Moят път в монашеството беше предшестван от запознанството ми със стареца Паисий. Бях вече студент в Богословския факултет на Солунския университет. Това се случи при една от нашите първи срещи, именно вечерта, когато за първи път бях останал заедно с него в каливата му.

Той тогава още не се подвизаваше в Панагуда, а в оставената му от руския старец Тихон килия „Въздвижение на Кръста Господен“ в землището на манастира Ставроникита. 

Беше в навечерието на празника Въздвижение на Кръста Господен през 1977 г., т.е. беше храмовият празник. Но въпреки това нищо не предвещаваше това, което щеше да се случи...

Старецът тогава за първи път ме благослови да се моля по броеница и въобще показа как се прави това. Разотидохме се по килиите.

– В полунощ ще те повикам и ще отидем в храма – предупреди ме старецът и поясни, че там ще изчетем последованието преди светото Причастие.

И действително, около един часа през нощта старецът ме повика. Отидохме заедно в храма. Това беше една такава мъничка църквица: всичко на всичко пет иконички и една стасидия.

В храма запалих свещ и започнахме да се редуваме, четейки последованието за св. Причастие. На Атон такава съвместна молитва се полага да се чете така: единият чете тропарите, а другият – стиховете, които обикновено в молитвениците са отбелязани в червено: „Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе“, „Пресвета Богородице, спаси ни“ и т. н.

И ето, сякаш беше сега, помня, отец Паисий каза:

– Пресвета Богородице, спаси ни! – и аз започнах усърдно да чета тропара „Марийо, майко Божия“, когато в храма изведнъж се възцари почти безшумно, но осезаемо някакво звучене, високо, но едновременно с това и незабележимо, като „лъх от тих вятър“ (3 Цар. 19:12). При това целият храм блесна от светлина, а кандилото пред иконата на Пресвета Богородица започна да се люлее ...

Гледах объркано всичко това, разбирайки, че вече нямам нужда от свещта, която все още държах в ръката си. Стана светло като ден и може би още по-светло. Огледах се: кандилата пред другите икони пробляскваха тихо и кротко. Но кандилото пред образа на Божията майка равномерно, без да намалява ритъма си, както би следвало да се очаква според законите на кинетиката, се люлееше и люлееше… Погледнах към стареца, а той ми даде знак: не говори. Аз замръзнах.

Отец Паисий се отпусна безшумно на колене…Това беше момент на съзерцание: нямаше нужда от словесна молитва. Кандилото все така следваше своята траектория, както после обясни старецът Паисий, „на приветствие“. Съзерцавахме Светлината. Тя беше с някакъв неземно мек, топлосин цвят.

Аз все пак започнах да довършвам четенето, и когато наближаваше краят на последованието, Светлината бавно започва да напуска видимата за мен област. Изчезна и звукът. Ние отново бяхме в неподвижната, от нищо не смущавана тиха нощна тъмнина.

– Отче… Какво беше това?

– Видя ли нещо друго освен Светлината?

– А какво се случи?

– Нищо… – усмихна се отец Паисий, когато пак запалих свещта. – Нима не знаеш, че през нощта Пресвета Богородица обикаля Света Гора Атон и гледа с какво се занимават монасите? И ето, видя тези двама луди тук, отби се при тях и разклати кандилцето, за да ги поздрави!

Тъй като не преставах да му задавам въпроси, старецът призна, че е видял Пресвета Богородица, а моето духовно късогледство не ми позволи да видя по-далече от кандилцето…

Бидейки там, на Атон, аз така и предполагах, че Божията майка е особено близо именно до атонците. „Нали е Игуменията на Света Гора Атон!“, си мислех. Но когато по Божий Промисъл бях изведен извън пределите на Нейните светогорски владения, тогава разбрах, че Нейният покров не е стеснен до географски ширини, а по-скоро, се определя от географията на нашето сърце: къде е устремено то? Между другото, и кандилцето в храма на килията „Въздвижение на Честния кръст Господен“ се люлееше не както обикновено в тукашния свят: насам-натам – а по някакъв тайнствен начин: нагоре и надолу!

Божията майка е майка на всички хора

Тя е с тези, които изпитват по-големи трудности. И особено благоволи към този, който почита Жертвата на нейния Син. Не губете вяра в Нейното застъпничество. Какво ви пречи да се молите на Пресветата майка по всяко време?

Помня, как веднъж пристигна при нас във Ватопедския манастир на Атон един благочестив мирянин от Халкидики. Беше работник от голямо металургично предприятие. Занимаваше се с добив на стронций. Този метал се намира доста дълбоко в земята, така че на бедния човек му се налагаше да слиза в мините. Не това го смущаваше обаче, а че трябвало да работи там с кощунници, които, по подбуда на врага, хулели Пречистата Дева Мария. Как само се гаврели… За вярващ човек било непоносимо да ги слуша.

И ето, той дойде на Света Гора, падна в краката на стареца Йосиф Ватопедски с една-единствена молба: да го благослови да си смени работата, защото вече не издържа...

– Имаш ли семейство? – попита старецът.

– Имам – потвърди човекът, готов обаче на всякакви лишения.

– Сложно е за тебе да си смениш работата – каза, разсъждавайки, старецът. – А и където и да се устроиш, изкушения навсякъде ще има.

Отец Йосиф така и не му даде директно благословение да си търси друга работа. Този човек, като не можа, както се надяваше, да си реши проблема, целият в сълзи коленопреклонно започна да се моли на Пресвета Богородица пред нейната чудотворна икона Виматариса (Олтарница) в нашата Ватопедска обител.

– Пресвета Богородице, – шепнеше той – не мога да слушам как Те хулят.

И изведнъж чул думите:

– Аз вече 2000 години слушам тези хули и търпя. Ти какво, не можеш ли малко да потърпиш? Иди, моли се, и Аз ще бъда с теб – отговорила му Пресветата.

Божията майка е действително с нас – за което ние често и сами не подозираме!

Веднъж преподобни Серафим Саровски имал видение: Пресветата Дева Мария пеела на клира заедно с монахините. Когато сестрите се увлекли и започнали да пеят твърде силно, Тя замълчала. В Рая никой не се откроява пред другите. Мълчанието на Божията майка било знак за Нейното голямо смирение и за този притежаван от Нея в най-голяма пълнота „мирен дух“, чужд на всяко тщеславие, гордост, егоизъм и превъзнасяне. Когато чу разказа за това видение, нашият старец Йосиф Ватопедски заплака.

Cлава и благодарение на Бога за това, че Пресвета Богородица не ни оставя!

Когато вече бях в Кипър, призван към епископско служение, изповядвах там от време на време майката на един от монасите, когото познавах още докато бях във Ватопедския манастир. Този брат беше на послушание при стареца Харалампий, а самият той се казваше Йоаникий. Беше много ревностен, простодушен монах, изцяло посветил се на Бога. Подвизаваше се според изискванията на устава на неговата калива. Въобще, живееше по заповедите на светите отци. Ние общувахме не защото Кипър беше нашата обща родина, а по-скоро по силата на духовно родство и близост. Не помня някога да е напускал Атон – само един-единствен път, когато го бяха избрали за протоепистат (управляващ) Света Гора Атон и той трябваше просто да съпровожда иконата „Достойно есть“ в Кипър.

И ето, когато майка му навърши 70 години, тази благочестива, изповядваща се при мен мирянка отиде в един от девическите манастири в поверената ми митрополия, за да приеме пострижение. А в Гърция веднага постригват във велика схима – у нас ги няма предходните степени. Ясно си спомням как протичаше пострижението, дори ме мина мисълта: „Защо сега се разсейва?!“ Тя се покланяше някак не на място, встрани… Пред нея беше иконата на Спасителя, аз стоях с ножицата, а до нас беше майката игумения на манастира. Но постригваната за монахиня не ни обръщаше особено внимание, дори шепнеше нещо, отвръщайки се от нас. Недоумявах: „Нима не може да се съсредоточи? Такъв важен момент…“.

След пострижението и края на литургията новопостриганата монахиня изведнъж изяви желание да разговаря с мен!

– Сега не е моментът! – опитах строго да я вразумя.

Този, който току-що са го постригали, остава в храма, и душата му трябва да събеседва с Бога – с никого другиго! Но тя настояваше, и аз се съгласих да я изслушам.

– Коя беше тази Жена? Тя стоеше до мен. – попита тогава тя.

– Това беше игуменията! Не разбирам, що за излишни въпроси.

– Не, другата Жена, със сините одежди… Тя стоеше наблизо! Когато настана времето да ми нарекат име, и аз помислих какво име ще ми даде майка игумения, тази Жена ми каза: „Ти отдаде на Мен своя син, и Аз ще ти дам Своето име“.

Сама Божията майка беше дошла на пострижението, за да ѝ благодари.

Оставих новопостриганата монахиня в храма, а когато разговарях с игуменията, стана ясно, че тя се канела да я нарече Анна, но в момента на наречението забравила това име и изведнъж казала:

– Мария.

Така посветилата своя син за монах получи името на Пресвета Богородица. И Сама Божията майка дойде на нейното пострижение, за да ѝ благодари още тук, в този живот.

Тази старица стана много усърдна монахиня и Господ засвидетелства, че е приел нейната жертва и подвизите ѝ, като ѝ даде праведна и светла кончина. А скоро след това, за да вкусват заедно плодовете на подвизите в Царството Небесно, се престави и нейният син монах.

Източник: https://www.pravoslavie.ru/115351.html

https://solba.ru/blog/slava-i-blagodarenie-bogu-za-to-chto-pr/