На нашия Господ Иисус Христос било угодно да отбележи кончината на Своята пречиста майка в човешка плът като велико събитие в историята на Църквата и дори в историята на света.

Светата Църква почита Успението на Пресвета Богородица с двуседмичен пост, равен по строгост на Великия пост.

Помните дълбоко вълнуващите ни думи на нашия Господ Иисус Христос, висящ на кръста, казани малко преди страшните слова „Свърши се…“: „Жено, ето син ти“ (Йоан. 19:26), и, обръщайки поглед към любимия Си ученик св. Йоан: „Ето майка ти“ (Йоан. 19:27).

И Пресвета Богородица живяла до смъртта си с наречения за неин син Йоан, и в голямата горница на неговия дом станало нейното велико Успение.

Тя лежала на смъртния одър, върху който сияела с неземна светлина райската клонка, донесена на Пресвета Богородица от архангел Гавриил три дни преди смъртта ѝ. До смъртния одър на Пресвета Богородица седял нареченият за неин син апостол Йоан и следял диханието ѝ, което ставало все по-рядко. Когато настъпило последното дихание, райската клонка угаснала, продължили да горят само погребалните свещи…

И внезапно горната стая (горницата) на Пресветата Дева станала небе: изпълнила се с облаци, върху които по чудесен начин били пренесени светите апостоли, проповядващи във всички краища на тогавашния свят.

Случило се и нещо много по-велико: с целия ангелски сонм към одъра на Своята пречиста по плът майка слязъл от небесата Сам Господ и Бог наш Иисус Христос, за да приеме светата ѝ душа. С нея и с ангелския сонм Той отново се възнесъл на небето – и останали само апостолите.

Те пели погребални песни, прекадили с тамян тялото, и вдигайки върху раменете си нейния одър, го понесли към Гетсиманската градина, където Пресвета Богородица завещала да бъде погребана. Поставили тялото на Заспалата (Усопшая) в каменна гробница, изсечена в скалата, и я закрили с голям плосък камък.

По Божий промисъл апостол Тома, който проповядвал в далечна Индия, бил донесен на облак в Йерусалим чак на третия ден след погребението на Пречистата. Силно скърбейки, той молил апостолите поне да му покажат гроба на Пресвета Богородица. Завели го в Гетсимания, отвалили камъка, закриващ гробницата, и с изумление видели, че тя е празна.

Но можело ли да бъде иначе?!! Можел ли е нашият Господ Иисус Христос да допусне тялото на най-святата сред светиите, Пречистият храм на Спасителя, да бъде подложено на разложение и тление наравно с телата на всички грешни хора? О, не, разбира се, че не! Самата мисъл за това е непоносима за нас.

Ние, православните, и цялата Вселенска Църква с дълбока вяра приемаме неизменното предание на Църквата за възкресението и възнесението на небето на Пресвета Богородица.

Съществува и материално свидетелство за дълбоката древност и истинността на това църковно предание. В испанския град Сарагоса, в храма „Св. Енграсия“ се пази и досега каменен саркофаг, върху който е изобразено възнасянето на Пресвета Богородица на небесата. Този саркофаг стои в Сарагоса от първата половина на IV век след Рождество Христово. И върху някои древни руски икони намираме ясни следи от вярата на нашите предци във възнесението на небето на Пресвета Богородица.

Много е важно за нас правилно да разберем и да запомним думите на тропара на великия празник Успение на Пресвета Богородица: „…при своето успение не си оставила света, Богородице…“ („…во успении мира не оставила еси, Богородице…“).

Нейната кончина не била като общата за всички хора смърт, за която се пее във втория антифон на литургията: „Излиза духът му, и той се връща в земята си: в оня ден изчезват (всички) негови помисли. („Изыдет дух его, и возвратится в землю свою: в той день погибнут вся помышления его“ (Пс. 145:4).

При всички хора в момента на смъртта се прекратяват всички функции на тялото и душата и се изгубват всички връзки със земния живот. Остава само вечният живот на духа, освободил се от връзките с душата и тялото. Това не се случило при кончината на Божията майка. Само временно помръкнало съзнанието ѝ и спряло дишането ѝ, но всички функции на свещеното ѝ тяло само се изменили. Завинаги изчезнала нуждата от сън, храна и вода. Започнал ангелският живот, но не се прекъснала духовната връзка със земния свят, както се пее в тропара на празника: „…не си оставила света, Богородице…“ („…мира не оставила еси, Богородице…“). Тя е всегдашна наша молитвеница пред Бога, спасяваша със своето застъпничество от вечна смърт – усърдна Застъпница на християнския род.

Да я обичаме, прочее, от цялото си сърце и да я почитаме като обща за всички смирени и грешни Застъпница за нас пред нейния божествен Син, нашия Господ Иисус Христос. На Него подобава слава и величие с безначалния Негов Отец и Пресветия Дух. Амин.

1958 г.