269126.p Всемирното Православие - СТАНОВИЩЕ НА МАНАСТИРА "ГРИГОРИАТ" НА СВ. ГОРА АТОН: ОЦЕНЯВАЙКИ РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ СВЕТИЯ И ВЕЛИК СЪБОРПо молба на монасите от атонската обител "Григориат" Agionoros.ru публикува превод на заявлението на манастира за резултатите от Критския събор1.

 

Църквата живее като постоянен събор. «Съборният (католичен) начин на живот на Църквата се изразява не само по време на свикване на Съборите, но и във всеки акт на общуване: … на първия между епископите (митрополита) - с намиращите се в неговата юрисдикция епископи; на епископа - с презвитерите; на свещеника, настоятеля на общността - с духовенството и миряните, съставящи тази общност; накрая, на миряните помежду си»2.

 

Желаем принос в съборния живот на тялото на Църквата да бъде и този текст, съставен с голямо уважение към църковните институти и лица, които са се потрудили за свикването на Светия и Велик събор, особено към уважаемата Цариградска Патриаршия. Той е смирено обърнат към нашите епископи и пълнотата на Църквата, за да изкаже нашата мисъл и да чуе тяхното слово. Защото така се култивира единството и се прославя Света Троица, както се казва в 34-то Апостолско правило.

Цел — благодатното единство

Светият и Велик събор беше свикан, за да покаже, «че Православната Църква е Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, обединена от Тайнствата и преди всичко от божествената Евхаристия и Православната вяра, а също и от съборността»3.

Доколкото «разделението на Църквата е онтологически невъзможно, … а само отпадането от Църквата»4, винаги е търсено нашето единство с Църквата. Единството на всички нас в Църквата означава съвместно причастие на Божествения Живот, което предполага един начин на мислене, една апостолско-светоотеческа вяра, една Евхаристия, един етос, една надежда за спасение в Христа (Еф. 4, 1-5). За това единство се е молил Господ Иисус Христос на Небесния Отец: «И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно» (Иоан. 17, 22). Извън благодатното единство на Църквата е грехът, заблуждението, разделението, ереста, духовната смърт (3 правило на Атанасий Велики, правило на светия поместен Картагенски събор при свещеномъченик Киприан). «Когато всички ние вярваме еднакво, това именно е единението», съгласно светия Златоуст5. Ние невярно разбираме Тайнството на Църквата, ако виждаме нашето единство с Нея само като външна връзка, а не като благодатно единство в Христа, в Тялото Христово. С послушанието в Христа, смирението в Христа, свободата от егоцентризма, от антропоцентризма и съобразяването със света ние съучастваме в благодатното единство на Църквата.

В името на това единство Света Гора, Атон говори всеки път, когато вярата или евангелските заповеди се подхвърлят на опасност. Тя говори и мълчи с разсъждение. Стремейки се към това единство, Свещеният Кинотис на Света Гора, Атон състави своето Писмо6 до Светейшия Патриарх Вартоломей от 12/25 май 2016, молейки да внесе необходимите промени в предсъборните документи. Кинотисът говореше с благоразумие и смелост за необходимостта от промяна на предсъборните документи на Светия и Велик събор, така че те да изразяват единния и съборен начин на мислене на Църквата7.

Предсъборните документи не отразяваха ясния православен еклезиологичен начин на мислене, особено по въпроса за междухристиянските отношения. Това показа и предсъборната оценка на документа «Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят» от йерарсите на поместните Църкви.

Предсъборните документи приеха такъв вид, защото съставянето им се осъществяваше от ръководните лица, които организираха и проведоха едновременно както предсъборните съвещания, така и протичащите паралелно с тях междухристиянски диалози. Известно е формалното всеправославно (започвайки от 1961 г.) представителство на тези диалози, но също така е известно, че този курс не е бил всеправославно одобряван. Известни са и съчиненията на видни богослови, изразяващи критична позиция относно конкретни положения и заключения от тези диалози, противодействието на поместните Църкви, Света Гора, Атон, епископи, клирици и богослови, както и недоволството на благочестивия народ от неподобаващите действия в хода на междухристиянските контакти. На онези, които са в течение на нещата, е известно също недоволството и прекратяването на участие в междухристиянските диалози на водещи богослови, а също за изобличаващите свидетелства на инославни религиозни дейци, с официален статут и без такъв, за това, как те възприемат целта на «икуменическите» отношения.

Нашите очаквания от Събора

Съборът можеше да придаде еклезиологически правилен вид на междухристиянските връзки, да сложи край на проблемите, породени от грешките в междухристиянските диалози. Нали той беше свикан не като съвещание на православни делегации, а като Събор на Църквата. Беше необходимо да се изрази единният начин на мислене в Църквата, отговорът на Събора на важния богословски проблем за синкретическия икуменизъм.

Надявахме се, че Светият и Велик събор ще приеме конкретни и ясни съборни постановления. С искрена надежда внимателно изучавахме предсъборните документи и съставихме коментари и предложения към проектите на документите за Светия и Велик събор в меморандума-документ на нашата Света обител, 4/17 март 20168. Искахме да изразим двете основни очаквания9 от Светия и Велик събор:

Първо, за бъдат формулирани незамъглено основите на Православната еклезиология, представящи Православната Църква като единствената Църква, Едната Света Съборна и Апостолска, така че да е удобно да се разграничава от ересите и разколите в инославния християнски свят. Тоест, ние очаквахме, че ще бъде написано и утвърдено, че само тя съхранява апостолската вяра без нововъдения, само тя притежава апостолска приемственост чрез своите епископи, само тя извършва истинските свещени Тайнства (кръщение, миропомазване, свещенство, евхаристия и пр.), само тя като Тяло Христово подава спасяващата, божествена и нетварна Благодат, само тя осигурява безгрешния опит на богопознанието, истинското благочестие, автентичния богослужебен ред и съборност съгласно свещените Канони.

Второ, ние очаквахме, че с яснота и искреност ще бъдат описани еклезиологичните начала, които не биха позволили да се разрушат чрез участие в междухристиянски диалозитези граници между Православието и ереста, които Църквата е утвърдила със своите свещени канони. Защото само при това условие православният еклезиологичен начин на мислене няма да се промени поради необмислени икуменически контакти, и за инославните християни няма да бъде изгубена възможността да научат за пътя на своето възвръщане към апостолската вяра и в Едната Света Съборна и Апостолска Църква.

Изразихме своето мнение и своите очаквания съгласно патриаршеското Окръжно Послание, а също и съгласно заветите на отците преди нас10. Изразихме ги с болка, надявайки се, че те ще съдействат за възстановяване на единия и единствен начин на мислене в Църквата; че в заключителните документи няма да влязат елементи от икуменическата еклезиология, подобни на елементите от II Ватикански събор и ССЦ, намерили проявление в многото заявления и мероприятия в миналото. В документа-меморандум нашето мнение беше изразено по следния начин:

«С благоговение изразяваме нашите мисли пред Преосвещените йерарси на светата Православна Църква за това, по какъв начин проекто-документите биха могли да придобият по- «католичен» характер, тоест да изразят по-точно съборния разум на Църквата така, както го съхранява нашето канонично Предание, литургичното съзнание и опитът на нашите благодатни светии: общение с всички светии».

Що се отнася до спорния еклезиологичен въпрос за отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят, нашето мнение беше изразено по следния начин:

«Посоченият документ изглежда съставен с известна едностранчивост; той отразява само едната страна на въпроса. В него са описани връзките на Православната Църква с инославния християнски свят от гледна точка на тези, които са осъществявали тези връзки през проследните 50 години. В Църквата обаче съществува и друга богословска гледна точка на междухристиянските отношения. Авторитетни в цялата Православна Църква архиереи, клирици, монаси, богослови (с академични звания и без такива), Света Гора Атон и обикновеният народ,  сред тях и хора, достигнали святост, подробно са изразили своите строги предупреждения относно както формата на отношенията с инославните, изразена в посочения проектодокумент, така и богословието, лежащо в основата на такива отношения. Съгласно тази гледна точка, която, както сме убедени, изразява вярата на пророците, апостолите и отците – разглежданият проектодокумент трябва да бъде пренаписан, за да изразява тази вяра. С тази надежда ние благоговейно представяме своите коментари и предложения, така че съборните архиереи да изразят мнението си за тази форма, която трябва да приеме посоченият документ».

С надежда очаквахме изхода от Светия и Велик събор. Всеки събор, тъй като е събор на Църквата, носи надежда преди неговото свикване. Не е възможно да се предреши резултатът от който и да било събор на Църквата, дори знаейки предварително обстоятелствата за неговото свикване. За съборите се съди само по техните резултати: „Благочестивият канон на Църквата признава за свети и приети тези събори, които са одобрени от правотата на догматите»11, според светия богоносен Максим Изповедник.

 

269127.p Всемирното Православие - СТАНОВИЩЕ НА МАНАСТИРА "ГРИГОРИАТ" НА СВ. ГОРА АТОН: ОЦЕНЯВАЙКИ РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ СВЕТИЯ И ВЕЛИК СЪБОРМанастирът Григориат

    

Църквата осъжда икуменизма

Инославният икуменизъм (протестантски и римоцентричен) – това е синкретичният икуменизъм12, поставящ си за своя цел «единството, независимо от разликата в догматите». Очевидно, под негово влияние са попаднали някои православни, поддаващи се в продължение на десетилетия на хуманистичната съблазън на новата епоха, която сякаш не трябвало да остава в неостъпчивостта на миналото13.

Този дух обаче не изразява духа на Църквата. Нашата Православна Църква не се е идентифицирала с подобен икуменизъм. Множество избрани пастири и църковният народ не само не са се съгласявали с такъв икуменизъм, но и са го изобличавали14. Достойни лица, ползващи се и до днес с голямо уважение, някои от които причислени към лика на светиите, са изразили Църквата, удостоверили са нейната изключителност.

Нашите епископи пристигнаха на Светия и Велик събор не за да одобрят икуменическия курс, а за да потвърдят, че ние, православните, сме Едната Света Съборна и Апостолска Църква.

Ние не можем да поставим под съмнение блестящия опит на Предстоятелите и участващите в Събора архиереи да подобрят текста на документите. Трябва високо да оценим богословските усилия на някои епископи да отстранят небогословските понятия и изрази и да добавят необходимите предложения, за да бъде избегната възможна икуменическа интерпретация на документите.

Заради обективността и истината ще означим някои основни промени, направени в правилна посока и доставили ни удовлетворение:

Документите не бяха поправени в достатъчна степен

И така, Съборът можеше да поправи предсъборните документи в достатъчна степен. Той можеше да пренапише спорния текст за отношенията с инославните и да определи ясни еклезиологични основания за богословските диалози и така наречените икуменически контакти. Това обаче не се случи, независимо че Светейшият Цариградски патриарх, като председател на Събора, беше открит за всякакви предложения. За съжаление, някои не поискаха. «Документът е добър, няма нужда от поправки», — така, както предават, казал авторитетен деец на Събора.

Документите останаха неясни и двусмислени. Като предупреждение за злоупотреба с тяхната неясност боголюбивият Карпасийски епископ Христофор, пише: «Това е въпрос изключително за тълкуване на определенията, съдържащи се в съответния документ, а не просто указания за тях. Ако искаме назидание за нашето паство, а не възможното му разделение, ние трябва да тълкуваме този документ православно, така че, ако има някаква неяснота или недостатък, да посочим и да го изтълкуваме православно и по такъв начин да избегнем неправилното му разбиране и неправилното му използване»15.

Неяснотата е смело посочена и от Преосвещения Навпактски митрополит Йеротей (Влахос): «Целият документ е недостатъчен и противоречив по отношениe на своята еклезиология, защото той не определя кой е причастен и кой не е причастен на Църквата, какви са явяват онези, които са отсечени от Едната Света Съборна и Апостолска Църква, и какви са границите между Православната Църква и ереста. Това е една от основните причини, наред с други, поради които не подписах заключителния документ. Направих това съзнателно»16.

А Преосвещеният Бачки епископ Ириней Булович след Събора написа: «Целият текст от начало до край, според мен, е непоправим и неприемлив, тъй като представлява сам по себе си несъвместимо смесване на православни по своята същност положения и «икуменическа» по своя дух и интонация терминология»17.

По такъв начин от цитираните по-горе архиереи се потвърждава необходимостта от точен изказ в съборните документи, както написа още преди Събора и след това в Деяния на Събора Преосвещеният Лимасолски митрополит Атанасий: «Смирено смятам, че такива важни и такива авторитетни текстове на Светия и Велик събор на Православната Църква трябва да бъдат формулирани много внимателно и с цялата прецизност на богословието и каноничното право, за да няма в тях неясни или непризнати богословски термини и погрешни формулировки, които могат да доведат до неправилно разбиране и изопачаване на истинското изповедание на Православната Църква»18.

 

 269129.p Всемирното Православие - СТАНОВИЩЕ НА МАНАСТИРА "ГРИГОРИАТ" НА СВ. ГОРА АТОН: ОЦЕНЯВАЙКИ РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ СВЕТИЯ И ВЕЛИК СЪБОР

При внимателно проучване на спорния 6-ти документ ние констатираме определени места, където неяснотата дава възможност за различно тълкуване на текста:

1) Споменава се за инославни християнски църкви, които не се намират в общение с Православната Църква (вж. пар. 6), а също и за истината, вярата и преданието на седемте Вселенски Събора като основание за търсене на християнско единство (вж. пар. 5). Само че апостолската истина, вяра и предание на Вселенските Събори не се описват и не се прави тяхното противопоставяне на инославието «на инославните християнски църкви» въз основа на конкретни елементи от двухилядното Предание на Църквата. По този начин Църквата не се отграничава ясно от ересите, присвояващи си апостолската истина, независимо от това, приемат ли те само първите три Вселенски Събора (монофизитите), свикали ли са те двадесет и един събора (римокатолиците), или се отказват да признаят в Православната Църква пълнотата на апостолската вяра (протестантите).

И така, доколкото ние ги наричаме «инославни християнски църкви» (подразбирайки, че те притежават някаква структура и някои елементи на Църква, но са инославни по вяра), без ясно да се определя тяхното инославие (което ги е извело извън границите на Църквата, в ерес), ние лесно можем да се подхлъзнем в антиправославната теория за това, че православни и римокатолици «се намират вече не в завършен разкол, а в прекъсване на църковното общение (κοινωνησία)»19. Тази теория, приета от някои православни богослови, изопачава разбирането на Едната Света Съборна и Апостолска Църква (в която тя помества православни и римокатолици, независимо от догматичните различия), също както и разбирането на инославието, което се възприема като друго изражение на същата апостолска вяра!

Безопасното провеждане на междухристиянски диалози се нуждае от някакъв нормативен документ, който ясно би изразил разликата между Православие и ерес, Църква и еретически «църкви». За образец би могло да се вземе 1-во правило от II Вселенски Събор и 1-во и 2-ро  правило от Трулския събор.

2) В пар. 20 бяха отбелязани недостатъци, даващи място за кръщелното богословие и признаването на църковност при инославните20.

3) Напълно неясен е 23 параграф, гласящ, че диалогът трябва да се съпровожда «с дела на взаимно разбиране и любов». Не се пояснява до каква граница могат да стигат тези дела и на основата на какви Свещени Канони, за да може, от една страна, да стане видно нашето душевно благородство и нашата заинтересованост от спасението на инославните, а от друга да може да се съхрани в неприкосновеност Православното еклезиологично съзнание. Тоест, липсват положенията, които биха забранили действия и изказвания на инославните (съвместни молитви, литургически приветствия и пр.), които представят инославните като Църква с истинско кръщение, свещенство и спасяваща благодат, и на практика подкопават и унищожават самосъзнанието на Православната Църква като Едната Света Съборна и Апостолска Църква.

Що се отнася до присъствието на Православни Църкви в ССЦ (с което Света Гора, Атон изрази вече несъгласието си), то се възприема за положително заявлението на съборния документ за това, че те «внасят свой принос [подразбира се само] в развитието на мирното съществуване и сътрудничество пред лицето на значителните обществено-политически предизвикателства» (пар. 17). Но участието на Православните Църкви в ССЦ се основата на «Торонтската декларация» (пар. 19), която е много проблемен от еклезиологична гледна точка документ. Може да се постави сериозният въпрос: не придобива ли «Торонтската декларация», с всичките си сериозни проблеми, благодарение на цитирането ѝ на Събора, силата на нормативен документ за Православната Църква?!21 Освен това, в съборния документ се подтвърждава участието на православни в ССЦ, без изрична забрана на «междуконфесионалните съвместни молитви», които бяха предложени от Специалната комисия за участие на православните в ССЦ и приети на неговия пленум през 2006 г. (в Порт Алегри), и без осъждане и отхвърляне на някои съвместно приети (включително от православни участници) антиправославни мнения на ССЦ за Църквата и кръщението22.

4) В пар. 11 се говори, че диалозите, в които не се постига съгласие по някакъв въпрос, не се прекратяват, а напротив, след фиксиране на богословските разногласия, се продължават. Безспорно, да се довежда диалогът до край, независимо от трудностите, е правилно. Но продължението или прекратяването на диалога е не само практически въпрос, но има и еклезиологично и сотериологично значение. Безплодните диалози способстват за притъпяване на догматическата чувствителност на участващите в тях православни богослови, както и на православната пълнота. Какво тогава означава в такъв случай продължаване на диалозите? Например, по отношение на важния въпрос за унията: достатъчно ли е простото (и похвално) споменаване на думата «униатство» (пар. 23) между формите на междуконфесионалния антагонизъм, след като унията е преди всичко еклезиологичен проблем, който трябва да бъде решен преди началото на богословския диалог? Как сега ще се разбира проблемът с унията — като практически антагонизъм или като еклезиологическа деформация, лишаваща човека от спасение?

5) Пар. 4, 5 и 6 установяват участието на Православната Църква в междухристиянските диалози и в икуменическото движение с уверението, че «участието на православните в движението за възстановяване на единството с другите християни в Едната Света Съборна и Апостолска Църква… последователно изразява апостолската вяра и Преданието в новите исторически условия» (пар. 4).

Въпросът е в това, върху какви еклезиологични начала основаваме участието на православните в днешните междухристиянски диалози, за да бъде то последователно по отношение на апостолската вяра и Преданието. В сегашните исторически условия, също като и в предишните (латинократията през XIII в.23*, Propaganda Fidei на XVI-XVIII в.), верният критерий за православен «диалог» се заключава в това еклезиологичната идентичност на православните да бъде неизменно съхранена. Някога това се е изразявало в отказ да се подчинят на папата. По-късно в отхвърляне на унията, тоест в отказа да поменават папата като глава на Църквата. Днес става дума за отказ от «взаимно признаване в качеството на Церкви», както това желае икуменическото движение през XX век.

В съборния документ не се провъзгласява изрично, че никоя друга християнска съобщност не е Църква в догматичното разбиране на този термин, освен Православната Църква. Нито преди Събора, нито на Събора не можа да бъде включено в параграф 1 на 6-ия документ понятието единственост на Църквата, макар че Света Гора, Атон разбра този параграф именно в този смисъл. Липсата на понятието за единственост обаче представлява от само себе си много значителен недостатък. Смесването на римокатолическата еклезиология от разбирането за «изключителност» (до II Ватикански събор) до днешното разбиране в Конституцията Lumen Gentium, че Едната Света Църква «subsistit» (пребивава, се съдържа) в Римокатолическата (а не е тъждествена на нея) посочва известна опасност, която ние, православните, трябва да избягваме, подчертавайки понятието единственост за Православната Църква като всеобща и една Църква. Представителите на Православните Църкви на икуменическите заседания, когато са излагали съвместното Заявление, са подчертавали единствеността на Православната Църква като всеобща и една Единна Свята. Например, в Лунд през 1952: «Тя е всеобща и една Църква, тяло Христово, наследница на Апостолите. Така че само тя може да определя вярата. И ние сме уверени, че това е доказателство за нейната единственост»24. Свещеният Кинотис на Света Гора, Атон много често в своите официални документи е обръщал внимание на единствеността на Църквата. Например, в Посланието до Светейшия Цариградски патриарх Вартоломей (1/14 ноември 1995): «Само нашата Православна Църква е Едната Света Съборна и Апостолска Църква от Символа на вярата, останалите пък инославни «Църкви» пребивават в ерес и прелест». И самият Светейши патриарх заяви в светия храм на Протата на 21 октомври 2008: «Православната Църквасамо тя е Едната Света Съборна и Апостолска Църква».

6) Очевидно е несъответствието между провъзгласеното: «Православната Църква, бидейки Едната Света Съборна и Апостолска Църква» (пар. 1) и това, което се е случило на богословските диалози. От момента, когато за първи път е била съставена тази формулировка (III Предсъборно съвещание, 1986), до ден-днешен, независимо от това, че от това време се подчертава, че свидетелството на Православната Църква се дава «въз основа на нейното апостолско предание и вяра»25, бяха подписани богословски споразумения, които не се основават на апостолската вяра и предание. Такива, например са споразумението на Смесената комисия на православни и антихалкидонити за христологията (1989, 1990); споразумението за еклезиологията в Баламанд (1993), което в резултат доведе до споразумението на Смесената комисия на православни и римокатолици в Мюнхен (1982), Бари (1986), Нови Валаам (1988), отнасящо се до църковния характер на двете страни (апостолска вяра, апостолско приемство, действителни Тайнства); и съглашението в Равена (2007) за предполагаемо съществуване на първенство на един епископ в световен мащаб, което, за щастие, още не е успяло да се развие.

Съборният текст става още по-неясен поради категоричното уверение на Окръжното послание, че «диалозите, които Православната Църква води, никога не са означавали, не означават, и няма да означават какъвто и да било компромис по въпросите на вярата». Ако изброените по-горе богословски споразумения не са «компромис по въпросите на вярата», ние недоумяваме какво тогава е компромис и какво е «богословски минимализъм», отхвърлен от формулировката на Окръжното послание: «Православната Църква никога не е приемала богословския минимализъм и не е поставяла под съмнение своето догматично предание и своя евангелски морал» (пар. 20)?!

От гореизложените шест точки може да се направи извод, че документът за отношенията с останалия християнски свят е ориентиран към съборно консолидиране на курса за междухристиянски връзки през последните петдесет години, без необходимите основания в православната еклезиология. Възниква въпросът: доколко лесно този курс може да бъде наречен «Православен икуменизъм» (о. Димитру Станилоае)26, или покана за «възвръщане към Православието в световен мащаб» (о. Георги Флоровски)27?

Грешките на междухристиянските диалози в миналото не дават възможност да се отговори положително. Понастоящем беше необходим документ със светоотечески дух, който не би оставил вратички за инославния икуменизъм (теорията за «църквите сестри» и «двата бели дроба», признаване на инославното кръщение и свещенство, общата христологична вяра с антихалкидонитите, приемането на ватиканското «Clarification», подписването на специални документи За Църквата в комисията на ССЦ Вяра и църковно устройство и пр., и съответните «етикетни църковни» мероприятия, които ги потвърждават). Подобен текст би имал за цел възвръщане на инославните в единството на Църквата. Той би показал, че на практика ние не признаваме църковността на инославните «църкви» (че те са църкви в богословското разбиране на този термин), оставяйки по този начин инославните да пребивават в своите заблуждения.

Бъдещите диалози

Съборният документ за отношенията с инославните представлява недостатък на еклезиологичната точност. Това неизбежно ще се прояви по време на бъдещи икуменически контакти, в които духът на документа ще бъде реализиран на практика. Желателно би било междухристиянските диалози да започнат отново «на чисто» с чиста Православна еклезиология. Вероятно е обаче в действителност те да се изграждат върху достиженията на миналото, в които така или иначе се откриват отклонения от Православната еклезиология28. Ще приведем примери за диалози, в които трябва да се прояви как ще бъде изтълкуван духът на документа:

Първи пример: диалогът с римокатолиците постигна споразумения в Мюнхен, Бари, Нови Валаам, Баламанд, Равена29. Ще се съгласи ли с тях новият състав на богословската комисия? Ще отхвърли ли тя старите споразумения и ще представи ли нов, еклезиологично верен, богословски критерий? Какво указание ще получат от своята йерархия богословите от съответната комисия? Кой ще формира нейния състав? Ще бъде ли представена в комисията и страната, която не е съгласна с прекомерно смелите, недопустими действия?

Втори пример: споразумението на Смесената комисия от диалога с антихалкидонитите, както се предполагаше, трябваше да бъдат предадени на Великия събор и оценени от него. Но те са вече в сила, тъй като за тях съществува специално условие, позволяващо реализацията им да започне още преди оценката им от Събора. И така, съглашенията за някакво предполагаемо общо христологическо учение на православни и антихалкидонити останаха в сила и повлякоха след себе си частично общение в тайнствата в древните Патриаршии и в православната диаспора. Пита се: ще бъде ли поправена тази еклезиологическа несъобразност и църковно безчиние30? Ще означава ли възможното възобновяване на този богословски диалог отмяна на приетите неправославни споразумения, на основание сега вече и на изповеданието на Светия и Велик събор, че Православната църква е Едната Свята, а «неправославните Църкви и конфесии са се отклонили от истинската вяра на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква» (пар. 21)?

Трети пример: между «църквите» в Германия (голяма част от спектъра на християнските конфесии) беше подписано споразумение за взаимно признаване на кръщението и забрана за повторно кръщаване на вярващите в случай на смяна на «църквата». Междухристиянският диалог на двустранно и многостранно равнище ще зачете ли това споразумение за действащо или ще го пренебрегне като по същество отменено действие на параграф 1 от документа Отношенията? Тоест, дали принципът на пар. 1 ще има всъщност истинско еклезиологическо съдържание, произтичащо от нашата вяра в Едната Свята Съборна Църква?

Освен това, начинът на разбиране в съборния документ на междухристиянските връзки ще се изясни още и от двете страни на икуменическите контакти:

Едната странаикуменическото общение, тоест литургични приветствия, съвместни молитви, благословение на православното паство от еретически църковни лидери, съвместни мероприятия на православни и инославни предстоятели и клирици, с които се притъпява православното чувство и се лансира народен икуменизъм. Ще продължат ли те или ще се прекратят?

Втората страна засяга богословските изследвания, богословските научни конференци и всичко онова в академичното пространство, което задвижва междухристиянските диалози на страната на синкретическия икуменизъм и понякога успешно «се използва» от църковните деятели. За пример може да се приведе богословското творчество, което години наред представя монофизитите за православни в тяхното христологично учение, известната папска Clarification, изравняваща Филиокве и изхождането на Светия Дух от един Отец31, богословските изследвания, утвърждаващи действителността на кръщението на инославните. Въз основа на какви еклезиологични критерии ще стане приемлив този богословски принос?

Заключение

Предсъборните документи бяха натоварени с известна предистория и недостатъци. Те се обуславяха и отразяваха историята на междухристиянските богословски диалози, решения и споразумения. Би било неправилно да се тълкуват сами по себе си и от самите себе си.

Без съмнение, Съборът подобри предсъборните документи. Но окончателните съборни документи са все още неясни. Те не приеха «съборен вид», с който биха могли да съдействат за «съборното единство» на Църквата и да получат очакваната «съборна сила на действие».

Нашите очаквания от Светия и Велик събор не се изпълниха, независимо от подобряването на съборните документи. Бихме желали постановленията на Събора да бъдат такива, че да могат да бъдат включени в Синодика на Православието, да могат да се четат като Светогорски томос.

Но ние не губим надежда. Доверяваме се на нашата Църква, на нашите архиереи, на нашите клирици, на нашия благочестив народ. Надяваме се на дъха на Светия Дух, който «весь собираетъ соборъ церковный» («събира целия църковен събор»). Документите могат да доузреят, да бъдат изчистени, пренаписани – по начин, който Дух Свети ще подскаже на нашите архиереи. Тогава тези документи ще послужат за благодатното единство на Църквата.

1 Гръцкият текст е публикуван в сайта  www.monastery.gr под заглавие 'ΕΚΤΙΜΗΣΕΙΣ ΠΕΡΙ ΤΗΣ ΑΓΙΑΣ ΚΑΙ ΜΕΓΑΛΗΣ ΣΥΝΟΔΟΥ'.

2ρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, Καθηγουμένου . Μονς σίου Γρηγορίου γ. ρους, Ποι­μαντική διακονία κατά τούς ερούς Κανόνας, [Архим. Георги (Капсанис). Пастирско служение по свещените канони] κδ. θως, Πειραιεύς 1976, σελ. 114-115.

3 Πατριαρχική καί Συνοδική γκύκλιος τς 20ς Μαρτίου 2016 [Окръжно послание на Цариградския патриарх Вартоломей и Св. Синод на Цариградската Патриаршия от 20 март 2016].

4ρχιμ. ουστίνου Πόποβιτς, ρθόδοξος κκλησία καί Οκουμενισμός [Архим. Иустин (Попович).Православие и икуменизъм], κδ. «ρθόδοξος Κυψέλη», Θεσσαλονίκη 1974, σελ. 82.

5 Тълкувание на Посланието до Ефесяни, PG 62, 83.

6 Свещеният Кинотис на Света Гора Атон, 202-ро Извънредно двойно събрание (3.5.2016).

7 «Предсъборните текстове се нуждаят от известна корекция, за да станат изражение на съборния начин на мислене на нашата света Православна Църква» (Писмо на Свещения Кинотис на Света Гора, Атон от 25 май 2016 г.).

8ερά Μονή σίου Γρηγορίου, Σχόλια καί παρατηρήσεις πί τν σχεδίων κειμένων τς γίας καί Μεγάλης Συνόδου, 4/17 Μαρτίου 2016 [Манастир Григориат. Коментари и предложения към проектодокументите за Светия и Велик събор]. Този текст беше най-напред предложен за разглеждане от мнозина йерарси и после беше публикуван в интернет (вж. www.monastery.gr, руски превод http://www.bogoslov.ru/text/4918713.html).

9 Светейшият Цариградски патриарх уведоми вярващия народ със своето Патриаршеско и Съборно окръжно послание, че «документите, относно които е била установена всеправославна договореност и които се представят за разглеждане на Светия и Велик събор, ще се публикуват и представят на разположение на всяко добро произволение на вярващия, за негова информация и за да бъде в течение на делата, а също и заради това да може да изрази своето мнение и очакванията си от Светия и Велик събор» (20 март 2016 г.).

10 «Болката, тревогата, протестът на Света Гора са в крайна сметка съставна част от подвига за пълнотата, за съборността. За да не се обезсили кръстното слово. За да не се изопачи Евангелието. За да богословстваме според св. Григорий Богослов, не по аристотелевски (схоластично), а по рибарски (апостолски). За да не изгубим възможността за обожение и нетварна светлина… По тези причини, с благодатта Христова, ние, както и живеещите в света свети йерарси, клирици и верният народ, никога няма да се съгласим с ни най-малка отстъпка от догматите на благочестието. И това правим от любов към Бога на Истината и към инославните, които не получават полза, ако не се окажат лице в лице със спасяващата Истина» (ρχιμ. Γεωργίου Καψάνη, θεολογική μαρτυρία το γίου ρους, βλ. στόν τόμο:ρθόδοξος Μοναχισμός καί γιον ρος, [Архим. Георги Капсанис. Богословското свидетелство на Света Гора, Атон // Православното монашество и Света Гора, Атон] . Μονή σίου Γρηγορίου 1998, σελ. 45).

11 Преподобни Максим Изповедник. Диспутът във Визия. PG 90, 148A.

12Икуменизмът, според нашия присноблажен игумен Георги, е вид хуманизъм: „Икуменизмът, т. е. движението за обединение на «църквите», в този вид, в който той днес съществува, има явно хуманистичен, антропоцентричен, но съвсем не богословски и не духовен характер» (ρχιμ. Γεωργίου Καψάνη,ρθοδοξία καί Ομανισμός -ρθοδοξία καί Παπισμός [Архим. Георги (Капсанис). Православие и хуманизъм. Православие и папизъм], κδ. . Μο­νς σίου Γρηγορίου 1998, σελ. 83).

13 Характерно е изказването по този предмет на блаженопаметния наш настоятел архимандрит Георги: «Но това наше скъпо Православие и днес се подхвърля на опасност. Някои се опитват да разредят неговото силно вино, да притъпят догматите, неговото Предание, неговия етос, за да можело то да съществува с други «догмати». С тази работа се е заел икуменизмът.

Сам по себе си, ние нямаме предвид православния икуменизъм, който, оставайки верен на Православието, би могъл да води диалог с инославните, за да им помогне да разберат, че тяхното възвръщане в Православната Църква е възвръщане в техния отечески дом, от който предците им са се отделили.

Имаме предвид синкретическия иуменизъм — междухристиянски и междурелигиозен.

С болка пиша тези редове:

За икуменистите, които се молят не само заедно с инославни, но и с иноверни и палят свещи за мир заедно с иудеи, мюсюлмани, будисти, идолопоклонници. Те на кой Бог принасят тези свещи? Те забравят не само Свещените Канони, но и самото Свещено Писание. «Какво общение може да има на светлината с тъмнината?» (2 Кор. 6:14).

За икуменистите, които без колебание се молят заедно с протестантски жени пастори.

За икуменистите, които участват в ССЦ, макар че при това не им се разрешава да правят отделни заявления, които биха изразили православната позиция, в резултат на което техният глас се губи сред всепротестанската глъч.

За икуменистите, които съставиха текста на Баламандското съглашение между православни и римокатолици, в което православните за първи път признаха римокатолицизма за съвършена Църква и Църква сестра, без римокатолиците да се отрекат от Филиокве, «непогрешимостта» и примата на властта на папата над цялата Църква, лъжеучението за тварната благодат и прочее лъжеучения.

За икуменистите, които посредством съвместните заявления (за диалог на православни и антихалкидонити) признаха за православни не само антихалкидонитите, но и техните отци: Диоскор, Севир, Иаков Барадей и прочее, анатемосани на Вселенските Събори, оказвайки се по този начин в открито противоречие с нашите боговдъхновени Вселенски Събори, а също и с великите отци: Йоан Дамаскин, Фотий Велики, Максим Изповедник, Софроний Йерусалимски и прочее.

За икуменистите, които възвестяват, че Източната и Западната Църква са Църкви сестри, и че общуването между тях е подобно на общуването между поместните Православни Църкви, сякаш Западната църква е преминала в Православието. Или възвестяват, че Изтокът и Западът са двата бели дроба, с които диша Църквата, като че Западната църква вярва православно и не страда неизцелимо. Или възвестяват, че Православният Изток и еретическият Запад се явяват двете различни страни на едната Евангелска Истина, и че такова било преданието на свети Фотий.

Какво изопачаване на историята! Смятат, че изповедникът Фотий Велики, безстрашно изобличаващ злочестивите латиняни, би изповядал една вяра с тези, които цял живот е бичувал!

Нима говорещите така не разбират, че недооценяват мислителните способности на своите слушатели и читатели? Така че при тях Филиокве и неилиокве, папоцентрична еклезиология и Православна еклезиология, тварна и нетварна благодат — изразяват по различен начин едната Истина, а не две различни учения: Православно и еретическо?

Ето до какво довеждат икуменическите безсмислици!» (ρχιμ. Γεωργίου Καψάνη,ρθο­δο­ξία καί Οκουμενισμός, Κυριακή τς ρθοδοξίας [Архим. Георги Капсанис,Православие и икуменизъм, Неделя Православна] 1999, см. www.monastery.gr).

14 В един издържан, умело съставен и много разбираем документ, публикуван през 1996 г. в списание Diocesan News for Clergy and Laity на Денвърската митрополия на Американската архиепископия, препечатан в списанието на нашия манастир « σιος Γρηγόριος», т. 23/1998, се казва: «Православните, участващи в икуменическото движение, фактически се опитват да съчетаят несъчетаемото. Православието – това е пълнотата на истината».

15 Χριστοφόρου, πισκόπου Καρπασίας (Κύπρου),κκλησιολογία τςγίας καί Μεγάλης Συνόδου [Христофор, епископ Карпасийски (Кипърска Църква). Еклезиологията на Светия и Велик събор].

16εροθέου, Μητροπολίτου Ναυπάκτου,Λίγο μετά τήν ‘‘γία καί Μεγάλη Σύνοδο’’ [Митрополит Йеротей (Влахос). Впечатления след «Светия и Велик събор»], ούλιος 2016.

17 Ερηναίου, πισκόπου Μπάτσκας (Σερβίας),«Διατί δέν πέγραψα τό κείμενον τςν Κρήτ Συνόδου περί σχέσεων τςρθοδόξουκκλησίας ‘‘πρός τόν λοιπόν χριστιανικόν κόσμον’’» [Епископ Бачки Ириней (Булович). Защо не подписах текста на Критския събор «Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят»].

18θανασίου, Μητροπολίτου Λεμεσο,Γραπτή γνώμη το Μητροπολίτου Λεμεσο κ. θανασίουκ τςκκλησίας τς Κύπρου, δημοσιευμένη πό τόν διο στίς 30 ουνίου 2016 [Лимасолски митрополит Атанасий. Писмено мнение на Лимасолския митрополит Атанасий от Кипърската Църквапубликувано от него на 30 юни 2016].

19πίσκεψις, τ. 755 (31.10.2013).

20 Μητροπ. Ναυπάκτου εροθέου,Οποφάσεις τςεραρχίας τςκκλησίας τςλλάδος γιά τήν «γία καί Μεγάλη Σύνοδο» καί  κατάληξή τους, σελ. 20-21, Σεπτέμβριος 2016 [Навпактски митрополит Йеротей. Решения на йерархията на Еладската Църква за «Светия и Велик Събор» и техният резултат].

21Върху «Торонтската декларация» се основава взаимното признание на кръщениетомежду църквите членове на ССЦ в новия съвместно (вкл. от православните) приет документ на ССЦ със следната формулировка: «Ние твърдим, че съществува едно кръщение, така както съществува едно тяло и един Дух, една надежда на нашето звание, един Господ, една вяра, един Бог и Отец на всички нас (ср. Еф. 4:4-6). В Божията благодат кръщението намира този факт, че ние принадлежим един на друг, независимо от това, че някои църкви все още не могат да признаят други Църкви в пълния смисъл на тази дума. Отново напомняме думите на Торонтската декларация, в която се твърди, чечленството в Христовата Църква е по-всеобхватно, отколкото членството в техните собствени църкви. Затова те се стараят да встъпят в жив контакт с тези, които са извън тях, но вярват в господството на Христа”». (Вж9th Assembly of WCC, Assembly Documents,Text on ecclesiologyCalled to be the One Church, [IX асамблея на ССЦ, Документи на асамблеятаТекст по еклезиология: Призвани да бъдат Една Църква], 8-9.

В същата тази перспектива за взаимно признание на кръщението на църквите членове на ССЦ, в Торонската декларация се отбелязва: «Всички християнски Църкви, включително Римската Църква, смятат, че не съществува пълно тъждество между членството във Вселенската Църква и членството в тяхната собствена Църква. Те признават, че съществуват членове на Църквата «зад стените» ѝ(extra muros), че те по различен начин (aliquo modo) принадлежат към Църквата и дори че същестува «Църква извън Църквата». Това признание намира своя израз във факта, че, освен при съвсем малки изключения, християнските Църкви признават за законно кръщението, извършено от други Църкви» (пар. 3).

22Вж. πί τν Δογματικν πιτροπή τς ερς Κοινότητος το γίου ρους,πόμνημα περί τς συμμετοχς τςρθοδόξουκκλησίας στό Παγκόσμιο Συμβούλιο κκλησιν [Вероучителна комисия на Свещения Кинотис на Света ГораМеморандум за участието на Православната Църква в Световния съвет на църквите], 18.2.2007.

23 Латинократия, или франкократия — название на периода на господство в Гърция на франките (франки през Средните векове се наричали всички жители на Западна Европа, без национални различия) от началото на XIII до средата на XVI в. — бел. на прев. от гръцки.

24ω. Καρμίρη, Τά Δογματικά καί Συμβολικά Μνημεα..., τ. ΙΙ [Йоан Кармирис, Догматични и символични паметници..., т. II], Gratz 1968, σελ. 970-971.

25 Μητροπ. λβετίας Δαμασκηνο,Πρός τήν γίαν καί Μεγάλην Σύνοδον. Προβλήματα καί προοπτικαί [Швейцарски митрополит Дамаскин. Към Светия и Велик събор. Проблеми и перспективи], κδ.: κκλησιαστικόν πιστημονικόν καί Μορφωτικόν δρυμα ωάννου καί ριέττης Γρηγοριάδου, θναι 1990, σελ. 82.

26 π. Δημητρίου Στανιλοάε, Γιά ναρθόδοξο Οκουμενισμό [О. Думитриу СтанилоаеЗа православния икуменизъм], κδ. θως, 1976

27 π. Γεωργίου Φλωρόφσκυ, Θέματα ρθοδόξου Θεολογίας [О. Георги Флоровски. Въпроси на православното богословие], κδ. ρτος Ζως, θήνα 1973, σελ. 219.

28 Характерни са документите на Света Гора, назоваващи тези отклонения. Вж. съответно: Послание на Свещения Кинотис от 9/22 април 1980, 29 ноември 1980, 15 декември 1987, 20 април 1988, 1/14 ноември 1995, 11/24 май 1999, 11/24 септември 2004, 18/31 юли 2014, 18/31 декември 2014. А също заявлението на Свещения Кинотис от 10/23 декември 2002, 17/30 декември 2006, 22 септември/ 5 октомври 2009 и меморандумът на Комисията по догматични въпроси към Свещения Кинотис за ССЦ от 18 февруари 2007. Нашият блаженопочинал игумен пише: «Синкретичният икуменизъм е сериозно еклезиологично отклонение, приближаващо се до това да стане ерес, тоест установяващо еретически начин на мислене» (ρχιμ. Γεωργίου Καψάνη,ρθοδοξία καί Οκουμενισμός, Κυριακή τς ρθοδοξίας [Архим. Георги Капсанис,Православие и икуменизъм, Неделя Православна] 1999, вжwww.monastery.gr).

29 В меморандума на нашия манастир от 4/17 март ние вече отбелязахме: «В увода към Мюнхенския документ е написано, че «ние съвместно изразяваме една вяра, която е продължение на вярата на апостолите». Също и в документа, приет в Нови Валаам: «В двете наши Църкви апостолското приемство се явява основополагащо за освещаването и единството на народа Божий». Ние не говорим нищо за съглашението в Бари, доколкото то беше преформулирано в по-рязък вид в Баламанд, и в такъв вид е осъдено, в това число от йерарсите на някои поместни Църкви, в частност Еладската Църква. За съглашението в Равена, което, разбира се, не бяше окончателно утвърдено, независимо от повторните му обсъждания на последвалите срещи на Смесената комисия (в Кипър, Виена и Аман), предлагаме въпроса: възможността за първенство на световно ниво (трето ниво, според Равенския документ), така ли ще си остане и в бъдеще тема на богословски изследвания, независимо че подобно първенство няма никакво доказателство в православното канонично Предание и представлява същност на папския примат?

30 Благодарение на писмения протест на Свещения Кинотис Цариградската Патриаршия се зае да реши проблема за общуването в тайнствата с инославните в древните Патриаршии. След разясненията на Александрийската Патриаршия изходът на делото беше положителен (вж. ερομ. Λουκ Γρηγοριάτου,Θεολογικές πισημάνσεις σέ πρόσφατες προτάσεις γιά μυστηριακή διακοινωνία ρθοδόξων καί ντιχαλκηδονίων [Йером. Лука Григориатски. Богословски забележки на неотдавнашните предложения за общение в тайнствата между православни и антихалкидонити], γιον ρος 1/14 Σεπτεμβρίου 2011)). Също така Еладската Църква и Света Гора, Атон оказаха противодействие на инициативата на Руската Църква по преподаването на Тайнства на вярващите римокатолици, и Цариградската Патриаршия заработи по нужния начин, за да се прекрати това безчиние (вж. посветеното на този въпрос Послание на Свещения Кинотис до Цариградския патриарх Димитрий от 15 декември 1987 г.).

31Вж. ερομ. Δημητρίου Γρηγοριάτου, Ρωμαιοκαθολική Clarification (Διασάφησις) παναβεβαιώνει τό Filioque [Иером. Димитрий Григориатски. Римокатолическото Clarification (Разяснение) отново утвърждава Filioque], περιοδ. Παρακαταθήκη, τ. 52/2007.