e32f0f02-311d-44f3-ac74-eb1e9575a3c6?t=1466788154728 Всемирното Православие - ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИЯ И ВЕЛИК СЪБОР В КРИТВ името на Отца и Сина и Светия Дух!

Благодарствена песен възнасяме на покланяемия в Троица Бог, сподобил ни да се съберем „вкупе“ в дните на Петдесетница на остров Крит, осветен от Апостола на езичниците Павел и неговия ученик Тит, „истинско по общата вяра чедо“ (Тит. 1, 4), и с изволението на Светия Дух да завършим работата на Светия и Велик Събор на нашата Православна Църква – свикан от Негово Божествено Всесветейшество Вселенския Патриарх Вартоломей със съгласието на Блаженейшите Предстоятели на Светите Православни Църкви за слава на благословеното име Господне, за благото на народа Божий и на целия свят, изповядвайки заедно с Божествения Павел: „Нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии“ (1 Кор. 4, 1).

Светият и Велик Събор на Едната Света Съборна и Апостолска Църква е сам по себе си истинско свидетелство на вярата в Богочовека Христос, Единородния Син и Слово Божие, показал с въчеловечването Си, със цялото Свое „дело“ на земята, кръстна жертва и възкресение Троичния Бог като безгранична Любов. Затова с едни уста и с едно сърце ние отправяме словото в „нашата надежда“ (1 Петр. 3, 15) не само към чедата на Светейшата наша Църква, но и към всеки човек, „далечен и близък“ (Еф. 2, 17). “Нашата надежда“ (1 Тим.1, 1), Спасителят на света се откри като „с нас е Бог“ат. 1, 23) и като Бог „за всички ни“ (Рим. 8, 32), „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2, 4). Проповядвайки милостта и не скривайки благодеянието, като знаем думите на Господа, че „небе и земя ще преминат, но думите Ми няма да преминат“ ат. 24, 35), „изпълнени с радост“ (1 Ин. 1, 4), ние благовествуваме словото на вярата, надеждата и любовта, гледайки към „невечерния, нямащ приемство и несвършващ ден“ (Василий Велики, Втора беседа от Шестоднев – PG 29, 52). Този факт, че нашето жителство е „на небесата“ (Фил. 3, 20), не изключва, но усилва нашето свидетелство в света.

В това ние се равняваме с преданието на Апостолите и на нашите Отци, които благовестиха Христос и чрез Него - спасителния опит на вярата на Църквата и, богословствайки като „ловци на човеци“, се насочваха „по апостолски“ към хората от всяка епоха, за да им предадат Евангелието на свободата, „която ни е дарувал Христос“ (Гал. 5, 1). Църквата не живее за себе си. Тя всецяло принася себе си на човечеството за въздигане и обновяване на света в ново небе и нова земя (вж. Откр. 21, 1). По такъв начин тя носи евангелското свидетелство и раздава по вселената Божиите дарби: Неговата любов, мир, справедливост, помирение, силата на Възкресението и очакването на вечността.

***

I. Църквата: Тяло на Христос, образ на Света Троица

1. Едната Света Съборна и Апостолска Църква е богочовешко общение по образа на Светата Троица, предвкусване и преживяване на есхатологичните реалии в Божествената Евхаристия и откровение на славата на бъдещия век и, като непреходна Петдесетница, непреставащ пророчески глас в света, присъствие и свидетелство на Царството Божие, „дошло в сила“ (Мк. 9, 1), Църквата като Тяло Христово „събира“т. 23, 37) в Него, преобразява и напоява света с вода, „течаща в живот вечен“оан. 4, 14).

2. Апостолското и светоотеческо предание, съобразявайки се с наставляващите слова на Господа и основателя на Църквата на Тайната Вечеря с учениците Му в тайнството Божествена Евхаристия, характеризирало Църквата като „Тяло Христово“ ат. 26, 26; Марк. 14, 22; Лука. 22, 19; 1 Кор. 10, 16-17; 11, 23-29) и винаги го е свързвало с тайнството на въчеловечаването на Сина и Словото Божие от „Дух Свети и Дева Мария“. В този смисъл преданието винаги е подчертавало неразривната връзка, от една страна, с всички тайни на Божествения замисъл на спасение в Христа с тайната на Църквата, и от друга – тайната на Църквата с тайнството на Божествената Евхаристия, непрекъснато утвърждавана в тайнствения живот на Църквата чрез действието на Светия Дух.

Православната Църква, вярна на единодушното апостолско предание и тайнствен опит, представлява истинско продължение на Едната Света Съборна и Апостолска Църква, каквато Тя се изповядва в Символа на вярата и се утвърждава в учението на Отците на Църквата. По такъв начин тя чувства своята велика отговорност не само за истинското преживяване на този опит на църковното тяло, но и за достоверното свидетелство на истината за всички хора.

3. Православната Църква, в нейното единството и съборност, е Църквата наСъборите, започвайки от Апостолския събор в Йерусалим (Деян. 15, 5-29) до днес. Църквата сама по себе си представлява Събор, събран от Христос и ръководен от Светия Дух, съгласно апостолския принцип угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15, 28). Посредством Вселенските и Поместните събори Църквата е благовествувала и благовествува тайната на Света Троица, явена във въчеловечаването на Сина и Словото Божие. Съборната дейност непрекъснато продължава в историята на последвалите събори, имащи вселенски авторитет, сред които са били следните: Великият Събор (879-880 г.), свикан при Фотий Велики, Патриарх Константинополски; свиканите при свети Григорий Палама Велики Събори (1341, 1351, 1368 г.), посредством които беше утвърдена истината на вярата, отнасяща се преди всичко до изхождането на Светия Дух и причастието на човека с нетварните божествени енергии, след това Светите и Велики Константинополски Събори – 1484 година, опровергаващ униатския Флорентийски Събор,  1438-1439 и 1638, 1642, 1672, 1691 години, опровергаващи протестантските вярвания, както и Съборът от 1872 г., осъдил етнофилетизма като еклезиологична ерес.

4. Светостта на човека е немислима извън Тялото Христово, което е Църквата (Еф. 1, 23). Свeтостта изхожда от Този, Който единствен е Свят. Тя е приобщаване на човека към светостта на Бога в „общението на светиите“, както за това провъзгласява йереят по време на Божествената Литургия: Светинята е за святите“, и отговорът на вярващите „Един е Свят, един Господ Иисус Христос, за слава на Бога Отца. Амин. В същия този дух св Кирил Александрийски подчертава, че Христос, „бидейки Бог, свят по природасе освещава заради нас в Дух Свети Това е направил Той за нас, не заради Самия Себе Си, а за да може по такъв начин от Него и в Него, Първия получил това освещение, благодатта на освещението да бъде утвърдена в целия този род“ (Тълкование на Йоан, 11. – PG 74, 548).

По такъв начин, съгласно св. Кирил, Христос е „общото наше лице“, възсъединяващо в своята човечност човечността на целия човешки род, всички пък бяха в Христос, и общото лице на човечеството отвежда към Неговото лице“ (Тълкование на Йоан, 11. – PG 73, 157-161), затова Той е единственият източник на освещаване на човека от Светия Дух. Така, светостта е това участие на човека както в тайнството на Църквата, така и в свещените тайнства, централно от които е Светата Евхаристия, която е „жертва жива, света и благоугодна Богу“ (Рим. 12, 1). Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: заради Тебе весден ни умъртвяват, смятат ни като овци за клане. Но във всичко това удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби“ (Рим. 8, 35-37). Светиите въплъщават в себе си есхатологичната идентичност на Църквата като вечно славословие пред земния и небесния Престол на „Царя на Славата“ (Пс. 23, 7), явявайки се образ на Царството Божие.

5. Православната Съборна Църква се състои от четиринадесет всеправославно признати Поместни Автокефални Църкви. Принципът на автокефалията не може да функционира в ущърб на принципа на съборност и единство на Църквата. По такъв начин ние смятаме, че създаването на Епископски Събрания в православната Диаспора,  всички канонично признати епископи във всеки от установените региони, които продължават да се отнасят към същата тази канонична юрисдикция, и в настояще время представлява положителна стъпка в посока на тяхната канонична организация. Последователната им работа гарантира уважение към еклезиологичния принцип на съборността.

 

II. Мисията на Църквата в света

6. Апостолското служение и проповед на Евангелието, известно като мисионерство, е основна съставна част на идентичността на Църквата, съхраняване и спазване на Господнята заповед: „Идете, научете всички народи“ат. 28, 19). Това е дихание на живота, което Църквата вдъхва в човешкото общество и което оцърковява света чрез възникващите навсякъде местни Църкви. В този смисъл православните вярващи са и са длъжни да бъдат апостоли на Христос в света. Тази мисия трябва да се изпълнява не агресивно, а свободно, с любов и уважение към културната самобитност на всеки човек и народ. В тези усилия трябва да участват всички Православни Църкви с полагащото се уважение към каноничния ред.

Участието в Божествената Евхаристия - това е източник на апостолска ревност за евангелизация на света. Участвайки в Божествената Евхаристия и молейки се в свещеното Събрание за Вселената, ние сме призвани да продължим „литургията след Литургията“ и да даваме свидетелство за истината на нашата вяра пред лицето на Бога и човека, разделейки даровете Божии с цялото човечество, бидейки послушни на ясната заповед на Господа преди Неговото Възнесение: „и ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим и по цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя“ (Деян. 1, 8). Думите преди Божественото Причастие: Раздробява се и се разделя Агнецът Божи, раздробяван, но неразделяем, който всякога се яде и никога не оскъдява, но освещава тия, които се причастяват показват, че Христос като Агнец Божийоан. 1, 29) и катоХляб на Живота“оан. 6, 48) ни се преподнася като вечна Любов, съединяваща ни с Бога и един с друг. Той ни учи да разделяме даровете Божии и да принасяме себе си на всички по христоподобен образ.

Животът на християните е нелъжовно свидетелство на обновлението на всички в Христос – „Който е в Христа, той е нова твар; древното премина, ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5, 17) – и призив, обърнат към всички хора, за лично свободно участие във вечния живот, в „благодатта на Господа наш Иисус Христос и в любовта на Бога и Отца, заради преживяването в Църквата на „причастието на Светия Дух“. „Защото тайнството на спасението е за доброволно жадуващите го, а не за насила привличаните“ (Преп. Максим Изповедник, Тълкование на Господнята молитва – PG 90, 880). Реевангелизацията на народа Божий в съвременните секуларизирани общества, както и евангелизацията на още непозналите Христос, е постоянно задължение на Църквата.

 

IIΙ. Семейството – образ на любовта на Христос към Църквата

7. Православната Църква смята за нерушим съюза между мъжа и жената, за „тайна велика…по отношение на Христос и на Църквата“ (Еф. 5, 32) и произтичащото от него семейство, явяващо се единствен гарант за раждането и възпитанието на деца, съгласно плана на Божествената икономия, „Малка църква“ (св. Йоан Златоуст, Тълкование на посланието към Ефесяни, 20. ¬– PG 62, 143), и му оказва полагащата му се пастирска подкрепа.

Съвременната криза на брака и семейството е резултат от кризата в свободата и свеждането й само до егоцентрична евдемонистична самореализация, нейното отъждествяване с индивидуалната независимост и автономия, загубата на мистичния характер на единението между мъжа и жената, забравянето на жертвения характер на любовта. Съвременното секуларизирано общество разглежда брака, ръководейки се от чисто социологически и прагматични критерии, смятайки го само за някаква проста форма на взаимоотношения наред с многото други, имащи право да бъдат законно закрепени. 

Бракът е подхранвана от Църквата работилница на живот в любовта и ненадминат дар на Божията благодат. „Високата ръка“, на „свързващия“ Бог „предстои невидимо пред съчетаващите се, обручавайки“ ги с Христос и един с друг. Венците, възлагани върху главите на жениха и невестата по време на извършване на тайството, възвеждат към разбирането на жертвата и пълното посвещение на себе си на Бога и на ближния. Те говорят също за живота в Царството Божие, разкривайки есхатологичната насоченост на тайството на любовта.

8. Светият и Велик Събор с особена любов и грижа се обръща към децата и всички младежи. В несъответствието на взаимоизключващи се определения относно идентичността на детската възраст нашата Светейша Църква предлага словата на Господа: „ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царстото Небесно“ат. 18, 3) и „който не приеме Царството Божие като дете, няма да влезе в него“ука. 18, 17), а също и всичко казано от нашия Спасител на тези, които „пречат“ ука 18, 16) на децата да идват при Него и ги „съблазняват“ат. 18, 6).

Църквата предлага на младежите не само „помощ“, но и „истината“ на богочовешкия нов живот в Христос. Православната младеж трябва да съзнае, че е носител на многовековната и благословена традиция на Православната Църква и заедно с това – неин продължител: тя е призвана мъжествено да съхранява, активно да култивира вечните ценности на Православието, за да носи живителното християнско свидетелство. Сред тях ще се появят и бъдещите служители на Христовата Църква. По такъв начин, младежите са не само „бъдещето“ на Църквата, но и действено изражение на боголюбивия и богочовешкия й живот в настояще време.

 

IV. Възпитанието в Христа

9. В наше време в сферата на възпитанието и образованието се наблюдават нови тенденции, отнасящи се до съдържанието и целите на образованието, а също и до подхода към детската възраст, ролята на учителя и ученика и съвременното училище. Доколкото образованието се занимава не просто с човека, какъвто е, а с това, какъв трябва да бъде и какво е съдържанието на неговата отговорност, от само себе си се разбира, че формираният от нас образ на човека и смисълът на неговото битие определят нашия възглед и за образованието му. Преобладаващият днес секуларен и индивидуалистичен образователен модел, който изнурява младото поколение, предизвиква загриженост у Православната Църква.

В центъра на пастирската грижа на Църквата се намира образованието, чиято цел е не само интелектуалното развитие, но и формирането и усъвършенстването на човека във всичката негова цялостност като психосоматична и духовна същност, съгласно триптиха: Бог, човек, свят. Със своето назидателно слово Църквата грижовно призовава народа Божий, и в частност младежите, към осъзнато и активно участие в живота на Църквата, култивирайки у тях „ревностно желание“ за живот в Христа. Така христоименитата пълнота намира в богочовешкото общение на Църквата екзистенциална подкрепа и преживява в нея предвиждането на възкресението чрез обожението по благодат.

 

 

V. Църквата пред лицето на съвременните предизвикателства

10. Днес Църквата Христова се сблъсква с крайни, предизвикващи прояви на идеологията на секуларизация, присъщи на политическите, културните и социалните събития. Основен елемент на идеологията на секуларизация винаги и бил и досега си остава пълното отчуждение на човека от Христос и духовното влияние на Църквата заради неоправданото отъждествяване на Църквата с консерватизма, както и заради необоснованата й историческа характеристика като предполагаемо препятствие за всеки прогрес и развитие. В съвременните секуларни общества човекът, откъснат от Бога, отъждествява свободата и смисъла на живота с пълната автономия и освобождаване от вечното си предназначение, в резултат на което възникват редица погрешни разбирания и преднамерено неправилни трактовки на християнската традиция. Така се смята, че дадената свише в Христос свобода и прогрес „до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4, 13) противоречат на „самоспасителната“ склонност на човека. Жертвената любов се оценява като несъвместима с индивидуализма, а аскетичният характер на християнския морал се смята за непоносимо предизвикателство за човешкия евдемонизъм.

Отъждествяването на Църквата с консерватизма, несъвместим с прогреса на цивилизацията, е произволно и с него се злоупотребява, доколкото при осъзнаването на своята идентичност християнските народи носят върху себе си неизгладимия печат на непреходния принос на Църквата не само в тяхното културно наследство, но и в голямото развитие на светската култура като цяло, доколкото Бог е поставил човека за домоуправител на цялото Свое творение и за негов съработник в света. На съвременния човек-бог“ Православната Църква противопоставя като върховно мерило за всичко „Богочовека“: „Въплътилия си Бог, а не обожения човек (св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 3, 2). Тя е спасителната истина за Богочовека и Неговото Тяло – Църквата, като място и образ на живота в свобода, като „истинска в любовта“ (см. Еф. 4, 15) и като участие, още на земята, в живота на възкръсналия Христос. Богочовешкият, не от този свят“оан. 18, 36) характер на Църквата, който подхранва и насочва „в света“ своето присъствие и свидетелство, несъвместимо със съобразяването на Църквата (вж. Рим. 12, 2) със света в каквато и да било форма.

11. Благодарение на развитието на съвременните науки и технологии нашият живот кардинално се променя. Всичко, което води след себе си промяна в начина на живот на човека, изисква от него разсъждение, доколкото заедно със значителната полза, която носи научният прогрес, облекчавайки нашия всекидневен живот, успешно борейки се със сериозните заболявания, способствайки за изследването на космоса, ние се сблъскваме и с неговите отрицателни последствия. Съществува опасност от манипулиране на човешката свобода, използване на човека като обикновено средство, постепенна загуба на ценни традиции, заплаха и разрушаване на природната среда.

По силата на самата си природа науката, за жалост, не притежава необходимите средства за предотвратяване и преодоляване на многото проблеми, които тя всъщност пряко или косвено създава. Научното знание не стимулира задължително моралната воля на човека, който, независимо, че знае за опасностите, продължава въпреки това да действа сякаш не знае за тях. Отговорът на сериозните екзистенциални и етични въпроси на човека и проблемът на търсене на вечния смисъл на живота му и този на света не може да бъде даден без духовен подход.

12. В наше време е твърде разпространен ентусиазмът, отнасящ се до впечатляващото развитие в сферата на биологията, генетиката и неврофизиологията на мозъка. Става дума за научни завоевания, чийто спектър на приложение може да породи сложни антропологични и нравствени дилеми. Безконтролното приемане на биотехнологиите в зараждането, продължаването и завършването на живота поставя под заплаха истинската му пълнота. Човекът активно експериментира със своята природа по крайно опасен начин. Съществува опасност от превръщането му в биологичен механизъм, в някаква безлична социална единица, апарат с неконтролируемо мислене.

Православната Църква не може да остане встрани от обсъждането на толкова съществени антропологични, етични и екзистенциални въпроси. Тя се опира върху богодадени критерии, демонстрирайки актуалността на православната антропология пред лицето на съвременната подмяна на ценностите. Нашата Църква може и е длъжна да изрази в света пророческото си съзнание в Иисус Христос, Който в своето въчеловечаване е въплътил в Себе Си целия човек и представлява абсолютен образец на обновление на човешкия род. Църквата показва светостта на живота и характера на човека като личност от самия момент на зачатието. Правото на раждане е първото сред човешките права. Църквата като богочовешко общество, в което всеки човек представлява уникално същество, чието предназначение е личното общение с Бога, противостои на всеки опит на обективизиране на човека, превръщането му в измерима величина. На нито едно научно откритие не е позволено да оскърбява достойнството на човека и неговото божествено предназначение. Човекът не се определеля само от неговите гени.

Върху тази основа се изгражда биоетиката от православна гледна точка. В епохата на влизащи в конфликт една с друга представи за човека православната биоетика издига на първи план, в противовес със светските автономни и нивелиращи антропологични възгледи, сътворението на човека по образ и подобие Божие и неговото вечно предназначение. По този начин тя способства за обогатяване на философската и научната дискусия по биоетичните въпроси посредством библейската антропология и духовния опит на Православието.

13. В света, ориентиран към притежание и индивидуализъм, Православната Съборна Църква демонстрира истината на живота в Христос и съгласно Христос, свободно въплътена във всекидневния живот на всеки човек в делата му „до вечерта“ (Пс. 103, 23), чрез които човек се превръща в съработник на Вечния Отец – „защото ние сме съработници на Бога“ (1 Кор. 3, 9) – и Неговия Син: „Моят Отец досега работи, и Аз работя“оан. 5, 17). Благодатта Божия освещава чрез Дух Свети делата на ръцете на съработещия с Бога човек, показвайки в тях утвърждение на живота и човешкото общуване. В такива рамки се разглежда и християнската аскеза, кардинално различаваща се от всеки дуалистичен аскетизъм, който отделя човека от обществото и ближния. Християнската аскеза и въздържание, които свръзват човека с тайнствения живот на Църквата, се отнасят не само до монашеския живот, но са характерна черта и на църковния живот във всички негови проявления, като видимо свидетелство на присъствие на есхатологичния дух в благословения живот на вярващите.

14. Корените на екологичната криза, духовни и етични, лежат в сърцето на всеки човек. Тази криза се задълбочи през последните столетия поради многобройните разделения, породени от човешките страсти, такива като користолюбие, лакомия, егоизъм, хищничество, едно от последствията за планетата от които е промяната на климата, което в значителна степен заплашва природната среда – нашия общ „дом“. Разривът в отношенията между човека и природата – е изопачаване на истинския подход за използване на Божието творение. Подходът към екологичния проблем, основан върху принципите на християнската традиция, е продиктуван не само необходимостта от покаяние за греха на експлоатацията на природните ресурси на планетата, т.е. радикална промяна в светогледа и поведението, но и от аскетизъм – като антидот срещу потребителството и обожествяването на потребностите на човека и собственическите му позиции. Той предполага също нашата огромна отговорност за съхраняване за идващите поколения на годна за живот околна среда и за нейното използване съгласно Божествената воля и благословение. В тайствата на Църквата се утвърждава творението, а човекът се укрепва, за да му служи като иконом, пазител и „йерей“, принасяйки го със славословие на Твореца: Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся, култивирайки евхаристична връзка с творението. Този православен, евангелски и светоотечески подход също обръща вниманието ни върху социалните аспекти и трагични посредствия от разрушаването на околната среда.

 

 

VI. Църквата пред лицето на глобализацията, крайното насилие и миграцията

15. Съвременната теория за глобализацията, която незабележимо се налага и стремително се разпространява, вече предизвиква сериозни сътресения в икономиката и обществото в световен мащаб. Налагането й създаде нови форми на системна експлоатация и социална несправедливост, целта й е постепенно да премахне бариерите между различните национални, религиозни, идеологически и други традиции, и това вече доведе до отслабване или дори до окончателно разрушаване на социалните завоевания под предлог на някаква необходима реконструкция на световната икономика,разширявайки по този начин пропастта между богати и бедни, подривайки социалното единство на народите и разпалвайки нови огнища на напрежение в света.

Пред лицето на уравняващата и безлична хомогенизация, която способства за глобализацията, а също и за крайностите на етнофилетизма, Православната Църква се изправя в защита на идентичността на народите и укрепване на местните традиции. Като алтернативен модел на единство на човечеството тя посочва организацията на Църквата, основана върху равната чест на поместните Църкви. Църквата противостои на провокационната заплаха за съвременния човек и културните традиции на народите, които таят в себе си глобализацията и принципа „автономия на икономиката“ или икономизмът, т.е. отделяне на икономиката от жизнените потребности на човека и превръщането й в самоцел. Църквата пък предлага жизнеспособна икономика, основана върху принципите на Евангелието. По такъв начин, водейки се от Господните слова: „Не само с хляб ще живее човек“ ука. 4, 4), Църквата не свързва прогреса на човешкия род само с повишаването на житейския стандарт и икономическото развитие в ущърб на духовните ценности.

16. Църквата не се намесва в политиката, в тесния смисъл на тази дума. Въпреки това нейното свидетелство е по същество политическо – като грижа за човека и духовната му свобода. Словото на Църквата, винаги изпълнено с разсъдителност, неизменно ще способства за осъществяване на необходимите действия за благото на човека. Днес поместните Православни Църкви са призвани да построят нова форма на конструктивна солидарност със светската правова държава в рамките на новите международни отношения, в съответствие с библийския принцип: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ ат. 22, 21). Тази солидарност трябва да съхрани самобитността на Църквата и държавата, да осигури тяхното искрено сътрудничество в полза защитата на уникалното достойнство и, следователно, правата на човека, гарантирайки социална справедливост.

В наше време правата на човека заемат централно място в политиката, като отговор на съвременните социални и политически кризи и преврати, за защита на свободата на индивида. Подходът на Православната Църква към правата на човека се отнасят главно до опасността от свеждането на личните права до индивидуализъм и "правизъм". Такова отклонение действа в ущърб на общественото съдържание на свободата, води до произволното превръщане на правата в евдемонистични претенции и до въвеждане на опасно отъждествяване на свободата с човешкия произвол, с „универсални ценности“, подриващи основата на социалните ценности, семейството, религията, нацията и заплашващи основополагащите нравствени ценности.

Така православното разбиране за човека противостои както на самонадеяното обожествяване на индивида и неговите права, така и на позорното унижение на човешката личност в съвременните гигантски икономически, социални, политически и комуникационни структури. Православната традиция е неизчерпаем жив извор на истини за човека. Никой никога не е почитал и не се е грижил за човека така, както Богочовекът Христос и Неговата Църква. Основополагащо право на човека е защитата на принципа на религиозна свобода във всички нейни направления, такива, като свободата на съвестта, вярата, религиозни възгледи, както и всички прояви на религиозна свобода, било то в личен или обществен план. В него влизат също и правото на всеки вярващ да практикува свободно, без вмешателство от страна на държавата, изпълнението на своите религиозни задължения, публичното преподаване на религия и условията за функциониране на религиозните общини.

17. Ние сега сме свидетели на разпространението на болезненото явление насилие в името на Бога. Огнищата на фундаментализъм в недрата на религиите рискуват да доведат до доминиране на мнението, че той е същността на религиозния феномен. Истината, обаче, се заключава в това, че фундаментализмът като ревност не по разум“ (Рим. 10, 2) представлява проява на болезнена религиозност. Истинският християнин, следвайки примера на Разпнатия Господ, не изисква жертва, а принася себе си в жертва, и по тази причина е най-строг съдия на религиозния фундаментализъм от всеки вид. Искреният междурелигиозен диалог спомага за развитие на взаимно доверие, насърчаване на мира и помирението. Църквата се подвизава, за да направи по-осезаемо присъствието на „горния свят“ на Земята. Истинският мир се постига не със силата на оръжието, но само по пътя на любовта, „не търсеща своето“ (1 Кор. 13, 5). Елеят на вярата трябва да се използва за облекчаване и изцеление на старите рани на другите, а не за разпалване на нови огнища на омраза.

18. Православната Църква с болка и молитва следи и отбелязва голямата съвременна хуманитарна криза, експанзията на насилие и въоръжени конфликти, преследвания, изгнания и убийства на представители на религиозните малцинства, насилствено прогонване на семейства от домашните им огнища, трагедията на търговията с хора, нарушаването на основните права на отделни хора и народи и принуждаването им да променят религията си. Тя безусловно осъжда отвличането на хора, мъченията и чудовищните убийства. Тя осъжда разрушаването на храмове, религиозни символи и паметници на културата.

Православната Църква е особено разтревожена за положението на християните и другите преследвани етнически и религиозни малцинства в Близкия Изток. В частност, тя се обръща към правителствата от този регион с призив да защитят християнското население, православните християни от древните източни Църкви и останалите християни, успели да оцелеят в люлката на християнството. Местните християни и другите групи от населението имат неотменимо право да остават в страните си като равноправни граждани.

Така, ние призоваваме всички въвлечени в този конфликт, независимо от техните религиозни убеждения, да се потрудят в името на помирението и уважението към правата на човека, преди всичко заради защитата на божествения дар на живота. Войната и кръвопролитието трябва да спрат, за да се възцари справедливостта, да се върне мирът и да стане възможно връщането на прокудените в родните им огнища. Молим се за мир и справедливост за преминаващите през тежки изпитания държави в Африка, както и за страдащите в Украйна. На Събора ние отново настойчиво повтаряме призива към отговорните лица да освободят двамата отвлечени в Сирия архиереи – Павел Язиджи и Йоан Ибрахим. Ние се молим за освобождаването на всички наши събратя - заложници и пленени.

19. Съвременният бежански проблем и миграцията, постоянно задълбочаващ се по политически, икономически и климатични причини, е в центъра на световното внимание. Православната Църква винаги се е отнасяла и продължава да се отнася към изгнаниците, към всички намиращи се в опасности и нужда, основавайки се на Господните слова:„Защото гладен бях, и Ме нахранихте; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте“ (Мат. 25, 35-36) и истина ви казвам: понеже сте направили това за един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили“ат. 25, 40). През своя исторически път Църквата се е намирала на страната на „труждаещите се и обременените“ ат. 11, 28). Църковното човеколюбие никога не се е ограничавало само с извършвани от време на време актове на благотворителност по отношение на нуждаещите се и страдащите, а е поставяло за своя цел отстраняването на причините, водещи до социални проблеми. Делото на служението“ на Църквата (Еф. 4, 12) се признава от всички.

По този начин ние отправяме нашия призив преди всичко към тези, в чиято власт е отстраняването на причините за възникване на кризата с бежанците, за да вземат нужните положителни решения. Призоваваме политическите власти, православните вярващи и другите политици от различните страни, в които са намерили и продължават да намират пристанище бежанци, да им предоставят всяка възможна помощ, дори от последните си средства.

 

VII. Църквата: свидетелство чрез диалог

20. Църквата проявява грижа за онези, които са се отделили от нея, и интерес към тези, които не чуват гласа й. Осъзнавайки факта, че тя самата е живото присъствие на Христос в света, тя претворява божествения Замисъл за спасение в конкретни действия с всичките й достъпни средства, в името на достоверното свидетелство на истината в цялата строгост на апостолската вяра. В светлината на такова разбиране на дълга за свидетелство и приношение Православната Църква от древност е придавала огромно значение на диалога, в частност с инославните християни. Посредством такъв диалог останалият християнски свят вече много по-добре познава Православието и автентичността на неговото Предание. Освен това, той знае, че Православната Църква никога не е приемала богословския минимализъм и не е поставяла под съмнение своето догматично предание и своя евангелски морал. Междухристиянските диалози функционираха, давайки възможност на Православието да покаже почит към учението на авторитетните Отци и да даде достоверно свидетелство за автентичното предание на Едната Света Съборна и Апостолска Църква. Диалозите, които води Православната Църква, никога не са означавали, не означават, и не ще означават какъвто и да бил компромис по въпросите на вярата. Тези диалози са свидетелство за Православието, основано върху Евангелската заповед: „Дойди и вижоан. 1, 46) – виж, че „Бог е любов (1 Иоан. 4, 8).

* * *

В този смисъл Православната Църква във цялата вселена, представляваща Царството Божие в Христа, изживява цялата тайна на Божествения План за спасение в своя тайнствен живот, чийто център е св. Евхаристия. В нея Църквата ни дава не преходна и тленна храна, а животочащото Владично Тяло, „небесния Хляб», който е „лекарство за безсмъртие“, не само предпазващо от смърт, но и даруващо живот в Иисус Христос“ (вж. Игнатий Богоносец, Послание до Ефесяни, 20. – PG 5, 756). Божествената Евхаристия е основният компонент на съборното служение на църковното тяло и автентично утвърждаване на Православието във вероизповеданието на Църквата, както провъзгласява св. Ириней Лионски: Нашето пък учение е съгласно с Евхаристията, и Евхаристията на свой ред потвърждава учението“ (Против ересите, 4, 18. – PG 7, 1028).

Благовествувайки според заповедта на Господ по цял свят и „проповядвайки в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи“ (Лука. 24, 47), ние сме длъжни да предадем сами себе си и един друг и целия си живот на Христа Бога и да възлюбим един другито, като изповядваме в единомислие „Отца и Сина и Светия Дух, Троица единосъщна и неразделна“. Тези думи съборно отправяме към чедата на Светейшата Православна Църква по цял свят и по цялата вселена, следвайки светите отци и съборните постановления за съхраняване на унаследеното от отците на вярата за „възхвала на добродетелта“ в нашия всекидневен живот, с надежда в „общото възкресение“, славейки триипостасното Божество с божествените песнопения:

Отче Вседержителю, и Слове, и Душе, треми съединяемое в ипостасех естество, Пресущественне и Пребожественне, в Тя крестихомся и Тя благословим во вся веки» (Канон на Светата Пасха, песен 8).

† Вселенски Патриарх Вартоломей, Председател

† Александрийски Патриарх Теодор

Йерусалимски Патриарх Теофил

† Сръбски Патриарх Ириней

† Румънски Патриарх Даниил

Кипърски Архиепископ Хризостом

†Атински и на цяла Елада Архиепископ Йероним

† Митрополит Варшавски и на цяла Полша Сава

† Архиепископ Тирански, Дурески и на цяла Албания Анастасий

† Архиепископ Прешовски и на цяла Чехия и Словакия Ростислав

Следват имената на останалите делегати, участвали в Събора.