Историческата Сливница, намираща се в Софийска духовна епархия, е дала на родната ни Църква 16 свещеници от един род. Това е един от уникалните случаи в страната, и може би, и единствен. Петнадесетият по ред е отец Георги поп Тодоров Иванов, който сега служи в църквата „Свети свети Кирил и Методий“. Той разказва родовите спомени.

Списъкът с имената на свещениците се пази в храма за споменаване на света проскомидия. По хронологичен ред само със собствени имена те са: Стефан, Христо, Васил, Димитър, Стоян, Христо, Стефан, Исак, Тодор, Петър, Кръстьо, Любен, Георги, Тодор, Георги, Борис. Само предпоследният е жив.

В храма, построен през 1879 г., са служили и други свещеници, дошли от други селища. Той е единствен в селището и имал две, а понякога и три енории.

Отец Георги предаде спомени за прадядо си Тодор и за баща си Тодор, негов внук, носещ името му. И двамата са служили в атеистичното време.

Свещеник Тодор Виденов Паунов бил внук на дядо Паун (Пуне) Колев Златев, който бил „главен виновник“ – инициатор за построяването на храма. Тогава бил на 50 години. От съвременниците си се окачествява като „разумен, честен, набожен и учтив“. Не пропускал неделните и празничните богослужения, воден от своите внуци.

След Освобождението дядо Пуне купил един турски чифлик на изгодна цена, понеже турчинът се изселил, но не мислил само за себе си. Една част от нивите подарил на църквата, друга – на училището, и трета – на осем бедни семейства.

Тодор бил възпитан в строг християнски морал, а имал и наклонност към духовен живот. Роден на 10 юни 1897 г., той завършил прогимназия в Сливница, след което учил в Бачковското свещеническо училище. Ръкоположен е през 1923 г. и назначен да служи първо в село Цръклевци, Софийско. През 1933 г. е назначен за втори енорийски свещеник в Сливница. Починал през 1957 г. Погребан е в двора на църквата.

Бил в съслужение с бележития свещеник Димитър поп Янакиев, който дошъл от село Режанци, Брезнишко. С него служил 16 години, до смъртта му през 1949 г.

А той бил изключително надарен свещеник. С отличие завършил Самоковското свещеническо училище. С изявена писателска дарба, той сътрудничел в религиозното списание „Духовна заря“ и вестниците. Само в органа на Свещеническия съюз „Пастирско дело“ публикувал 180 статии. Съученик на Екзарх Стефан, бил канен на енорийско служение в столицата, но той не искал да остави духовната си нива в Сливница.

Двамата събратя, достойни свещенослужители, развили активна духовна дейност в църковното братство, в училището. Но историкът на храма с болка отбелязва, че духовният разцвет продължил докъм 1945 г. След това всичко се обърнало „с главата надолу“.

Дошло атеистичното време. Тогава двамата свещеници изживели голяма покруса. Техните духовни идеали, превръщани в дела с голямо усърдие, рухвали под ударите на грубото отрицание на Бога и вярата в Него.

Отец Димитър имал пет деца, три от които починали рано. Останали само Борис и Евгения, които емигрирали в Америка. Сега няма потомци, които биха разказали за тежките изпитания на отец Димитър. А тогава те се разказвали само тайно в семеен кръг.

За отец Тодор правнукът му разказва, че презвитерата била от село Петърч, близо до Сливница. Имали три деца: Михаил, Константин и Лиляна – майка на отец Тодор Иванов, който е баща на отец Георги.

Той бил много ревностен в служението си и уважаван от селяните. За него старите хора си спомняли с умиление. След треби незабелязано раздавал на бедните това, което му давали.

През атеистичното време като всички свещеници търпял натиск, но не отстъпвал от вярата и задълженията си. По този начин показвал правотата на Православието, с което утвърждавал духовните си чеда.

Бил много унижаван, когато започнало образуването на ТКЗС. Понеже бил внук на дядо Пуне, който бил заможен, на него се гледало с „лошо око“, едва ли не като на кулак.

Привикали го и му предложили пръв да се подпише, че си дава имота, за да даде пример на другите, които го слушали с доверие. Изглежда, че той се е въздържал. Тогава му натопили широкия ръкав на расото на дясната ръка в газ.

Застанал един началник до него с кибрит в ръка и му казал: „Подписвай се с тази ръка, или ще запаля расото и жив ще изгориш“. Той, разбира се, подписал. Не било лесно да понесе подигравката, дотогава толкова уважаван от всички в селото.

Не било само това. Намерил се повод да му съборят къщата и да го прогонят от центъра на селото. Той пречел дори само с присъствието си. Изпитанията станали ежедневие за него.

В църковния двор има паметник-костница на всички от селото, паднали по бойните полета по време на войните, издигнат през 1930 г. За да се отиде до него, трябва да се влезе през църковната врата и да се прекоси дворът.

Властниците решили да преградят двора така, че паметникът да остане извън оградата. Имало и чешма. И до нея можело да се стигне, като се мине през двора. Целта била хората да не влизат в църковния двор, нали се възпитават в безбожие! Започнали съдебни процеси и, разбира се, църковната управа не ги спечелила. Едва сега, за това място, от общината дали на църквата друго място, което се ползва за църковни нужди. Дъщерята на отец Тодор Лиляна била съпруга на царски офицер. И това се прибавило към досието на достойния свещеник и усложнило още повече положението му. Напрежението растяло и се отразявало на цялото семейство.

Синът й Тодор отишъл да учи семинария. Подозренията се усилвали. Вместо да се превъзпитава в новия атеистичен дух, той искал да продължи старата родова традиция с поддържане на потомственото свещенство. Със здравия дух на своите предци Тодор завършил Черепишката семинария и в най-трудното атеистично време приел свещенство през 1970 г.

Бил назначен с избор чрез гласуване в храма в Сливница. По Божий промисъл продължил родовата традиция.

За това предизвикателство той много страдал от атеистичните власти. Янка Павлова – кмет на селото, направила опит да го интернира. Бог не допуснал това. Поводът бил, че тя му забранила да се минава през центъра, когато се закарва покойник към храма, а той не се подчинил Притесненията, че ще има лоши последствия от неговата постъпка, се преживявали от цялото му семейство.

Натискът бил системен. Известно е, че на Възкресение в полунощ, навсякъде се поставяли служебни лица да следят кой отива в църквата, за да бъде повикан на другия ден за обяснения. Кметицата се престарала. Тя поставила на входа видеокамера, която отразявала кой посещава възкресното служение. Нарочно не го криела. Хората се изплашили и се пазели.

И децата на отец Тодор били преследвани. Синът му Георги учил до четвърти клас в Сливница. После продължил в София. Завършил Духовната академия. С особено задоволство споделя, че там се чувствал свободен да се прекръсти, да се помоли. Чувствал се като в рая. Това показва колко много е бил подтискан като син на свещеник.

И сестра му Лиляна страдала много В училище била унижавана като дъщеря на свещеник. По инерция духовната „дискриминация“ според отеца продължава и сега. Неговият син Тодор попадал под ударите й.

Свещениците във всяко село в Сливнишкия край били унижавани и притеснявани. Отец Георги разказа за свещеника, обслужвал селата Братушково и Гълъбовци – отец Алексей Тодоров. Той бил жестоко поруган. Хитро го измамили, за да махнат брадата му, на което той не се съгласявал.

Повикали го служебно в общината. Трябвало да говори по телефона. Като седнал на стола, те го нападнали и започнали да му режат брадата. Обръснали го. Понеже се съпротивлявал, при бръсненето бил порязан на много места. Целият окървавен и обезобразен бил пуснат да си отиде за присмех на селяните.

Той се завил с дрехата си от срам и се прибрал у дома си. Това станало в село Гълъбовци. Изживял случилото се много трагично. Отразило се на здравето му. Скоро след това починал и бил погребан в църковния двор в Сливница.

И енорийският свещеник в село Петърч, отстоящо на 10 км от Сливница, отец Желязко Симеонов, бил унижаван, като му бръснали брадата. Искали да го убият, но моторът се развалил и се разминало. После се застъпили за него влиятелни хора и останал жив. Към 1990 г. някои си признали, че това, което сторили на свещеника, било голям срам за селото.

Край Петърч има масов гроб, наричан „Гробницата“. Там са убити много хора, искали да откарат там и свещеника, но Божият промисъл го спасил.

Историческата Сливница влиза и в историята на Българската Църква с достойните си 16 сливнишки свещеници от един род, съхранил до наши дни свещени вековни традиции. С изповедническия подвиг на последните трима от тях този род се увенчава с нетленна небесна слава.

_______

По спомени на свещеник Георги поп Тодоров Иванов, Сливница, ул. „Бенковски“ 29.

Светолик Милчич, Храм „Свети свети Кирил и Методий“ в Сливница, С., 1999, с. 59-71, 77, 80.

Към рубриката Български свещеномъченици и изповедници от ново време