i-v6fk4oh8c Всемирното Православие - ЖЕНИТБА ПО ЛЮБОВ?Повечето млади хора вероятно се канят да встъпят в брак, и всички се надяват той да бъде само по любов. А ако някой предполага за себе си нещо друго, това би било само принудителен и крайно нежелателен вариант. 

 Е, да кажем, че годините си минават, или „на десет момичета се падат девет (осем, шест) момчета“… («на десять девчонок — девять (восемь, шесть) ребят» - популярна руска песен – б.пр.)...

Така че съпруг ще стане първият, който би направил предложение.

Аз обаче искам да споделя една важна истина, чието незнание е причина за почти всички разводи: да се встъпи в брак по любов е невъзможно!

За да разберете защо това е така, дайте отначало да се договорим за термините. Много често хората, произнасяйки едни и същи думи, влагат в тях напълно различен смисъл. Думата любов“ например. Тя се среща и в стиховете на Пушкин, и в текстовете на съвременните песни, в които има три акорда и четири думи, три от които – за любов.

Освен любов съществува понятието влюбеност. Думите са сходни, еднокоренни, но съдържанието им е различно, и не трябва да се смесват. Да разгледаме подробно всяко едно от тях. По-лесно е да се започне с влюбеността, тъй като вероятно всеки гимназист има вече опит с влюбването. Когато бях ученик, за първи път се влюбваха във втори-трети клас. Сега, доколкото знам, това се случва още в детската градина.

Ето няколко характерни признака на влюбеността.

Първият от тях е егоизмът. Тоест влюбеният човек (не обичащият, а само влюбеният!) мисли най-вече за себе си, за своите радости и удобства. Например на всеки автомобилист му се иска да има хубава кола, „Мерцедес“ 600 например, най-мощния, най-красивия. По същия начин най-често се влюбват в „най-най“ – красивите и стройните

Но ето че щастливият притежател на „Мерцедеса“ пътува към вилата на негов приятел, завива по черния път и... при първата дупка започва да завижда на собственика на джипа, профучал покрай него. В резултат на това човек идва до заключението, че колите трябва да са много на брой и различни, и ако средствата позволяват, той си купува една кола за града, друга – за вилата и трета – за превозване на товари.

Така е при влюбването. Човек лесно стига до състоянието да има две или три „жени“. Едната му ражда деца, готви му и го пере, с другата може да ходи на ресторант, с третата – на опера или на балет...

Второ: обикновено се влюбват в нещо конкретно. В красивото лице (какви очи има!), във фигурата; в по-възвишен вариант това може да е добрият характер, умът и други подобни. Може ли такова едно чувство да бъде здрава основа за брака? Едва ли. В крайна сметка с времето външността се променя. Много жени след първото раждане така и не могат да си възвърнат девическата стройност, и не защото са се „запуснали“. За женския организъм е напълно естествено да притежава известна пълнота – така е устроил Господ за по-доброто износване на плода. Господ съвсем не би искал детето да се развива в бодливата, твърда и ръбеста клетка на майчините кости.

Променя се не само фигурата. Лицето, косата, кожата също губят първоначалния си вид, особено ако са правени опити да се подобряват изкуствено. На петнадесет години момичето започва да използва козметика, за да изглежда по-голямо – на двадесет. В резултат на това на двадесет години й дават двадесет и пет, а на двадесет и пет без грим – тридесет, или дори повече. Устните, които не са виждали червило, винаги ще бъдат свежи. Ако пък започнат да ги червят, след година няма да могат вече да минат без козметика. Същото се отнася и за косата: всяка химическа обработка оставя върху нея следи, които никакви лечебни шампоани не могат да отмият.

И така, младият човек, очарован от външността на девойката, се влюбва в нея, прави й предложение и встъпва в съпружески съюз. След три-четири години, когато детето е вече на година-две, този млад човек ще започне да се заглежда встрани, защото външността на жена му, която някога го е зашеметила, е малко поизбледняла, а наоколо има толкова дами с бляскава красота…

Дори ако причина за влюбването не е била външността, а например, острият ум и добрият характер, то и тогава не трябва да се смята, че чувството е надеждно, понеже в живота ще има срещи и с по-умни, и с по-приятни хора. Освен това умът и характерът може да се променят, и то не в положителна посока, например в резултат на заболяване или травма. Нима поради това човек може с чиста съвест да се разведе? Съвестта ни подсказва, че тук нещо не е наред.

Третият признак на влюбеността е пламъкът на чувствата.

Само видът на влюбена двойка кара възрастния семеен човек леко да се усмихне. От една страна – колко трогателно и внимателно ухажва Той, колко елегантно приема ухажванията Тя, а от друга – колко далече е още всичко това от истинското чувство! …

Бурността и пламъкът на чувствата ни най-малко не говорят за тяхната дълбочина. Обикновено истинското чувство изглежда тихо, скромно и незабележимо. Външният плам по-скоро показва липсата на вътрешно преживяване, когато всички сили отиват за външното. Животът на душата в дадения случай може да се сравни с море. По време на буря вятърът повдига големи вълни, но е достатъчно да се спуснем в дълбочина, за да ни обземе тишина и покой: разклащат се и се тресат само повърхностните слоеве на водата. Но съществуват и дълбоки водни потоци, като Гълфстрийм например. Той пренася огромно количество вода, променя климата в страните, покрай които минава; но външно мощта му е незабележима, тъй като на повърхността няма огромни вълни.

Като поговорихме малко за влюбването, да преминем към любовта. Ще изброя макар и само няколко нейни важни признака.

Първото и много важно свойство на истинската любов е вечността. Всичко онова, което не е вечно, няма право да се нарича любов. Мнозина вероятно знаят, че Църквата не признава разводите. Верността на съпрузите трябва да се запази за цял живот, дори след смъртта на един от тях. Разбира се, не всеки, който е овдовял млад, може да живее в самота. За такива се допуска повторен брак, но само като снизхождение към човешките немощи. „За теб би било по-добре да не встъпваш повече в брак, но ако не можеш да понесеш този подвиг, тогава – встъпи“, - казва Църквата.

Но за свещеника, който трябва да бъде образец за своето паство, такова снизхождение е неприложимо.

Овдовее ли, свещенникът вече не може да създава ново семейство. Ако пък поиска да направи това, трябва да остави свещеническото служение. Той трябва да бъде верен на своята съпруга до края на живота си.

Несъмнено това единение на душите, което възниква приживе при съпрузите, остава и след смъртта, тъй като вечността на любовта не се ограничава само до земния живот, а преминава неговите граници.

Вторият признак на любовта е противоположен на съответния признак на влюбеността. Ако влюбеността се влюбва в нещо, то любовта обича без причина.

Въпрос към читателите: заради какво обичаме майка си? Заради красотата й? Но майка ни може да е грозна. Заради добротата й? Но майка ни може да е строга и несправедлива, а ние въпреки това я обичаме. Заради какво обичаме детето си? За това, че е мило? Но то може да е станало два метра и да се държи грубо с нас, но ние го обичаме.

Може дълго да търсим, но така и да не намерим чертата или свойството на характера, поради които обичаме близките си, защото такава черта или такова свойство не съществуват. Обичаме детето си единствено заради това, че то е наше.

А мъжът? При истинската любов мъжът или жената се обичат единствено заради това, че той е твой или че тя е твоя.

Чувам възражения: детето е мое, защото съм го родила, а мъжът – просто така, защото съм го избрала. Днес съм избрала този, утре – друг.

А сега да чуем какво казва по този повод Свещеното Писание: затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът"ат. 19, 5 - 6). Обърнете внимание: ще бъдат двамата една плът". Какво означават тези думи? Погледнете се: всеки от вас има две ръце и два крака. Но те съставляват едно тяло – една плът. Можете ли да си представите левият крак да каже на десния: „Аз ще вървя наляво, а ти отивай надясно. Омръзна ми да се размотавам с теб, искам да се поразходя сам за мое удоволствие“. Или: левият крак е стъпил върху пирон, сериозно се е наранил, а десният му казва злорадо: „ Натресе ли се? По-добре да беше гледал къде стъпваш, сега заминавай сам където искаш“. Разбира се, такова нещо не може да се случи. Ясно е, че ако единият крак се е счупил, другият ще носи тежестта на цялото тяло. Ако едната ръка заболее, другата просто ще работи двойно повече.

Същото трябва да бъде и в семейството. Когато мъжът се връща уморен и раздразнителен от работа, жената трябва мълчаливо да „преглътне“ обидните думи, изпуснати по неин адрес. Ако жената дойде уморена от работа, мъжът трябва спокойно да отиде в кухнята и да измие съдовете или да простре прането. Мъжът и жената - това е една плът.

И още нещо. В Църквата съществува точен начин за изчисляване степента на кръвно родство, тоест близостта на роднините един спрямо друг. Например, между майката и детето – първа степен на родство, между бабата и внука – втора, между чичото и племенника –  трета. Степента на кръвно родство се определя по броя на възходящите и низходящите линии до общите предци.

А ето го сега и въпросът: как мислите, каква е степента на родство между мъжа и жената? Първа? Трета? Въбще никаква. По-близо до истината е последният вариант на отговора. Защо обаче? Затова ли, че мъжът и жената нямат общи предци, и следователно са безкрайно далече един от друг? Не, защото те са безкрайно близки. Е, каква степен на родство мога да имам аз с моя крак? Никаква. Той е мой, той е част от тялото ми; ръцете, краката, главата не са роднини, те са едно цяло. Така и жената не е роднина на мъжа, а е едно цяло с него, защото те не са вече двама, а една плът.

Църквата винаги е знаела, че мъжът е по-близък от сина, а жената е по-близка от дъщерята. При това многократно по-близки. За нас това сега е непонятно, но преди сто-двеста години е било добре известно на всеки обикновен човек. Ако жената изведнъж би решила да се върне при родителите си, те не биха я приели: „Имаш си мъж, върни се при него. Ако си напуснала мъжа си, не искаме да те знаем!“

По-рано разводът бил абсолютно немислим. Защо? Ще се опитам да обясня. Да си представим една майка, която отглежда детето си. На годинка детето е мило. На три се появяват първите изпитания. На пет – първите проблеми. На седем – проблемите са доста повече, но все още се търпи. А на девет майката заявява: „Моят син вече не ми харесва. Лошо се учи, нагрубява, съвсем кривна от пътя. Още ли да търпя? Край! Омръзна ми!!! Такъв син не ми трябва. Утре отивам в Съвета и се развеждам с него“. Разбираме, че това е немислимо. Със сина или дъщерята човек няма как да се „разведе“. А защо с мъжа  може? Нали, ако ни заболи крак, не тичаме при хирурга с молба: „Докторе, по-бързо ми отрежете крака, имам синина на коляното“ Ще го лекуваме с всички средства, и само ако болестта стигне крайна степен, заплашваща живота на целия организъм, ще се съгласим на операция. Така е и с развода: с всички средства и сили трябва да се опитваме да запазим семейството, и едва в краен случай, когато няма никаква надежда, когато семейството фактически се е разрушило (например, мъжът е създал семейство с друга жена), един от съпрузите е паднал в страшни грехове и е налице реална заплаха за нравственото или физическото здраве на останалите, - само тогава може да се постави въпросът за развод.

И така, съпрузите са станали една плът. И истинският мъж обича жена си само заради това, че тя е неговата жена. Разбира се, ако тя има освен това и някакви забележителни свойства на характера, това е прекрасно. Но ако ги няма, истинският мъж все едно ще я обича. Същото се отнася и за чувствата на жената към мъжа.

Това, че съпрузите са една плът, не е само красива метафора. Всичко, което се случва с единия от съпрузите, в действителност се отразява върху другия. Ако съпрузите се опитват с Божия помощ да преодоляват всички изкушения на семейния живот, след известно време те могат напълно реално да усетят, че са станали една плът.

Вероятно всички ние неведнъж сме слушали истории като тази. Майка изпраща сина си в армията. Той служи далече, на хиляди километра от родния дом. Но с него се случва беда, и майката, независимо от огромното разстояние, което ги разделя, чувства тази беда със сърцето си. Ето така, Господ може да даде на съпрузите такава благодат, че те да усещат един другиго още по-силно, отколкото майка детето си. Буквално така, че ако единия го ущипеш, другият ще подскочи и ще извика „Ох!“ Понякога от възрастни съпрузи, преживели дълги години във взаимна любов и вярност, може да се чуе: „Ето, казвам на съпругата си нещо, а тя ми отоваря, че току-що е мислила точно за същото!“ При верните съпрузи се появяват не само еднакви чувства, но и еднакви мисли и желания.

Веднъж имах следния случай. Стоях на почти безлюден перон и покрай мен минаха няколко мъже от неизвестна за мен националност. Те разговаряха високо, и езикът им ми се стори много благозвучен. Изведнъж ми се прииска да разбера дали нашият руски език е също толкова благозвучен? Но по никакъв начин не можех да оценя звученето на родния език, защото чувах не звуците, а смисъла на думите. Може оцениш звученето на чуждия език, който не разбираш. Звученето е единственото, което може да се разбере в един непознат език. Същото става и с хората. Докато човекът е чужд за теб, единственото, което можеш да видиш в него, е външността му. Да си спомним поговорката: „По дрехите посрещат“. Близките, роднините не ги оценяваме по тяхната красота. Веднага виждаме движението на душата им. Първият признак, че сме обикнали човека е това, че преставаме да забелязваме неговата външност.

За първи път още в училище се сблъсках с факта, че при любовта външността не играе вече никаква роля. Веднъж ме покани на гости един съученик, когото познавах само от училище. Когато видях родителите му, бях поразен. Баща му беше истински красавец, а майка му, по моите тогавашни разбирания, — направо уродлива. Гледах ги и не можех да разбера, как такъв красив мъж е могъл да се ожени за такава ужасна жена. Е, добре, когато се е женил, тя може да е била по-млада и по-хубава. Но как може да живее с такава жена сега? Чак много по-късно разбрах, че когато обичаш, вече не забелязваш външността, просто не я виждаш. Както не забелязваш хубави ли са майка ти или детето ти.

Външността на човека е като мътно стъкло. Отдалече виждаш само стъклото, а какво има под него, не можеш да разгледаш. Но щом се прилепиш до такова едно стъкло, виждаш само това, което се намира под него, а самото стъкло не забелязваш.

Третият важен признак на истинската любовтова е жертвенността, готовността за саможертва. Но какво представлява тя? За да стане веднага ясно, да отговорим на един такъв въпрос: саможертва ли е самоубийството? Повечето читатели ще се съглаят, че не е. В действителност саможертва е налице тогава, когато човек се отказва от нещо свое, понякога дори от живота си, но непременно го прави заради другия човек. А в самоубийството поради несподелено влюбване, например, има нещо друго: „Ще покажа на всички колко силно страдам“. В самоубийството липсва грижата за другия, от самоубийството на другите никога не им става по-добре, на всички близки то носи само страдание. Самоубийство се извършва единствено заради самото себе си.

Сега ще приведа няколко примера към темата за саможертвата, за да покажа каква може да бъде тя. Моята съпруга завърши училище за църковни диригенти. Няколко години тя се готвеше за постъпването, учи дълго време, за да стане диригент, беше пълна с планове за това как ще създаде хор, как ще се занимава с децата на енориашите и така нататък. Когато започнахме служението си в енорията, всички тези планове започнаха постепенно да се въплъщават. Но животът следва по свой ред. Роди ни се първото дете, след това второто, после третото. И вече се постави въпросът: как да се постъпи? Най-важните и тържествени служби, когато трябва хорът да бъде ръководен от най-опитния човек, са в събота и неделя. Детските ясли и градини, дори ако решим да дадем там децата, не работят в тези дни. Нямаме постоянно живеещи с нас баби. И ето матушка се оказа пред избора: да се занимава с работата, за която дълго се беше подготвяла и която обича, а децата през това време да гледа някой друг, или заради децата да остави хора. Разбира се, тя остави хора. Но зад това „разбира се“ се крие немалко нещо. Да си кажеш: „От днес аз не съм вече диригент, а само майка и домакиня“ и да отхвърлиш на втори план това, което години наред е било първостепенно, никак не е лесно. Както не е лесно да виждаш друг човек, заел мястото ти, да виждаш грешките му и да нямаш възможност да ги поправиш. Разбира се, още по-трудно е вътрешно да не се възмущаваш от това.

Но ето пример на явна саможертва – да се откажеш от призванието си. Впрочем животът обикновено се състои от множество малки прояви на нашата жертвеност. Цял ден главата на семейството е работил и е мислел, как ще се върне вкъщи и ще се отпусне пред телевизора, гледайки футболния мач, в който участва любимият му отбор. Отваря вратата на апартамента и… „Мили, отиди, моля те, за хляб, докато аз изпека пилето, след това изхвърли боклука, кофата вече е пълна, и вземи от градината Альоша“. Всичко това ще успееш да направиш пет минути преди края на второто полувреме. Ето това: да не се възмутиш, да се овладееш, макар с неохота в сърцето, да пропуснеш почти целия мач и да направиш нужното за семейството – също е саможертва. Семейният живот всъщност се състои от такива ежедневни „дреболии“ и взаимни отстъпки.

След като донякъде се ориентирахме в термините, да дадем определение на любовта. Разбира се, то няма да бъде пълно, някой може да не е съгласен с него, но трябва да го дадем. И така, любовта е единение на двама души, което се ражда в брака и се отглежда в продължение на 10-15 години съвместен живот.

Стана ли вече ясно защо не е възможно да има женитба по любов? Да, именно затова, че преди брака може да има само влюбеност, а любовта може да се зароди единствено след встъпване в брака и да се прояви в цялата си сила само след дълги години семеен живот. Посяваме в земята ябълково семе, израства фиданка, пресаждаме я, няколко години се грижим за дръвчето и едва след това можем да разчитаме на урожай. Плодовете на любовта също се появяват не веднага и не от само себе си, защото човешката душа е много по-сложна от растението. Освен това не всяко дърво доживява до плодоносене, някои загиват. Днес 60 % от семействата се разпадат (в България, по данни от 2014 г. - 47 %, б.пр.), без да дадат никакви плодове, освен изоставени деца и осакатени души.

Да си представим два камъка, остри и твърди. Докато те лежат отделно един от друг, всичко изглежда сякаш добре, никой никого не закача. Да ги сложим обаче в торба и дълго и силно да ги разтърсваме. Възможни са два варианта: или камъните да се поостържат един о друг, или да скъсат торбата и да се разпилеят по земята.

Ето, младите съпрузи са тези „камъни“, а торбата е семейството. Или съпрузите чрез самопожертване ще се приспособят един към друг, или семейството ще се разпадне и двамата ще се разделят озлобени.

Огромният брой разводи стават две-три години след сватбата. Човек се развежда с убеждението, че причината е в другия съпруг. „На такава опърничава жена (мъж) попаднах! А казваше, че ме обича! Как можах да се оженя (омъжа) за нея (него)!“ И не разбират, че между тях не е имало любов, а само влюбване. За любовта е трябвало още да се борят. Просто никой от съпрузите не е поискал да се отърве от своите „остри ъгли“. Човек встъпва в нов брак и там започва същото, което е било в първия. И той наивно смята, че отново не му е провървяло на жена, без да вижда своите недостатъци.

Прави сте да ме попитате: „А самият вие обичате ли вече истински?" И аз трябва да призная: „Не“. Живеем заедно само от 5 години, и по силата на този недостатъчен срок не мога да каже, че съм достигнал съвършената любов. Ето малка илюстрация към тези мисли, с което и ще завърша нашата беседа.

Кухня. Ние с жена ми седим един срещу друг на масата. На съседната маса са лъжиците и вилиците. За да си взема лъжица, аз трябва да стана и да направя пет крачки около масата за хранене. С връщането до моето място стават десет крачки. А съпругата ми трябва просто да стане и да протегне ръка. Трябва ми чаена лъжичка. Моля, разбира се, жена ми да ми я подаде. Тя става. При което включвам, че тя е бременна в последния месец, че през деня се е уморила с двете други деца, че въобще бременността й протича трудно, и че в крайна сметка й е трудно да се изправи… С една дума, разбрах, че съм постъпил лошо, и че повече така няма да правя. Но ако вече истински обичах, тогава не с ума, а със собственото си тяло щях да почувствам болката на моята „половинка“ (в дадения случай тази дума може да бъде написана и без кавички) и на мен даже на ум нямаше да ми дойде да я помоля за каквото и да било.

Край и Богу слава!

 

(Със съкращения)

 

Сн.:vk.com