220px-Boris_I_of_Bulgaria Всемирното Православие - ЗЛАТНИЯТ ВЕК НА СВ. ЦАР БОРИС И ОТСТЪПНИЧЕСТВОТО НА СИМЕОН І

“Защо унищожаваш нашата слава?”

Истинският “Златен век” в българската история не е управлението на Цар Симеон, както изглежда на повърхността, а Векът на св. Борис (852-907) и останалите от великата Осморица светци-основатели: Кирил, Методий, Борис, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Именно това е “златното” боговдъхновено и равноапостолно време на българската духовност и държавност, през което се осъществяват основополагащите верски, църковни, културни и държавни подвизи на славянобългарството.

 

На пръв поглед сякаш Симеон е мечтаният следовник на делото на своя велик баща. Мнозинството от българската интелигенция – учени, историци, книжовници, поети и дори църковници – вярват, че Симеон не само достойно е продължил делото на св. Борис, но дори уж го издигнал на още по-високо стъпало: тъй наречения Симеонов “Златен век”. Това мнение е залегнало в масовото съзнание на българството през последните 150 години и ние вродено се “гордеем” с личността и делото на Симеон. Вазов в стихотворението си за деца “Цар Симеон” (1883 г.) е създал най-паметния образ на цар в цялата ни литература:

 

Край Босфора шум се вдига,

лъскат саби, щитове,

ето Симеон пристига,

воеводите зове:

Съберете се, войводи,

храбри орляци безброй;

много войски и народи

паднаха под ножа мой.

Скоро гърда Византия

ще да бъде в нашта власт

и т. н.

 

Тая по момчешки пакостлива представа за историята не е никак безобидна. Тя ще продължи и в училище. Момчетата ще пораснат и ще станат войници, офицери, генерали; във войската те ще гълтат същата маршова умствена каша. Тези куплети на Вазов се привиждат като най-звездния миг в цялото ни минало дори и за стратезите на “голямата” ни политика.

 

Така българската национална доктрина се “симеонизира”: нападателни войни срещу православните ни съседи; съюз с иноверци срещу тях; противогръцки и противосръбски чувства и действия; блянът за Цариград; безогледен политически егоизъм и прочие. Всичко това предопределя катастрофите на България през ХХ век.

 

По-задълбоченото осмисляне на изворите за цар Симеон разкриват корена на този катастрофизъм именно в неговата личност и съответно в безкритичното възхваляване на тази личност в по-ново време. В някои важни направления, например външната политика на българската държава и отношението към войната и мира, Симеон е отстъпник спрямо заветите на своя баща – с пагубни стратегически последици за цялата последваща българска история още от времената на Василий II, та чак до Фердинанд.

 

 

 

Симеон в много отношения е противоположен на своя свят баща. Като характер и темперамент той олицетворява съвсем друга стихия – противна на Борисовата. И ако Владимир-Расате е първичен отстъпник от християнството и застъпник на старото предхристиянско езичество, то Симеон е човек от следхристиянски “ренесансов” тип, много по-близък до един Фридрих II Хохенщауфен (с неговата блестяща култура, безпринципни политически сделки с мюсюлманите, безцеремонност спрямо християнските норми) или Чезаре Борджа с неговото “или Цезар или нищо”. Без да отстъпва от буквата на християнството, Симеон отстъпва от неговия Дух, за да се кланя на най-големия кумир: своето “аз”. Отстъпва от блаженото миротворство на св. Борис, за да се потопи в антихристиянската стихия – войната.

 

Противоположността в житейския пробег на двамата владетели е видна от пръв поглед. Борис започва царуването си като млад езичник-войнолюбец и го завършва като монах и човек на Христовия мир. Симеон в младостта си е монах, а завършва царуването си с непрестанни братоубийствени противохристиянски войни.

 

Противоположността между двамата не е убягнала на проницателни историци като Стивън Рънсиман:

 

“Е, съдбата не се оказала благосклонна спрямо Симеон, макар че от това България само спечелила. Тези блянове всъщност били предателство спрямо политиката на Борис. Борисова България със своя национален език и национална църква, все още била твърде незряла, за да устои на едно сливане с Империята. Един век по-късно положението щяло да бъде по-различно – тогава българската народност щяла да е напълно укрепнала. Но сега славянските племена и прабългарите биха се разединили и би възтържествувал духът на Империята. С това делото на Борис би било погубено. [...] Борис бил по-мъдър и по-щастлив; той никога не пожелал (а и не би могъл) да бъде нещо повече от български княз. Целите му противно на Симеоновите били национални, не интернационални.”

 

Какво е било личното отношение на Симеон към неговия баща? Нямаме никакви преки данни – и тази липса може би не е случайна. Цар Симеон е относително добре документиран владетел, но в ни един от наличните извори няма случай, в който той да споменава баща си. Тъкмо обратното: неговите опоненти използват примера на св. Борис срещу поведението на Симеон. Най-забележителен в това отношение е Цариградският патриарх Николай Мистик. В писмата му до Симеон образът на св. Борис е една от най-силните теми:

 

“И справедливо е, както си станал наследник на властта на блажения си баща, така да бъдеш наследник и на неговата миролюбива душа и на другите християнски качества. Той с Божия помощ положи основата, на тебе пък подобава да градиш (по-нататък), а не да разрушаваш, нито да подкопаваш основата. Той завърза връзки на любов с ромеите, а ти пък трябва да ги затегнеш, доколкото имаш сила, а не да ги скъсаш. Той по внушение свише отвърна оръжието от убийствата на християните, а ти като почиташ баща си и си негов роден син и наследник на неговия боголюбив нрав, длъжен си съвсем да го захвърлиш като вредно нещо.”

 

Патриархът изтънчено, но недвусмислено внушава, че Борис е свят, добродетелен и боговдъхновен християнин, докато Симеон му е противоположен (“разрушаваш”, “подкопаваш основата”, “късаш”). По-нататък в писмото противопоставянето между двамата продължава:

 

“Ако беше жив още онзи, който сега се намира при светиите на небето, и те види, че действаш така и вършиш убийства и войни, с какви думи би се обърнал към тебе? Какво, мислиш, би било неговото душевно настроение, нима той не би се облял със сълзи, не би ли се изпълнил с печал и униние и не би ли сметнал живота си за непоносим? Нима той, като скубе с двете си ръце космите от побелялата си глава и брада, с ридание не би извикал:

 

- Какво правиш, чедо мое! Защо унищожаваш нашата слава? Защо разрушаваш това, което аз с помощ Божия създадох и което е станало похвала и за мене, и за тебе, и за целия наш народ? Защо осуетяваш моите трудове, за които цялото човечество ще облажава мене и моя род, и с това нанасяш на себе си и на нас несравнима щета?”

 

Чрез риторичния образ на стария княз патриарх Николай Мистик изказва своята присъда спрямо действията на Симеон:

 

“Е, какво? Ако той (Борис) присъствуваше тук и живееше заедно с хората, то той би се трогнал и с ридание би възкликнал така. Но сега той се намира със светиите и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а именно за това, че е турил основата на вярата, заради което и справедливо се почита. Той чувствува сегашните противни дела. [...] Защото изобщо кой ли би могъл да се съмнява, че този Божи човек няма да започне силно да скърби за онова, което се върши днес от тебе? …тъй като твоят свети отец много се е трудил за мира между ромеи и българи, а вие да се ползвате съответно от неговите трудове, а не да се обръщате към противното мнение, не да се занимавате с такива дела и да смятате за нещо добро онова, за прекратяването на което той с Божията помощ е положил много трудове.”

 

Никъде в старата българска книжнина не е запазено похвално слово за Покръстителя, нито богослужебни възхвали за него (служби, тропари и пр.). Обикновено това се обяснява с действията на ромеите след завладяването на България от Василий II и унищожаването на спомените за българската държавност. В това обяснение има много истина, но не цялата. Ето, че патриарх Николай Мистик в своето писмо прави истинско похвално слово на св. Борис, многократно и недвусмислено го обявява за светец, Божи човек и прочие. Нещо подобно ще направи доста по-късно – по време на ромейското иго – архиепископ Теофилакт Охридски.

 

Но защо това не е било направено например от св. Наум или св. Климент след смъртта на княза-монах? Те най-добре от всички са знаели епохалното и спасително дело на техния благодетел св. Борис – той не само спасява лично тях, но и тяхното дело, делото на техните свети учители и съратници. Защо Похвално слово за Покръстителя не е било поръчано или написано от многоучения и книжовния цар Симеон – човека, който дължи на св. Борис всичко: образованието, трона, вярата и дори самия живот?

 

Няма житие на владетел в българската история, което така благодатно да подхожда за царски епос. Равноапостолният Покръстител, чудотворният, победителят на езичеството, князът, който оставя трона и става монах – какъв образ! Същият този образ, придружен със суперлативи за българския княз-монах, срещаме в безброй западни хроники, още от началото на Х век насетне. Но няма и помен на каквато и да било прослава на св. Борис, която да произтича от неговия син.

 

Единственото, което може да обясни тази пълна липса, е нежеланието на Симеон да се слави баща му, което се съдържа в цялостното поведение на сина, във всичко, което знаем за неговия характер: горделив, надменен, болезнено честолюбив. Симеон сигурно цял живот се е чувствал потиснат от могъщата сянка на своя баща, което е довело до комплекс за малоценност и съответно мания за величие. Такава психологическа нагласа може да обясни натрапчивата идея за завладяване на Цариград на всяка цена, както и безсмислените разрушения и жестокости. Хрониките говорят как ромеите отбранители на Одрин “предали се на българите заедно с войската, която Симеон изловил и заковал във вериги и, след като ги удостоил с хиляди оскърбления, избил ги с ужасна смърт, свойствена на неговата сурова и жестока душа”.

 

Подобен произход имат и наглият език и стил на българския цар, от който се оплакват кореспондентите му. В писмо до император Роман Лакапин Симеон направо заявил, че “българите имат обичай да изискват чуждото и да го не връщат”. А в писмо до Цариградския патриарх и свой духовен отец Николай Мистик Симеон му казва “ти си оглупял”.

 

Патриархът многократно го укорява за подобно поведение:

 

“Аз мисля, сине мой, че ти отлично знаеш, че надменността (макар нищожният и прост народ инак и да мисли) е свойствена само на хора слаби и лишени от разум.”

 

Симеон е осъзнавал, че никога не може да надмине св. Борис по истинска слава и величие в Божието измерение. Но дори и в кесаревото измерение той е трябвало да свири втора цигулка, докато Бащата е жив. Та нали именно от него е получил трона.

 

Незабравимата сцена, при която това е станало, ни е описана от хрониста така:

 

“След това (Борис) свикал цялото си царство и поставил за княз по-младия си син, като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство.”

 

Тези думи свидетелстват, че (както и при “управлението” на Владимир-Расате) и след Преславския събор в 893 г. “златната акция” на върховната държавна власт е оставала в ръцете на Бащата. Симеон си е оставал младши спрямо св. Борис – чак до неговата кончина в 907 година. Едва след това той могъл да се посвети на братоубийствената война между българи и ромеи, която, по пророческите думи на патриарх Николай Мистик ще доведе до “общите нещастия, които непременно ще постигнат ромеи и българи поради този раздор и вражда”.