернизиране. На модернизация подлежат само човекотворните неща, но не и Божествените – благочестието, целомъдрието, любовта, вярата, Църквата. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.“(Евр. 13.8) Всъщност модернизацията (секуларизацията) на самата Църква няма как да стане – това е само измамна хватка на света за да секуларизира нас, отделните членове на Църквата.Ако светът успее и ни завладее, ние отпадаме от Църквата. Както, ако лъжата ни завладее, отпадаме от Истината.

Народът Божи, макар и заразен със светския дух, всъщност не одобрявапочина за секуларизация на Църквата – който почин винаги идва не чрез народа, а чрез клира. Властолюбивите клирици се улавят на въдицата на секуларизма, защото властта в светае светска.

Икуменизмът: скритата главна тема на Събора

Недоумяваме: защо най-големият Всеправославен събор от 13 века насам няма водеща тема и не решава догматичен въпрос? Но всъщност не е така. Скритата водеща догматична (еклисиологична)тема на Събора е:легитимирането на икуменизма.

Секуларизацията на православните църковници се осъществява не чрез анти-църковност, а чрез псевдо-църковност. Анти-църковността на болшевизма се провали: след 70 години власт болшевизмът рухна и Църквата в Русия възкръсна от кръвта на светците-мъченици. Псевдо-църковността на икуменизма обаче остава като основен способ за православна секуларизация. Неговото въздействие е по-опасно, защото е по-неусетно. Той е готов да ни даде всичко – само срещу един учтив поклон-кимване. Толерантен е към всички аспекти на Православието освен един – православността. Одобрява всичко наше (литургия, евхаристия, тайнства, икони, светци, традиция) освен едно – вярата ни в Едната (Православната) Църква. 

Икуменическото „обединение на църквите“ е идеал за повърхностния наблюдател. Но не може да има дълбоко вярващ или дълбоко мислещ православен, който да приема тази духовно-мисловна (само)измама. Затова православните подръжници на икуменизма или „не знаят какво правят“ или осъществяват някаква идеализирана за пред съвестта продажба на Православието срещу светски неща – власт, кариера, титли, статут, заплати, хонорари, „реализация“, „престиж“. Тази себепродажба прави участието на православни в икуменизма форма на секуларизация.

Истинско чудо е, че Грузинската патриаршия (в 1997 г.) и Българската патриаршия (в 1998 г.) излязоха от лъжеименния „Световен съвет на църквите“ (ССЦ), чиито протестантски „църкви“ продължават да деградиратпред очите ни до „узаконяване“ на беззакония, за които „срамно е и да се говори“ (Еф. 5:12).Участието на православни Църкви в ССЦ е свидетелство пред света, че Православието всъщност не е православно, а само театрално-титулярно; че само „носи име“ без същност (както носят име-без-същност „Св. Ирина“, „Вселенската“ патриаршия, нейните „титулярни“ митрополити и пр.). Така вместо да свидетелстваме за православното Православие, свидетелстваме пред света за неправославното Православие (релативното, нецялостното, непълноценното, неистинското). Ставаме съучастници в подмяната на всички църковни понятия (Християнство, Църква, любов, истина, догмат, канон, ерес, тайнство, литургия, свещенство, епископат и т. н.) и легитимираме „новата църковна нормалност“.

За да лъжат по-добре и себе си и людете, лъжите нарекоха себе си „истини“ и се обединиха в „Световен съвет на истините“. И любезно поканиха Истината да стане „една от тях“ в името на „онова, което ги обединява“. Но тя им каза: „онова, което ни обединява“ подлъгва излъганите; а само онова, което ни различава, прави вас лъжи, а мен Истина. Ако се присъединя към вас, ще бъде зле и за вас и за мен. На мен вече няма да вярват, че съм Истината, а вие по-добре ще (се) лъжете, че няма Истина и че всички сме „едно“. За вас е по-добре да се покаете, защото, когато лъжата се покае, тя се отрича от себе си и става едно с Истината.

Участието на Православието в икуменизма и униатството е престъплениесрещу самите протестанти и римокатолици. Никой не уважава предателите и нашето предателство дискредитира Православието. Утвърждаваме заблудата, че има много „църкви“, че Православието не е православно, а само „източно“. Щом Църквата се равнопоставя с тях в понятието „църкви“, значи тя сама отрича, че е Едната, т. е. че е Църквата.

Православието е пътят към спасението – и за Запада. Душата на всеки човек е православна християнка. Душите на всички римокатолици и протестанти тайно копнеят за Православие. И само ние, неправославните православни, с нашето икуменическо себепредателство можем да разочароваме-убием този копнеж.

Съборът няма как открито да провъзгласи икуменизма за православен. Но използването на понятието „църкви“ в икуменически смисъл би било догматична пукнатина-пробив. Затова в своята критика на предсъборните документи Лимасолският митрополит Атанасий пита:

Кога от светите отци и кога и къде в текстовете на светите канони или на Вселенските или Поместните свети събори са определяни еретиците и схизматиците като „църкви"? Ако ересите са църкви, то тогава къде е Едната Христова и апостолска Църква?

На 21 април 2016 г. Св. Синод на Българската Православна Църква взе Решение срещу икуменическия дух и погрешната икуменическа еклисиология, стаена в предсъборните проекто-документи. Тази доблестна постъпка е акт на достойно отстояване на вярата и показва, че духовната имунна система на съборната Църква е жива и че по най-важния за светския дух въпрос – икуменизма – тя няма да допусне Съборът да вземе „с консенсус“ догматично погрешни решения, които да изопачават самото понятие за „църква“.          

Битката за понятието „църква“, както и за всяка дума-истина, ще се води преди, по време на Събора и след него. Но няма опасност Църквата да бъде излъгана, да се съблазни, да падне. Невъзможно е Църквата да отстъпи от Вярата и от Учението, защото Църквата е общността на неотстъпилите.Отстъпницибиваме отделните човеци – миряни, клирици, патриарси, цели събори. Но доколкото някой православен става отстъпник, дотолкова той отпада от Църквата.

Защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?“ (2Кор. 6:14-15).

Църквата се простира дотам, докъдето има неотстъпили. А неотстъпили винаги ще има – както когато св. пророк Илия се оплаква на Бога:

пламнах от ревност за Господа, Бога Саваота, защото Израилевите синове оставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат.А Бог му казва:Но все пак оставих между израилтяните седем хиляди (мъже); коленете на всички тия не са се препъвали пред Ваала, и устата на всички тия не са го целували. (3Цар. 19:14,18).

Всички действително велики и свети Събори са били безкомпромисни относно Вярата и Учението. Всички мними „велики и свети“ събори на компромиси с Учението (Лионският в 1274 г., Флорентинският в 1439 г.) са били безчестни и отхвърлени от Божия народ, т. е. от онези, които „не са се препъвали пред Ваала“.

Осъзнавайки своето препъване, Константинополската патриаршия следва честно, мъдро и великодушно да се откаже от своите претенции за власт и водачество в Православието, за да не ни повлече в секуларното тресавище. Тя трябва да потърси-намери сила в съборната Църква (в църковната Съборност) против света, а не в светски (противоцърковни) сили, чрез които да поддържа „първенство“ в Православието.

Утопичната титла „Вселенски Патриарх“ е пагубна съблазън за Константинополската патриаршия, ако се опита да я „изпълни със съдържание“.Тази титла, отхвърлена като проява на нехристиянско тщеславие още от св. Григорий Велики (Двоеслов) в края на VІ век, никога не е била богословски обоснована от светите Отци. Всъщност тази титла е била косвено ласкателно-хвалебствена спрямо Константинополскияимператор чрез свръх-титулуване нанеговияимперско-столичен патриарх. След изчезването на Империята(1453 г.) тази титла оставасамо катоцеремониална (както например титлата „Вселенски съдия“ на Александрийския патриарх).

Патриархът искавселенско лидерство (не само „по чест“, а и с власт), а самият той е подвластен на няколко по-силни от него анти-православни сили (Турция, САЩ, ЕС, папството и др.). Само мечтателно той е по-хитър от всички тях и ловко ги използва в „своята“ игра. В действителност играта е тяхна, използваният е той. Те са водачи на „водача“ на Православието – а невидимият „пръв без равни“ в това надлъгване е князът на този свят. Тъкмо това „трудно положение“ на Константинополската патриаршия  указва авва Иустин, когато предупреждава, че то може– страшно е да се каже! – „да докара цялото Православие на ръба на пропастта.“

И тъкмо когато с времето опорите на Константинополската патриаршия една по една рухват и нейното положение на ръба на пропастта става все по-опасно, патриарх Вартоломей създаде ново учение за себе си: че той бил „пръв без равни“. Това учение противоречи на евангелската, апостолската и светоотеческата традиция, на съборността, на разума и на действителността.

От години насам исторически многозаслужилата Константинополска патриаршия извършва поредица от деяния, които злепоставят и нея и Православието (учението „пръв-без-равни“; бронзовия бюст-паметник, който патриарх Вартоломей вдигна на самия себе си на о. Халки; предложението за заседаване на Събора в „Св. Ирина“; посещението на патриарха в България през ноември 2015 г., когато поради поведението му българският премиер отказа да се срещне с него, а патриархът, безпрецедентно, беше изпратен с възгласи „анаксиос!“;и мн. др.). Фенер не само, че е неспособен да бъде истински (православен) водач на Православието, но от много десетилетия насам е пагубен водач и за самия себе си.

Съборът и Съборността:

Вечнозаседаващият Събор на св. Отци

Чудно! – дори още преди Съборът да се е събрал,Съборносттавече работи в полза на Църквата.Именно подготовката на Събора показа нагледно надира, до който стигнахме, следвайки сляпо „първенството“ на Фенер. Разкри неспособността на Константинополската патриаршия да бъде хегемон в Православието. Така Църквата продължава да превръща нашите падения в победи над самите нас. 

Ние, смирените членове на Църквата, не бива да се съблазняваме от личните грешки на нашите канонични свещеноначалници – а трябва да им помагаме с всичко, и най-вече чрез отказ от малодушното премълчаване на истината (маскирано като „послушание“) и чрез непреклонно отстояване на Православието.Нямаме право да съдим нито една човешка личност, а само сме длъжни да изпълняваме повелятаНе участвувайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги.“ (Еф. 5:11), т. е. длъжни сме да изобличаваме противоцърковни и противоканонични деяния и учения.

Най-недопустимо е да съдим нашата спасителка Църквата – неопетнима, непогрешима, непобедима. Непростима грешка-грях би било да напуснем „опетнената“ Църква, и да потърсим „истината“ извън Нея. Това е капанът за свръх-ревнителите: от страх да не паднеш в лявата пропаст падаш в дясната пропаст. Напускането на Църквата е проявление на гордостта-умопомрачение, че ти си по-добър от Църквата, че Тя не е достойна за теб. Това е най-пагубно за самите хипер-зилоти – обречени да се роят на все по-истински и най-истински, все по-безкомпромисни и безпогрешни, все по-многобройни и все по-нищожни секти. Но напускането на свръх-ревнителите (то също е гибел на много души“)обезкървява Църквата, убива нейни чеда-работници-воини, злепоставя и отслабва истинското ревнителство.

Свръх-ревнителите все викат „Вълк! Вълк!“ (а когато вълкът наистина дойде, кой ще повярва?) Сегаобаче смъртната опасност за стадото не е вълкът, който ще дойде в бъдеще, а вирусът-убиец, който вече е тук. Опасността сега не е от гръмовержна („ядрена“)духовна катастрофа, а от неусетната („екологична“)духовна катастрофа на ежедневното богоотстъпническо замърсяване: топлохладност, малодушие, осветскостяване.

Насроченият Събор не е „Осмият“. Спасението не е в бягството в утопията на „катакомбите“, а в непреклонността. Ние сме Църквата. И именно ние, съборната Църква,съборно определяме достойнството на всеки събор след като той се проведе.Няма опасност отстъпнически Събор да наложи на Църквата отстъпнически решения. Защото, както казва митрополит Атанасий Лимасолски:

Гледището, че запазване на познатата ни православна вяра се осигурява само чрез съборната система като единствен„компетентен и достоверен орган по въпросите за вярата“, е преувеличено и пропуска истината, тъй като в църковната история е имало много Събори и са узаконявали погрешни и еретични догмати, докато в същото време православният народ им се е противопоставял и е запазвал православната си вяра, като Православието е възтържествувало. Нито Събор без верния народ, без пълнотата на Църквата, нито народ без Събора на епископите може да счита себе си за тяло Христово и Църква Христова, правилно изповядваща живота и догматите в Христа.

Впрочем чудното свойство на Църквата да изважда най-доброто от нас, недостойните, вече започва да действа. Лукавият дух се надяваше да използва нашата 93-годишна приспаност и съборно да узакони своите права над нас, но ето – неговият Събор вече събуждаверния народ – и вече не е негов. Казано е:

На ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро. (Рим. 8:28)

Секуларно-икуменическият уклон в Църквата готви своя Събор от 1923 г., но сега – промислително! – именно Съборът задейства неговото предстоящо поражение. Замислен като утвърждаващ секуларизма в Църквата, той ще възпре секуларизма. Замислен като утвърждаващ икуменизма, той ще развенчае икуменизма. Замислен като утвърждаващ Фенер, той го разкри като „болния човек“ на Православието.

Светският духще изгуби тази битка. Защото избърза с няколко дсесетилетия и закъсня с няколко десетилетия. От една страна той спокойно и незабележимо ни сее като пшеница иако беше изчакал още няколко малодушни-продажни десетилетия отсега нататък, безболезнено щеше да ни пожъне. Но той избърза, посегна алчно към триумфа. И сега ние, народът Божи, разпознаваме дебнещия в засада враг и се пробуждаме-възправяме срещу него.

От друга страна зидарите на светския дух закъсняха с няколко десетилетия. Във времената на патриарсите Атинагор и Димитрий те мечтаеха чрез свой „Вселенски Събор“ да узаконят беззаконието зад гърба на народа Божи. (Тогава Бог чрез светците не допусна Събора.) Сега Бог допусна Съборът да бъде насрочен. Но ето! Колкото и да се опитваха да не ни дадат време за мислене-действие, Божият народ вече мисли, моли се, действа, заседава. Съборът вече започна в глобалната енория – т. е. в цялата вселенска Църква: в Гърция и Русия, в САЩ и Грузия, в България и Канада... И навсякъде народът Божи (миряни, свещеници, епископи) иска едно и също – Православие.  

В миналото са минавали години след неправославните събори, докато верният народ, воден от непреклонните епископи, отхвърли техните решения. Сега отхвърлянето на неправославните решения вече става пред очите ни – предварително. Насроченият Събор вече не може да вземе с консенсус нито едно неправославно решение. На самия Събор наследниците на св. Марк Ефески, св. Иустин Челийски и на всички свети Отци ще кажат (вече казват) своето non possumus:

Съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога; защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули. (Деян. 4:19-20)

Архиереите, които ще заседават на Събора, имат избор между два пътя: или достойното отстояване на вярата или малодушното преклоняване пред светския дух.Изборът не е предопределен и ние не бива да вменяваме предварително нито малодушие, нито „отстъпничество“ на когото и да било. В мига на истината всеки ще покаже кой е. Същият избор между двата пътя стои пред всеки от нас, миряни и клирици, членовете на Църквата, чието чудно свойство – съборността – означава, че ние всички, членовете на Тялото, сме отговорни участници в този Събор. И когато Съборът свърши, ние всички, Църквата, ще постановим за него решаващата историческа дума: „достоен!“ – или – „недостоен!“. Съборността на Църквата – това е Вечнозаседаващият заедно с нас наистина Велик и наистина Свят Събор на светите Отци.

Настоящите разсъждения не навлизат в критиката на предсъборните документи – критика, която вече добронамерено и обосновано се прави от високоуважавани авторитети в Църквата – миряни, свещеници, епископи, конференции. И коятокритика ще бъде доразработена – угодно на Светия Дух – и на самия Събор, и след него.

И нека завърша с думите на св. Иустин, под които всеки православен би се подписал: Не бих искал да огорча някого с това, което пиша, и не бих искал да излезе така, че осъждам и поучавам братята си и отците си в Христа. Но изпитвам нужда да изкажа това, което настоява съвестта ми.

Най-малкият сред братята в Христа,“

Георги Тодоров