23974_900 Всемирното Православие - ПРОТОПРЕЗВИТЕР МИХАИЛ ПОМАЗАНСКИ: ЦЪРКВАТА ХРИСТОВА – част I

Протопрезвитер Михаил Помазански е един от великите богослови на XX в.  Неговият житейски път преминава през Волинската и Калужсата духовни семинарии, приема свещенство във Варшава и  служи като протопрезвитер в Варшавския събор. Четири години живее в Германия, а след 1949 г. работи като преподавател в  Свято - Троицката духовна семинария в Джорданвил в Америка.  

По думите на о. Серофим Роуз (цялата статия виж тук), о. Михаил е богослов, който  се е формирал не в онзи тип теологични школи, които в определена степен отразяват богословските съмнения и разделения на съвременното православие, а в онова време, когато православието е било единно в духа си, когато е било здраво вкоренено в столетните традиции и не е страдало, както често става в наши дни с православната богословска литература, от “криза на идентичността“. 

Предложеният текст е част от книгата “Православно догмагическо богословие” и изяснява понятието за Църквата Христова на земята и небесата. Текстът коментира и въпросите за Върховенството (Главата) на Църквата, проблематиката за битието и, значението и развитието и, а също  свойствата, които притежава, както и за църковната йерархия.

 

 ПОНЯТИЕ ЗА ЦЪРКВАТА ХРИСТОВА НА ЗЕМЯТА.

В буквалния  смисъл на думата, Църква означава “събрание”, от гръцки ekklisia, от ekkaleo събирам. В този смисъл се употряба то и в Стария Завет (евр. кahal).

В Новия Завет това название има несравнено по-дълбок и тайнствен смисъл, който трудно мое да бъде обхванат в кратка словесна формулировка. Характерът на Църквата Христова най-лесно може да бъде изяснена чрез библейските уподобявания за Църква.

Новозаветната Църква е ново Божие насаждение, Божия градина, Божие лозе. Господ Иисус Христос със своя живот, кръстна смърт и възкресение внесе нови благодатни сили, нов, възможен за богато оплодотворение, живот на човечеството. Тези сили ние  имаме в светата Църква, която е “тяло Негово”.

Свещеното Писание е богато на образи, изразяващи Църквата. Ето главните от тях.   

  А) Образът на Гроздова Лоза и нейните клонки: Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят.Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, и ще ви бъде. С това ще се прослави Моят Отец, ако вие принасяте много плод, и тогава ще бъдете Мои ученици  (Иоан 15:1-8).

  Б) Образ на Пастиря и стадото: Истина, истина ви казвам: който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача отдругаде, той е крадец и разбойник; а който влиза през вратата, пастир е на овците: нему вратарят отваря, и овците слушат гласа му, и той зове овците си по име и ги извежда; и кога изведе овците си, върви пред тях; а овците вървят подире му, понеже познават гласа му; подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават. Тая притча им каза Иисус. Но те не разбраха, за какво им говореше. Тогава Иисус пак им рече: истина, истина ви казвам: Аз съм вратата на овците. Всички, колкото са идвали преди Мене, са крадци и разбойници; но овците не ги послушаха. Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери. Крадецът дохожда, само за да открадне, убие и погуби. Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие. Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овците.  Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават. Както Ме познава Отец, тъй и Аз познавам Отца; и душата Си полагам за овците. Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир (Иоан 10:1-16).

В) Образът на Главата и тялото: и др. Отец: “покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко. ” (Ефес. 1:22-23)

  Г) Образът на строящото се здание: И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа. ––(Ефес. 2:19-22. 19).

  Д) Образът на Дома, на семейството: в случай, че се позабавя, да знаеш, как трябва да постъпваш в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15)  А Христос, като Син, е в Своя дом; Негов дом пък сме ние, стига само дръзновението и надеждата, с която се хвалим, да спазим твърдо докрай (Евр. 3:6).

Тук се отнасят и евангелските образи на риболовния улов, засятото поле, на лозето Божие

  У Отците на Църквата се среща сравнението на Църквата в света с кораб в морето.  

Ап. Павел, Сравнявайки живота на Църквата в Христа с брака, или отношенията на мъжа и жената, завършва своята мисъл с думите “Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата ”  (Еф. 5:32). Живота на Църквата в своето същество е тайнствена, случващото се в нейния живот не се вмества в никаква “история”. Църквата е напълно различна от каквото и да било организирано на земята общество.  

НАЧАЛО НА БИТУВАНЕТО НА ЦЪРКВАТА, НА НЕЙНИЯ РЪСТ И ЗНАЧЕНИЕ

Христовата църква е получила своето битиe с идването на земята на Сина Божий, когато е настъпила пълнотата на времената, и с принесеното от Него спасение на света.

Началото на битието и в пълния смисъл и значение, с пълнотата на даровете на Светия Дух, Е деня Петдесетница след възнесението Господне. В този ден, след съшествието на Светия Дух над апостолите, в Йерусалим се кръстили над 3000 души, и после Господ всеки ден прибавял спасяеми съм Църквата. От този момент територията на град Йерусалим, след това на Палестина и след това на цялата Римска империя, и даже на страните около тях, започнала да се покрива от християнски общини – църкви. Името “църква” е неотлъчно от всяка християнска община, даже домашната, семейната, указвало единството на частното с цялото, с тялото на цялата Христова Църква.

Бидейки “тяло Христово”, Църквата “ расте с растене по Бога ”(Колос. 2:9). Сравнявайки Църквата със здание, Апостолът наставлява, че строителството и не е спряно, то продължава:   върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа  (Ефес. 2:21). Това е растеж не само в смисъл на видимо, количествено разширение на Църквата на земята: още в по-голяма степен това е духовен ръст, “поява” на светците, напълване на небесно – земния свят със святост. Чрез Църквата се извършва предопределеното от Отца "Устроение полноты времен, дабы все небесное и земное соединить под Главою Христом" (Ефес. 1:10).

 По отношение на земното си израстване, Църквата се развива от богосложебната си, канонична страна, обогатява се чрез светоотческата писменост, расте във външни форми, необходи ми и за земните условия на битието и.  

Църквата е нашият духовен дом. Като с родния дом, дори повече от родния дом, - тя е свързана с мислите и действията у християнина.  Той и принадлежи, докато живее на земята, да се стреми към спасение, да се ползва от предлаганите от Нея благодатни средства за освещаване. Тя подготвя своите чеда за небесното отечество.

Затова, как с помощта на благодатта Божия се извършва в човека духовно възраждане и духовно формиране,  в каква последователност се извършва то, какви препятствия му се налага да преодолява по спасителния си път, как да съчетава необходимите собствени усилия с благодатната помощ Божия – за всичко това говорят дяловете на богословската и духовна наука, наричани Нравствено богословие и Аскетика.

Догматическото богословие ограничава предметът на Църквата до разглеждане на благодатните условия и тайнствено – благодатните средства, дарени от Църквата за постигане на главната цел -  спасение в Христа.

ГЛАВАТА НА ЦЪРКВАТА

Спасителят, давайки преди Своето възнесение пълномощията на апостолите, съвршенно ясно им е казал, че невидим над всички Пастири и Управители н Църквата не престава да бъде Той Сам.   Спаситель, давая перед Своим вознесением полномочия апостолам, совершенно ясно сказал им, что невидимым над всеми Пастырем и Управителем Церкви не перестает быть Сам. Аз съм с вас до края на всички дни, до края на Века (ежедневно, постоянно, неотлъчно ).   Спасителят е учил, че Той, като Пастир Добър, му е отредено да преведе и онези овце,  които са от този двор, за да е единно стадото и Един Пастирят: Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир (Иоан. 10:16). Във всички тези думи се съдържа мисълта, че върховен Пастир на Църквата Е Сам Христос. Да Съзнаваме Тона на нас ни е необходимо, за да не забравяме тясната връзка и вътрешното единство на Църквата на земята и с Небесата.

Господ Иисус Христос е Основател на Църквата: и Аз ти казвам: ти си Петър , и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:18).

Христос е и Основата на Църквата, нейният Крайъгълен Камък:  Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос

 (1Кор. 3:11).

Той е и Главата и.  Бог Отец – "И все покорил под ноги Его, и поставил Его выше всего, главою Церкви, которая есть Тело Его, полнота Наполняющего все во всем." (Еф. 1:22 и 23). от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда в любов (Ефес. 4:16). Както всички членове на нашето тяло съставляват пълния и жив организъм, зависещ от своята глава,  така и Църквата е духовен организъм, в който няма място, където да не действат силите Христови: тя е пълна с Христа  (еп. Теофан Вишенски).

  Христос е Пастир добър на своето стадо – Църквата.  Ние имаме Пастир на овце Велик, според ап. Павел Господ Иисус Христос е Началник на пастирите: пример бъдете за стадото, умолява ап. Петър поставените в Църквата пастири, като техен “съпастир” (греч. sympresviteros)  “и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата” (1 Петр. 5:1-4).

  Сам Христос е невидимият върховен Епископ на Църквата. Свещеномъченик Игнатий Богоносец, мъж апостолски, нарича Господ episkopos aoratos – "Епископ Невидим".

Христос е вечният Първосвещеник на Църквата Своя, както изяснява ап. Павел в посланието към Евреите. Старозаветите първосвещеници “са били много, защото смъртта не е допуснала да пребъде един;  а Този, като пребиваващ вечно, има и свещенство непреходно, заради което моге винаги да спасява идвещите чрез Него при Бога, бъдеийки жив, за да ходатайства за тях”    

Ония станаха един след друг много свещеници, защото смъртта не им даваше да пребъдват; а Тоя, понеже Сам пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава към другиго. Затова Той може и винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Бога, понеже е всякога жив, за да ходатайствува за тях  (Евр. 7:23 и 25).

И на ангела на филаделфийската църква напиши: тъй казва Светият, Истинният, Оня, Който има ключа Давидов, Който отваря, и никой не ще затвори, - затваря, и никой не ще отвори (Откр. 3:7).

Истина e, че Самият Христос е Глава на Църквата, винаги живо  съществувала и съществува чрез самосъзнанието на Църквата.  И в нашите ежедневни молитви четем ние: Иисусе, добри Пастирю на Твоите овце  (веч. молитва на св. Антиох).

Христовата Православна Църква отхвърля признаването на някаква друга глава на Църквата, под формата на “заместител на Христа на земята”, “наместник на Христа”, “викарий Христов”, “вице на Христа”,  както това звание е усвоено от римо-католическата църква и от Римския епископ, като го наримат основание за Църквата, и нейна глава, и неин пастир началник и неин върховен първосвещеник.  Такова присвояване не отговаря нито на славата Божия, нито на общоцърковното съзнание и предание, то откъсна Църквата на земята от непосредственото съединяване с Небесната Църква. Заместникът се назначава, когато има отсъствие на замествания: но Христос  винаги , през всички  дни, невидимо пребивава в Своята Църква.

Златоуст поучава в беседите си за посланието Ефисяните: “В Христа по плът Бог е поставил една Глава за всички, за ангелите и за хората, т.е едно е дал начало и за ангелите, и за хората – един - (Христа)  по плът, другото – Бог Слово. Какво би било,ако някой каже за един дом, че едно в него е гнило, а друго е здраво, и би възобновил дома, т.е би го направил по-здрав, като постави по-крепки основи, така и тук всички е поставил под една Глава. Тогава само е възможно единство, тогава само ще се постигне такъв съвършен съюз, когато всички, имайки някаква обща връзка отгоре, бъдат поставени под една Глава” (Творения св. Злат., т. 11, стр. 14).

  Отрицанието на древната Църква на възгледа за Римския епископ като  Главата на Църквата и като наместник на Христа на земята, е отразено в писанията на участниците във Вселенските събори.

Вторият вселенски събор на епископите, в края си, завършва с текст към папа Дамас I и другите епископи на Римската църква, завършва така:

 "Когато по този начин учението на вярата съгласно, и християнската любов е утвърдена в нас, ние преставаме да изричаме слова, отречени от апостола:  аз  - Павлов, аз – Аполосов, аз Кифин, и когато всички се явим Христови, тъй като Христос не се е разделял в нас, то по милостта Божия ще съхраним тялото на Църквата неразделно и смело ще застанем пред престола на Господа.”

Главният участник в третия вселенски събор, св. Кирил Александрийски, в “Послания за Никейский символ”, поместени в деянията на този събор, пише “Светейшите отци…, събрали се някога в Никея, са съставили достоуважаемия вселенски символ, където е присъствал и Сам Христос, който ни е казал: Там където са двама и трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях. И как изобщо можем да се съмняваме, че Христос е председателствал на светия вселенски събор? Защото тук една база и основание твърдо, несъкрушимо се е създало и даже разпространило в цялата вселена, т.е свято и неоспоримо изповедание. Ако това е така, то как е могъл да отсъства Христос, когато Той е основата, по думите на премъдрия Павел: друга основа никой не може да положи, освен съществуващата, която е Иисус Христос ”

Блаженият Теодорит в беседата, поместена също в Деянията на третия вселенски събор, се обръща към еретиците, последователи на Нестор, и казва:

“Христос  е камък за нападенията и съблазните за неверните, но не посрамващ верните, камък с драгоценна основа, по думите на Исая, Христос е камък, който  са отхвърлили строителите и който се е превърнал в глава на ъгъла. Христос е основата на Църквата. Христос е камък, който неръкотворно е откъснат и се е превърнал във висока планина и е покрил вселената, според пророчеството на Даниил, за Когото, с Когото и със силата на Когото ние се сражаваме и заради Когото ние сме отделени от царствения град, но не сме изключени от царството небесно, тъй като имаме “небесния” град  Йерусалим "Йерусалим, чийто художник и създател е Бог," както е казал ап. Павел.  

За камъка, на който Господ е дал обет пред ап. Петър да съгради Църквата Своя, св. Ювеналий, патриарх Йерусалимски, в посланията си към палестинското духовенство след Халкидонския (четвърти) Вселенски събор пише:

“Когато върховният и първият от апостолите Петър е казал: ”Ти си Христос, Син на Живия Бог”, то Господ отвърнал:  “блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър , и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят” ( Мат. 16 -  17 – 18).  На това изповедание е укрепена Църквата Божия, и тази вяра, предадена нам от свeтите апостоли, Църквата е съхранила и ще пази до края на света.

ВРЪЗКАТА НА ЦЪРКВАТА НА ЗЕМЯТА С ЦЪРКВАТА НА НЕБЕСАТА

Членовете на Църквата, войнстваща против злото на земята, се намират в тясна връзка с членовете на Църквата, тържествуващи на Небесата. Апостол Павел с такива думи ободрява новообърнатите християни: “Вие обаче пристъпихте към планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди Ангели,към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство, ” (Евр. 12:22-23).  С други думи, ние не сме отделени от нашите починали във вярата братя от непроходимата пропаст на смъртта: те са ни близки в Бога, за когото "всички са живи" (Лк. 20:38). Църквата възпява тази връзка в кондака на празника Възнесение Господне:

Като изпълни определеното за нас и като съедини земното с небесното,

възнесе се в слава, Христе Боже наш,

без никак да се отлъчваш, но като пребъдваш неотстъпно, викаш на тези, които Те обичат:

Аз съм с вас и никой не може да е против вас.

Разбира се, има различие между Църквата Христова на земята и Църквата на светиите на Небесата: членовете на земната Църква още не се явяват членове на небесната.  

По този повод,  “Посланието на Източните Патриарси”, “Послание на Източните Патриарси” (XVII в.), в отговор на калвинистите за единната невидима Църква, така формулира православното учение за Църквата: “Вярваме, както сме и научени да вярваме, в така наречената, и по сила на естеството си такава, то ест Свята Вселенска Апостолска Църква, която обхваща всички и навсякъде, които и да са те, вярващи в Христа, които днес се намират в земно странстване, не са се въдворили още в отечеството небесно. Но никак не смесваме Църквата странстваща с Църквата – отечество, защото, както мислят някои от еретиците – че тази и онази съществуват, за да съставят сякаш двете стада на един Архипастир Бог и се освещават от Светия дух. Такова тяхно смесване е неуместно и невъзможно, доколкото едната е войнства и се намира още на път, а другата тържествува вече с победа, достигнала е отечеството и е получила наградата, която ще последва и с цялата Вселенска Църква”

Земята и небесния свят – това са две различни форми на битието: там е безтелесност, - тук е телесния живот и физическата смърт; там са достигналите, тук – търсещите; тук е вярата, там – лицезрението Божие; тук е надеждата, там – изпълнението.   

Но най-малко, не трябва да си представяме тези две области, небесната и земната, съвсем разделени.  Естествено, че ние не достигаме светците небесни, но затова пък светците достигат до нас. Както изучаващият една цяла наука владее нейното начало, така пълководците, навлезли във вътрешността на страната, владеят нейната гранична част: така достигналите до небесата имат  за свой опит изминатото от тях и не престават да бъдат участници в живота на войнстващата Църква.

  Светите апостоли, отивайки си от този свят, не са се откъснали от тялото на Църквата. Те не само са били в миналото, но остават в основите на Църквата (От. 21:14), защото Църквата се съзижда върху “основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък” (Ефес. 2:20). Намирайки се на небесата, те продължават да бъдат в общение с вярващите на земята.

Такова разбиране е присъщо на древната светоотческа мисъл, източната и западната. И ето думите на Златоуст "Отново е честваме мъчениците, пак е празник и духовно тържество. Те са пострадали, и ние се радваме; те са се подвизавали, а ние лекуваме; техният венец е общата слава, или по-скоро, славата на Църквата. Как ще кажеш, може да бъде това? – Мъчениците – това са нашите части и членове: Ако страда един член, страдат с него всички членове (1Кор. 12:26). Овенчана е главата – и цялото тяло лекува. Един става победител на олимпийските игри – и целият народ лекува и го приема с голяма слава. Ако на олимпийските игри получават такова удоволствие онези, които никак не са участвали в трудовете, то това повече може да има отношение към подвижниците на благочестието.  Ние сме краката, а мъчениците – главата, но не може да каже главата на краката: вие не сте ми нужни (1Кор. 12:21). Прославени са членовете, но превъзходството на славата не може да ги отчужди от съюза с останалите части: та нали затова те са славни, когато не се чуждеят от този съюз…Ако Владиката им не се срамува са бъде наша Глава, то толкова повече те не се срамуват да бъдат наши членове, защото в тях е изразена любовта, а любовта обикновено съединява и свързва разединените, въпреки тяхната различност по достойнство”.

Душите на благочестивите починали – пише блаж. Августин – не си тръгват от Църквата, която се явява царство Христово. Затова и на олтара Господен се извършва памет за тях при принасянето на Тялото Христово….Защо това ще се извършва, ако не затова, че верните дори след смъртта си остават членове на Църквата?”

О. Йоан Кронщадски в своите “Мисли за Църквата” пише: “Признавайки, че всички светци са срашите наши братя в единния дом на Отца Небеснаго, които от земята са преминали на небесата, и винаги те са в Бога с нас, и постоянно ни учат, ръководят към вечния живот, посредством съставените от тях църковни служби, тайнства, обряди, поучения, църковни правила, като – постите, празниците – и така да се каже, заедно с нас служат, пеят, говорят, поучават, помагат ни в различни изкушения и скърби; и ги призовавай  като живи с теб под един покрив,  прославяй ги, благодари им, беседвай с тях, като с живи – и ти ще вярваш в Църквата ”

  Църквата в молитвените обръщения към апостолите и светците ги нарича свои “стълбове”, на които и днес се утвърждава Църквата.  “Ти – стълб църковен…Вие – стълбове на Църквата…Ти, светител – пастир добър и учител топъл…Вие – очи на Христовата Църква…Вие – звезди църковни…”.

Съгласно съзнанието на Църквата, светците, отивайки на небесата, съставят като небосвод църковен. “Честната твърд църковна, като звезда величаеща просвещавате винаги, и верните озарявате ” "Честную твердь церковную, яко звезды величайшыя просвещаете присно, и верныя озаряете, мученицы божественнии, Христоы воини" (в общей службе мученикам). "Яко звезды многосветлыя мысленно возсиявше на церковней тверди всю тварь просвещаете" – слушаме ние в църковните молитви,  отправени към този или онзи мъченик. Основание за такива обръщения се откриват в самото слово Божие. Така в Откровението на св. Иоан Богослов четем: (Откр. 3:12). По този начин, светците се явяват стълбове на Църквата не само в миналото, но и във всички времена.

В тази връзка Църквата със светците, така и в оглавяването на Църквата от Сам Господ, се крие една от тайнствените страни на живота на Църквата.

 

 МИХАИЛ ПОМАЗАНСКИ: ЦЪРКВАТА ХРИСТОВА. СВОЙСТВАТА НА ЦЪРКВАТА ( ЧАСТ II)