261509cbcce97160e4761bf68e16785da5ebce Всемирното Православие - НИЕ НА КОЯ ЦЪРКВА ТРЯБВА ДА СЕ ПОДЧИНЯВАМЕ?Радомир Чолаков е член на Върховния църковен съвет към Светия Синод на БПЦ-БП; магистър по канонично право на Виенския университет

Доскоро ние бяхме езичници и едва отскоро споделяме милостта на християнството. За да не попаднем в някакво заблуждение, искаме да научим от вас, представителите на най-висшите патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме? 

Из обръщение на Петър, пратеник на княз Борис-Михаил Български, към представителите на петимата патриарси

Константинопол, 4 март 870 г.

По стечение на обстоятелствата (да кажем, по милост Божия), аз трябваше да присъствам на Великия и свят събор на Православната църква, бидейки включен по решение на Светия Синод на БПЦ в групата съветници към епископската делегация. По следващо стечение на обстоятелствата (да го наречем воля Божия) делегацията не замина. Тоест, аз не получих тази рядка, изключителна възможност, каквато се дава на малцина в рамките на интервали от десетки поколения.

Преди, по време и след края на събора срещу Българската православна църква беше отправена серия обвинения - защо, моля ви се, Светият синод бил взел онова решение от 1 юни 2016 г., с което се спря участието на БПЦ в него. Как това било поръчка от Москва, как сме се излагали за пореден път, как сме обидили вселенския патриарх, на който този събор му бил венецът на служението, пък ние, дивите българи, го лишаваме от този заслужен венец и пр., и пр. Всички тези коментари бяха концентрирани върху участието/неучастието като процедурен въпрос. Не като въпрос по същество: като отиде, каква позиция по кой от документите следва да заеме? Настояваше се БПЦ да била отишла на събора, без да се казва какво се очаква от нея. Без общността на българските православни миряни да е помогнала за формулиране на позиция по същество. Създаде се впечатление, че БПЦ трябва да отиде, за да не се разваля добрият тон. Е, и? Какво се очакваше от нея, ако беше отишла? Да поседят нашите архиереи с другите епископи, да се помолят на Свети Дух, после да плеснат с ръце и да подкрепят предварително раздадените документи в духа на консенсуса, накрая да се снимат на обща снимка и да се приберат по живо по здраво? Какво добро щеше да последва от това? Да попитаме другояче: какво толкова лошо последва от това, че БПЦ първа обяви, че няма да отиде, ако не се променят регламентът и някои документи, и повлече крак и за останалите? Въпросите са много важни и много дълбоки, за да могат да се изяснят в няколко изречения. Сигурно това решение на Светия Синод на БПЦ ще се анализира и оценява години наред. Нека за себе си кажа: съжалявам, че не присъствах на Велик и свят събор на Православната църква. Но, от друга страна, защо да не допуснем (както е редно да допускаме), че Българската православна църква в лицето на събора на архиереите – членове на нейния Свети Синод, е послужила като инструмент на една по-висша сила, която е имала проблем с този събор? С някои от неговите процедури, с някои от неговите документи и с някои от неговите цели? 

--- 

В навечерието на Светия и велик събор на Едната, Света, Вселенска и Апостолска Православна Църква много клирици и миряни изразиха своето мнение по подготвените документи. По никой от тях не постъпиха толкова критични бележки, колкото по документа, озаглавен „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“. Ако приемем, че съборното начало в Църквата означава да не се отминава равнодушно което и да е мнение, изказано по важни въпроси, то следваше да се отчете, че в средите на православния народ по отношение на този точно документ имаше сериозни отрицателни реакции. Характерът на постъпилите възражения беше такъв, че те не можеха с лека ръка да бъдат пренебрегнати. Приемам, че интересуващите се от материята са запознати с дискусиите, затова няма да повтарям тяхното съдържание. Но колкото повече четях становищата на богослови и архиереи от другите православни църкви (предимно гръцки), любезно публикувани в сайта „Двери“, толкова повече у мен се пораждаха съмнения дали е целесъобразно този събор изобщо да се провежда.

Не мога да кажа, че съм запознат с обсъжданията в Светия Синод на Българската Православна Църква или с разговорите, които нашите архиереи са водели помежду си на тази тема. Но няма да скрия, че изпитах известно облекчение от съобщението от Ловчанска епархия, в което се казваше, че на свещеническа конференция е одобрена позицията на митрополит Гавриил, сочеща определени проблемни моменти точно в този документ. Позицията на митрополит Гавриил получи няколко дни по-късно подкрепата на Пловдивския митрополит Николай, влезе в дневния ред на Светия синод и бе утвърдена като обща позиция на БПЦ. С две думи – ако в документа не се направят нужните корекции, подкрепата му става трудна, а участието на БПЦ в събора - проблематично. В онова решение на Светия Синод по същество нямаше нищо ново, което вече да не беше казано от наши и чужди богослови. Но за първи път една цяла църква застана зад тези аргументи и ги превърна в институционална позиция. Постави основния проблем на документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“: колко църкви има, всъщност? Предизвикан от това, че в обсъждания документ многократно се заявяваше, че православната църква признава съществуването и на други църкви и сякаш няма никаква по-важна работа от това да води диалог с тях.

Смятам, че има Божи промисъл в това, че именно Българската православна църква постави по институционален път този въпрос. И с това, ако и да не саботира, то сериозно провокира събора за добро. Твърдя го убедено поради следната ирационална причина.

Известен исторически факт е, че един от първите сериозни раздори в християнството, предизвестил Великата схизма, е спорът от 864-870 г. между двата първенстващи патриаршески престола. Основната сюжетна линия на този спор е титаничният сблъсък между архиепископите на Рим (Николай) и на Константинопол (Фотий), при което целта на първия е била да отстрани от престола му втория поради предполагаемите канонични нарушения при въздигането му, а иначе – заради проявяваното неуважение от втория към първия. За едната чест, дето се вика. Втората, паралелна сюжетна линия е за границите на каноничните територии на същите два престола и по-специално по въпроса към коя от тези територии следва да принадлежи българският диоцез. Епохалният конфликт между Николай и Фотий е изследван и познат достатъчно. Изследван е и спорът между тях за „България“ в неговите политически измерения. Духовните измерения остават някак на заден план. А те са по-съществените.

Факт е, че в спора към кой от двата престола следва да принадлежи българският диоцез по напълно неприемлив начин, за разрешаването на един рутинен, вътрешен църковно-административен въпрос, какъвто е определянето на канонични граници, се е допуснало да се стигне до нелоялна конкуренция. В тази конкуренция, залогът в която са били душите на българите, освен другите прийоми, характерни по-скоро за светската политика, са били поставени в действие богословски псевдоаргументи, добити чрез една твърде свободна интерпретация на основни догматични и канонични положения на вярата. Абсолютен исторически факт е, че някои от ключовите догматични и канонични проблеми, които и до днес пречат за преодоляването на разкола между Изтока и Запада, са възникнали заради странната нужда, почувствана от мисионерите на единия престол, изпратени сред вече кръстените от другия престол българи, да доказват на същите тези българи, че престолът, който те представляват, е „по-добър“ от другия. Като, за да докажат, че е по-добър, тези представители са се поддали на изкушението да доказват наличието на разлики в изповеданието на вярата. „Разликите“, които са били изтъквани пред българите като „доказателство“ за по-голямо православие, са онази печално известна добавка в Символа на вярата, целибатът при свещениците, както и някои отклонения в ритуала и отстъпвания от традицията. Тези „новости“, които дотогава са били предмет на изолирани вътрешно църковни теоложки обсъждания - и то само сред някои периферни кръгове в западните епархии на Едната Църква, изведнъж, в хода на алтернативното „мисионизиране“ на българите, биват изведени на преден план и изтъкнати като базови отлики между западния, от една страна, и четирите източни патриаршески престола, от друга страна. С ясно прозиращата светска и политическа цел за обосноваване на властови примат чрез подчертаване на догматични и еклисиологични различия, без такива да са съществували де юре. Известно е, че новите догматични трактовки, както и отклоненията от обряда и правилата, представяни тогава пред нас, българите, от пратениците на Рим като окончателно и безусловно утвърдени в Църквата, всъщност нито са имали санкция от Вселенски събор, нито са били предшествани от желателния диалог, като е съмнително дали тяхното проповядване и налагане е станало с одобрението и дори изобщо със знанието на престола, изпратил въпросните ревностни мисионери по земите, населени с българи. Заради което се е наложило патриарх Фотий да пише прословутото си „Окръжно послание до източните патриарси Александрийския и другите (в което се разглеждат някои въпроси, както и това, че не трябва да се казва, че Духът изхожда от Отца и от Сина, а само от Отца)“ през 865 година.

Взаимните отлъчвания, на които се подлагат папа Николай и патриарх Фотий, както и временните схизми между двата престола през визирания исторически период, се разиграват на фона на течащия по нашите земи политически трилър, обвит с богословска окраска - кой ще притежава душите на българите? С допълнително наливане на масло в огъня от кореспонденциите на княз Михаил (Борис Покръстител), упорито търсещ да узнае какви са „разликите“ и към кого той следва да ориентира църквата в страната си.

През 869/870 г. в Константинопол се провежда събор. След свалянето на Фотий главната задача на този събор е била да бъдат потвърдени още веднъж формалните правила за функционирането на Едната, Света и т.н. С оглед на това, в дневния ред на събора са били включени предимно административни и процедурни въпроси, които към онзи момент са били намерени за много важни. Например, да бъде потвърдено с подписи, че всички трябва безпрекословно да се повиновяват на 28-ото правило на IV Вселенски събор. Римските легати са настоявали на това и императорът, както се говори, по политически съображения е „натиснал“ делегатите на събора да им угодят. Още повече, че то си го и пише в каноните – първи по чест престол е Римският. Най-важното деяние на този събор е било още веднъж - дебело и по категоричен начин - да се заяви, че всички трябва да се повиновяват на Римския епископ с подтекста - не просто като на „първи по чест“, а като на „първи по власт“. От 870 година насам това изглежда е най-големият проблем на Едната... - кой да е „първи по власт“.

През нея година този най-голям проблем е бил решен. Фотий (Свети Фотий) е бил низвергнат, за да се знае кой кого. Това, което остава нерешено, са догматичните дисонанси, изникнали в хода на административния дебат по покръстването на българите. Никой на събора не поставя въпроса какви ги е вършил епископ Формоза от Порто по българските земи, наистина ли е кръщавал втори път кръстени християни и по-специално, защо той толкова е настоявал да внуши на българите, че Символът на вярата никак не може без думата filioque? Окръжното послание на низвергнатия Фотий е пренебрегнато, сякаш поставените в него въпроси са изчезнали от само себе си. Съборът през 870 година, да го кажем със съвременни понятия, е имал за основна и главна задача да бъде възстановен „диалогът“. За да не се смущава диалогът, съдържателните догматични въпроси тактично са пропуснати. Най-важното е било да има разбирателство по формата и по процедурата. Да се формализира диалогът, пък другото – после. Формата и процедурата надделяват над съдържанието. Направен е компромис, който само след някакви си 180 години ще се върне като бумеранг върху Едната, Света, Вселенска и Апостолска църква. Понеже през 870 г. не Формоза от Порто е бил осъден и низвергнат, както си му е бил редът, а е бил осъден и низвергнат Фотий; понеже заради диалога е била пожертвана дискусията, през 1054 г. се е стигнало до булата, положена върху Светия престол в църквата Света София. Така става, когато се правят компромиси и важните въпроси се отлагат за после.

---

И тук стигаме до най-важното. На 4 март 870 година, пет дни след официалното приключване на събора, се свиква извънредно, извън дневния ред заседание за обсъждане на „българския въпрос“. Прочутото „българско заседание“ на събора в Константинопол от 869/870 г. Та там, пред епископите на петте патриаршески престола на Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква, представителят на българския княз Михаил, боляринът Петър задава въпрос. Въпросът звучи така: За да не попаднем в някакво заблуждение, искаме да научим от вас, представителите на най-висшите патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме?

Тогавашните архиереи на Пентархията, току-що потвърдили с братски целувки, че патриархът на Запада е първи, а Константинополският патриарх – втори, са отговорили на въпроса от гледната точка на вътрешно-административния, бюрократичен църковен ред. На Константинополския престол – какво толкова?

За съжаление, онези архиереи изглежда не са дочули, че в така формулирания въпрос се крие един особено опасен подтекст. Възможно е тогавашните глави и членове на Пентархията изобщо да не са били наясно с мащабите на проблема. А той е, че „благодарение“ на няколкогодишната ожесточена конкуренция за мисионизиране на българите в периода 864-870 година и на използваните в хода на противоборството противоречащи си богословски аргументи и практики, е възможно в съзнанието на някои от нашите сънародници от онази епоха въпросът за „двете църкви“ да не е бил свързван с диоцезите като териториални единици, а наистина с две църкви като две християнски общности, различаващи се една от друга по същество. Или може би нашите простодушни деди интуитивно са доловили една тенденция, която вече е зреела? Тенденцията на бъдещата Велика схизма.

Работата е там, че за известна част от нашите сънародници въпросът „На коя църква трябва да се подчиняваме?“ е актуален и до ден днешен. И не знам защо, но ми се струваше, че след Великия и Свят, този въпрос може да стане актуален за всички.

---

Наистина смятам, че същият този въпрос, но вече за всички православни християни, е заложен в сърцевината на документа „Отношението на православната църква към останалия християнски свят“. Забележете, че акцентът в този документ е поставен върху процедурата, а същественият въпрос – догматичните и канонични различия между Православната църква и останалите християнски общности – деликатно избягнат, като редица компромисни формулировки в документа загатват, че той може изобщо никога да не бъде поставен.

В последния ден на събора в Крит във въпросния документ наистина са направени някои дребни поправки. Вместо „Православната църква признава историческото съществуване на други християнски църкви“, сега се казва „...признава историческото наименование на други християнски църкви...“. Уж съществена разлика, но някак не мога да се освободя от усещането, че някой е отстъпил една крачка назад, за да направи след време две напред.

Така или иначе, Великият и свят събор на православната църква прие документ, в който се твърди, че има и други християнски църкви. Това поражда у мен въпроса: допустимо ли е днес, 1146 години по-късно, ние, българите, вече съвсем основателно, на базата на утвърден от Всеправославен събор акт, да повторим въпроса, поставен от болярина Петър на 4 март 870 година: „Ние на коя църква трябва да се подчиняваме в духовно отношение?“; „Ние, българите, към коя църква трябва да принадлежим?“; „Ако има различни общности с историческото наименование християнска църква, които помежду си са в непрекъснат братски диалог, то можем ли ние, българите, да избираме да принадлежим към една или друга от тях в зависимост от удобството или изгодата?“. Въпросът, простете, не е манипулативен. Той е релевантен. Защото по форма всички християнски общности вече са църкви. Разликите са по съдържанието. А тези съдържателни разлики, както богословите знаят, са толкова тънки, че за обикновения човек са направо непонятни. Въпреки редакциите на документа, формата победи съдържанието. Процедурата победи духа. Мнозинството на присъстващите, които иначе са малцинство, надделя над малцинството на отсъстващите, които иначе са мнозинство. Установи се съмнителното правило, че 10 е повече от 4. И още по-смущаващото: че едни епископи са по-умни от други.

Независимо че не можа да го артикулира, за мен, отказвайки да участва в Събора, Светият Синод на Българската православна църква се опита да предотврати възможността въпросът от 4 март 870 г. отново да бъде поставен. Затова смятам, че в решението на нашия Синод за неучастие в Събора се почувства сила свише. Вижте, има нещо величествено в това, което се случи. Преди 1146 години един българин е попитал: „Колко църкви има?“. И църквата се е разцепила през средата. Днес пак българи казаха: „Няма да участваме на православен форум, на който ще се обсъжда дали има повече от една църква“. Българите, които неволно са имали историческа роля в разкола, довел до Великата схизма, този път се опитаха да спрат новия опит духовни въпроси да се решават с административни средства и да се използва църквата за решаването на текущи въпроси на съвремието. Мисля, не, вярвам, че ако ние, българите, през 864-865 г. сме си сложили някакъв грях към Едната, Света, Вселенска и Апостолска, то сега, с решението на Светия Синод на БПЦ за неучастие във Великия и свят събор от 2016 г., се опитахме частично да го изкупим. Така го чувствам.

---

Предлагам нашата мислеща общественост да посвети следващите месеци не на нападки, а на анализ на документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“ дума по дума и ред по ред. И в старата, и в новата му редакция. За да установи, че той се опитва да създаде предпоставки за преодоляване на разкола, но не духовни, а административни и процедурни. Да постигне единството не като вътрешно преживяване на християните, по сполучливия израз на проф. Янакиев, а като система от правила и норми за водене на преговорен процес между предполагаемо „равноправни договарящи страни“. Да скрие същинските догматични и канонични въпроси, предизвикали разкола, зад „диалози“, водени в рамките на някакви неправителствени организации от избрани представители на различните деноминации, имащи функции не на духовници, а по-скоро на главни преговарящи. Които да подготвят вероятно споразуменията за осъществяване на „мирен преход“ и „мирно сближаване“ между многото християнски „църкви“. В нарушение на всички релевантни канони, приети от седемте вселенски събора. За тези, които познават западния начин на мислене, е ясно, че „диалог“ е синоним на „преговори“. Зад цялата привидно православна терминология на документа е скрита технология за водене на преговорен процес. А ние, източните хора, сме слаби в преговорите. Формалисти, които не познават значението на формата, която може да доведе до промени в съдържанието. Елементарна диалектика. Впрочем, изглежда, че и Рим не припира да участва в точно такива диалози. Защо ли?

---

Имах натрапчивото усещане, че Великият и свят събор на Православната църква през юни 2016 г. по своя замисъл и технология по един парадоксален начин можеше да повтори грешката на събора от 870 година. Да демонстрира единство, но да изпусне същественото. Пред камерите да се разменят целувки, а зад кулисите добре подготвени църковни бюрократи да уточняват процедури и да коригират на коляно резолюции и документи по такъв начин, че да се замени някоя и друга дума, без да се промени основната идея. Както това се прави в международните организации. Не е като да не сме го виждали. Видяхме го и там.

Признавам, че ако делегацията на БПЦ беше взела участие в събора и всичко станеше така, както стана, вероятно нямаше да мога да устоя на изкушението, да, нямаше да се сдържа, щях да издебна вселенския патриарх и да го попитам: „Ваше Всесветейшество, ние, българите, сега на коя църква трябва да се подчиняваме?“. Радвам се, че Бог не допусна аз да задам този въпрос. Което не означава, че някой няма да го зададе, позовавайки се на документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“. Интересно ми е какво ще му бъде отговорено.

---

Най-лесно е да се обвинява Българската православна църква, че се е провалила с неучастието си. Лесно е да се търси дългата ръка на Кремъл или доста по-обидното - че сме избягали от дискусиите поради липса на интелектуален капацитет за участие в тях. Не считам себе си за толкова умен и обдарен от Светия Дух, че да наставлявам епископата. Смятам, че ако някой е искал да помогне на църквата ни да изгради интелектуален, административен и какъвто и да е друг капацитет, за да ни представлява достойно на международната сцена, е щял да намери начините да го направи. Но, опознавайки донякъде институцията Църква, съм стигнал до заключението, че съборно взетите от епископското тяло решения са по начало верни, дори и когато са взети по-скоро с чувство, без да са подплатени с научни трактати. Всъщност, решенията в Църквата винаги трябва да се вземат с чувство, нали така? Та, решенията на епископското тяло са по начало верни, независимо от личната ни оценка на персоналните качества на този или онзи член на тялото. Елементарното доказателство е фактът, че институцията БПЦ издържа вече близо 1100 години. Бог току я закрива, после пак я възражда, явно има защо.

Да, сигурно някои от нашите епископи биха се чувствали неуютно на международната сцена. Но те не са комплексари и не бива в никакъв случай да им се внушава, че са. Основанието да не са комплексари е в това, че Светият дух слиза по един и същ начин над всеки епископ в момента на ръкоположението му. Каквато и административна длъжност в която и велика и древна църква да заема, в благодатта предимство „по чест“ няма. Всички те са равни и никой не е „по-умен“ от другите. Дори и на Запад са наясно с това положение, ако ние не сме. Както вече казах, това е друга голяма грешка, която изначално бе заложена в подготовката на предсъборните документи, в съдържанието на някои от тях, в процедурата на „Великия и свят“ и особено в медийните коментари – презумпцията, че едни епископи са по-умни от другите. Тежко канонично нарушение!

Колкото до усилията на вселенската патриаршия да организира и доведе до успешен край събора, беше изказано съображение, че, видите ли, той се подготвял от 40 години и как сега да не се състои най-накрая? Ще кажем - а щом се е подготвял 40 години и видимо не се е доподготвил, какво пречи да се отделят още 40? Църквата каква точно бърза работа има? Диалогът, ако зорът е за прословутия диалог, си се води и ще се води и без да е постановен в документ. Нали сме, Божем, християни? Вярваме в любовта, не в документите.

И понеже сме на трансцедентна вълна, т.е. размишляваме за влиянието на дългите причинно-следствени закономерности в живота на църквата, направлявани от сили, по-висши от нашите, знаете ли, че докторската дисертация на Вартоломей Архондонис (Негово Всесветейшество Патриарх Вартоломей) е озаглавена „За кодификацията на свещените канони и каноничните разпоредби в православната църква“ и съдържа редица идеи за ревизия на каноните? Венецът на жизненото му дело, както твърдят някои наши автори, трябваше да бъде „Великият и свят“, една от целите на който, както се оказа, не беше нищо по малко от ревизия на понятието „Църква“. Ще разберем какъв е точно венецът, който си сложи негово Всесветейшество. Но, ако след години, на базата на проведен „диалог“, някой сложи нова була на престола на „Св. Георги“ във Фенер и покани тогавашния Вселенски да целува ръка, ако изобщо иска да запази почетната си титла, ние, българите, няма да сме виновни.

Каквото и да си говорим, всичко, което се случва, е обусловено от нещо, което вече се е случило. И това, което сега се случи, ще има много, много дълги импликации. Нека, прочее, не съдим Светия ни синод, че не участва на събора. След няколко века ще се разбере какъв е бил смисълът.

---

Междувременно се разбра, че в Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия, е пристигнало писмо от Негово Всесветейшество Архиепископа на Константинопол – Новия Рим, г-н г-н Вартоломей. Към писмото са прикрепени приетите от Великия и Свят документи, включително и този, озаглавен „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“. С писмото БПЦ се поканва любезно да заяви дефинитивно приема или не приема документите, включително и този. Сега Светият Синод ще трябва да отговори, а нашата прогресивна общественост ще го натиска отговорът да бъде „да“. Моля ви, като натискате Светия синод да отговори на Негово Всесветейшество, отговорете и на въпроса, който аз поставих. Отговорете ще има ли право някой идиот, на базата на този документ, след време да попита: „Ние сега на коя църква трябва да се подчиняваме?“. И ако няма да има право – защо? Моля ви, дайте аргументи, защото ще ни потрябват. С което искам да кажа, помогнете на Светия Синод да оформи позиция. Тази, която не можа да артикулира преди, но ще е добре да артикулира след събора. Но, като му помагаме да формулира позиция, нека мислим не какво на нас ни се иска, а какво иска Светият Дух. Нали така е по православному? Със смирение, тоест.

Прочее, дискусията по съществото на документа, която не проведохме преди, можем да проведем сега. Като нека се уточним процедурно, че в дискусията трябва да бъде ангажирана не само т.нар. православна интелигенция, но цялата църковна общност, без изключение. В тази връзка да приемем, че никой отделно взет член на църквата не е по-умен от който и да е друг отделно взет неин член. Както и, че никой форум на миряни не е по-умен от събора на епископите. Ако приложим този подход, мисля, че ще можем да докажем, че на българите вторият акъл наистина е по-правилен.

Ровейки из книжнината, ме впечатли и още едно нещо. Онзи събор, за който говорихме, от 869/870 година, в броенето на Рим се счита за Осми вселенски събор, докато Православната църква избягва да го споменава. Православната църква обаче зачита следващия събор от 879/880 г., макар и не като вселенски, свикан от възстановения патриарх Фотий с участието на всички. Него Рим не го споменава. Дали пък не е редно диалогът да започне оттам, където е спрял? Все пак, за църквата едно 1130 – 1140 години са все едно – вчера. А не да се правим, че нищо не е станало.

Източници:

1.  Окръжно послание на Цариградския патриарх Фотий до източните патриарси, Александрийския и другите (в което се разглеждат някои въпроси, както и това, че не трябва да се казва, че Духът изхожда от Отца и от Сина, а само от Отца)

2.  Hergenröther, I. Photius, Patriarch von Konstantinopel. Sein Leben, seine Schriften und das griechische Schisma. Bd. I, Regensburg 1867, S. 594-646

3.  Соловьев, Вл. Великий спор и христианская политика (выдержки из статьи 1883-1887). Москва, „Рудомино“, 1994, стр. 43-75

4.Златарски, В. История на първото българско царство, част 2. Българска академия на науките, София, 1927. стр. 85-201

5.   Döpmann H-.D. Die Bedeutung Bulgariens für die Trennung des östlichen und des westlichen Christentums, Diss., Theologische Fakultät, Humboldt Universität, Berlin, 1965

Текстът се помества с позволението на автора.

Адрес към първоизточника във в. „Култура” - тук