d6af6840944503e13f15ad07c1f997c6 Всемирното Православие - ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ПРОИЗХОД НА КИРИЛИЦАТА, НА КОЯТО ПИШЕМ

Последните няколко години, във връзка с 24 май,  празникът на българската просвета и култура, се появиха много и различни публикации, които оспорват българския произход на азбуката, на която пише не само българският народ, но и всички славяни, използващи кирилицата. Авторите на тези изследвания не са специалисти в областта на лингвистиката и не познават езиковите доказателства по разглеждания казус. Всъщност, българската лингвистика и медиавистика са абсолютно категорични по въпроса за това, че Кирило-Методиевият език е старобългарски, т.е че глаголицата, а на нейна основа и кирилицата е създадена на СTАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК. Няма специалист у нас в областта на българската филология, който да не познава езиковите доказателства за старобългарската основа на Кирило-Методиевия език, залегнал в основата на азбуките, тъй като тези особености се изучват още в първите курсове на специалността.

Представяме на вниманието на всички, които проявяват интерес по темата, изследването на проф. Кирил Мирчев,  член-кореспондент на БАН, най-големият ни специалист по старобългарски език и история на българския език, в което той посочва категоричните езикови доказателства за старобългарския, а не общославянски езиков произход на азбуката. 

 

ПРОФ. КИРИЛ МИРЧЕВ: ЕТНИЧНА ОСНОВА И НАИМЕНОВАНИЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

 

В науката отдавна престанаха споровете, които някога се водеха доста горещо около етничната основа на Кирило-Методиевия език. Днес е напълно ясно установено, че основата на този език образува българският солунски диалект от втората половина на IX в. Доказателствата се откриват в редица фонетични особености на Кирило-Методиевия език, които са присъщи само на българския език. От значение са и някои доказателства из областта на лексиката и на синтаксиса. 

Най-важното между фонетичните доказателства е наличието на съгласковите групи шт и жд, които се явяват на мястото на първични съчетания *tj *dj или на мястото на *gt *kt пред предни гласни. Съчетанията шт жд са типични само за българския език. Всички останали славянски езици имат напълно различни заместници на изтъкнатите първични съгласкови съчетания. Така напр. праславянската форма *svet-ja се заменя в Кирило-Методиевия и днешния български език със свешта, докато в руски имаме свеча, в сърбохърватски cвeћa, в полски swieca, в чешки svice. Праславянската форма *med-ja в Кирило-Методиевия и в съвременния български език гласи межда, а в руски межа, в сърбохърватски мећа, в полски miedza, в чешки meze. Праславянските форми *mog-tь *nok- само в Кирило-Методиевия език и в днешния български език гласят мошть и ношть, докато във всички останали славянски езици техният гласеж е по-друг, сравни напр. рус. мочь, ночь, сърбхр. моћ, ноћ, пол. и чеш. mос, noc.

Важно фонетично доказателство представя и гласежът на гласната Ѣ, който в старобългарски е бил широко е, отбелязвано обикновено в научно фонетично записване с ä или с ě. Гласежът е клонял да се развие към , т. е. към а с мекост на предходната съгласна. Старинният старобългарски гласеж на ятовата гласна като широко е се среща все още в доста голямо разпространение в съвременните български говори, напр. в Шуменско, в Родопите, в Тракия, в Солунско и в Южна Албания.

Сред доказателствата из лексиката особено важно място заемат някои гръцки заемки, които в старобългарските паметници се явяват не в своята литературна форма, а в народна форма. Такъв е случаят напр. с думата сѫбота, която съответства не на гръцкото литературно σάββατον, a на народногръцкото σάµβατον. Народни гръцки думи са могли да съществуват в IX в. в езика само на ония славяни, които са живеели в непосредствена близост с гръцко население. А това са били само българските славяни.

  Из областта на синтаксиса ще изтъкнем следните по-важни факти, които остават типични за развоя на българския език: 1. Употреба на дателен притежателен при лични местоимения и при съществителни, напр. брат ми, рѫка ти, отъпѹштенье грѣхомъ "опрощаване на греховете", храмъ молитвѣ "дом на молитвата". 2. Описателно бъдеще време с глагол хотѣти като помощен, напр. хоштѫ писати. 3. Употреба на компаративна форма мьнии по-малък в значение на по-млад.

  В старите исторически паметници езикът на първите български преводни книги се нарича ѬЗЫКЪ СЛОВѢНЬСКЪ. Така се е наричал изобщо езикът на славяните, които в VIVII в. се заселват в югоизточната половина на Балканския полуостров. Това наименование на техния език е било запазено дълго време, след като тези славяни приемат народностното име б ъ л г а р и. Като се имат предвид неоспоримите исторически и лингвистически доказателства, че Кирило-Методиевият език представлява български диалект от втората половина на IX в., напълно естествено е този език да се нарича с т а р о б ъ л г а р с к и. И действително така се нарича той доста често в науката. На това наименование обаче започнаха сериозно да съперничат наименованията с т а р о с л а в я н с к и или с т а р о ц ъ р к о в н о с л а в я н с к и, при все че в много отношения те не са достатъчно ясни. Те не посочват именно истинската принадлежност на Кирило-Методиевия език към определен славянски език от IX в., т. е. от времето, когато славянските езици са били вече значително обособени и са притежавали свои индивидуални черти. Наименованието с т а р о с л а в я н с к и език е доста широко и би могло да бъде отнесено към който и да било славянски език, а с наименованието с т а р о ц ъ р к о в н о с л а в я н с к и език Кирило-Методиевият език се определя като изключително църковен, което не е напълно точно, при все че по-голямата част от запазените старобългарски паметници са църковни книги.

  Привържениците и разпространителите на наименованията с т а р о с л а в я н с к и и с т а р о ц ъ р к о в н о с л а в я н с к и привеждат в своя полза следните съображения: Кирило-Методиевият език действително има българска народностна основа, но все пак той представлява литературна обработка на старобългарски диалект от IX в. и се отличава специално в своята лексика и синтаксис с черти, които не са били чисто народни. В него изобилстват новообразувани славянски литературни форми, с които е трябвало да се превеждат трудните гръцки оригинали, а също така и множество синтактични и фразеологични особености, оформери под гръцко влияние. В тази си литературна обработка Кирило-Методиевият език се издига до положението на почти общ славянски литературен език, като включва в себе си и някои лексикални елементи от други славянски езици. У някои автори към всичко това се прибавя и един немного убедителен аргумент против термина с т а р о б ъ л г а р с к и. Те мислят именно, че съществува опасност под това наименование да се разбира не старият език на българските славяни, а езикът на Аспаруховите българи.

  Най-оправдано си остава наименованието с т а р о б ъ л г а р с к и е з и к. Това се вижда от факта, че много често авторите, които използват термините с т а р о с л а в я н с к и или с т а р о ц ъ р к о в н о с л а в я н с к и, са принудени да прибавят в скоби за по-голяма яснота наименованието с т а р о б ъ л г а р с к и. Обстоятелството, че езикът на Кирило-Методиевите паметници представлява литературна обработка на български диалект от IX в., не може да се сметне за много сериозен довод против наименованието с т а р о б ъ л г а р с к и е з и к. И днешният български литературен език с многобройните си ненародни лексикални, синтактични и фразеологични особености, усвоени главно под влияние на руския език, не се покрива напълно с нито един съвременен български диалект, което не значи, че той не бива да се нарича български.

  В българската наука съвсем естествено е прието Кирило-Методиевият език да се нарича с т а р о б ъ л г а р с к и, а езикът на по-късните български паметници, т. е. на паметниците от XII, XIII, XIV в., да се нарича с р е д н о б ъ л г а р с к и. Последният термин за означаване на по-късните български паметници се употребява и от всички чужди слависти, които, както видяхме, предпочитат да наричат старобългарския език с т а р о с л а в я н с к и. Противоречието, в което те изпадат, е очевидно. Щом се признава, че има среднобългарски паметници, естествено е да се признае, че има и старобългарски паметници, които са писани на старобългарски, а не на с т а р о с л а в я н с к и  е з и к.

 

 

______________

Източник: Мирчев, К. Старобългарски език, С., изд. „Наука и изкуство", 1972 г.