images?q=tbn:ANd9GcTZ076Xpzn0EQdcjAmMtXIzhGqhc0U4Z_TJWafuoQYovTxBeDrz9yeFJQOUOo_BgUGVuRY&usqp=CAU Всемирното Православие - КАК ПРЕП. ЙОСИФ ИСИХАСТ БЕШЕ "ГРАБНАТ" НА НЕБЕСАТАОт първите стъпки на подвижническия си живот старецът копнеел за среща с духовен отец - духовен човек в пълния смисъл на тази дума, който да притежава необходимия опит и да може да му стане наставник и ръководител в този толкова деликатен и тайнствен живот. Въпреки всичките си разочарования, както ни казваше, той не преставал да търси и да се надява.

  При това, се носела мълва за невидими за повечето хора подвижници, които живеели в неизвестност и само понякога се явявали на определени и също така духовни свещеници, за да се причастят. Това за дълго време станало затруднение и изкушение за нашите старци, които непрестанно издирвали невидимите подвижници с надеждата да се срещнат с тях.

  Като продължавали настойчиво своите усилия, те обходили всички пещери и колиби, без да пропускат никакви следи от стари жилища или места, в които някога са живели подвижници.

  По това време в килията „Преподобни Петър Атонски”, разположена зад местността Криа Нера (Студени води) в околностите на Великата лавра, безмълствал бележитият отец Даниил, истински безмълвник, живеещ почти изцяло като затворник. Той не напускал колибата си, подвизавайки се в бдение и молитва и ежедневно служейки литургия.

  Бил човек по природа мълчалив и съсредоточен, с особен начин на живот. Старецът не приемал посетители и да се попадне при него в часовете на неговото безмълвие и молитва, а още повече - по време на литургия, която обикновено се извършвала в полунощ, не било лесно. След като се убедил в духовността на живеещите по тези места и в светостта на стареца, отец Иосиф го помолил да разреши на него и на отец Арсений да присъстват от време на време на литургиите му, още повече, че живеели в скита „Свети Василий”, намиращ се недалеч оттам, а също и да се изповядат при него. Старецът приел тази молба.

  За този велик старец, отец Даниил, би трябвало да напише подробно някой друг, тъй като на мен са ми известни твърде малко неща за него. Тук ще бъдат казани само няколко думи, за да не бъде предадено на забрава славното име на този човек, принадлежащ към числото на героите на атонската земя, още повече, че е наш съвременик. Бидейки, както вече казах, човек спокоен и мълчалив по природа, а също така и смирен, той предпочитал винаги да се крие и да бъде неизвестен. Това е обичайно дело за истинските монаси. Винаги въздържан, той почти никога не си разрешавал растително масло, а ядял само варива[1] без растително масло, и то, веднъж на ден - в деветия час по византийски. Всяка нощ извършвал бдение сам, а преди полунощ отивал в църквата, където прочитал и неголяма част от службата за деня, най-често - катизмите от Псалтира, за да се подготви за проскомидията. След полунощ започвала литургията, която се извършвала бавно и с голямо умиление. Той често прекъсвал службата поради сълзите и голямото умиление при произнасянето на молитвите, и по този начин само литургията нерядко продължавала около четири часа. „Много пъти - казваше ни старецът - го принуждавахме да ни предложи нещо от рода на духовна беседа, но той избягваше, като привеждаше като оправдание думите на преподобната Синклитикия: „Когато светилникът гори, свети на другите, но изгаря собствените си уста.”

  Друг благоговеен брат от Нови скит ми разказа за този свят старец, как веднъж отишли да го посетят заедно със своя старец, тъй като те били стари познати. Тогава бях още цивилен и току-що бях пристигнал на Атон, след като бях отбил военната си служба. Щом дойдохме, моят старец го поздрави с поклон и мълчаливо ми кимна и аз да сторя същото. Аз се приближих, старецът ми стисна ръката и ме назова по име: „Добре дошъл, Сергий. Добре направи, че дойде в градината на Пресвета Богородица и в близост, стареца Неофит. Стой тук и бъди търпелив. Скоро ще дойде Никос и ще бъдете заедно.” Никос беше моят по-малък брат по плът, но ние, след като останахме сираци, отдавна вече се бяхме разделили и не знаехме нищо един за друг. Аз бях наемен работник в Ливадия, след което отидох в армията, а той още в детството си отиде в Атина, където работеше в хлебопекарните.

  След това отец Даниил се обърна към моя старец и го насърчаваше да ни приеме при себе си. После нареди на своя ученик Антоний да ни приготви чай, а на мен да сложи повече захар. Донесоха чая, но моята напитка от пръв поглед ми се стори негодна, сякаш в чашата бяха попаднали сажди. Когато я опитах, направих физиономия на отвращение и оставих чашата. Тогава старецът ме попита: „Харесва ли ти чаят, Сергие?” „Не, отче - отговорих аз, сякаш ми се подиграваха. - Тук са попаднали сажди от огнището и вкусът му е като на отрова.” От това той намери подходящ повод да ми обясни смисъла на монашеския живот, избран от мен. „Не, дете мое - рече той, - това не са сажди, а диви горски жълъди, горчиви и зелени. Те символизират тукашния ни подвижнически живот, който изглежда горчив, и затова Господ ще ни подслади в Царството Си.” Постоянно помня тези негови думи, сякаш ми ги е казал вчера. А що се отнася до моя брат, той наистина дойде след две години, след което ние целия си живот живяхме в същата колиба, където бяхме дошли отначало.

  Това бяха родните братя, монах Кирил и иеромонах Неофит, братството на стареца Неофит, дърворезбаря, от килията „Живоприемни източник” в Нови скит.

  Благодатта, която живеела в душата на отец Даниил, била толкова изобилна, че му били известни с точност и подробно далечните и неизвестни събития. Както ни разказваше нашият старец, към края на живота си отец Даниил силно отслабнал и не можел да стои без чужда помощ, но продължил да се придържа към своя начин на хранене. Ден преди смъртта си той помолил да го придържат, за да стане и да излезе на двора. След като с мъка излязъл навън, той се обърнал, погледнал около себе си и нагоре и слабо простенал: „Суетен свят. Всичко е суета.” И отново се върнал на леглото си. След няколко часа отишъл на Небето, което така много обичал и заради което се трудил.

  „През едно лято - разказа ни старецът, - в онези времена, когато водехме, доколкото беше възможно, свободен от житейски грижи живот, аз бях вече много измъчен. Тялото ми отслабна от борбите. Опитвах се да не отстъпвам, като вярвах, че търпението на бедните не ще погине докрай (Пс. 9:19 - слав.), но към края на осемгодишния период плътската бран стана особено силна. Моите защитни средства не даваха достатъчен резултат, защото благодатта се бе оттеглила и аз не можех да намеря утешение дори и в молитвата. В такива часове голяма помощ може да окаже човешкото утешение от истински отци и братя, имащи опит в изкушенията и в подобни състояния. За нас обаче това беше много трудно, тъй като мнозина мислеха за нас, че се намираме в прелест, защото се стараехме да избягваме общуването заради по-голямо безмълвие, така че им бяхме неприятни и ни отбягваха. Но не беше само това. Най-невежите ни иронизираха и ни се подиграваха. Беше наистина това, за което Давид е казал: И към болката от раните ми прибавиха (Пс. 68:27 - слав.). Единственият, който ни беше останал, беше старецът от килията „Преподобни Петър Атонски”, отец Даниил. Често ходехме там и старецът ни утешаваше, тъй като виждаше нашия искрен стремеж към спасение.

  И точно в този период на тежка борба - продължи старецът, - през една лятна вечер ние се намирахме в своите обичайни места между скита „Свети Василий” и Криа Нера. Изпитвах голяма тежест, а благодатта не пращаше утешение. Като не можех нищо друго да направя, за да дойда на себе си, реших да посетя духовника и бавно тръгнах. Нямах сили и често се спирах, изповядвайки се на Изпитващия сърца и утроби (виж Пс. 7:10): „Преблаги Владико, Ти присъстваш тук и виждаш всичко. Какво друго искаш от едно бедно и безсилно създание? Ти знаеш моето намерение, какво още мога да направя? С Твоята помощ не отстъпвам и се уповавам на Твоята милост, че Ти не ще ме изоставиш. Защо е това насилие? Нима ще се огъне волята ми? Не ме оставяй, Боже, Спасителю мой, надеждо на всички, които Те търсят.”

  Когато се канех да продължа пътя, сякаш чух пред себе си чуруликане на птица и веднага почувствах промяна в себе си. Изчезна предишната непоносима тежест, която ме потискаше и усетих обичайните признаци на едно утешение. Благодатта в мен започна да се увеличава, обновиха се силите ми, и умът ми, можеше както винаги, да се обърне към благодарение и славословие, според това, към което го подтиква благодатта. Искам да кажа, че така се случва, когато тя е по-малко. Но ако тя се увеличи, тогава прекратяват действието си и умът, и сетивата и остава само съзерцанието, господстващо над всичко останало. Неочаквано за втори път чух чуруликането, несравнено по-сладко от първото, и ми се стори, че се чуваше съвсем наблизо пред мен. Все още запазвах сетивата си и мислех, че като се придвижа малко напред, ще мога да видя какво става. Аз и наистина вдигнах крака си и се канех да направя крачка. Отново прозвуча тайнственият глас и тогава сетивата престанаха да действат, а умът беше “грабнат” извън тялото ми, сред някаква безгранична област от светлина, нямаща предели и измерения. Преди да се случи това, мисля, че успях да се подпра на нещо покрай пътечката, по която вървях. След това, както казва и свети апостол Павел, с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае (2 Кор. 12:2), аз сякаш се движех по някакъв издигащ се нагоре склон. Понятията, които употребявам, са приспособени към нашите мерки, образи и начала, но там, където човек попада при тези свръхестествени състояния, не съществува нищо, което прилича на нещата от този свят. (Ние настоявахме, старецът по-подробно да ни обясни видяното от него и той ни отговори по този начин.) Стори ми се, че моето изкачване води към някаква голяма гора и аз се насочвах към нейния връх, тъй като нещо ми казваше, че трябва да го достигна. А пътят ми бе насочван от този сладък и мелодичен звук на птичето чуруликане, което постоянно се чуваше пред мен и ме призоваваше да го следвам. Не се уморявах, не чувствах тежестта на тялото и движенията ми се извършваха не във времето. Без сам да забележа това, стигнах до върха, където последва ново изумление пред Божието величие!

  Пред мен се простираше огромна равнина, която никъде нямаше нито предел, нито край, а напомняше на море. А светлината стана несравнимо по-бяла, така че пребивавах в изстъпление. Неусетно, както ми се стори, тръгнах на изток. Ръководеше ме желанието да узная какво е всичко това и какво се намира във вътрешността на равнината, която бях уверен, че трябва да достигна, тъй като гласът, който чувах, идваше оттам. Движението ми беше толкова бързо, че аз не зная за какво време преминах това безкрайно пространство и достигнах в дъното му, където се виждаха стените на огромен град.

  Когато се приближих до него, се оказах пред една грамадна порта, чиято красота ме принуди да спра и да изпадна в изумление. Кой човек, мислех си аз, би могъл да направи такова нещо? Наоколо не се чуваше нищо, но цареше безкрайна тишина и божествен мир, в които се чуваше само този мелодичен звук на птичето пеене, който сякаш излизаше иззад стените. Известно време стоях, възхищавайки се от красотата и устройството на тези свръхестествени неща, но ме влечеше жаждата да видя и това, което се намираше вътре, и да узная, каква беше тази небесна птица, която пееше толкова сладко. Като не виждах никого, когото бих могъл да попитам или от когото да поискам разрешение да вляза, аз се прекръстих и влязох през тази порта.

  Но колко дивни са Твоите дела, Господи на силите! „Велик си Ти, Господи, и чудни са Твоите дела, и няма думи достатъчни да възпеем Твоите чудеса!”[2] Когато влязох и пред очите ми се явиха тамошните величие и слава, спрях се и замрях и не можех нищо да помисля, но само се удивлявах на тази боголепна слава, а в сърцето ми се запечата мисълта, че това беше Божият град. Когато погледнах надолу към настилката, ме покори съзерцанието на тази превъзходна изработка, която човешката мисъл не може и да си представи. Там се намираше толкова блестяща слава, че беше невъзможно да се откъсна от съзерцанието ѝ и само някакво движение сред тези неща ми позволи да се освободя, за да обърна очите си и към нещо друго. Стените, обкръжаващи този свещен град, изглеждаха тайнствени и по начина на построяването си, и по безпределната си височина, защото колкото по-високо вдигах очи, толкова повече се издигаха нагоре. Обаче интересът ми достигна връхната си точка, когато най-сетне видях тази благообразна птица с ангелски глас.

  В центъра на това тайнствено място, където се намираше храмът или градът - това знае само Бог, създал всичко това - висеше (или се носеше във въздуха? - Бог знае) нещо като метално византийско хоро[3] с огромни размери, каквито могат да бъдат видени в храмовете на Света Гора. Но то беше направено не от метал или от друго неодушевено вещество, а от множество пойни птици с неизказана красота, с разнообразни цветове и форми. Всички те пееха сякаш с един глас, звучащ като мелодия, като химн, който бе непостижим за мен, но бе толкова сладостен, че цялото ми същество се изпълни с Божията благодат. А в самия център на техния хор се намираше великолепната птица, която чувах от самото начало, и с постоянен глас, подобен на исон, даваше тон на тази изумителна мелодия.

  Колко продължи моето пребиваване там - знае само Бог, утешаващ тези, които Неговата благост познава. Възхищавайки се от това Божие величие, аз сякаш чух приближаващи се стъпки зад портите, през които бях влязъл. Желаех да срещна някого, който да ми обясни какво е всичко това, и затова се обърнах назад и излязох, но не успях да видя никого. Само ми се стори, че започнах да се движа на север и отново да се спускам натам, откъдето дойдох, но от друго място.

  Но и там видях изумителни неща, защото пред мен се намираха сякаш маслинови горички и селища, но всичко това беше свръхестествено. Когато се приближих до края на слизането от тази чудесна планина, видях, че в нейното подножие се простира грамадна равнина с яркозелен цвят, изпълнена с малки деца - някои - по-големи, а други по-малки, - които играеха с голяма радост. След като се полюбувах на тази гледка и като се учудих от тяхното множество, а също - и на тяхното благочиние и радост, аз завих в посоката, накъдето ме водеше пътят, и приближих, както ми се стори, до входа на това място, където растяха високи и разлистени дървета.

  Когато наистина приближих до входа, представляващ творение на божествената красота, видях един старец, надарен със забележително великолепие и заедно с това - с доброта и любов, който в безмерен покой седеше на един престол. Аз се приближих до него с голяма почит и направих поклон. Той ми протегна ръка, усмихвайки се с израз на безмерна отеческа любов и, мисля, че сложи в ръката ми три частици бял хляб, големи колкото нашата нафора. Стиснах ги в ръката си, обърнах се, за да тръгна, и дойдох на себе си.

  Забелязах, че стоя, подпрян на скалата, на същото място, където се намирах, когато чух дивното пеене, отивайки по пътечката при духовника. Изпълнен с духовна радост и поразен от това величие на Божията благост, с която ме удостои Неговото милосърдие, аз се върнах обратно. Отправих се към отец Арсений, повтаряйки словата на нашия велик наставник апостол Павел: страданията на сегашното време (сегашните временни страдания - слав.) не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18), защото наистина око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9). Когато дойдох на себе си, продължавах да стискам ръка и като си спомних, защо я бях стиснал, разтворих пръстите си, но не намерих онези частици. Изглежда, те бяха духовни, тъй като в душата си чувствах безпределно веселие и радост, така че през следващото денонощие нито веднъж не си спомних за телесна нужда, а плачех със сълзи на радост и благодарях на Бога за толкова великото снизхождение, проявявано от Него към смирения човек.”


[1] Под варива се разбират различните бобови семена - боб, леща, нахут и др. - б. пр.

[2] Прем. Сирахова 11:4.

[3] Хоро - това е голям полилей, със свещи и икони, който се намира в средата на храма.

 Из книгата „Старецът Йосиф Исихаст. Живот, подвизи, учение”. Изд. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2004 г.