Интензивните и старателни усилия на делегациите на Светите Православни Църкви по време на Всеправославните предсъборни съвещания доведоха до проектодокументите, които бяха публикувани по решение на Събранието на почитаемите Предстоятели на Поместните Църкви от 21 – 28 януари 2016 г.

Понастоящем църковното изпълнение има възможност да изрази с благоговение своята преценка за тези документи, съучаствайки по този начин в съборната дейност на Христовото Тяло.

Настоящият текст има вид на меморандум. В него с благоговение изказваме мислите си към почитаемите Архиереи на Светата Православна Църква относно това, как проектодокументите биха могли да придобият един по-„съборен” характер, т.е. да изразяват по-точно съборния разум на Църквата, както той е съхраняван в нашето канонично предание, в литургическото съзнание и в опита на благодатните наши светии, т.е. общението с всички светии.

Знаем, че някои от почитаемите Архиереи вече са формулирали свои предложения за промени в проектодокументите, тъй че настоящият текст може би е излишно да бъде написан и да обременява съборния процес. Нека, обаче, да бъде счетен като един малък принос в голямото и много отговорно дело, започнато сега от пастирите на Църквата около свикването на Светия и Велик Събор, за да бъде проведен този Събор с Божието съдействие и да следва вярно светите Отци. 

I.

ВСТЪПИТЕЛНО ИЗЛОЖЕНИЕ ПО ВЪПРОСА ЗА ВНАСЯНЕ НА ПРОМЕНИ

Към въпроса за внасяне на промени в проектодокументите на Светия и Велик Събор се отнася и чл. 11, пар.2 от „Правилника за организацията и дейността на Светия и Велик Събор”.

Правилникът несъмнено има голямо значение за добрия порядък и безпрепятствения ход на Събора. Обаче конкретният параграф предизвиква едно затруднение.

Пише: „Одобрението на поправките след завършването на обсъждането им, се извършва, според всеправославните установления, чрез принципа на единодушието от страна на делегациите на всички автокефални Православни Църкви. Това означава, че промените, които не се приемат единодушно, не биват одобрени.”

На практика това означава, че един проектодокумент, който няма да претърпи промени, понеже няма единодушие относно тях, остава както си е и окончателното гласуване се извършва спрямо него.

Обаче Поместната Църква, която предлага промени, изявява волята си да промени предсъборния текст, за да изразява той автентично нейното самосъзнание. Ако това е невъзможно за нея, тогава трябва да се ограничи в рамките, начертани от предсъборните съвещания. Но ако предсъборният текст не я удовлетворява, единственото, което ѝ остава, е да гласува против него.

Нима това не говори за неспособност да достигнем до здраво светоотеческо и всеправославно единство?

II.

ОТНОСНО ДОКУМЕНТА “ОТНОШЕНИЯТА НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА С ОСТАНАЛИЯ ХРИСТИЯНСКИ СВЯТ”

Видно е, че този текст е съставен  по едностранчив начин. Той отразява само едната страна на нещата. Описва връзките на Православната Църква с инославния християнски свят от гледна точка на деятелите, които осъществяват тези връзки през последните 50 години.

Обаче в Църквата е налична и друга богословска гледна точка спрямо междухристиянските отношения. Авторитетни в цялата Православна Църква архиереи, клирици, монаси, богослови (със или без академически титли), Света Гора, както и обикновения народ (сред него и осветени човеци) са изказвали аргументирано своите силни възражения за характера на отношенията с инославните, който е залегнал в проектодокумента, както и за богословската основа на тези отношения. Според тази гледна точка, за която вярваме, че изразява Вярата на Пророците, Апостолите и Отците, споменатият проектодокумент трябва да бъде написан отново, за да изразява тази вяра. В този смисъл излагаме благоговейно нашите коментари към него, както и предложенията ни, за да могат синодалните архиереи да изразят мнението си относно окончателната форма на текста.

Коментарите към отделните параграфи завършват с предложения за промяна в текста, които са дадени в Допълнението накрая на изложението ни. Коментарите следват порядъка на параграфите в проектодокумента.

1. Единствеността на Църквата.

В проектодокумента липсва предисловие, което да съдържа ясно изложение за основополагащото начало на православната еклесиология и което би дало смисъл на останалия текст: че Православната Църква е единствената Една Свята Съборна и Апостолска Църква. Считаме за необходимо заедно с останалото да се има предвид, че:

Православната Църква има дълбоко самосъзнание, че тя единствена съставлява Тялото на Живия Христос (Еф. 1:22-23; Кол. 1:18). Това свое самосъзнание тя описва с формулировката на Символа на вярата „В Една Свята Съборна и Апостолска Църква”. Използва за себе си понятието „Православна Църква”, за да се отграничи от всяко друго християнско изповедание, общност или група. Под инославие се разбира доста широк набор от признаци, но главно това е различната вяра, различното богопочитание и богослужение (lexcredendi променя lexorandi), които водят до различен етос[2]

2. Единството на Църквата.

Единството на Църквата се разбира по следния начин:

Първо, като единственост на Църквата („Вярвам ... в Една”). Една е Невястата. Другите църкви имат само християнско име, но не са Христови: „назовани са в Христовото име, но не са Негови” (св. Епифаний Кипърски, Панарий, ерес 80, гл.10). Това, че Църквата е една и единствена („Една Свята”) според светите Отци се основава на единствеността на богочовешката Ипостас на въплътилия се Христос. „Защото Той е главата на тялото на Църквата; главата, която еретиците не са се удостоили да имат”(св. Иоан Златоуст, PG 60, 745).

Апостолското утвърждение „един е Господ, една е вярата, едно е кръщението” (Еф. 4:5), както и други подобни изрази, биват повтаряни от светите Отци винаги, когато се налага да се подчертае единствеността на Църквата, както по отношение на ересите, така и по отношение на схизмите (св. Иоан Златоуст, Тълкувание на Посланието до Ефесяни, Беседа 11, 5, PG 62, 86).

Второ, единството в смисъл на единението ни като нейни членове между самите нас и с Троичния Бог, се основава според светите Отци върху тайнството на Богочовека Христос. Ние сме Христово здание, утвърдени „върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа”( Еф. 2:20-21). И както свидетелства същият божествен апостол, Този, „Който е глава – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов” (Еф. 4:15-16).

Това единство между нас и с Троичния Бог се осъществява от благодатта на Светия Дух. Връзка на любовта е „славата”, която Господ е дал на Своите: „И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство” (Иоан. 17:22-23).

Животът, който обединява членовете на Църквата, е живот в Светия Дух, който, изливайки се от Отца чрез Сина в Светия Дух, става връзката на нашето единство. Според литургичната молитва това е „благодатта на нашия Господ Иисус Христос и любовта на Бога и Отца, и причастието на Светия Дух”.

Към това единство на божествения живот не са причастни онези, които по собствена воля упорстват да бъдат „от света”, а не тяло Христово: „не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал”(Иоан. 17:9), подчертава Великият Архиерей. Свети Кирил Александрийски тълкува ясно това изречение от архиерейската молитва: „Показва, че да бъдат с Него и да се удостоят да виждат славата Му, принадлежи не другиму, а само на вече съединените чрез Него с Отца” (Тълкувание на Евангелие от Иоан, 3,5).

Трето, единството като съединение на Поместните свети Божии Църкви се основава според светите Отци на тъждеството на апостолската вяра, на общението между православните епископи в едната Евхаристия, в тъждеството на етоса и на общото за всички опитно познание на благодатта заедно с всички светии – елементи, които правят от всяка Поместна Православна Църква израз на Съборната Църква в едно конкретно място. Църквата в Коринт е също толкова тяло Христово, колкото и Църквата в Иерусалим и Ефес, и връзката между тях се явява общение в Светия Дух и любов в Христа. Между тях не съществува различие, защото са Христови църкви. Имат същностно единство. Защото светостта, апостолскостта и съборността вече са налични във всяка Поместна Църква, където се извършва Евхаристията на Съборната (Католическата) Църква в присъствието на целия Христос.

В пар. 2 от документа се казва, че „Православната църква основава единството на Църквата ... върху общението в Светата Троица”[4]. Идеята по-късно бе използвана от римо-католицизма, който също говори за единство в многообразие от традиции (разбирай, уния!), но единство, което се осигурява от приемането на първенството на римския папа като наследник на апостол Петър.

Светият и Велик Събор не трябва да позволи в свой документ неправилна употреба на понятието „единство на Църквата“, която се получава чрез израза „върху общението в Светата Троица”. Затова трябва да се предложи промяна, която да изразява основаването на единствеността на Църквата върху единствеността на Христовата Ипостас, а също и единството на членовете ѝ върху нерушимото единство на богоначалните Ипостаси. (Б)

Предвид горните поправки параграф 3 се нуждае също от допълнения. (В)

3. Двустранните диалози на Църквата с инославните.

В параграфите 4 – 15 проектодокументът отразява начина на провеждане на двустранните християнски диалози. В тях, обаче, въпреки поставената цел за единение в правата вяра, се допускат богословски абсурди, по отношение на които са се произнесли определени Православни Църкви, Света Гора, както и изтъкнати православни богослови. Можем да припомним резултатите от диалога с антихалкидонците (съвместните заявления от1989 и 1990 г.), също и съглашението между православни и римокатолици с документа от Баламанд през 1993 г., които предизвикаха стойностна и аргументирана критика.

В рамките на двустранните диалози също така бяха съставени съглашения между делегациите (adreferendum към Великия Събор), които още не са получили оценка от Поместните Църкви, а в същото време е видно, че не се основават върху преданието на Православната Църква. Такива са напр. признаването на църковен характер, апостолска вяра, действителни таинства и апостолско приемство на римокатолическата църква (Монако 1982 г., Бари 1987 г., Нови Валаам 1988 г.). В увода на документа от Монако пише: „Изразяваме съвместно една вяра, която е продължение от вярата на апостолите“. Също и от Нови Валаам: „В двете наши църкви апостолското приемство е основополагащо за освещаването и единството на Божия народ“.

Също така проектодокументът „Отношения на Православната Църква с останалия християнски свят“, който бе подготвен от Третото предсъборно съвещание през 1986 г., включваше оценки на двустранните диалози, които накрая бяха изключени от крайните проектодокументи понастоящем. Днес имаме възможност да видим, че нито един от тези диалози няма благоприятна перспектива, както признават това самите представители на нашите Църкви, които участват в тях. Римокатолиците не помръдват от духа на Втория ватикански събор, който счита Православната Църква за непълноценна(дефицитна), защото не признава  примата на папата, и се опитват да прокарат нова форма на уния. Англиканите, лутераните и реформистите, както е видно, не изоставят своите богословски и нравствени отклонения. Антихалкидонците след неуспеха на богословския диалог са формулирали своите монофизитски христологични възгледи с яснота, която не допуска съмнения.

При наличието на всичко това Светият и Велик Събор не би трябвало просто да потвърди целесъобразността и методологията на двустранните диалози, както те са били определени преди десетилетия, но да ги промени. Да не бъдат утвърждавани грешките от миналото, но да бъдат дадени перспективи, които произхождат от православната еклесиология и от осветените духовни сетива на съвременни светии и свети пастири на Църквата. Това означава:

а) Да бъдат оползотворени антиеретическите творения на светите Отци (свв. Иоан Дамаскин, Фотий Константинополски, Григорий Палама, Нектарий Пентаполски, Юстин Нови Изповедник), както и решенията на големите Православни събори при свети Фотий (879 г.), свети Григорий Палама (1341, 1347, 1351 гг.), както и други значителни събори, напр. от 1282 – 1284 г., който отменя решенията на Лионския псевдосъбор и от 1484 г., който отменя Флорентийския псевдосъбор, също и съборните решения на Източните Патриарси от годините 1672, 1848 и 1895.

б) Да бъдат преразгледани нововъведенията във вярата, като напр. „кръщелното богословие“ (че и инославните извършват действително кръщение); зле разбраното „евхаристийно богословие“ (че инославните, които извършват евхаристия, са църква); „богословският персонализъм“ (който е недопустимо използване на тварните категории за лице по отношение на божествените Лица).

в) Да се отменят решенията на двустранния диалог с антихалкидонците, тъй като нежелателните ефекти от тези решения (частично общение в Таинствата) са станали обичайни в някои Поместни Православни Църкви и се налагат все повече в православната диаспора[6], като определя духа, в който се провежда диалога[8], като и правила на диалога, така че обсъжданията да не бъдат безкрайни и безрезултатни, нито да повредят етоса на Църквата[10], без това да означава, че престава да се интересува за спасението на целия свят.

Когато ересите вече придобиват устойчив вид, диалозите на Църквата с инославните, в зависимост от предпоставките и целите, имат различен резултат. Напр. при император Ираклий Константинополските патриарси провеждали диалози с политическа цел, но накрая стигнали до монотелитство.Обаче свети Фотий осъществил по здравословен начин богословски диалози с арменците и придобил за единството на Църквата западните арменски епархии, а свети Григорий Палама дал чисто православно свидетелство чрез диалога си с турците. Така и приснопаметните патриарси по време на турското робство водели достойни диалози с протестантските богослови, но после дръзновено ги прекратили като безрезултатни[12]

3. Бракът като път към обожението (подвижничеството в брака).

Обосноваването на препятствията за брака в свещените канони 53 и 54 на Пето-шестия Събор сполучливо се допълва от израза:“и съгласната с тях църковна практика“, това обаче не е достатъчно. Препратката към Органичния Устав на автокефалните Църкви и на съборните им решения не обхваща въпроса в пълнота, ако не се направи препратка и към гореспоменатите свещени канони и последвалите съборни решения на приснопаметните патриарси и тълкуванията на авторитетни канонисти.

Причината за едно пълно, а не откъслечно позоваване на каноничното предание на Православната Църква за брака се намира в нуждата да се помогне на православните християни в подвига им за духовно съзряване и обожение. Защото и православният брак е тайнствено разкриване на Царството Божие. Подвигът на православните християни включва и целомъдрието, което при избора на съпруг има своето особено значение. Процесът при избора на съпруг, както и неговото завършване с православно венчание не е само частно дело, както би се считало в нашата осветскостена епоха, но църковно дело. Младите Христови членове търсят други Христови членове, за да се свържат „в Христа и в Църквата“, да направят живота си Царство Божие. Това казва и параграф Ι4 на проектодокумента. 

Следователно, като отражение на това самосъзнание се предлага параграф ΙΙ1 да бъде променен, така че да съхрани непроменен съборният завет на подвижничеството в брака. (О)

Така Светият и Велик Събор ще помогне на чедата на Църквата да не намаляват подвижническото си самосъзнание и да не се разколебават по пътя към съвършенството, избирайки пристрастно за бракосъчетание   лица с все по-малки степени на родство. Без друго такива случаи ще бъдат разглеждани по снизхождение без специално решение на Светия и Велик Събор за ограничаване на критериите на 53 и 54 правила на Пето-шестия Събор, които така или иначе през вековете не са били спазвани точно, но повече с тенденция към строгост (не са съчетавали напр. в брак втори братовчеди, вж Пидалион).

4. Уточняване на термина „двубрачие“.

В параграф ΙΙ2 терминът „двубрачие“ не се употребява в строго каноническия си смисъл. В израза “съгласно православното канонично предание, категорично осъждащо двубрачието и четвъртия брак“, двубрачието се употребява в смисъл, че някой има и втора съпруга преди да е получил развод от първата. С този смисъл думата двубрачие се среща в съвременните речници (вж в: ΜέγαἙλληνικόΛεξικόΦυτράκη) и в този смисъл двубрачието, както и четвъртият брак, категорично се осъждат в проектодокумента. Но в този смисъл подлежи на осъждане също и вторият и третият и четвъртият и всички следващи бракове, докато не се разтрогне първият брак. Полигамията няма място в Църквата.

В каноничното предание понятието за двубрачие е различно[14] Не трябва обаче да се забравя, че тази практика до ден днешен не е преминала през всеправославно съборно уреждане. Ще бъде добре сега този въпрос да се уреди съгласно със свещените канони. Църквата от векове не е потвърждавала съборно нещо, което е различно от наредбите на Вселенските Събори. Догматически правилно е Светият и Велик Събор да не законополага нещо повече от 72-то Правило на Пето-шестия Събор. Съществуващата практика за смесените бракове трябва временно да остане икономѝя на епископите, без Съборът да формулира обвързваща клауза от рода на: „по икономѝя се благославят смесените бракове“. Колкото повече узряваме в пастирско отношение, би могло църковното пастирство (пастирство на обожението, а не от друг тип) с времето да изцери раните, причинени от богословски необосновани практики в модерния свят на 19-и и 20-и век. Нека Църквата не се обвързва с подобно всеправославно съборно решение. Смесените бракове са неизбежни, доколкото у хората е налице недостатъчно дълбоко църковно самосъзнание и духовна зрялост.

б) Смесеният брак представлява възприемане на „кръщелното богословие“.

Формулировката в проектодокумента „брак на православни с инославни“ е съвършено неопределена. С кои инославни ще бъде позволен (т.е. според проектодокумента) и с кои няма да е позволен бракът? Кое правило ще е валидно? Ще е позволен само с римокотолиците, антихалкидонците и протестантите, а няма да е позволен с петдесятниците, адвентистите и антитринитарите? И защо такова разграничаване, след като всички те имат антиевангелски догмати и нравственост?

Обаче макар и да не се говори в проектодокумента, днешната практика е да приемаме смесения брак с „кръстени в името на Светата Троица“, както е видно от пастирски указания на някои Православни Църкви в страни от Западна Европа. Именно това приемане разкрива, че практиката на смесените бракове, която бива институционализирана с проектодокумента, утвърждава т.нар. „кръщелно богословие“, непознато на отеческото Предание и формирано през последните петдесет години чрез богословските диалози.

IV.

ЗА ПРОЕКТОДОКУМЕНТА НА ПЕТОТО ВСЕПРАВОСЛАВНО СЪВЕЩАНИЕ „МИСИЯТА НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ“

Проектодокументът страда от едно противоречие относно характера на Църквата. В някои от параграфите Църквата се описва правилно в съгласие с нейната природа (нова твар и т.н.), а в други с едно институционалистко схващане, като светски организъм, който участва в структурите на съвременния свят.

Институционалисткото разбиране за Църквата, създадено под римокатолическо и протестантско влияние, на практика трудно може да се избегне. Съвременният свят действа по начини, които предполагат именно такова разбиране. Обаче Светият и Велик Събор може да го избегне и по този начин да засвидетелства, че става дума за отклонение от светоотеческото разбиране за Църква. Могат да се използват изрази, които да свидетелстват за един вече наличен и преживяван в Църквата мир, примирение и любов. Наистина Тя представлява „елеят и виното за раните на света“, както прекрасно се казва в проектодокумента. Този мир и примирение Църквата „като добър Самарянин излива с любов и човеколюбие“ върху раните на света. Светското разбиране за примирение, което има като че благородни мотиви, но не и богословски издържани (т.е. духовно-благодатни) очаквания и стремежи, заплита Православните Църкви в дейности, които на практика обезмислят посланието на Църквата. И това преплитане бива насърчено от проектодокумента. Поради това са необходими промени.

1. За достоинството на човека и за персонализма.

Що се отнася до пар. А1 за достоинството на човека (не на „човешката личност“, което бе забелязано от митрополита на Навпакт г-н Иеротей и от други, като стана ясно персоналисткото изкривяване на това понятие), трябва да се вземе пред вид, че христологичното и христоцентричното съдържание на този параграф губи значението си в следващите параграфи А2-3. Казва се, че като предпоставка за междухристиянското сътрудничество и междурелигиозното разбирателство относно защитата на достоинството на човека може да послужи „съвместното приемане на висшето достоинство на човешката личност“ (пар. А3).

Но доколко е общо учението за човека в Православната Църква и в другите християнски църкви и изповедания, които не приемат обожението по благодат на човека, а още повече в другите религии, които въобще и не са чували за него? Междухристиянските и междурелигиозните усилия за защита достоинството на човека имат за своя предпоставка едно хуманистично (персоналистко, екзистенциално) разбиране за „човешката личност“, но не са в състояние да положат като своя основа духовното знание за човека като „призван от Бога“. Ще постави ли Съборът като цел на решенията си светското сътрудничество без ясно описание на своите критерии? Затова предлагаме промяна на параграфите А2-3. (С)

Предлагаме да бъде променено по-специално персоналистичното (хуманистичното, екзистенциалното) тълкувание на понятието „човешка личност“, което е видно в пар. Б1. Общението между хората, дори и благодарение на единството на човешкия род, не отразява безпредпоставъчно „живота в Светата Троица“, а само при условие, че хората са станали Тяло Христово в Православната Църква и имат като свой живот „славата“, която Христос е дал на онези, които са станали Негово Тяло, „за да бъдат едно“, както са Лицата на Светата Троица.Ключово в пар. Б1 е понятието „общение на божествените Лица“. То има изцяло персоналистки произход, неправославен и трябва да бъде избягнато.(Т)

1. За мира и справедливостта.

В подзаглавието, което се отнася до мира и справедливостта, е налице объркване на смисловото съдържание. В едни и същи параграфи тези понятия се използват и в техния духовен смисъл, и в техния светски смисъл. Напр. в пар. В1 Христовият мир като „зрял плод на съединението на всичко в Него“, мир, който надвишава всеки ум и разбиране и е дар на Светия Дух (Гал. 5:21), се явява също и плод от „органичното единство в Него на човешкия род и на света; на всеобщия характер на принципите на мира, свободата и социалната справедливост и, накрая, на плодотворността на християнската любов между хората и между народите в света“. Излишно е да казваме, че нито историята, нито есхатологичното учение на Църквата говорят за „възтържествуването на земята на всички тези християнски принципи“. Налично остава само пророческото, христологическото измерение на мира (вж. Ис. 11:1-9), както и прошенията на Църквата „за мира свише и спасението“ на своите чеда, който е духовното измерение на мира. По-нататък следват и прошенията за „мир на целия свят“, който се измъчва от множество и многообразни разногласия, вражди и битки.

Затова предлагаме ясната и необъркваща употреба на понятията, за да бъде чисто свидетелството на Православната Църква. Защото в параграфите В3-5 е видно смесването на това, което е „мир свише“ с онова, което се преследва чрез междухристиянските и междурелигиозните инициативи. Още повече че на последните се отправят молитви не към Онзи истински Бог, Който е подател на „мира свише“, но към множество различни богове.

ИЗВОД

         Светият и Велик Събор се свиква, за да покаже единството на Църквата като вярност на всички епископи и на словесното им стадо към начина на мислене на светите Пророци, Апостоли и Отци: че Православната Църква сме „едно тяло и един дух, както сме и призвани към една надежда на нашето звание“ (вж. Еф. 4:4).

Съборът ще гласува, евентуално с някакви поправки, подготвените предсъборни текстове. Единството на Събора няма да дойде от простото приемане с вишегласие на текстовете. Тези текстове трябва да имат съдържание, което е в съгласие с разума на светите Отци.

Някои от текстовете, които ще се предложат за гласуване, имат изцяло догматическо (еклесиологическо) съдържание, а други пастирско с догматически предпоставки или последствия.

Предложеният тук меморандум излага догматическите параметри, които определят предсъборните документи и предлага евентуални промени в тях, така че единството в Светия и Велик Събор да не бъде просто отсъствие на различни (разединяващи) тенденции, но единодушие в това, „в което са вярвали винаги, навсякъде и всички“ по отношение на православната еклесиология.

Нашето време не беше лишено от светии, някои от които и изключителни богослови. Благодатното свидетелство на съвременните светии и „следващото светите отци“ свидетелство на богоносните богослови представляват ориентири, които биха могли да осигурят подпомаганото от Бога единство на Светия и Велик Събор.

ПРИЛОЖЕНИЕ

ПРЕДЛАГАНИ ПОПРАВКИ

I. КЪМ  ДОКУМЕНТА “ОТНОШЕНИЯТА НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА С ОСТАНАЛИЯ ХРИСТИЯНСКИ СВЯТ”

А. (Пар. 1). Православната Църква има дълбоко самосъзнание, че само тя от всички християнски църкви и изповедания продължава да бъде Едната Свята Съборна и Апостолска Църква на Никео-Цариградския Символ на вярата. От това самосъзнание идва нейната грижа да бъде дадено свидетелство за съдържащата се в нея истина и да бъде осъществено възвръщането на всички намиращи се извън нея християни в нейното единство.

Б. (Пар. 2). Православната Църква основава своето единство (да бъде Една) върху единствеността на богочовешката Ипостас на въплътилия се Господ и Бог и наш Спасител Иисус Христос, Който представлява единствената Глава на едното и единствено Свое тяло, т.е. на Църквата. Единството на членовете на Църквата помежду им, съгласно с архиерейската Господня молитва: „за да бъдат едно, както Ние сме едно“ (Иоан. 17:22), има за свой първообраз нерушимото единство на Лицата на Света Троица. А същностното единство на светите Божии Поместни Православни Църкви се изразява чрез изповядването на една и същата апостолска вяра, чрез апостолското приемство на епископите във вярата и хиротонията („защото единомислието ги прави единопрестолни, а разномислието – разнопрестолни“, според свети Григорий Богослов) и чрез отеческото предание живяно неумалено в тях и до днес.

В. (Пар. 3). Отговорността на Православната Църква за това единство, както и нейната вселенска мисия са изразени от Вселенските Събори. Те особено подчертават съществуващата неразривна връзка между правата вяра и общението в таинствата, като поради това отсичат от тялото на Църквата непричастните на нейната вяра и нейните таинства (допълненията се отбелязват с удебелени букви).

Г. (Пар. 4). Православната Църква непрестанно се моли за завръщане на всички в нейното единство: „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1Тим. 2:4). Винаги е поддържала диалога с отделените от нея, близки и далечни, поставяйки необходими догматични граници за тяхното безопасно завръщане в нейната апостолска вяра и в пълно общение с нея в единен етос и в единен опит в Светия Дух. Тя се отзовава на съвременното търсене на пътища и начини за възстановяване на единството на вярващите в Христа, като излага своето догматическо учение и канонично предание (решения на Вселенски Събори и свещени канони) с цел да даде истинско свидетелство за себе си в новите исторически условия.

Д. (Пар. 5). „Трябва да се основават“, вместо простото „основават се“.

Пар. 6. Според онтологичната природа на Църквата нейното единство не е възможно да бъде нарушено. Православната Църква констатира историческото съществуване на инославни християнски църкви и изповедания, които не са в общение с нея, и вярва, че отношенията ѝ с тях трябва да се основават на ясна православна богословска и канонична основа.При това условие тя е положително предразположена към богословски диалог с тях, бидейки убедена, че чрез диалога дава силно свидетелство за пълнотата на истината в Христа и за своите духовни съкровища към онези извън нея, имайки обективна цел да подготви пътя, който води към единство между тях и Едната Свята Съборна и Апостолска, т.е. Православната Църква. В случай, че някой диалог не дава резултат, Православната Църква поставя край на диалога според евангелското увещание (Тит. 3:10-11).

Пар. 7. Само в гореизложения смисъл всички Поместни Свети Православни Църкви трябва да участват в междухристиянски диалози, „за да не причиним някоя спънка на Христовото благовестие“ (1 Кор. 9:12).

Е. (Пар. 8) …обаче разбира тези препятствия, които лежат на пътя към разбирането на  преданието на Църквата…

Ж. (Пар. 9-15). Въпроси, които се отнасят до методологията на междухристиянските отношения, ще бъдат подложени на преоценка след приемането на решенията от Светия и Велик Събор.

З. (Пар.16-19). Досегашните отношения на Православните Църкви със ССЦ се прекратяват, тъй като еклесиологичната рамка на извършваното в него междухристиянско сътрудничество няма за цел единството на християните в православната вяра и в Църквата, но целѝ съвместното съществуване, взаимната толерантност и сътрудничеството между християнските църкви и изповедания.     

И. (Пар. 20).  Приемането на идващите в лоното на Православната Църква от другите християнски църкви и изповедания се определя винаги въз основа на каноничните критерии на вече оформената  църковна традиция( 7-мо правило на Втори Вселенски Събор и 95-то на Пето-Шестия Вселенски Събор).

К. (Пар. 21). Православната Църква с особен интерес следи богословската продукция  на междухристиянските органи-комисии, но поддържа резервирана позиция относно техните главни по значимост богословски изводи.        

Л. (Пар. 23). Православната Църква развива междухристиянски богословски диалог с любов Христова в истината, тоест приканва тези, които са извън Нея към единство в Православната вяра и към истинско опитно богообщение, показвайки на съвременния свят идеалния образец на новия човек в Христа.“        

М. Молим се Господ  да изпълни нашата надежда за възвръщането на всички в Едната Света Съборна и Апостолска Църква, нашата Православна Църква, за да „бъде едно стадо и един Пастир“(Иоан. 10:16).  

II. КЪМ  ДОКУМЕНТА „ТАИНСТВОТО БРАК И ПРЕПЯТСТВИЯТА ЗА НЕГО”

Н. (Пар. I4). При това основата на единството в брака е единството в Христа, та чрез благословението на съпружеската любов от Светия Дух съпружеската двойка да има възможност да отразява любовта на Христос и на Църквата като таинство на Царството Божие, на вечния живот на човека в любовта Божия. В съхраняването на тази перспектива на брака в Христа съдейства и богатата канонична традиция за брака (10-то и 31-во правило на Лаодикииския събор, 7-мо правило на Неокесарииския събор, 14-то правило на Четвъртия Вселенски Събор, 4-то правило на св. Василий Велики, и основно 72-ро правило на Шестия Вселенски Събор, както и изяснителните обяснения на бележитите канононисти).        

О. (Пар.II1). „Във връзка с препятствията за встъпване в брак поради кръвно, съребрено, осиновително или духовно родство важи предвиденото от свещените правила (53-о и 54-о на Пето-шестия вселенски събор)и съгласната с тях църковна практика, която е била съхранена през вековете чрез съответните свещени канони, съборните решения на приснопаметните патриарси и чрез тълкуванията на бележитите канонисти, и да се вземе под внимание съгласната с тях съвременна практика на автокефалните Църкви.

П. (Пар. ΙΙ2). Неокончателно разтрогнат или анулиран брак, както и наличие на предишен трети брак са абсолютни препятствия за сключване на брак съгласно православното канонично предание, което категорично осъжда такъв (т.е. неокончателно разтрогнат или анулиран – бел. пр.), както и четвъртия брак.

Р. (Пар. ΙΙ5). Бракът на православни с инославни според каноничната точност (72-ро правило на Пето-шестия Вселенски или Трулски събор) не се допуска, тъй като не може да бъде благословен. Обаче към него се похожда според случая съгласно с определенията на свещените канони и при изричното условие децата от този брак да бъдат кръстени и възпитани в Православната Църква.

III.КЪМ ДОКУМЕНТА „МИСИЯТА НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ“

С. (Пар. А2). Върху тази основа е необходимо да се провъзгласи във всички посоки, че защитата на човешкото достойнство, а също и на благото на мира, не бива осигурявана без това освещаване, сиреч без обожаващия подвиг в Православната вяра и Църква и съединяването с Бога в Христа Иисуса, от което миротворческите усилия придобиват богоугодна насока. Православната Църква се явява в света като постоянно свидетелство на далечни и близки за това, че единствено в нея се съхранява тази надежда.

Пар. А3.Условие за сътрудничество между православни представители с други междудържавни, междухристиянски и междурелигиозни лица и организации представлява непоклатимата позиция на Православната Църква, че преодоляването на фанатизма, сближаването между народите и установяването на свободата и мирът в света заради човешкото благо, независимо от расата и религията, не трябва да предпоставя или да води към синкретизъм, т.е. усвояването и приемането на методи, които са несъвместими с догматическите и каноничните принципи на Православната Църква.     

Т. (Пар. Б1). Един от висшите Божии дарове към човека като конкретен носител на образа на Троичния Бог и призван към „подобието“, а също и като общност от личности, е дарът на свободата. „Създалият отначало човека, го е оставил свободен и самовластен, спазващ само закона на заповедта“ (свети Григорий Богослов, Слово 14, За любовта към бедните, 25. PG 35, 892Α). Свободата прави човека способен да напредва в духовното съвършенство, но същевременно съдържа в себе си опасността от непослушанието, от автономизиране спрямо Бога и чрез това – от падение, от което и произлизат трагичните последствия на злото в света.